След това отклонение волю-неволю се връщаме към поставения вече въпрос: липсата на социална и друга предистория на Бай-Ганьовата стока значи ли нещо в творбата и ако да, какво по-точно. Въпросът е активиран от обвързването с романа "Тютюн" и се основава на приетата тук предпоставка, че текстът може да значи не само с това, което казва, но и с това, което не казва - с това, което възприемателната нагласа определя като активно мълчание и липса.

Липсата на такава предистория можем да обвържем с образа на розовото масло и на неговия странствуващ търговец, със смисловите насоки, с духа и настроението - тоест с цялата творба.

Малко-много, тя осмисля всичко, а като липса по обратен път дава свобода и допълнителна тежест на други съдържателни ядра и смислови тенденции в творбата. Така, както днес виждаме текста на Алеко Константинов и градим от него творба, едно от силно "освободените" ядра е срещата между ние и другите, между образите - да наблегна, образите - на две култури: европейската и ориенталската. Затова най-напред ще се откажем от литературно неадекватния въпрос, "кой е бай Ганьо" и ще го заменим с "що е бай Ганьо" (в българската реч разлика между "кой е" и "що е" може и да не се прави - но не и в литературознанието). Ще окачим на куката поне засега и едновековните вече надхващания национален тип ли е бай Ганьо или социален.

Що е бай Ганьо ли? Литературен герой, литературен и условен, чийто смисъл е раздвоен между самоозначаването му и функционалното му подчиняване и служене на произвеждането на други значения. Това, на което той служи тук и сега, за нас е, че е пресечната точка, срещното пространство между две култури. Срещата се извършва чрез главния герой на творбата и чрез главното съдържание на неговите дисаги, с много движение и с още повече мимикрия, комични недоразумения и несъответствия и в крайна сметка с непостигнатост, която оставя място за по-нататъшни, извънлитературни размисли, доколко изобщо е постижима и нравствена.

Движението, географско и повествователно, се извършва в две пространства: чуждестранно и българско (с подобаващите му южни, северни и прочее български съседи). А с движението на героя по раздвоеното пространство - географско, културно и текстово-композиционно - върви и двойната смяна на ролите му: в Европа той е ориенталец, който, колкото натяква ориенталщината си, толкова се и напъва да я прикрие и мимикриращо "да се представи за цивилизован човек", в България той се държи тежко и авторитетно, като "човек, врял и кипял из Европа", и използува европейския си образ - за да постига чисто българските си цели. И на двете места той е герой-съчетание, герой-роля и герой-функция.

Ако бай Ганьо е условно-ролева пресечна точка на две култури, то и тези култури са представени в тяхното ролево, огледално взаимно отражение, каквото всяка една е изградила за другата. Бай Ганьо е цял-целеничък това, което в тогавашна (и само в тогавашна ли?) Европа са си представяли за ориенталеца и ориенталското. От друга страна, Европа, каквато е представена в "Бай Ганьо", е един от тогавашните й схематизирани образи в България: ред, чистота, сдържаност, вратовръзки и малко изкуство във виенския балет и албумите с фотографии.

В подобни културни образи редовно и явно неизбежно има нещо, което У. Липман май не особено сполучливо нарече "стереотипи" - стереотипи са онези наши дълбоки знания за света, според които англичаните са рижави и хладнокръвни, французите - неуморни женкари, руснаците, докато се наливат с водка и чай, не спират да разсъждават за смисъла на живота и ролята на руската интелигенция, а балканците - стереотипът за балканците бива представен и използуван в произведения като Алеко-Константиновото. Човешкият ум е склонен да създава и още по-склонен да се поддава на стереотипите, но за своя чест той е способен и да им се подиграва, да ги демистифицира или, както е в "Бай Ганьо" - да ги използува за подобри цели. Преди години Ролан Барт си даде труда да анализира образа, който туристическите пътеводители създават на една страна, и да го съпостави с това, което е видял с очите си. Разлика от земята до небето. Разбира се, нито тиражите на туристическата литература паднаха, нито жаждата за подобно четиво охладня. Такава, изглежда, е съдбата на човешкия ум и затова нищо странно, че и хора, за които бай Ганьо, колкото и да е нелитературен, все пак е литературно условен герой, а сега вече безспорно е културно стереотипизаран герой, продължават да се колебаят дали да го приемат за "национален тип", или не.

Възприемането на "Бай Ганьо" през езика на културата и културологията трудно би вместило в себе си някаква "политико-икономическа биография" на стоката, която героят разнася по Европа. Тъкмо осъзнатото отсъствие на такава биография или предистория освобождава по-голямо пространство и фокусира възприемателната ни нагласа към темата за културите и отношенията между тях. Културата и културологичните въпроси не са смисълът, нито пък целта на тази свободна и весела книга, но в нейното изграждане явно и дейно участвуват някои от механизмите на досега между културите.

