Кратката студия "Името на розата и на тютюна" си позволява риска да застане не само между два текста, но и между две задачи. Едната: чрез междутекстовия подход да се каже нещо ново за "Бай Ганьо" и "Тютюн". Втората: чрез "Бай Ганьо" и "Тютюн" да се каже нещо за новия, доколкото е все още нов, подход на междутекстовостта. Доколко студията се е справила с първата си задача, нека съдят читателите, които намерят време и търпение да я прочетат, а за смисъла на втората ще се опитам да направя няколко встъпителни разяснения.

Изходна опора на междутекстовия мост, който сега градим между "Бай Ганьо" и "Тютюн", е общата им тема - темата за ние и другите, ние и света. Но ако е така, прилагането на междутекстовия подход ни задължава да се вгледаме в следващото, по-високото равнище - отношението ние и света, но вече в полето на литературознанието. Защото междутекстовостта не е българско изобретение, тя е поредният чуждестранен гост в методологията и терминологията на българското литературознание. Разбира се, "българска следа" не липсва и тук: честта да изкове и въведе понятието "междутекстовост" се приписва на Юлия Кръстева, но това стана не в София, а в Париж и не с някаква българска или полубългарска дума, а с неологизъм, малко по-разбираем за тамошните езикови условия - intertextualite (който мнозина колеги предпочитат да "превеждат" на български само с "интертекстуалност"). През последвалите две десетилетия и особено през 80-те години понятието "междутекстовост", съпровождано от бахтианските понятия "диалог" и "диалогрчност", обходи литературоведския свят и породи много нови теоретически варианти и още повече нови преосмисляния на художествени литературни текстове. Наброяваха се вече три-четири вида междутекстовост и разбирания за междутекстовостта, а в едно от последните изследвания (1990 г.) те бяха вече шест. Очевидно имаме работа с едно от ключовите понятия и подходи на литературознанието през втората половина на XX век. А какви могат да бъдат мястото им и смисълът им в България?

Българското литературознание е патило от какво ли не, включително и от резки люшкания в отношението си към чуждестранното. На единия край стои убеждението, че всички понятия и модели, с които се описват другите европейски литератури, са приложими и към българската - "и нищо чуждо не ни е чуждо". На другия край чуждестранното литературознание е всичко друго, но не и добре дошло. Трудно е да се каже защо - дали защото носителите на това отношение вярват в националната обособеност и "неповторимост" на българската литература, или просто защото "всичко чуждо ни е чуждо", - но слабият интерес и силната неприязън към чуждестранното литературознание е безспорно един от пластовете на нашето, и може би все още преобладаващият. Това умонастроение у нас е старо, но на нова почва и с нови красиви цветове процъфтя то през четирите десетилетия на Великия български изолационизъм, когато чуждестраното литературознание бе не само чуждо, но и вражески чуждо. Тогава например при разправиите около структурализма в хор бе изречено следното заключение: структуралният анализ няма почва у нас, той може да се прилага към "западни" произведения, но за нашата литература той е не само чужд, но и кощунствен.

Сега като по-разумни и по-знаещи, надявам се, хора можем да отправим подобен въпрос към междутекстовия подход: приложим ли е той към българската литература, нужен ли е на днешното българско литературознание. Или, както често е ставало досега, ще вършим това или онова просто защото и в чужбина вече го вършат.

Междутекстовият подход е универсален и не признава реалните или измислените граници между отделните национални литератури. Има място той и в българската литература, а за днешното ни литературно мислене и литературно обучение е много полезна възможност, пък може би и потребност. Ето с няколко думи защо.

Българската литература предразполага, не, буквално плаче за майстора си да бъде прочетена с междутекстова нагласа. Това е литература с тясно и сгъстено в себе си текстово пространство, в което отделните творби отблизо общуват помежду си - кога конфликтно, кога съдействено. Това е литература, която винаги, и особено в десетилетията между Петко Славейков и Яворов, е работила за своето себеутвърждаване, а един от начините за постигане на това е било взаимното обвързване, взаимното позоваване между отделните текстове - отново конфликтно или съдействено. С една дума - за да не изброяваме други нейни свойства, - това е литература, която сама би могла да подтикне изследвачите си да стигнат до идеята за междутекстовостта.

