web | Името на розата и на тютюна

А сега за междутекстовите отношения и построения на "Бай Ганьо" и "Тютюн".

В междутекстовото съприкосновение на двете творби отведнъж проговарят с нов глас и смисъл толкова много прилики, отлики и контрасти, че човек наистина се чуди откъде да захване. Дали не с това, че ако в "Бай Ганьо" българинът отива при чужденците със стоката си и странствува между тях, в "Тютюн" чужденците идват в България, живеят сред уседнали българи, на които темата път и странствуване е почти изцяло чужда, и се разпореждат с тях, както си знаят и могат? Или пък, ако авторът е любител на тънките и многозначителни успоредици, може да се изкуши и да започне така: ако в "Бай Ганьо" главният търговец на розово масло е як, жизнен и напорист мъжага, щедро обрасъл с косми и където трябва, и където не трябва, в романа на Димов главният тютюнотърговец е дребният, суховат и усоен, рано оплешивял и още по-рано впиянчил се Борис Морев. Но тъй като в опорите на междутекстовия мост положихме розовото масло и тютюна, нека подхванем наблюденията си от следната разлика в тяхното литературно функциониране.

В романа на Димов отглеждането и обработването на тютюна като социално и нравствено явление е текстово толкова развито, че от него се разнася гъста тютюнева миризма, а сам той на места замирисва на славния някога жанр"производствен роман". Каквото и да е, но с тази даденост пред очи можем да "провидим", че маслото в мускалите на бай Ганьо няма предистория - нито производителна, нито социална. Кой и как го е произвел, какви социални и нравствени закони са били спазени или нарушени, докато влезе в дисагите на търговеца - за това ни дума. Литературното си битие то започва в дисагите на бай Ганьо, а приносителят на въпросните дисаги е вече някъде между Виена и Брюксел. "Провидим" ли това, включим ли липсата в смисловия обем на творбата, длъжни сме да отговорим на въпроса: Е, и какво от това? Какво от туй, че в "Бай Ганьо" розовото масло няма предистория?

"Е, и какво от това?" е сред най-трудните литературоведски въпроси. От боязън пред него ще отложа опита си за отговор и ще се отклоня в няколко типологизиращи обобщения върху една от опорите на съвременното литературоведско мислене - междутекстовостта (интертекстуалистиката). Казаното в следващите няколко пасажа не приляга дип на който и да е печатен жанр, така че благосклонният читател може да го прескочи без никакви интелектуални или етични задръжки.

Междутекстовостта е подход, нагласа, виждане за литературата - една от многото. Както вече проличава, тя може да има поне три вида процедури, цели и резултати.

В първия вид междутекстовост обвързаните две или повече творби си влияят взаимно, по-точно влияят върху възприемателната нагласа към тях. Художественият литературен текст притежава теоретически безкрайно много свойства. Отделната възприемателна нагласа (а тя е винаги само "отделната" и никога абсолютна) се опира само върху част от тях. Другите му свойства тя просто "не вижда", не осмисля и не функционализира - може само да ги предугажда и да се впуска в смътни фрази за "бездънните смислови дълбини на литературната творба". На невидените и неизползуваните възможности на текста може да. дойде ред, когато към него се насочат други възприемателни нагласи, една от които е и междутекстовата. Това, което една възприемателна нагласа "не вижда", често бива наричано "дълбоко прикрити" или "зашифровани" тайни на текста. Така го наричат и застъпниците на междутекстовата и диалогистичната нагласа, които обещават, че с прилагането на тази нагласа "може да се освободят и разкрият дълбоко прикрити дотогава принципи на смислообразуването" (Рената Лахман, "Памет и литература", 1990 г.). Може наистина, но това се отнася не само за немногото криптографирани места в литературните текстове, но и за неща, от които човек, след като прогледне за тях, трябва да се плесне по челото и да си каже: "Как съм могъл да не го видя?" Нищо "дълбоко прикрито", нито дори шито-покрито няма в липсата на предистория на Бай-Ганьовото розово масло. Тя може да се види и с просто око, но... само ако това око се отвори, тоест ако се промени възприемателната нагласа.

Ввзприемателните нагласи, противоречиви и подвижни вътре в себе си, се променят и в движението си по социалното пространство и време. Фактори и начини на промяната - много. Един само не може да бъде сред тях: така нареченият сега "нов прочит". Нека се знае, че нов прочит без нов читател, без нова възприемателна нагласа не може да има. И тъй като засега го няма, напъните за "препрочитане" и "преоценяване" поставят нашето литературно обучение в същото лъжливо, унизено и унизяващо положение, в каквото беше във времената на Димитров - Червенков.

И тъй първият тип междутекстова нагласа активира отделни свойства на текстовете, "отваря очите" на възприемателя към тях и в края на нейната процедура той може да изгради относително нови творби, примерно един относително нов "Бай Ганьо" и "Тютюн". Да наречем този вид междутекстовост въз-приемателно-интерпретационна.

Чрез междутекстовото обвързване на "Бай Ганьо" и "Тютюн" можем да създадем нови или да видим по-отчетливо вече съществуващи наши образи, примерно за процесите в българската белетристика, за жанровите възможности на разказа и романа в социалното структуриране на художествения свят, за промените в националните и културните виждания, нека не изброяваме по-нататък. Този вид междутекстовост можем да наречем - то се знае условно - познавателна.

Третият вид междутекстовост е свързан с първия. Върху пресечните линии в междутекстовото и диалогичното пространство на творбите любителят на интелектуални и литературни приключения може да се опита да гради нещо трето, междинно и същевременно надредно, което прекрачва ограниченията, присъщи и на най-обхватните творби, и отива към извънсловесното и неизразимото. Тази междутекстовост е най-трудната и поне засега най-малко прилаганата, но нека все пак я назовем: диалогично-конструктивна.

>>>