web | Името на розата и на тютюна

Дойде ред да отворим очи към връзката между две немаловажни творби в българската литература. Дойде в следния смисъл. Първо, в литературното ни мислене се изостриха сетивата към така наречените "междутекстови пространства", заблазни ни възможността да градим между творбите диалози, полемики, нови значения, а може би познание. Второ, в културата и културологията по света пък се изостриха сетивата към диалогичността между "Аз и Ти" (заглавие на М. Бубер), ние и другите. Този всеобщ, вече десетилетен процес съвпадна с промените в злощастна България, която волю-неволю и по всякакви подбуда трябва да оглежда себе си в света и света в себе си.

Едната творба е "Бай Ганьо" (1894-1895). Тя вече е включвана в междутекстови построения. Преди няколко години и в други обстоятелства междутекстовото виждане я свърза с Вазовия роман "Нова земя" (1895) и в пространството между тях прозвуча (и всъщност бе изграден) мълчалив полемичен диалог по много и много въпроси: какво представлява тогавашното българско общество, каква е ролята на интелигенцията, какви са силите и възможностите на байганьовците и така чак до въпросите, как трябва да се държат българските студенти в чужбина или как се правят парламентарни избори в отечеството им. Сега, в днешните обстоятелства, ще се опитаме да построим междутекстовия мост от "Бай Ганьо" към друга творба - и тя е романът "Тютюн" от Димитър Димов.

Между двете творби има най-малко една силна и, както поне сега ни се струва, от ясна по-ясна общност: темата ние и другите, България и светът. Тази общност не само ги свързва, но и ги обособява, защото в българската литература въпросната тема не е от най-щастливите и най-зачетените. Друга важна и вече много конкретна и устойчива опора на вероятния междутекстов мост е естеството на предмета, чрез който българите влизат в досег със света: в едната творба розовото масло, в другата тютюнът. Розовото масло и тютюнът в български литературни произведения - от пръв поглед е ясно пред колко необхватно богат свят от значения сме застанали.

И двата предмета се произвеждат, колкото и да е неприятно това, с труд и този труд може да има и да бъде виждан с различните си физически, духовни, нравствени и социални стойности. В българската емблематика например съществува образ на розоберачката - напращяла от здраве мома със затъкната над ухото роза, съществува и образ на тютюноработничката, "робиня на жълтата царица туберкулозата", както е, да кажем, у Смирненски.

И двата предмета имат свойства сами по себе си, за които биват употребявани и окачествявани, харесвани или проклинани - както кълнат сутрин пушачите, докато се дерат от тютюнджийската кашлица. Свойства, които линията от Хегел през Маркс до социологичния литературовед Люсиен Голдман нарича valeur d`usage, потребителна стойност.

Но двата предмета могат и да прекрачат себе си и да влязат в света, тоест в търговията като предмет на размяна, могат да имат, по израза на споменатата линия valeur d`echange, разменна стойност. И тук, на полето на размяната, възелът от стойности и значения се заплита вече наистина сложно.

По-нататък и двата предмета могат да имат местни, "регионални" стойности. Тютюнът и особено розата са твърде капризни видове - не растат къде да е и дори геният на Мичурин се оказа безсилен пред тяхната упоритост. Това може да обвърже значенията на "региона" със стойностите и значенията на предмета в ново смислено и ценностно образувание. Както се и случи с розата. На световното изложение в Чикаго 1893 г., свидетелствува Алеко Константинов, уредникът на българската "палата" трябвало да обяснява на ококорените американки, къде е България и къде се произвежда розовото масло. Той ги водел с бастуна си по картата на Балканския полуостров и накрая стигал до "Розовата долина, която той, за по-голям ефект, е кръстил на "тъй наречения земен рай". На името на розата може да се "кръсти" и цяла България, примерно с емблематичното название "страната на розите", което краси безброй демагогски текстове за тая страна, или заглавието на тъжно-ироничната поема на Емануил Попдимитров. Към розата, видяхме, може да посягат и политически партии. Българските комунисти например, след като се отказаха от севдата си да направят емблема на България от комините и пушеците над Кремиковци, намериха за много умно да емблемосат сами себе си с розата. Което за лишен път доказва, че в политиката трябва да си или лъв с хамелеонски свойства, или просто хамелеон.

От красиви или смешно-тъжни нещата могат да станат направо тъжни, когато връзката място на производството - произведение се изнесе на външния и на световния пазар. Там, на пазара, не им минават никакви красиви думи и емблеми, там питат какво може да изнесе една страна и не се преизпълват с уважение, когато разберат, че тази страна зависи решаващо от износа си на банани или тютюн, петрол или калай. Но за това малко по-нататък.

Розовото масло и тютюнът, не ще и дума, са семантически миого богати и противоречиво богати знакове и нищо чудно, че участвуват в толкова много произведения на българската литература - някои от тях смятани за представителни. Разбира се (без това всъщност да се разбира от само себе си), в художествената литература те развиват други значения и действуват значещо с други цели - там те са условни литературни имена. Условни литературни имена те са не само поради обвързаността си с извънлитературните значения и стойности на двата предмета, без които не би имало нито "Баю Ганьо", нито "Тютюн". Налага се, с една дума, да очертаем някои от тези литературни-извънлитературни връзки.

Произведеният предмет е покрай другото и знак, в който произвелата го култура оглежда собствената си тъждественост и отчуждена другост. Попаднал по някакъв начин в чужда среда - френско шампанско в Петербург, трион "Солинген" в Родопите, наргиле в Лондон, - той се включва в образа, който приемащата го култура е градила и гради за произвелата го. Така е било от веки веков. В два от тези векове обаче - деветнадесети и двадесети - в общия културологичен модел настъпват резки, усетени и изживявани и от съвременниците промени. През XIX в. в някои части на света протича така наречената първа промишлена революция. Движат я много, тъй да се каже, нагони, един от които можем да определим като нагон към показ, нагон производителните възможности и резултати да се покажат колкото се може по-бляскаво и победоносно пред колкото се може повече хора. Едно от простите и ефектни - нищо че е малко скъпо, това също е част от ефекта - средства на показа се оказват изложенията. Без да са изобретение на века - поне като модел, - тъкмо през този век те се зареждат едно от друго по-големи и по-шумни, като върхът на това ексхибиционистично опиянение е бил, казват, в Париж, 1889 г. Нарекли са го световно - силите зад това изложение вече явно са имали или поне са демонстрирали самочувствието, че, както се пее в една днешна песен, "ние сме светът". (Жанровият модел на изложението е жив-здрав и днес, разбира се, с ново име на "български" - някогашните българи, прости хорица, са го наричали световно или всемирно изложение, сегашните им учени потомци го наричат "експо" - и с много промени в смисъла и функциите му. Част от промените вероятно са свързани с новите възможности на показа: вече може да се показва не самият предмет като знак за себе си, примерно един "експонатен" автомобил, а знакът на предмета, при това знак пъстър, мамещ, митологизиращ. Друга част от промените вероятно са свързани с някои от съвременните умонастроения, реторично изразени от Бодрияр, който се изсили с твърдението, че постиндустриалният човек няма реално битие сред реални вещи, а живее сред техните образни симулативи или "симулакри". Де да беше така.)

>>>