Опрян върху достатъчно устойчивите и очевидни днес опори на сходството, междутекстовият мост между "Бай Ганьо" и "Тютюн" свързва два поразително различни и противоположни литературни свята - и свързването отсенява контрастите им още по-рязко. В света на "Бай Ганьо" владее движението, енергията, младостта, предприемчивостта и приключението, лекотата, началото и обещанието - светът на "Тютюн" е разкъсан, натежал, свършващ се, с неясно бъдеще, т.е. без бъдеще, в който енергията, дори и да избликне, бързо се автоматизира и обезсмисля във възпроизвеждане било на капитали, било на идеологически фанатизъм и в най-добрия случай свършва с професионалната и старешката умора на татко Пиер, Костов, стария Барутчиев.

Нортръп Фрай включи в набора си от архитипове и четирите годишни времена и дори ги приложи - пролетта, лятото, есента и зимата - в своеобразната си жанрова класификация на литературата. Да би се занимавал с българска литература, канадският литературовед вероятно би определил "Бай Ганьо" като пролетна творба, а "Тютюн" като творба на есента. Но и без неговите архитипове можем да почувстваме живостта на "Бай Ганьо" и смесеното с други миризми - на чушки, пот и непрано, - но все пак достатъчно силно ухание на розата, по основно определение "майска". "Тютюн" пък започва с краткото начално изречение, с "есенното" изречение "Гроздоберът беше към края си", още първият му пасаж заговаря за есенното пожълтяване на растенията и завършва с нерадостната истина, че гроздоберното "опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае само няколко дни". В романа са описани две тъжни, жълтеещи и тревожни есени, едната, предвоенната, като началото на края, а другата, в завършека на войната, като края на края. И описанието на. тези есени е сред няколкото добри страници на този инак нищий стилом роман.

Тютюнът както често се напомня в текста, също е есенно растение, а неговият жълт цвят, дидактично натрапван като метафора на социална и нравствена отрова, добре се смесва с жълтината на есенното увяхване. (Един дребен куриоз: когато се появи "Тютюн", 1951 година, революционно бдителни критици го обявиха за "жълт роман". Случаят показва възможностите на езика, благодарение на които човешката глупост може да изтърси нещо, което по-късно и в друг смисъл да се окаже вярно.) След есенното пожълтяване идва зимният студ на смъртта на главните герои и краят на техния свят, към което пришитата следваща пролет в края на войната срамежливо виси в смисловото развитие на творбата, но затова пък предано следва рецептите на революционния оптимизъм - без да добави нещо добро и нещо значещо за романа.

Каквото и да е, на каквито и архитипове да се позовем, светът на "Бай Ганьо" остава свят младенчески поривен и изпитателен, представен в жанрово свободна, повествувателно разнообразна и импулсивна, прекрачваща себе си и разрастваща се творба, докато "Тютюн", рецептурно строго измерен като жанр и идеологическа схема, представя свят, в който неуморна остава само омразата към другия и другите. Тая разлика едва ли трябва да свързваме осмислящо с направената вече констатация, че в десетилетията между "Бай Ганьо" и "Тютюн" българите създадоха няколко образа на бай Ганьо, един от които е натежал и посивял мъжага на средна възраст.

Осмислящите разлики можем да видим или да изградим другаде. Ето най-простата и очевидната: стоковите опори в двете творби, розовото масло и тютюнът, колкото и да са сходни по ред белези, дълбоко се различават като ценностни митологеми, пък и изобщо, казано по Барт като български "митологии".

Видяхме, че един от Вазовите образи на България - а той е бил далеч не само Вазов - щедро изброява хляб, свила, рози, нектар, цветя, плодове, трендафил, аромат - изобщо, пак по думите на Вазов, същинска "райска картина". В този набор от земни и райски блага народният поет, сам той непоправим пушач, не е включил тютюна - и ясно защо. България може да е стар, голям и характерен производител на тютюн, българският тютюн може да се появява в Чикаго и по другите световни изложения, с него бай Ганьо може да се хвали пред Иречека, с него, по-точно с невъзможността на Щастливеца да си го купи, защото един ден отново е осъмнал без стотинка в джоба си, може да е свързан и един от най-светлите фейлетони в българската литература, "Страст", но в опоетизирания и възрожденски образ на България той не може да влезе. И в по-стари времена, и особено в по-новите той има недобро, нездравословно име, а с пушенето му не се гордеят и най-закоравелите му почитатели. Както казва един от тях в споменатия фейлетон, "Глупава страст!" Ако изобщо е българска митологема, тютюнът е гузна митологема.

