След като в края на миналата част оставихме бай Ганьо в приповдигнатата аура на младостта и енергията, редно е сега да свалим поглед до равнището на трудностите, с които тази енергия и младост се сблъсква. В странствуванията му по Европа, без от това текстът да прави нещо повече от смях, на бай Ганьо не му е леко. Че не знае тамошните езици и по-често мълчи на тях, отколкото говори, е най-малката беда. Че не познава, вече в по-широкия смисъл на думата, езика на тамошната култура и попада в недоразумения и затруднения, е нещо по-сериозно - макар че и тук работата не отива отвъд добродушния смях. Над това равнище на текста обаче за нас идва нещо сега наистина сериозно, а за някои общества и мъчително: поведенското раздвоение на личността, групите, етносите в срещата между културите.

Механизмът на раздвоението действува и в "Бай Ганьо" - и отново негласно, свободно и смислопораждащо. В едната линия на поведението си балканският герой защитно-настъпателно напомня на чужденците, кой е и откъде е, и самоуверено - на едно място и в буквалния смисъл - се тупа в гърдите "Булгар! Булгар!" Другата линия на поведението му обаче показва, че да си "булгар" в Европа, не е от най-удобните и изгодни положения, едно, защото "булгарът" влиза в Европа дамгосан отвътре и отвън със знака на малокултурието или безкултурието, и, второ, защото не знае тамошните правила. В първата линия от поведението на бай Ганьо едната култура съпернически, друг е въпросът, доколко културно се надхваща с другата, във втората линия започва пригаждането, прикриването, мимикрията, а по възможност, макар че е невъзможен, и самоотказът. "Увлечен от желание да се препоръча за цивилизован човек", бай Ганьо не само изцапва "бохчата" на госпожа Иречек, но върши още много други смешно непохватни мимикрии, в които двете култури се смесват така, както бай Ганьо смесва "ти" и "вие" в разговора си с "бай Иречек".

В "Бай Ганьо" натискът на култура върху култура и мимикрийното сгъване на едната пред другата са сами по себе си смешни и, вече без да са "сами по себе си", са знакова основа на по-големите литературни значения на творбата. Извън литературата обаче работата не е само смешна, нито само странична. Днешният свят не се оказа, както вещаеше Маклуън, "едно голямо село", а едно голямо село с няколко лъскави центъра - центрове стопански мощни, културно престижни, които с половин ръка благотворително връщат на селото малка част от богатствата, които са му отнели и му отнемат, и с широка ръка ги заливат със своите културни образи и образци; центрове, които обещават, примамват, привличат, но и достатъчно добре успяват да държат сиромашията и простотията по-далеч от себе си - да си знае мястото. В това нездравословно състояние на съвременния свят въпросната сиромашия и простотия изтърпява терзания от какъв ли не вид, между тях и терзанието на раздвоението: дали да се опитва да пази своята културно-духовна самоличност и самотъждественост (нагона на идентизма), или да приеме предлаганите, по-точно налаганите й от центъра образци, и да се напъне да се доближи и дори да се "интегрира" и "влезе" в него. Терзанието се изживява в лични духовни драми и в масови движения, сред които например е и съвременният фундаментализъм. Има обаче и блажени духом общества, на които тази форма на страдание е практически непозната. И много странно, а може би и никак не е странно, че сред едно такова общество се е появила книгата "Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин".

Срещата, кръстосването и смешението на културите в "Бай Ганьо" минава и върху активната знакова основа на облеклото, на дрехата. Така е навсякъде в художествената литература, но не зная друг текст, поне на български език, в който дрехата да действува така решаващо в пораждането и движението на смисъла. Ето първите думи на този текст: "Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец." Тази мегаметафора от ориенталския ямурлук и европейската мантия въвежда ключово в разкази, в които за дрехата ще се говори толкова често, колкото и значимо. Тя обаче въвежда ключово и в един друг важен смислов пласт: средствата и плодовете на културното пригаждане и мимикриране. Както в другото, така и тук смешението е голямо, а от смешението до смешното в тия разкази няма и една крачка. Малко след встъплението новоизпеченият "цял европеец", наметнал или наметнали му белгийската мантия, се появява в центъра на Виена в следния балканско-европейски каяфет: "редингот, незакопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с бяла (по нашенски бяла, добавя изненаданият разказвач) риза, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с ботуши и един врачански бастон под мишница". Такъв е един от типовете срещи между културите. Има обаче достатъчно основания да подозираме, че при всяка среща, дори най-дълбинната и премислената, неизбежно се получават и съчетания между редингот и калпак.

