Един от милионите впечатлени посетители на Парижкото изложение 1889 г. е бил Алеко Константинов. Две години по-късно е на изложението в Прага. Пак две години по-късно, през лятото на 1893 г., разглежда знаменитото тогава и обезсмъртено у нас с пътеписа му Колумбово изложение в Чикаго. Там се е срещнал с казанлъшкия търговец на розово масло Ганьо Сомов, но там е видял и разбрал и други, не по-малко важни за българската литература и култура неща.

Едно от тях, ясно подчертано в пътеписа му, е наблюдението, че от участвуващите петдесет и пет страни някои могат да покажат електрически локомотиви, сложни уреди, високопроизводително земеделие, а други - чибуци, няколко "кутии с тютюн й папироси", бъклици, шалвари и екзотични красавици. На световното изложение се чертае свят, рязко разделен в степените на своето техническо състояние (какъвто всъщност е и днес), и пътеписът на Ал. Константинов говори за това с лека насмешка, в която комай не всичко е смешно.

Българският пътеписец долавя и един друг смешен и несмешен процес на своята индустриална епоха: сблъскването на предишния, "класическия" образ на една култура със съвременните й производителни възможности и съвременния й индустриален образ. Според пътеписеца най-много са си изпатили от тоя сблъсък, както той ги нарича, "горките гърци", също участници в изложението, на които той дава следния малко закъснял съвет: "Добре си живееше у американците обаянието от Гърция на Платона и Аристотеля, на Софокла и Аристофана, на Темистокла и Аристида. Че трайте си бре, хора, гледайте си сиромашийката. Йок, да види светът колко сте напреднали! Е, видя го я! Един чувал маслини!"

В българския павилион нещата са много по-различни - в смисъл, че там не може да се руши или променя някакъв предишен образ на България. Инак в другото, в изложеното като произведение на отечеството ни, двете балкански страни са си лика-прилика. Пътеписецът добросъвестно изброява какво е видял в българския павилион: врачански платна, ракии, няколко кутии тютюн, офицерска униформа, чемшир, шопска носия, пешкири, лапчуни, гайди, арестантски кесии, рогове, дрънкала... Нека не повтаряме всичко - работата и така е ясна. Нито една крива или иронична дума не съпровожда това описание, но така назованите предмети, съчетани с видимата педантичност и стремеж към изчерпателност на изброяването, сами пораждат иронични значения - и този път не от най-веселите. Пък и българският павилион е посред чудесата на тогавашната техника, към която Ал. Константинов се отнася, както се казва, със смесени чувства, едно от които безспорно е уважението.

В този сбиротък от творения на родния гений според разказа все пак нещо стои "на първи план". И то е: "На първи план в туй дюкянче личат две красиви витрини с розово масло." А от няколкото български лица в Чикаго, които епизодично се мярват в разказа, най-дълго и най-любопитно се задържа погледът на разказвача върху Ганьо Сомов, вече титулуван и като бай Ганьо, който "седи по турски върху сандък" пред "няколко тъмносини ялдъзлии мускали, от които половината празни, останалите напълнени с тереше" (тоест с фалшифицирано розово масло). Посетителите миришат мускалите, разпитват за това чудо, но по обясними причини този опит за досег между културите не се осъществява. "Е, че като не ти проумявам, къзъм" - отговаря бай Ганьо и пухти с цигарето. В творбата, в която той е вече главен герой, ще дойде ред и за това.

Тези, а и много други данни свидетелствуват, че по онова време розовото масло е имало не само потребителна и разменна, но и семиотична стойност - емблематичен знак за една страна и за един район на Източна Европа и Ориента. Като културна памет, а в някаква степен и като жива реалност тая стойност действува и днес. Чрез нея българите четат и криво-ляво разбират любимата си книга.

С пътеписа за Чикагското изложение започва и собствено писателската дейност на Ал. Константинов, с едно следващо изложение и завършва. За 1900 г. било предвидено ново световно изложение, пък в Париж и още през пролетта на 1897 г. българското правителство назначава десетчленна комисия, на която възлага неблагодарната задача да определи какво трябва България да изложи, за да не се изложи. Защото на тия пусти изложения все по-голям престиж добива промишленото земеделие и, така да се каже, промишлената промишленост, а нито розовото масло, нито врачанските платна, нито дори бъклиците могат да се похвалят с тази чест. От обратния и саркастичния й край с тая задача се заема фейлетонът "Скромна лепта на общия жертвеник", отпечатан тридесет и пет дена преди гибелта на Ал. Константинов. В него веселото или болезненото, но винаги изострено чувство за отношението ние и другите и ние пред другите се наклонява към рядката за това творчество обобщителна саркастичност. Видяна през очите на другите, България би могла да представи на света чудовищна битова нищета по селата и духовна нищета в изкуствата, мръсотията на хора, невидели къпане, откак попът ги е поел от светата купел, и мръсотия в политическия живот, в който лъжата и насилието сякаш нямат граници. Тези картини и чувства продължават до поантовия завършек на фейлетона, който, без да ги снема, ги обръща в нов тон и посока. Тоя завършек се оказа и последното прости на Константинов към България. Ето го: "Българийо, майко моя, в какъв ли гиздав мундир ще те представят на Парижкото всемирно изложение, и дали там ще може да те познае твоето чедо, о, моя простичка, и бедничка, и хитричка, и умничка, и набожна, и безбожна, и измъчена, и наплашена, но и храбра Българийо..."

Е, не можа да я познае и не защото България беше представена много неистински в Париж, а защото беше много истинска у дома си.