Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ЦИТИРАЩИЯТ" ЧОВЕК В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА

Никола Георгиев

web | Цитиращият човек...

САНЧО ПАНСА - СЛОВОТО НА МАСОВИЯ АНОНИМ

"Чуждите думи", с които Санчо за нескривано неудоволствие на господаря си отмества посоката на разговора, са преди всичко двеста шестдесет и трите преброени в романа пословици, лъвският дял от които излиза от устата на приказливия оръженосец. "Чуждите думи", с които Уелър върши това, представляват също една много стара паремийна конструкция, за която съвременното литературно мислене и фолклористиката потърсиха название тъкмо в неговото име - уелъризъм. Сам по себе си преходът от пословицата към уелъризма изглежда частен, а дори и случаен, но поставен в развоя на сюжетния модел слуга и господар в странствуване и изпитание, видян в развоя на литературните двойки Санчо - Дон Кихот, Фигаро - Алмавива, Уелър - Пиквик, Швейк - Лукаш, Остап Бендер - Воробянинов, той се оказва закономерен и показателен за литературата и за връзката й с паремийните жанрове.

Санчовите пословици Дон Кихот, и когато не е ядосан, възприема (или изтърпява), общо взето, така: "Господ да те убие, Санчо! Дяволите да те вземат и тебе, и пословиците ти! Цял час ми ги сипеш като изтезание с капки вода върху главата. Уверявам те, че някой ден пословиците ти ще те окачат на въжето" (... estos refranes te han de llewar un dia a la horea). Що се отнася до смисъла и разума в Санчовите пословици, Дон Кихот, като отдава известно право на пословицата изобщо, ги оценява с епитети, между които "глупост" (necedad) съвсем не е най-острият.

Отрицателното отношение на рицаря към паремийните наклонности на неговия оръженосец внася объркване в представата, според която Дон Кихот е мъдрец, пък бил той и безумен мъдрец, а от устата на Санчо глаголи събраната в пословиците вековна народна мъдрост. Защо хуманистът, поклонникът на истината и доброто грубо отхвърля от речевото поведение на своя оръженосец това, което с право считаме за най-бляскавата защита на пословицата в художествената литература? В основата на този недоумяващ въпрос стои разбирането, оформено в най-краен вид в епохата на романтизма, когато Якоб Грим определя пословицата като "светкавично постигане на отдавна предусещана истина", а Санчо с пословиците си бива поставен ни по-високо, ни по-ниско от древните мъдреци. Така например Фердинанд Дени (род. 1798 г.)в студия под красноречивото заглавие "Пословиците. Опит върху философията на Санчо" поставя добродушния ламаншки селянин рамо до рамо с Лао-цю и Платон, като аргументира това с добрата си начетеност у Вико и още по-доброто си боравене с витиеватостта на романтическата есеистика.1 Но че освен "истинска мъдрост" в пословиците на Санчо и в пословиците изобщо има и нещо друго, не може да не види дори романтическият им поклонник. Това "друго" той откровено назовава "безнравственост" и "егоизъм", след което вече не така откровено заобикаля противоречието, в което е попаднал. Принципно същото противоречие трябва да разрешат всички застъпници на романтическата представа за пословиците и техния главен носител в Сервантесовия роман. В наше време не се отъждествяват с тези представи дори паремиолозите, които виждат в пословицата изразител на народната мъдрост2, а подчертано далеч от предишните представи стоят съвременни определения от рода на следното: "Сборът от пословиците и поговорките на един народ представлява инвентар от маркираните фрази на тоя език".3 В тези нови условия горният въпрос не буди недоумение и не въвежда в противоречие; в съвременната обстановка по-ясно можем да видим и още нещо: пословиците на Санчо и разговорите около тях действуват не само със собствената си смислова стойност, но са и основа за много важни производни художествени значения.

