Лятото на 1989 година бе едно най-обикновено лято до момента, в който се разнесе мълвата, че скоро всеки ще може да си извади задграничен паспорт. Хората отпърво възприеха тази новина като лоша шега, на никого не му се вярваше, че най-после ще отворят вратите на “златния кафез”, в който ни бяха държали в продължение на 45 години. Но колкото и невероятно да изглеждаше, не след дълго управниците наистина разрешиха на своите граждани свободно да пътуват в чужбина. Тази тяхна благосклонност, от която народът масово се възползва, си остана в кръга на догадките, тъй като по това време нищо не предвещаваше скорошното рухване на Берлинската стена и отстраняването от власт на Тодор Живков.

С моя приятел Иво, с когото бяхме намислили да отидем в Канада, успяхме да си купим по една молба за задграничен паспорт още щом ги пуснаха по книжарниците. След това трябваше да се въоръжим с такова търпение и усърдие, сякаш бяхме ловци на редки насекоми, само дето нашата колекция се състоеше от безброй формуляри, подписи и печати. Накрая, като събрахме всички необходими документи, ги подадохме в местното районно управление. Нетърпението на приятеля ми беше толкова голямо, че после той често изваждаше едно малко календарче, поглеждаше го като някой покерджия, който има кент флеш, и заявяваше със задоволство: “Три седмици, брат, грабваме паспортите и изчезваме”, или там колкото време оставаше до датата на тяхното получаване.

Иво си взе паспорта още същия ден, в който бе готов. Тогава работех в грандхотел “София” и той дойде специално да ми го покаже.

- Още мирише на мастило - подаде ми паспорта си, като сбърчи нос, сякаш излъчваше някакво благовонно ухание.

Аз бързо го разгърнах и в този миг към нас се приближи мой колега сервитьор.

- Какво ще правите на Запад бе, там ще ви скъсат от бачкане! - вещо се произнесе той.

- Нека идат момчетата, да използват, докато на “другарите” не им е хрумнало нещо друго! - намеси се Доцента, който се бе зачел в “Работническо дело”.

Доцента, бивш преподавател в Университета, с когото доста се имах, обичаше да нарича управниците в България с името “другарите”. Той твърдеше, че е станал сервитьор поради материални съображения, но аз подозирах, че си беше навлякъл гнева на някой отговорен “другар”, заради отношението си към системата, което той не криеше, особено когато си пийнеше.

Не знам как разбраха останалите от персонала, но подир това се изредиха всички, от чистачката до управителя, да ни дават съвети за “чужбината”, независимо че повечето от тях бяха виждали света извън България само на илюстрована картичка.

На другия ден отидох в районното управление. Чакащите пред мен се бяха умълчали и изглеждаха притеснени, сякаш се страхуваха, че може да им бъде отказан така мечтаният паспорт. Аз също имах някакво лошо предчувствие. За разлика от нас, хората от опашката за подаване на документи бяха във весело настроение и постоянно се шегуваха помежду си. Едно момче, може би на не повече от осемнайсет години, заговори мъжа пред себе си и му подаде молбата си.

- Защо си написал, че искаш да посетиш всички западни страни? - попита го той, след като я прегледа. - Трябва точно да ги отбележиш!

- Пиши, че ще ходиш на екскурзия в Гърция - посъветва го жена с керемиденочервена коса и ярко жълта блуза.

- Ама Гърция капиталистическа държава ли е? - изтърси момчето.

Червенокосата отпърво се замисли, а после уверено отвърна:

- Капиталистическа е, как да не е капиталистическа!

Най-сетне от стаята излезе един костюмиран господин. По доволното изражение на лицето му си личеше, че е получил паспорта си. Мъжът и жената, пред мен, започнаха тихо да си говорят. Съседната опашка отново се раздвижи, когато на нея се наредиха старец и старица, които изглеждаха на по деветдесет години. Някой им предложи да минат най-отпред.

- Чакали сме толкова години, ще почакаме още малко - отказа с достолепие възрастният човек.

- Вие коя страна искате да посетите? - полюбопитства жената с огнената коса.

- Франция. Синът ни е лекар там. Има едно трийсет години откак само по някой и друг хабер получаваме. И сега, ако ни е писано, ще видим и него, а и на внуците ще се порадваме - не без вълнение изрече старецът.

Постепенно вниманието на присъстващите се насочи към дядото и бабата.

- Защо синът ти не си дойде? - избоботи един едър мъжага.

- Как да си дойде? Навремето, като отиде в Париж, на симпозиум, решил да остане. После нашите го осъдиха задочно за измяна на родината. Още не са му отменили присъдата.

След този отговор всички се умълчаха. Възрастният човек сякаш охлади страстите на тези, които мислеха да поемат по пътя на емиграцията.

- Вас не ви ли пускаха да заминете за Франция? - наруши мълчанието момчето, което искаше да види целия Западен свят.