Човек може да влезе в малко познатата му чужда култура с не особено светли чувства - подозрителен, мнителен, очакващ на всяка крачка да бъде подигран, измамен, изпъден; чувства, които би могъл уж да уравновесява с настъпателност, със самозащита, за която никой не го пита ("пък казват, че ний сме били прости", както негодува бай Ганьо във виенската баня), или със самонадеяни декларации от рода на: "Знам ги аз тях. Ти не ги гледай, че са толкова мазни." Разбира се, непрекъснато излиза наяве, че бай Ганьо "не ги знае тях" и че не ги знае и в полето, върху което се чувствува най-силен и най-сигурен. Горкият, като се движи сред европейките, все не може да разбере "коя е такваз, коя не", попада в скандални положения, а при един от амурозните си пристъпи изяжда и плесница, защото не могъл да различи слугинята от господарката на дома. Равенство между културите има само в красивите и наивни фрази на политически мъже от малки държави, според които "в полето на културата няма големи и малки народи". В действителност културите общуват помежду си с порядъчно силни колебания между чувства за малоценност и свръхценност, а в по-големия дял случаи едната култура без никакви колебания се обявява за престижна и "голяма" спрямо другата. Стане ли това, втората култура трябва да се чувствува щастлива, ако й бъде зачетено правото да се нарече "малокултура", защото по правило я обявяват за "некултура" (както и бай Ганьо бива обявяван за малокултурен или некултурен). Тук обаче настъпва нещо, на което творбата на Алеко Константинов дължи толкова много: влиза в действие русоистката опозиция природа-култура и непрестижната култура, компенсаторно или не - тя си знае, обявява себе си за по-близка до природата, по-жизнена, по-естествена, а за половата потентност изобщо няма защо да се говори. Така нареченият и малко идилично нареченият диалог между културите включва в себе си и борба за заемане на незаети пространства или за словесно изтъкване на "другия" от тях. По силата на тоя механизъм западните хора във вижданията на бай Ганьо се оказват "заиф", тоест тънкуляви - плуват в басейните като баби, ядат безцветни ястия и още по-малко хляб, говорят тихо, мазнят се лицемерно, непрекъснато сметкаджийстват, с една дума "немски келяви чифути". А в така представения европейски свят нахлува същество, жизнено, напористо, шумно, което преобръща наопаки всичко около себе си, независимо дали е в операта, в опечаления дом в Дрезден, в банята или на обяд у Иречек. Бай Ганьо не може да седне на маса в кафене, без да прекатури чашата с кафе, което пострадалият разказвач коментира с думите: "Бабаитска натура!"

Тази "натура" е представена в напора на своята млада и жизнена телесност. Казано с термина на Бойсенс, бай Ганьо е силно проксемичен образ, може би най-проксемичният в българската литература. Проксемиката, тоест човешката телесност, като знак действува и в горещината, която лъха от бай Ганьо, и в миризмите, които се носят около него, и в звуковете, полуприлични и неприлични, които издава тялото му, в резките му, нетърпящи прегради, движения и в простото му телесно и словесно твърдение "Тук съм!" Това твърдение (както и неговият вариант сто години по-късно "Ние пак сме тук") не изпълва с възторг спътниците на бай Ганьо във влака, но великолепно работи за изграждането и размиването на опозицията между силно телесния Ориент и обезтелесения Запад. С тази възприемателна нагласа и на основата на тези наблюдения пред нас започва да се гради творба "Бай Ганьо", твърде различна от това, за което на ред свои места я представя текстът й и за каквато я представят учебниците по българска литература. Този път с удоволствие бих минал направо към отговора, ако скептичният читател не беше се обадил с възражението: че каква е тази младост на бай Ганьо, когато мало и голямо знае, че това е едър, вече натежал от години и опит мъж. Опираме до едно от най-чудатите явления в българския духовен живот през последните сто години, което си струва поне да напомним.

В творбата, която се опитваме тук да градим, бай Ганьо е млад, литературно и битийно млад, защото млад е той и в духа, и в буквата на текста. Жизнено младо е цялото му поведение, а за хора, малко-много запознати с възможностите на човешкото тяло и възрасти, натежалият и посивелият бай Ганьо трудно би направил маратонските си подвизи на пещенската гара или плувните демодстрации във виенската баня. И най-сетне за неверниците томовци, ето нещо не само от духа, но и от буквата на текста. Разказвачът, нагърбил се с рискованата задача да заведе бай Ганьо на баня, го вижда така: "Млад чозек: да има, да има най-много тридесет години." И въпреки всички тези духове и букви на текста през последвалите десетилетия в българското общество бе изграден образ на бай Ганьо, който е всичко друго, но не и "млад човек". В хода на това състаряване стигнахме - а щом сме стигнали, значи е било възможно - да видим бай Ганьо във възрастта, образа и подобието на... Георги Калоянчев. Не ми е работа да обяснявам механизмите на това състаряване, но българите, ако искат да разберат нещо повече за себе си, би могло да се вмислят в станалото. От себе си позволявам си да им препоръчам само едно: да четат "Бай Ганьо" с усещане за младост и енергичност на българина, тръгнал с дисагите си по Европа.

>>>