Санчо употребява една речева форма, съществувала във вековете преди и след Сервантес, така че тя влиза в творбата с повече или по-малко утвърдени значения и функции. Между първите, по-утвърдените е връзката на пословицата със селския свят, отбелязана още от гражданина на робовладелска Атина: "Селяните са извънредно плодовити на нравоучителни изрази и леко ги употребяват."4 Между тези черти на пословицата е и пригодността й да изпъстря речта на героите на народната комика - мимовете, трикстерите, хитреците.5 По-нататък безспорен факт е - друг е въпросът, доколко той се осъзнава, - че пословицата действува двупосочно, положително и отрицателно спрямо очакваното от нея въздействие. Наред с често изтъкваните нейни достойнства тя носи още "плоска емпирия" (Андре Жол), "безименна авторитарност" (Х.Р.Яус), "обезличаваща авторитарност" (М.Хайн), а според Макс Люти6 от нея лъха консервативност, която отблъсква днешните (и дали само днешните?) младежи. Към тези оценки може да се добави, че пословицата е разновидност на клишето ("клише" разбираме в духа на академичната7, а не на "журналистическата" стилистика - вж. предговора), така че тя носи принципните предимства, но и принципните недостатъци на клишето. Ето защо, ако има пословици, афоризми и крилати изрази, които венцехвалят пословицата, има и такива, които оценяват достойнствата й най-малкото скептично. В Англия през XVII в. например е отбелязан афоризмът Wise men make proverbs and the fools repeat them (пословиците: съчиняват ги мъдреците, преповтарят ги глупците), а във Франция се говори нещо, което пряко засяга и нашия герой: "Катон се забавлява да съчинява пословици, а Санчо ги повтаря." В този израз (произхода му не можах да проследя) Санчо пак е поставен до древен мъдрец, наистина не от ранга на Платон, но съпоставката явно не е в полза на умствените му възможности...

Тази двоякост на пословицата не е била тайна и за епохата на Сервантес. В 1500 г. с раждането на Сервантесовия век се появява на бял свят сборник, съставен от познавача и поклонника на пословицата Еразъм Ротердамски. През този век излизат още много и разнообразни сборници, между които и поне три испански. Последните заедно с испанските раздели в другите многоезични сборници бързо изваждат име на испанската пословица като на най-добрата в Западна Европа. Добросъвестна и ентусиазирана дейност предхожда тези издания, многобройни изяви на читателски интерес и уважение ги съпровождат и следхождат. В същото време обаче налице са явления от различно и дори противоположно естество. В Ренесанса уважението към пословицата се съчетава с откровен игров интерес и някои събирачи са забавлявали себе си и читателите си, като са съставяли сборници от двойки пословици с диаметрално противоположен смисъл - за живо неудоволствие на по-сетнешните застъпници на гледището, че съвкупността от пословиците на един народ представлява системата на неговите възгледи. А не са малко в Ренесанса и натякванията, че пословиците са селска простотия... С една дума, Ренесансът подчинява пословицата на своето ясно разграничение между "висока" и "ниска" култура, отнасяйки я към втората и нанасяйки върху нейната двоякост собствената си ценностна двойственост. Ясен отзвук от това положение намираме в романа на Сервантес.

Ще отбележим тук - като методологически и идеен куриоз - следното обяснение на функциите на пословицата в "Дон Кихот". Като всяко велико произведение и Сервантесовият роман е така обхватен и многозначен, че при желание и чрез манипулиране на факти и методологически принципи може да му бъде приписана и контрареформационна, и антимюсюлманска, че и йезуитска смислова насоченост. В потока на тези тълкувания Хелмут Хатцфелд (САЩ) добавя, че в романа си Сервантес е окарикатурил омразния му (?) Еразъм и пословиците му. Обяснението на Хатцфелд - като оставим всичко друго настрана - е плод на неправомерно съчетаване на историко-биографичен контекст и творбата като обективна текстова даденост; а нищо в романа не води към подобна връзка.

В романа на Сервантес пословицата влиза и действува със своите общи и конкретно ренесансови свойства. Успоредно с това контекстът, в който тя се включва, префункционализира стойностите й и я превръща в подчинена на цялото съставка. Отваряйки дума за връзката между пословица и контекст, налага се да напомним следната особеност в социалното съществуване на пословицата.

Съществуват два основни начина на социално битуване на пословицата: приложен и самостоятелен. В първия случай пословицата се привежда в хода на някакво изказване и наред с положителните ефекти на привеждането тя винаги носи риска да се окаже неуместна. Тази двойственост на пословицата е преживял и искрено изповядал един от първите й български събирачи.Увлечен от очарованието на "избраните приказки", или, както бихме казали днес, пословиците, той започнал да ги употребява както дойде и веднага усетил, че е нужно не само да ги знае, но и да умее да ги вмъкне на място. И толкова по-силно било учудването му "отде вземат тези стари хора такива избрани приказки и как умеят да ги казват навреме"8 Вторият социален модус на пословицата е самостоятелният - тя се възприема и оценява сама по себе си. Не е задължително да се съставят и издават сборници с пословици, за да се постигне вторият тип, но опитът говори за наистина немаловажната роля на сборниците в тая насока.

Контекстуално обвързаната и самостойната пословица са много различни и все пак често смесвани неща. Страничен отзвук от такова смесване изглежда е дългогодишният спор, дали пословицата трябва да се определя чрез контекста си (например Р.Фърт, 1926) или чрез собствения си строеж (А.Дъндис9).

