И тая среща, за разлика от "Бай Ганьо", става в България, само в България и нейното екзотично продължение Гърция. Чужденците идват тук, идват, за да проучат, купят и завладеят. Идват хора, които бай Ганьо защитно-настъпателно е титулувал "немски келяви чифути". В романа на Димов този ориенталски "стереотип" за европееца също има някакъв подгласник - хърбавия, грозноват и плоскоколенест барон Лихтенфелд, който с редовни фрикции се мъчи да спаси остатъка от косата си (да напомним, че "келяв" наред с другите си мили значения значи и "плешив"). Явно е обаче, че не това е общият образ на чужденците. В България те идват силни, със секретни търговски, след това политически, а накрая и военни планове. Без да се чувствуват любовни завоеватели (това е мерак на хора от друг вид култура), на дъното на куфарите си носят един или повече чифта рога, с които рано или късно украсяват главата на някой туземец българин. Идват очаквани, желани и необичани, подозирани; връхната точка на човешкото сближаване между тях и местните хора е хладното уважение, което Костов и Фон Гайер хранят един към друг.

През тютюна връзката между България и света в този роман е на стопанска и държавно-политическа основа. Любителите на думата "диалог" тук трябва да се въздържат от нея, защото диалог се води между що-годе равностойни страни. А българското стопанство е уродлива смес от капиталистически модели и ориенталска първобитност, нищета и битовизъм; това е стопанство, в което някое амбициозно парвеню може за един следобед да стане зет, наследник и собственик на много силна фирма - и докрай да си остане парвеню. За мястото на малка и бедна България в световната стопанска и военна криза романът говори със същата точност и откровеност. И който не е загубил слух и разум в днешната демагогска олелия за българското пътуване и влизане в Европа - нека се вслушва и вмисля.

В Димовия роман Европа идва в България не самo със стопанската си мощ, с тогавашните си авторитарни и тоталитарни модели на държавност, с - танковете си - идва и с това, което в по-тесен смисъл наричат култура. И тук, в полето на най-обещаващите възможности за диалогичност - същата разкъсаност и взаимна глухота. Културният образ на България в романа е същата уродлива смесица между външно и местно, какъвто е и стопанският и. И не само защото свръхпоевропейченият Костов има роднини, които "и досега носеха калпаци и сядаха да вечерят, като подгъваха единия си крак под седалището", но и защото чуждата култура се пречупва в местните порядки, разбирания и табиети и остава безплодна и външно епидермална. Ирина години наред чете немските медицински списания и умира като по ориенталски образец поддържана жена, без да е лекувала и един човек в живота си...

Ако тая студия е постигнала и малка част от целите си, вече би трябвало да стане ясно, че междутекстовият мост между "Бай Ганьо" и "Тютюн" може да се достроява още много и по него да се върви още дълго. По този път вероятно ще се появи наблюдението, че в "Тютюн" европейската култура вече е "мозаечно" (по термина на А. Мол) разбита на трудно съединими уломъци, между които е и чистофайничеството на Лихтенфелд, и рицарско-вагнерианските видения на Фон Гайер. На нови идеи за жанровите промени в българската литература може да наведе и предложеното тук гледище, че "Бай Ганьо" е последното и най-значително противороманно произведение (ако изобщо се намери някой да се съгласи с него), а "Тютюн" е най-направеният български роман (с което, предполагам, ще се съгласят мнозина). А какви значения може да се породят, какви гласове може да се чуят в междутекстовото пространство на двете творби - тая задача тепърва ще чака майстора си. Но ние ще спрем тук. Не е задължително всяко начало да е трудно, но добре ще е да е по-кратко.

"Бай Ганьо" и "Тютюн" се опряха върху името на розата и на тютюна и постигнаха себе си. Едновременно с това те активно дадоха своето в изграждането на литературния и културния образ на България. Сега розата и тютюнът са в културната памет. България остана безименна - и то е част от голямата й днешна безприютност. И дано си остане безприютна. Защото безприютността може да е тежка цена, но е неизбежната цена на свободата и независимостта.