- Бяха ни изселили в провинцията и даже до София не ни разрешаваха да припарим - с болка призна той и бабата го дръпна за сакото, като му даде знак да мълчи.

Слушайки разказа на стареца, не усетих кога беше дошъл моят ред. Мъжът и жената излязоха, кaто продължаваха все така заговорнически да си шушнат. Почуках плахо и като ме подканиха да вляза, се изсулих през вратата като през пашкул и застанах мирно пред бюрото, зад което седеше униформен служител. Поздравих, но той нищо не продума, подаде си ръката, за да вземе бележката, срещу която щях да си получа паспорта. Пред него имаше отворено дипломатическо куфарче, поради което се виждаха само навъсените му вежди. Като провери моите данни, той ме погледна с безцветните си очи.

- Закъде ще пътуваш? - проговори с мек кадифен глас.

- Гърция - рекох, като се сетих за червенокосата от опашката.

- Вие сега всички сте се юрнали да ходите в Гърция - усмихна се ехидно той.

- Ами ...

- Я си кажи по-добре, че ще бягаш! - рязко смени тона той.

Тази негова забележка ми прозвуча като гръм от ясно небе. Самият аз не бях напълно решен, понеже емигрантите все още ги третираха като невъзвращенци и изменници на родината.

- Защо да бягам? Ще ида на екскурзия и ще се върна - измънках, с треперещ глас, сякаш бях на разпит.

- Какво ще правиш, това си е твоя работа, само искам да ти кажа за моя приятел Орхан. Като се изселваха през 1979 година, той остана в България, въпреки че имаше богата леля в Истанбул. Когато го попитах дали няма да отиде при нея, знаеш ли какво ми отговори? - и той внезапно насочи химикалката си към мен като дуло на пистолет.

Аз повдигнах рамене.

- “Камък да е, щом е рден, винаги към България ще ме тегли” - свъси вежди милиционерът, след което твърдо добави: - А ти, това го запомни от мен!

Нищо не му отвърнах, исках само по-бързо да свърши с нравоученията си и да ми даде паспорта, но той продължи да ми разказва за Орхан.

- Не сме се виждали с него отдавна, обаче съм сигурен, че и сега не е заминал. Те всички са пощурели за тая Турция, мислят си, че там ги чакат с бъклица - измърмори, като най-после извади паспорта от куфарчето.

Ръцете ми се бяха изпотили от напрежение и като посегнах да го взема, дланта ми се плъзна по него и едва успях да го сграбча с края на пръстите си. Разписах се, че съм го получил и побързах да изляза навън, без дори да го отворя. Седнах в градинката пред районното и го разгледах на спокойствие. От снимката на първата страница ми се усмихваше моя милост. Почувствах се леко, като перце, което се издига от вятъра все по-нависоко и по-нависоко. Спомням си, че имах същото усещане, като се уволних от казармата и ми връчиха военната книжка. След двегодишна служба и няколко седмици задръжка аз си представях, че животът пред мен ще бъде постлан с рози.

Този път не исках да мисля за нищо, единственото ми желание бе да споделя моята радост за паспорта. С приятели обикновено се събирахме в кафенето пред Народния театър, което бяхме кръстили “Кемп Дейвид”. Аз отидох там и докато чаках да се появи някой, си взех кафе и започнах да го пия по възможно най-бавния начин. Изпих още едно, но никой не идваше, сякаш всички бяха заети с ваденето на задгранични паспорти или висенето пред посолствата за визи. Тъкмо щях да си тръгвам и пристигна Стефо. Той бе слабичко момче с гарванова коса, което изхвърляше кошчетата с боклук, метеше и бършеше масите, за което барманът му даваше по някой лев или ние го възнаграждавахме за разни дребни услуги. Стефо хвана метлата и заканително изгледа листата, които при всеки полъх на вятъра се отделяха с грация от клоните на дърветата. Като задухаше по-силно, кестените се излюпваха от бодливите си черупки и падаха с пукот на плочките. Стефо ме забеляза и дойде при мен. Аз не се стърпях и му показах паспорта.

- Тони, трябва да почерпиш! - каза той, като се усмихна с белите си зъби.

- Разбира се, че ще почерпя.

- Сега в коя страна мислиш да отидеш?

- Решили сме с Иво да заминем за Канада.

- Знаеш ли, аз пък винаги съм си мечтал за Италия. Дори бях научил една италианска канцонета - рече той и тихичко ми запя песента.

Стефо пееше хубаво, не разбирах думите, но звучеше като истинска канцонета.

- Ей, ще взема и аз да си извадя паспорт - изведнъж възкликна той. - Готов съм и обувки да лъскам в Италия, само и само да се махна оттука.

Неговото мургаво лице се озари и кехлибарените му очи възбудено засвяткаха.

- Ти поне умееш да пееш, ами аз като не мога и обувки да лъскам! - подхвърлих на шега.

- Ще се научиш Тони, ще се научиш!

Той отново взе метлата и продължи да си тананика песничката.

Следва >>>