Дрехата-знак и дрехата-смес съпровожда бай Ганьо в странствуванията му по Европа, тя е и първото нещо, с което той стъпва на българска земя и встъпва в новата си роля: "И след тези думи скочи от колата... бай Ганьо. Същият бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има и по-импозантна външност и чувство за собствено достойнство и преимущество пред окръжаващите." Същият и все пак несъщият. Дълбоката разлика, плод на благотворното въздействие на поевропейчването, е новозавързаната вратовръзка и чувството за превъзходство над "простите му другари", които и един Пратер не знаят какво е. (Приключвайки тия съвсем повърхностни наблюдения върху ролята на дрехата - дрехата като обвивка и култура и културата като обвивка, - идва ми наум да препоръчам на българските бахтианци, най-преданите бахтианци в света, в случай, че още не са го направили, да вкарат текста на Ал. Константинов в Бахтиновите понятия "карнавал" и "скандал". Както би казал бай Ганьо, хейле значения ще капнат.)

В България бай Ганьо е друг, твърди единодушно българската критика от сто години насам. Тази другост е била търсена в социален, нравствен, а и в литературен план. Има я като относителна другост и в още един. В България ролята на тоя силно ролев герой се преобръща, европеизъм и ориентализъм, на които той е срещна точка, разменят местата сн. В Европа европеизмът притиска балканщината на героя и при цялата съпротива и самозащитна настъпателност на "булгар, булгар" той се огъва, пригажда, мимикрира. В България европеизмът се превръща за бай Ганьо от слабост в сила, с която той притиска "простите си другари" и българските условия, превръща се от търсена и трудно намирана мимикрия в авторитет, безпрекословен авторитет, който той пуска в ход и при най-малкото съмнение в стойностите на личността му. "Ами как се говори бе, келеш - хока бай Ганьо един от простите си другари. - Ти мене ли ще ме учиш! Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво!"

Разбира се, това е авторитетът на "изходената" Европа, на, да го кажем, вратовръзковата Европа, но и така внесената престижна култура може да въздействува и да притиска "малокултурата" и всички нейни "дървета". С каквото и да се заеме, в каквато и ситуация да попадне, бай Ганьо прилага европейския си опит и използува европейския си авторитет: и когато води депутация, и когато става дума, що е орган, и когато основава вестник, и когато скромно се сравнява с Бисмарк. Венец на това взаимно проникване на културите, носено от бай Ганьо, е победата му на парламентарните избори. След като с пияните си шайкаджии и полицията разгонва избирателите, носителят на белгийската мантия се провиква над бъркотията: "И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил..."

В културологията и митознанието говорят за различни видове герои, включително и за така наречения културен герой - същество, дошло невинаги много ясно откъде, което носи непознати допреди знания и умения: огън как се пали, метали как се леят, царство как се урежда и прочее полезни за човешкия род неща. Ако някой се реши да види бай Ганьо в светлината на този модел - бай Ганьо като преносител на знания и умения от Европа към България, - ще се получи такава подгавряща пародия, че и най-сериозните застъпници на теорията за културния герой биха могли да се замислят върху механизмите и плодовете на просвещението. Но и без да ходим до митознанието, бай Ганьо като културтрегер и "европотрегер" е най-смешният подбив с "европейската мечта" в България.

В такъв случай, как е поставен и как е решен въпросът "ние и Европа" в книгата на Ал. Константинов?

Нито е поставен, а още по-малко е решен - просто е използуван. Това е книга, свободна както в жанра си, така и в смисловото си движение, а повествователният й строеж е многоетажен: разказ в разказ, обрамен в началото и края от един "свръхповествовател" и неговите явно противоречиви, иронично противоречиви твърдения "бай Ганьо е вече цял европеец" и "европейци сме ний, ама все не сме дотам". На различните етажи, а много често и на един и същ се говорят противоречиви или взаимно изключващи се неща, между тях и възможно ли е, нужно ли е, нравствено ли е да се поевропейчва бай Ганьо, говори се, казва се, подсказва се с много "да" и "не", без нито едно от тях да е последна и крайна цел.

Книгата на Ал. Константинов полага в себе си различни цели - познавателни, морализаторски, социални, възпитателни, културни - и непрекъснато се самопрекрачва, оставяйки зад себе си различните възприемателни нагласи да се уловят за някои от тях - я социалната, я възпитателната, - и да я обявят за водеща или изчерпваща. Според предлаганата тук нагласа творбата "Бай Ганьо" казва това, което не е положено като открита нейна цел - и го казва, защото останалите значения и цели достатъчно силно си противоречат на самите себе си и между себе си. И то е (прекръствам се три пъти, преди да се наема с неблагодарната задача да определям смисъла на литературна творба, особено на такава творба): смешното и горчиво смешното в човешкото изпитание в промяната, пътуването, приключението и експеримента. "Бай Ганьо пътува" е не само заглавие на един от разказите, изразът е символичен за цялото движение между културите, държавите, социалните и битовите ситуации, което героят извършва.

