Пътуването от Белград до Братислава ми се стори като чакането за визи пред австрийското посолство, а като навлязохме в Австрия, сякаш започнах да сънувам някой цветен сън. Във Виена единствено трамваите ми напомняха за София, всичко останало беше толкова различно от света, от който идвах, че дори и звъненето на камбаните от катедралата “Св. Стефан” звучеше по друг начин. От Западната гара взех влака за Залцбург, тъй като градчето, в което живееше Митко, се намираше на 50 километра от него. Когато пристигнах в града на Моцарт, вече се беше стъмнило и не можах да видя нищо от неговите красоти. Потърсих къде да разваля пари за телефон и съвсем случайно открих пощата, която се намираше в близост до гарата. Влязох в нея и с моя английски поръчах телефонен разговор до хотела, в който бе настанен Митко. Най-напред се обади един румънец и ми заплямпа на родния си език. Наложи се няколко пъти да му повтарям заучените фрази на немски, докато се разберем. След малко чух гласа на нашенеца.

- Слава Богу, свързахме се! - въздъхнах с облекчение.

- Тони, чакай ме пред пощата, ще взема колата на Стойчо и най-късно до един час ще бъда при теб - уверено отсече той.

Първият час се изтърколи почти неусетно. След като разгледах витрините наоколо, започнах да поглеждам към часовника от отсрещната кула на всеки пет минути и нервно да тъпча на едно място, опитвайки се да се сгрея. Толкова студено ми стана, все едно че се намирах в хладилна камера. Към края на втория час реших да се обадя до хотела. Пощата отдавна беше затворена и аз позвъних от един уличен автомат. Румънецът отново вдигна слушалката, като че да беше на пост при телефона. Този път бързо схвана с кого искам да говоря.

- Извинявай, но Стойчо още не се е прибрал - измънка оправдателно Митко. - Ти обаче не се притеснявай, той ще се върне от работа всеки момент и аз веднага ще дойда да те взема.

Не ми оставаше нищо друго освен да чакам. Влязох в гарата да се постопля за малко. Сетне отново заех мястото си във фризера. Взирах се в пристигащите коли като бухал на дневна светлина, но от Митко нямаше и помен. След още един час напразно зъзнене, на мен ми писна и отидох да проверя кога е следващият влак за Виена. Оказа се, че в момента има за градчето на Митко и сякаш някаква сила ме накара да си купя билет за там. Вагонът беше приятно отоплен и аз направо се строполих в меката седалка. От топлината почувствах как в измръзналите ми крайници се забиват хиляди иглички. Беше ми направило впечатление, още като пътувах от Виена за Залцбург, че влакът се движи точно по разписанието и аз започнах да следя по него за моята спирка. Когато пристигна на предполагаемата гара, докато разчета името на табелката, автоматичните врати се затвориха и затиснаха раницата ми. Диспечерът видя това и даде знак на машиниста да ги отвори, след което тупнах на земята. Той дойде при мен да види дали всичко е наред и аз го попитах как да стигна до хотел “Лонингер”. Господинът ми обясни, че дотам се движело електрическо влакче, но то работело до 21 ч., а в момента наближаваше 23 ч. Гарата беше малка и освен нас двамата нямаше никой друг. Покани ме в неговата стаичка на топло и се обади за такси. На мен много не ми се искаше да ползвам услугите на такси, но нямах избор и се качих в жълтия мерцедес, който тутакси пристигна. След около петнайсетина минути, шофьорът спря пред една типична алпийска сграда с полегат покрив и вътрешни балкони. Явно градчето се намираше по-надалеч, тъй като наоколо се виждаха само няколко къщи, които бяха потънали в дълбок сън. Хотел “Лонингер” ми се стори доста хубав за пансион на емигранти и на мен ми мина мисълта, че нашенецът може нарочно да ми е дал грешен адрес. Моите лоши предчувствия се засилиха още повече, когато открих, че вратата е заключена. Почуках няколко пъти, но хотелът сякаш беше необитаем. Обиколих го и като не можах да открия друг вход, застанах под балконите и се развиках: “Миткоо..., Миткоо...”. Тук-там в стаите все още светеше, но никой не прояви интерес към моите викове. Те само като че ли разсъниха облаците, които започнаха да ме засипват със сняг. Наблизо стърчеше уличен телефон, но нямаше откъде да взема монети. Освен това не можех да вляза в хотела и да се обадя, а студът стана толкова непоносим, че ми идеше да се разплача като малко дете, че не си взех влака за Виена.