От типовете контексти, в които може да се включи пословицата, важен за нас в случая е художественият. Докато в нехудожестве контекст пословицата действува преобладаващо прагматично (аргументационно), в художествения тя действува преобладаващо синтагматично и особено много парадигматично. За аргументационните възможности на пословицата един голям неин познавач, но в случая и преголям неин поклонник казва: "В безписмени цивилизации пословиците се използуват за решаване на спорове и този, който използува пословица, най-подходяща за положението, побеждава." В художествената литература функцията на пословицата е друга - друга е и победата.

Съставките на литературната творба се намират в положение на взаимна подчиненост, в която те се раздвояват между собствената си функция и подчинеността си към цялото - а цялото сваля разнородните функции на съставките и от тяхното взаимно потискане поражда собствената си функция - художествената. Затова и включената в художествена творба пословица значи нещо много различно в сравнение със същата пословица в нехудожествен контекст и още по-различно, ако тя стои на отделен ред в сборник пословици. Това гласи принципното положение, а погледнато вече по-конкретно, самостойността на пословицата може да бъде потискана и функционализирана в различна степен в зависимост от нейния речев субект. Пословицата може да бъде в заглавието на творбата10, може да бъде част от речта иа повествователя, може да бъде изречена от някой герой. Най-силно подчинена е тя в устата на литературния герой. Включена в речта му, стуктурирана в образа на този, който я произнася, и на този, който я слуша, а чрез тях и в творбата като цяло, пословицата носи в себе си снопове значения, които са много различни, а могат да бъдат и противоположни на нейните собствени паремийни значения. В художествената литература диалогът се раздвоява между собствения си смисъл и надредните неназовани значения, които системата на творбата гради върху него. (Според някои автори11 втората група значения може и да надделява над първата.) А когато в речта на героя, мотивирана от контекста, се вмести "чуждата реч" на пословицата, мотивирана от своя речев контекст (речта на героя), това двойно обрамяване става най-очебийният и вероятно най-силният двигател на префункционализирането на паремийния жанр в художествена съставка. (Неизбежното "триене" в този двигател пък става източник на много от разправиите между Дон Кихот и Санчо за пословиците.) А когато най-сетне употребата на пословици от героя премине в експлицитен план тоест превърне се в повод за разговори, насмешки и разправии, пословицата пряко дава приноса си в изграждането на така наречената епическа ирония на романа.

Как Санчо употребява пословиците си, как ги възприема Дон Кихот и в какъв контекст става това - ето предпоставките за художественото им функционализиране.

Романът на Сервантес е така просмукан с фолклорното, че Менендес-и-Пилайло едва ли е преувеличил в твърдението си, че това е най-великият паметник на испанския фолклор. Да не забравяме обаче, че тази черта на романа е съставка на нещо по-общо - удивително богатото му насищане с цитирани текстове или текстови модели. Поговорки, крилати изрази, стихотворения, песни, писма, откъси от рицарски романи, разкази на героите, които нееднократно биват разгърнати до така наречените вмъкнати новели - нека не се опитваме да изброяваме видовете на затворените в явни или скрити кавички цитирани текстове.12 В допълнение на това във втората част на романа героите се позовават на описаното в първата. И най-сетне - нещо много типично за литературната епоха от преди Сервантес през Ян Потоцки (1761 - 1815) с неговия роман "Ръкопис, намерен в Сарагоса" до Лермонтов с "намерения" дневник на Печорин - целият роман "Дон Кихот" е представен като един вид авторизиран превод на арабския първоизточник на често упоменавания Сид Ахмет. Това цитатно многогласие от толкова разнородни и противоположни културни пластове снема затворената самостойност и самоценност на всеки от тях и ги подчинява на мъдро ироничната и човечно толерантната гледна точка на романа. В тази небивала и все пак овладяна цитатна Вавилония подчертано се чува гласът на пословицата - на свой ред подчинена на художественото цяло.

Контекстът определя и съотносимото стилово равнище на Санчовите пословици. Речта на повествователя и особено речта на Дон Кихот вдигат стиловия "мерник" високо, а Санчовото просторечие пада ниско - а там, в най-ниската стилова точка се оказват пословиците му със "селския" си жанров облик и грубоватите си битови реалии. Така пословиците на Санчо изпълняват най-простата си и очебийна функция - подкрепят контраста му спрямо Дон Кихот. Във взаимното контрастиране, допълване и "оглеждане" между сдвоените образи на рицаря и оръженосеца обаче пословиците изпълняват и по-сложни функции.