От изброените току-що категории "смешно, изпитание, промяна" и прочее, коя от коя по-неясна, особено неясна е категорията "експеримент". Под експеримент тук се разбират както сюжетните ходове, така и повествователната нагласа спрямо тях. В разказите бай Ганьо встъпва като вече много познат, толкова познат, че разказвачите - Стати, Цвятко, Дравичката и другите - дори се спречкват кой първи да започне (нещо практически неприсъщо на романовия герой). При тази предварителна зададеност на героя отделните разкази започват да развиват и значението: ще разкажем какво би се случило, ако и когато бай Ганьо попадне в операта, реши да издава вестник, вреди се на великденския прием в двореца, кандидатира се за народен представител (моделът е добре познат в анекдотите с постоянен герой). И експерименталното е не само в сюжетиката и подхода - книгата, която носи тази експерименталност, е сама по себе си най-свободният и най-непринуденият експеримент в българската литература. При това успешен.

Предлаганата тук нагласа вижда творбата "Бай Ганьо" като смешно съчетание между пошлото, баналното и добре познатото, от една страна, и необикновеността на човека, предприемчивостта, риска и приключението. С една дума, тая нагласа предпочита да даде ухо на авторското подзаглавие, на жанровото "определение" на "Бай Ганьо" - "невероятни разкази", а не на онези българи, които, повечето верни на възпитанието си, отколкото на текста, четат "Бай Ганьо" твърде изтежко и сериозно.

В "Бай Ганьо" смешното и смешно-горчивото в човешкото изпитание се гради върху широка знакова основа, главно място в която според тази нагласа заема срещата между културите. С това, а и с досега казаното бих искал да изпразня от смисъл (де да можех) въпроса национален тип ли е бай Ганьо или не. В знаковата основа на творбата обаче има и нещо, което, колкото и трудно обособяваме от културата и още по-трудно определяме по същност, можем да наречем социално.

Присъствието на социалното в "Бай Ганьо" не се е оспорвало никога и от никого. То е и една от съставките на може би най-скудоумната дилема в българското литературно и културно мислене: национален тип ли е бай Ганьо или социален. Първата страна от дилемата най-праволинейно поддържаше европоцентричната линия у нас (д-р Кръстев, Боян Пенев): бай Ганьо е тип на балкански, съответно български простак. Втората страна - че е социален и още повече класов тип - все така праволинейно поддържаше и поддържа българският марксизъм. На това мнение си струва да се спрем, едно, защото е много здраво набито в главите на нине здравствующите поколения, и, второ, защото чрез него ще се опитаме да затворим кръга на разсъжденията си и да се върнем на въпроса, какво от това, че розовото масло на бай Ганьо няма производителна и социална биография.

Ако не пръв (не зная), то поне най-ефектно е формулирал у нас марксисткия възглед за бай Ганьо Димитър Благоев. За него това е тип на зараждащ се буржоа, усетил в джоба си "силата на капиталеца". В политикономическата литература не съм срещал категорията "капитален," - не вярвам и Благоев да я е срещал, човек къде-къде по-начетен от мене в тази област. Очевидно "капитален," тук действува като стилов вариант - все още малък, но гальовно мислен, обичан и малко иронизиран капитал. Но тъкмо един добре начетен в Марксовата политическа икономия човек би трябвало да знае, че капитал в "Бай Ганьо" няма - както го има например в "Тютюн". В романа на Димов парите купуват труд и производствени възможности, трудът произвежда стока, чиято разменна стойност е по-висока от заплатеното за труда и разходите, като разликата, така наречената принадена стойност, се връща към началните пари и се превръща в капитал. Де го всичко това в "Бай Ганьо"? Но аз не чета тази невежествена лекция по политическа икономия, за да напомням, че парите много или по-малко още не са капитал, а за да видим по-отчетливо мястото и функциите на социалното в творбата "Бай Ганьо".