Обикновено в такива случаи на човек му помага провидението. Не знам дали беше провидението или неволята, но се сетих, че носех от София монетите, които колекционирах. Молех се само между канадските долари и германските марки да има и австрийски шилинги. Бях ги сложил на дъното на раницата заедно със стихосбирката на Христо Ботев и трябваше да извадя половината багаж, докато ги достигна. Най-напред напипах американските центове, които дори и не предполагах, че съм взел. За мой късмет намерих каквото ми трябваше и веднага пуснах скъпоценната монета в прореза на телефона. Сега обаче никой не бързаше да вдигне слушалката. Изведнъж прозвуча приятен женски глас, който от немски премина на полски. Обясних на някакъв рускополски кого търся и след няколко минути, които ми се сториха цяла вечност, се разнесе сънливият глас на Митко. Идеше ми да го напсувам, но при мисълта, че може да ми тресне слушалката, само му обясних каква е ситуацията.

- Чакай, идвам да те взема! - изсумтя той и бързо затвори.

Изцепих се с цяло гърло по адрес на майка му и всички негови роднини до девето коляно, прибрах багажа в раницата и седнах върху нея, като се подготвих за най-лошото. След малко обаче откъм съседната сграда на хотела се приближи един силует. Не можех да повярвам на очите си, оказа се Митко.

- Ей, ти ни намери, бе! - рече той, сякаш с моята поява беше загубил някой тлъстичък облог, подир което измънка, че другият българин, с колата, още не се бил прибрал от работа.

- Води ме някъде на топло, че ще умра от студ! - промълвих аз и ние тръгнахме към пансиона.

Едва сега разбрах, че емигрантите живеят в постройката, която се намираше до хотела и беше много по-малка и стара от него. Когато влязохме вътре, ме лъхна застоял въздух на влага. Срещу входа зееше, полуотворена, вратата на общата тоалетна и баня. Качихме се по едни тъмни и скърцащи стълби на втория етаж. Митко ме въведе в малка, неугледна стаичка, в която миришеше на угарки и мръсни чорапи. В нея имаше два кревата, мивка с чешма, гардероб и радиатор, до който аз побързах да се залепя.

- Моят румънец Флорин замина за Виена, така че ще можеш да преспиш на неговото легло - смотолеви той, след което се поинтересува за новините от България.

- Най-новото е, че смениха Тато, всичко друго си е както преди - измъдрих аз.

- Братовчедът каза, че ще прати по теб два стека цигари. Носиш ли ги? - за първи път се усмихна той.

- Нося ги!

Извадих заедно с тях и бутилката бисерна, която бях взел, за да се почерпим. Нашенецът, като видя ракията, още повече се зарадва.

- Тук цигарите са много скъпи - отбеляза той, като побърза да си запали една, а останалите прибра старателно в гардероба.

Вдиша блажено от цигарения дим и като ме видя да разглеждам грамадната картичка на Торонто, окачена на стената, изрови от гардероба писмата, които беше получил от чичо си, който живееше в покрайнините на този град. Разтвори едно и зачете: “Толкова красива природа като канадската не си виждал и в България - пишеше чичо му. - Всичко е много чисто и окъпано в зеленина. В задния двор често идват катерички и Джаки само лае по тях”. Митко спря за миг, за да ми покаже снимка на кучката Джаки, сетне продължи да цитира наслуки за това колко пари изкарвал чичо му и какво можел да си купи с тях. Разправяше ми с такъв патос за Канада, сякаш живота му беше минал в нея. Като свърши, той ме попита:

- Е, какво, ще оставаш ли или ще се връщаш?