Що се отнася до съвременното ни литературно мислене и още повече до преподаването на литература в училища и университети, то и тук междутекстовият подход би бил не по-малко желан и нужен. Редовно мислим и преподаваме българската литература повече като поредица от творби-паметници, отколкото като процес между творбите, повече като творби-монолог, отколкото като диалог между тях. Не че не може и така - може, но може и инак и това "инак" вероятно ще ни даде още един образ на нашата литература.

Междутекстовият подход може да промени посоката и смисъла на типовете връзки, които сега теглим по полето на българската литература. Една от тях виждаме в прословутата триада Ботев - Смирненски - Вапцаров. Връзката е положена върху общата тема - борба и революция, - а благородната и литературно специфичната й цел е да онагледи и докаже колко закономерно и постъпателно "израства" българската литература от Ботев към комунистическата идейност и социалистическия реализъм. Патосът на "израстването" води и връзката, прокарвана между няколко Ботеви стихотворения. Според нея Ботевата лирика чертаела възходящия път на героя от хайдутин през бунтовник и национален революционер към борец за общочовешка свобода. (Тая връзка, която българското училище набива в главите на питомците си вече десетилетия наред, я има само в главите на преподавателите; нищо в Ботевите текстове не я подкрепя, а твърде много неща й се съпротивляват.) По-безобидни изглеждат нещата в жанровите обвързвания, но и там работи мисловният механизъм на целеполагането "от - към", а крайната цел отново е да се угоди на една идеология и на един режим. Например: българската литература тръгва от разказ, минава през повестта и цикъла разкази и най-сетне се домогва до "големия" и "истинския" роман, което, разбира се, става в епохата на социалистическото общество и социалистическия реализъм.

Тези построения са литературно безнравствени, първо, защото използуват художествената литература приложно, за цели, които стоят много далеч от собствените й цели и природа; второ, защото наместват и разместват духовни ценности като строителен материал на нелитературни идеологически построения; трето, защото унижават тези ценности, като ги представят за необходимо стъпало, а след това за "отминал етап" по пътя към крайната цел. Казано възможно най-разбираемо, хегелианският детерминизъм, телеологизъм и финитизъм си показва ушите и над това построение на марксистката мисъл.

За разлика от тоя тип обвързвания междутекстовият подход не целеполага, а равнополага. Ако например стихотворението на Петко Славейков "Жестокостта ми се сломи" "разговаря" с друго негово стихотворение, "Не пей ми се", досегашният, "постъпателният" тип обвързване разсъждава така: в един труден миг от живота си поетът пада духом и решава да се раздели с лирата си, но малко по-късно, в "Жестокостта ми се сломи", надраства личното си страдание и застава на здрави народностни и творчески позиции. Пак по мисловния механизъм "от - към" първото стихотворение на Славейков бива "надраснато", или, хегелиански казано, "снето", омаловажаващо снето от второто. Междутекстовият подход предлага нещо друго: двете стихотворения се поставят в положение на едновременност и равноправност, всяко със своята истинност и убедителност, и се четат и анализират като диалогизиращи помежду си. В тоя диалог те взаимно се оспорват, допълват, утвърждават и си придават едно на друго значения, които без този подход едва ли биха се породили. Не е ли всичко това по-достойно и литературно по-адекватно?

Една национална литература се състои не само от своите творби, но и от мълчаливите пространства между тях. От нас зависи дали тези пространства ще зазвучат диалогично и дали ще изградим по-богат или поне нов образ на литературата си. В досегашните теории за междутекстовостта не съм срещал такъв подход и такава задача, но това може да бъде само още един подтик да се опитаме да изградим българска разновидност на междутекстовостта и да напишем междутекстова история на българската литература. В началото стана дума, че тая студия е стъпила не само между два текста, но и между две задачи. Една добре известна поговорка, пък и горчивият опит ясно показват как може да свърши подобно начинание. Надявам се обаче, че задачата си струва риска. Такъв, ако не и по-голям риск пое преди два месеца редакцията на седмичника "Култура". Тя престъпи правилата на вестникарството, отказа се и от собствените си принципи и в няколко последователни броя помести тази инак кратка, но въздлъжка за вестник студия. Сега й благодаря с колегиална благодарност - възможно най-големия, мисля, вид благодарност в наше време.

София, март 1992 г.

>>>