Розовото масло на бай Ганьо не само няма производителна, социална и "капитална" биография - и дума не става как търгува той с него, какво и как печели, какво прави по-нататък с печалбата (само от едно място, в Швейцария, проличава, че търговийката му не върви кой знае колко добре). Освен това стопанският живот на България, доколкото той изобщо се чувствува в текста, е полуфеодален, а държавата е чиновническо-бюрократична и партизанлъшка, с неделимо врастване между партийна и стопанска власт. В 1894 г. да имаш в България стопанска сила независимо от, политиката е било точно толкова трудно, колкото и сто години по-късно. Затова и в мерака на бай Ганьо "я депутат да ме изберат, я кмет", защото "келепир има в тия работи", действува пак предприемчивостта, случайното, опортюнистичното - всичко друго, но не и капитализъм и капиталисти. Независим капиталист, човек, който не намира за нужно да се избира за депутат или министър, защото скрито купува депутати и министри и нескривано ги презира - такъв капиталист в България има само в романовия свят на "Тютюн". Това би могъл да потвърди, ако можеше да се обади от гроба си и големият за скромните български условия банкер и индустриалец Атанас Буров - един от водачите на народняшката партия, неколкократен министър и накрая политически затворник.

Хубаво, но на българския марксизъм му бяха нужни образи на зараждащи се капиталисти в литературата - и той ги "роди", тоест набеди бай Ганьо за типичен образ на зараждащ се градски капиталист, а Божан от "Гераците" - за типичен образ на селски капиталист. Тези определения са литературно неспецифични, но кой ти гледа литературна специфика, когато целта е "идейното възпитание на младежта". По-скандалното е, че те са невежествени от политикономическа гледна точка, а най-скандалното - че ги съчиниха, разпространяваха хора, които се хвалеха пред света, че най-добре разбират какво значи капитализъм и капиталист.

Липсата на биография на розовото масло, както е свързана с общия смисъл на творбата, най-пряко действува върху собствения му литературен образ. В дисагите на бай Ганьо, колкото той и да трепери за него, то е не само разменна ценност, то е човешки неотчуждена, свързана с него вещ-ценност. Търговецът не се дели от стоката си, носи я навсякъде със себе си, а когато трябва, може да я натъпче и в пояса си. За него тя не е само бъдещи пари, но и вещ със своя притегателна сила тук и сега, която той не пропуска да приложи в отношенията си с нежната част от Европа. Докато младата пражанка си губи времето да му свири откъси от Сметана, бай Ганьо пъхва под носа й мускал с розово масло: "Вашият Сметана ли по чини или туй, дето го помириса, а?" В този досег на културите европейският нос на пражанката усеща само "дъха на потната Бай-Ганьова ръка, вмирисана на риба". Така, раздвоен между вещта и стоката, между свободата в движението си и неразделната си обвързаност с маслото, броди по света още един литературен човек.

Все така раздвоена е и емблематичната стойност на розовото масло. В текста то е представено като "произведението на нашата хубава Розова долина", което предизвиква "патриотически екстаз" у един студент в Прага. В онази обстановка розата и розовото масло са били опорни точки на един от образите, които българите са градили за отечеството си: "ти сбираш в едно всички блага и дарове: хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове", пише Вазов преди сто и десет години в стихотворението си за "любезното" отечество и добавя, че отечеството събира в себе си "на Изтокът светлика, на Югът аромата", че долините му са пълни с трендафил, гърдите с аромат. (Блазя на днешна България.) В текста на "Бай Ганьо" този образ ясно се долавя, но на него още по-ясно се противопоставя снижаването му - розата, трендафилът са превърнати вече в стока, която разнася не друг, а бай Ганьо Балкански, който между другото срязва "патриотическия екстаз" на българския студент с думите: "Какво ще му гледаш, масло като масло." Върху розовото масло се наслагва и още едно значение, което връща към разказаното в "До Чикаго и назад" и което преобръща наопаки Вазовото "на Изтокът светлика".Това е регионалната му емблематичност, свързването му с Ориента и неговите представителни характеристики. Ето как бай Ганьо се оплаква от нелоялната си конкуренция: "Анадоллука ни изяде главата! Е че то, брате, не е един, не са двама: като плъзнали из Европа на сюрии: анадоллии, ерменци, турци, гърци, па лъжат, па мамят света, па тогоз изгорили, па оногоз закърпили - бактисали харата!" Разказвачът, който изслушва тази изповед, коментира, наблягайки върху думата "невинният": "Невинният Възток изпъкна отпреде ми с всичките му прелести." Твърде далеч наистина от "на Изтокът светлика".

Така се плъзгат, без да спрат някъде, значенията на розовото масло в "Бай Ганьо", така се движи, пространствено и смислово, и главният герой, така се движи и творбата като цяло. Изглежда, че това може да бъде творба за свободни хора, хора, непритеснени от границите между високо и ниско, хора, които ще престанат да виждат в бай Ганьо само "отражение" и свой огледален образ, а литературно творение, което самостойно и активно участвува в българския духовен живот. Но докато такъв читател се появи ("а кой знае дали изобщо ще се появи), ще се опитаме да продължим междутекстовия мост към романа на Д. Димов "Тютюн".

>>>