- А дали ще мога да следвам в Канада? - несигурно рекох и преди да довърша мисълта си, той заключи:

- Разбира се, че можеш да следваш. В Канада можеш да правиш всичко, каквото пожелаеш.

- Тогава още утре да ме заведеш да се предам.

- Знаеш ли, че лагерът се намира до Виена.

- Да се връщам чак до Виена! - с разочарование казах аз.

- Не се притеснявай, докато се регистрираш, аз ще взема бележка от собственичката на пансиона и после ще дойдеш при нас.

Нашенецът ми обясни как да стигна до лагера и ние легнахме да спим. Беше си намерил работа на черно в една дъскорезница и трябваше да става рано сутринта, а аз бях адски уморен от пътуването и ми се затваряха очите.

Не знам колко време съм спал, но изведнъж се събудих, имах чувството, че не ми достига въздух, сърцето ми биеше като тъпан на индиански шаман, от неговите удари сякаш белите ми дробове се задушаваха. Една голяма буца беше заседнала на гърлото ми от мисълта, че трябва да се предавам в лагера и да ставам невъзвращенец. Мислех си за бабата и дядото от опашката в районното управление, които не бяха виждали сина си в продължение на трийсет години, и за последствията, които очакваха мен и моите родители. След падането на Берлинската стена у нас се заговори за отмяна на тези нечовешки закони, според които, ако не се завърнеш в България, ставаш изменник на родината, но те все още бяха в сила. Когато отново се унесох в сън, будилникът иззвъня и то толкова силно, сякаш частите му за звънене се намираха в главата ми. Пуснах чешмата и се наплисках обилно с леденостудената вода. Навярно изглеждах доста объркан и нерешителен поради моето предстоящо отиване в лагера, защото, докато закусвахме, Митко ме попита:

- Тони, ако решиш да се връщаш, ще ми направиш ли една услуга?

- Да, кажи?

- Имам едни обувки, които навремето си купих от “Кореком”, много са хубави, но се разлепиха. Ще ги занесеш ли на майка в София да ги даде на обущар, че тук е много скъпо?

- Добре, дай ги - отвърнах аз, макар да не ми се занимаваше с неговите скъсани обувки.

- Ей, ама да не ме изпързаляш после, че са ти ги взели на митницата, като тираджията, по когото бях изпратил едни лекарства за майка - дяволито се усмихна той.

Ако до този момент имах някакви съмнения, то след неговата забележка реших, че връщане назад няма.

- Знаеш ли, аз май ще остана - извисих глас, като му подадох обувките.

За момент той се опули насреща ми, чудейки се дали да се радва или да съжалява, сетне продължи с приятелски тон:

- Ама и аз това ти казвам, къде ще се връщаш, нали ще ходим в Канада! - отривисто произнесе и си прибра обувките.

Като излязохме навън, гърдите ми се изпълниха със студен, чист планински въздух. Пред мен се виждаше прекрасна гледка. Природата и големите масивни къщи, които се бяха белнали на сутрешното слънце, изглеждаха като нарисувани. Небето, необикновено синьо, се сливаше в далечината с млечно белите върхове на Алпите.

- Нали разбра как да намериш лагера и да се регистрираш при канадците за политическо убежище - прекъсна моето съзерцаване Митко.

- Ще направя всичко, което ме посъветва.

Тръгнах за спирката на електрическото влакче, а Митко за пансиона в градчето, където живееше другият българин. Той ми обясни, че обикновено ходел на работа с колата на Флорин, но сега му се налагаше да ползва тази на Стойчо. Явно беше забравил нещо, защото след малко ме настигна.

- Ако все пак решиш да се върнеш, ще те моля да не разправяш на Пецата за пансиона, той знае, че съм в хотела - изрече запъхтяно Митко.

- Добре, няма да му казвам - уверих го аз и продължих за спирката.

Хората, които ме срещаха по пътя, ми се усмихваха и ме поздравяваха така, сякаш искаха да ми кажат: “Добре дошъл в нашата красива Австрия”.