До прозореца в купето седяха двама мъже на по трийсетина години и въпреки че то беше за непушачи и нямаше пепелници, палеха цигара от цигара. Имах чувството, че по този начин се опитваха да се стоплят, тъй като все още не бяха пуснали парното. Срещу мен се бе настанил мъж с брадясало, скулесто лице, който люпеше семки. Той постоянно се хилеше и се мъчеше да влезе в разговор с другите двама, но те само му отговаряха с по едно “да” или “не” и продължаваха да пушат. Тримата бяха от Югославия. По-късно в купето влезе господин, облечен в спортен кариран блейзър, с тъмнозелено поло и идеално изгладен панталон.

- Миле - каза, като се представи на всички, с леко кимване на глава.

Той седна до мен и ние се запознахме.

- За къде пътуваш, Тони? - попита той.

- За Виена.

- Красив град - възкликна Миле.

- Вие били ли сте там?

- Да, няколко пъти и с удоволствие бих отишъл отново да разгледам музеите и да послушам виенската опера - с въодушевление каза той и след кратка пауза продължи: - Обиколил съм почти цяла Европа, бил съм и в Америка.

- А в Канада били ли сте?

- Не, само в Щатите, но честно казано, не бих живял в такава лудница. Европа повече ми харесва.

След това Миле ми разказа интересни случки от страните, които беше посетил. По време на нашия разговор ми съобщи, че имал частен рибарник в Скопие и ми показа една книга за отглеждане на пъстърва, която си беше купил от София. Миле изглеждаше много доволен, че беше успял да се снадби с този тъй ценен според него учебник по рибовъдство.

Като минахме българската и югославската митница, пушачите до прозореца започнаха радостно да вадят изпод седалките на купето най-различни предмети. Не можех да си обясня как единият от тях беше успял да набута под нея цял акумулатор. Очаквах и веселякът срещу мен да изкара своята стока, но той продължаваше да люпи семки, ухилен до уши, и да опипва почвата за разговор с Миле. Когато най-после пуснаха парното и в купето стана доста топло, той си съблече плетения пуловер, под който беше облякъл анцуг адидас. Освен анцуга свали от гърба си толкова много фланелки, че седалката му заприлича на щанд за трикотаж. Прибра ги в една чанта, която затисна с тежкия си куфар.

- Нали ще наглеждате багажа! - обърна се към нас и излезе в коридора.

Последваха го и двамата пушачи.

- Виждаш ли и ние си имаме байганьовци - каза Миле. - Всички страни, в които съм бил, си имат своите байганьовци, не знам защо само вие, българите, сте направили от него национален герой?

- Сигурно, защото на нас не ни даваха в продължение на 45 години дa пътуваме в чужбина и нямахме възможност да им видим байганьовците - мъдро заключих аз.

- Дано само да не се падна с тоя шиптер в едно купе във влака от Белград до Скопие - рече Миле, имайки предвид веселяка с фланелките.

- Но защо трябва от София за Скопие да минаваш през Белград? - недоумявах аз.

- Не знаеш ли, че между Македония и България няма директна железопътна линия.

- Не, не знам!

Миле се доближи до мен и тъкмо се готвеше да ми отговори, в този момент останалите пътници влязоха в купето и ние трябваше да сменим темата.

В Белград се разделихме с него като добри стари познати. Пожелахме си, ако един ден се видим някъде из Европа, да продължим нашия разговор и да си кажем недоизказаното за България и Македония.

Следва >>>