Има една част от света, която преди три десетилетия наричаха "неразвити страни", а по-късно, макар без особена промяна в стопанските отношения, от любезност започнаха да наричат "недоразвити" (upderdevelopped), а сега още по-любезно наричат "развиващи се". Важна разлика между развитите и развиващите се страни било, казват, че развиващите се страни изнасят суровини, а развитите - готови произведения. Какви са скритите стопански стойности на тая разлика, не смея да се догаждам, но откритите знакови и културни резултати всеки може да види и с просто око. Преработената суровина губи облика си, произведената от нея вещ заличава дирите й, за да остане тя, произведената вещ, като относително трайна и като знак за дейност, творчество и сила. Затова доставчикът на суровини не вдъхва особен респект в очите на света. В най-добрия случай на него гледат със смесени чувства: облагодетелствуван от природата да разполага с тия суровини и наказан от съдбата да си остане докрай техен доставчик.

Още по-неприятни могат да станат нещата за доставчика, ако от неговия район или страна излиза само една основна или решаващо основна суровина - петрол, банани, южни плодове, тютюн, диаманти, кафе, кожи... В земеделието такъв вид производство наричат монокултурно, а в мярата на културата и в очите на света такива страни се оценяват като малокултурни. Справедливо или не - друг въпрос. При това оценката малко се интересува от жизненото равнище на жителите на мономалокултурната страна: един бананов републиканец със съдраните си гащи и продънената си капа не е задължително по-нисък културен образ от добре загладения поданик на някоя петролна монархия. Ниската стойност на монокултурата вероятно е свързана със склонността на народите да си създават едни за други насмешливи и принизяващи образи по механизма на метонимичната редукция: народ от дюкянджии (Наполеон за англичаните), народ от часовникари, овчари, жабари, бикари и прочее ласкателни редукции от този род, от които на човек му се прищява народът му изобщо да няма емблематична метонимия.

Освен че е суровина - с всички стопански, културни и словесни стойности на думата "суров" - суровината носи зад себе си като опашка и образа на района, в който е произведена и с който е характерно свързана. В тази насока промишленият деветнадесети и цивилизованият двадесети век надминаха себе си, като създадоха и използуваха названието "колониални стоки" - название, което не отмина и полуколониална България. (Ето, като показателна подробност, как стана това. Знае се, че в тази страна нищо няма устойчиво име - ни хора, ни събития, ни улици, площади, сгради. Без устойчиво име останаха и магазините за храна и промените на техните имена говорят за геополитическите извивки по света и мястото на България в тях. Някога, когато магазините бяха още "дюкяни", храна се е продавала в търговския жанр, наречен с турско-арабската дума "бакалница". След това са се появили табели "колониални стоки" или съкратено "колониал". В следващата политическа обстановка, когато България застана рамо до рамо със Съветския съюз в борбата срещу колониализма, българските магазини за храна бяха украсени с табели, които повече заблуждаваха, отколкото упътваха съветските граждани - "гастроном". В най-новото българско време - да го нарече кой както желае - въпросните магазини се надуват в името "супер", този път за заблуда на българските граждани. О, времена, о, имена!)

Дали розовото масло и тютюнът са суровини, не е литературен въпрос. Важното е, че извън и още повече в литературните произведения те носят значимите свойства на суровина.

В произведената вещ дирята на суровината се губи, често до неузнаваемост - розовото масло и тютюнът направо се губят, "отлитат" във въздуха, това са летливи или ефирни в химическия смисъл и ефимерни в някакъв друг смисъл вещества, които прагматиката би могла да определи като приятно безполезни, маслото, и приятно вредни, тютюнът. За сметка на това те много ясно носят дирята на своя произход. В "Бай Ганьо" маслото е раздвоено между красивия си български топос, Розовата долина, и по-общия регионален кръг, назован в текста "анадоллука" и иронично окачествен от разказвача като "невинния Възток". В "Тютюн" Ориентът дъхти още по-живо и конкретно, но в никакъв случай по-престижно. От неговата екзотика е останало нещо само в детските спомени на Мария: "Камилите, натоварени с тютюн - странни южни същества, които я пренасяха в царството на приказките, - и водачите им турци, с широки кожени пояси, с червени фесове и разноцветни чалми" - инак това си е съвременният Ориент в неговия старонов образ: одалиско раболепие на турските и гръцките тютюневи паши пред чужденците, до което българските им колеги отчаяно се съпротивляват да не стигнат, немара и мръсотия, самодоволна полубедност, слаба предприемчивост, която се пробужда само ако се отвори случай някой да бъде изигран, подозрението на Борис Морев, че щом Фон Гайер свири на пиано, той не е сериозен човек, а още по-малко хитър търговец, местният шашармаджия Баташки, левантийският, действуващ със средиземноморски размах мошеник Малони... Ориент, Ориент. На всичкото отгоре и видът тютюн, за който се разказва в романа, се нарича ориенталски.

Леко и безобидно очертана в "Бай Ганьо", в "Тютюн" България е вече изразено монокултурна страна. Тя интересува чуждестранните търговци, а и хора само с това, което е в заглавието на Димовия роман.

И най-сетне, културни или не, розата и тютюнът са земеделски култури. Да се напомня това е излишно - то е така очевидно, както и по-ниският престиж на земеделието спрямо промишлеността от времето на Алеко Константинов до наши дни.

Върху такъв стопански, културен и литературен образ на тютюна става поредната среща между България и света в романа на Димов.

>>>