Тази сложно двойствена единица, произвеждана и продавана, употребявана и разменяна, мамеща и тровеща, е собствената знакова основа на Димовия роман. Всичко в романа - сюжетика, характери, производни значения, идеологически внушения, в случая повече идеологически нравоучения - всичко тръгва от литературния образ на тютюна и остава докрай пронизано от него. Вещта - стока - знак в "Тютюн" обхваща, обладава и самоотчуждава човеците до степен, каквато едва ли са очаквали да видят някога западноевропейските поддръжници на идеята, че структурата на буржоазния роман от XIX и XX в. е положена върху отчуждеността на капиталистическото производство. Заглавието при Алеко Константинов е антономастично, по собствено име, пък било то и "Бай Ганьо", а подзаглавието говори за "един съвременен българин". Относно заглавието на Димов, "Тютюн", са се изказвали тук-там съмнения в сполучливостта му, а един от преводачите на романа в чужбина направо зачеркна авторското заглавие и извеждайки напред споменатата вече "жълта багра", озаглави превода си "Жълт свят". Но прочетем ли текста с предлаганата тук възприемателна нагласа, повлияна немалко и от "Бай Ганьо", заглавието "Тютюн" не само идва на мястото си, но и дейно набляга върху всеобхватността на вещта - стока - знак тютюн в Димовия роман.

"Бай Ганьо" и "Тютюн", литературни творби, поддържат и дори усилват семантическите връзки между съставките на своята знакова основа. В "Бай Ганьо", видяхме, розовото масло съвсем не е само стока, на която героят търси купувач, а в "Тютюн" се запалват и изпушват толкова много цигари и пури, че на противник на "тютюнопушенето" може и да му призлее. Тютюнът като вещ - стока - знак пронизва цялата творба, а потребителното му прилагане като вещ, пушенето, действува с какви ли не знакови и ситуационни стойности: за деловитост и професионална сближеност ("Двамата мъже се обвиха в синкави облаци от цигарен дим"), за спокойствие и изисканост ("Атмосферата беше замрежена от синкав тютюнев дим, в който се усещаше благоухание на пура"), поднасяйки огън на Ирина, старият прислужник се оттегля "леко опиянен от удоволствието да запали цигарата й", а железният немски благородник вежливо я моли за разрешение да седне до нея с реторичния въпрос: "Мога ли да изпуша една цигара при вас?"

Това повсеместно врастване на тютюна в света на Димовия роман върви, както си му е редът в литературата, раздвоено в противоположни посоки: в едната пушенето е приятно и положително значимо, защото в тоя свят на озлобени или безразлични и скучаещи самотници то е една от връзките между тях, обвиваща ги атмосфера, в другата то е видяно като тягостна и вредна за здравето привичка - поредна тежка разлика спрямо розовото масло в предишната творба. Разбира се, в образцово дозирания роман на Димов и вредата от пушенето е разпределена спрямо изискванията на класово-партийния подход и революционния оптимизъм. Вредно е пушенето за представителите на "стария свят": за татко Пиер, Борис Морев, Костов (за него обширно и медицински компетентно аргументирано), за стария Барутчиев. В същото време представителите на здравите пролетарски и партийни сили пушат, та пушек се дига - и нищо им няма. Добър роман ли е "Тютюн" днес, всеки може да решава за себе си, но никой не може да отрече, че той беше много добър рецептурен образец, как да се пишат приемливи и добри романи според тогавашната мяра за литературата.

И още една тежка разлика дели розата от тютюна - образът на тяхното "местовиреене". У Алеко Константинов маслото идва от "красивата Розова долина" и от "земния рай", в романа на Димов, по собствените му думи, тютюнът бива отглеждан "под слънчевия пек върху червените песъчливи хълмове". У Алеко Константинов отглеждането на розата и производството на маслото е оставено в мълчалива Аркадия, което по обратен път активира културните и другите значения на творбата, у Димов тютюна отглеждат недохранени дрипави селяни, облъсквани от труд, а след това изнудвани, мамени и завличани от безсъвестни прекупвачи. От селските навеси тютюневите низи отиват в задушливите първобитни складове, където трябва да ги обработи и подготви за износ един полуградски полупролетариат, не по-добре облечен и нахранен от селяните, но в добавка и охтичаво жълтеникав. Бай Ганьо и маслото му странствуват по Европа неотчуждени, свързани тялом и духом в едно, след обработката му българският тютюн неизвестно как потъва в пастта на далечни и загадъчни могъщества, като Немския папиросен концерн, Австрийската тютюнева режия, Холандския картел. Два свята, два образа на България, всеки от които става толкова повече себе си, колкото повече го съпоставяме с другия. Наред с всичко останало промяната видимо е свързана и с отслабването на образа на розата в българската емблематика в десетилетията между Алеко Константинов и Димитър Димов. Това са предимно вътрешнобългарските значения и промени. Изнесени "навън", като вещен и знаков мост между България и света, розовото масло и тютюнът развиват и други стопански и литературни значения.

>>>