В илюзорния свят, който си гради с мисъл, слово и дела, довчерашният идалго и днешният рицар оценява себе си като безпрекословно меродавна норма, която Санчо нарушава с действията и приказките си - а от приказките си най-грубо с пословиците. Че в тях има баналност и простотия, Дон Кихот натяква често и с различни степени на раздразнение, но особено недоволен е той от следното. Веднъж, след като Санчо в една сравнително недълга реплика е насипал седем (цифром и словом седем!) пословици и поговорки, рицарят кипва: "Господи боже! Как можа, Санчо да накаканижеш толкова глупости! Ние за какво говорим, а ти какво ми редиш?" (Vàlgame Dios, y què nesedades vas, Sancho, ensartando! Què va de lo que tratamos a los refranes que enhilas?) За тази Санчова склонност Дон Кихот отваря дума и на други места, за нея се сеща и когато напътствува новоизпечения губернатор на остров Баратария: "Освен това, Санчо, по-добре е да се откажеш от навика да тъпчеш речта си с кошове пословици. Вярно, пословиците са кратки съждения (semtensias breves), но тъй като ти ги употребяваш ни в клин ни в ръкав, това не са вече съждения, а безсмислици." А ето и още един случай, показателен и за словесните взаимоотношения между рицаря и оръженосеца. Току-що обещал да си мери приказките, Санчо пак нарежда четири пословици една подир друга. Доведен до отчаяние, Дон Кихот започва да му се кара, повтаряйки главното си обвинение: Санчовите пословици "не са намясто", за насоката на разговора (тоест за това, което господарят счита за насока) те са "ни в клин, ни в ръкав" (como por los cerros de Ubeda). Не съм против пословиците, добавя Дон Кихот, стига да са употребени намясто. Употребявайки пословици, където му падне, Санчо прави речта "слабосилна и долна" (demayada y baja), докато тя трябва да бъде свързана, кратка и ясна, поучава Дон Кихот, макар че собствената му реч далеч не винаги следва този идеал.

И така най-остро реагира Дон Кихот срещу (както той счита) неумението на Санчо да борави с пословиците - че не му се удава това, с което някогашният български селянин е възхищавал Петко Славейков, да ги казва "навреме". Преди да потърсим художествения смисъл на този важен момент в отношенията между рицаря и оръженосеца, нужно е да отбележим някои от обективните му предпоставки. Възражението на Дон Кихот слага пръст в една малко по-затулена рана на пословицата и паремиологията. В своето приложно, а не "хербарийно" съществуване пословицата е пословица покрай другото и защото тя е текст в текст, защото е външно, чуждо речево тяло спрямо хода на основния текст, който я привежда. Така пословицата попада в практически, но не и теоретически преодолимо противоречие: за да функционира като пословица, тя трябва да е обособена на принципа на цитата и клишето спрямо своя контекст, а за да функционира рационално, а не да буди недоволство от рода на Донкихотовото, тя трябва да влезе в смислова връзка със средата си. Съвременната фолклористика представя това противоречие и с по-сложни формулировки: "Пословицата не подхожда на ситуационния и/или речевия контекст: тя има "неправилен" квантор (на общност) и буквалният й "смисъл не отговаря на контекста".13 Авторът, А.Крикман, е поставил дамата "неправилен" в кавички, вероятно за да изрази двойственото положение на пословицата, но явно е, че за теорията тези кавички не могат да допринесат много, а в практиката те нерядко и падат...

Една от силните страни на пословицата с оглед на нейното въздействие е нейна слабост с оглед вчленяването й в контекста. Според по-диференцираните определения пословицата действува чрез вероятностния преход от буквалните си значения към производните, извършван, както казва Ян Коменски, на основата на приликата (contrasta quaedam similitudo est), а според днешната фолклористика по механизма на метафоричността. Преходът се извършва под натиска на взаимната несъвместимост между водещия и устойчив смисъл на контекста и буквалните и неустойчиви значения на пословицата (обсъждат се например връзките между двама души и в хода на изложението се вмъкват някакви девет баира и магарета). Смисловата несъвместимост има корелирано действие и ако е вярно, че "клишираността на текста (паремийния - Н.Г.) е и възможността той да бъде употребен в преносно значение"14 , вярно е също, че необходимостта пословицата да бъде възприета с производни значения я обособява като "външно тяло" спрямо контекста. Следователно белезите на пословицата, които сочим като нейни достойнства - образност, находчивост и пр. - носят в същото време пречки в нейното вчленяване в контекста, а това са пречки и в нейното социално битие. Към принципните трудности в боравенето с цитата и клишето се прибавят метафоричната многозначност, стиловата обособеност и полифункционалността на пословицата. Разбира се, принципните и частните трудности са относителни с оглед на практиката и системно компенсаторни с оглед общите стойности на пословицата. Въвеждането на една пословица в контекст може да се счете са успешно или неуспешно според оценъчната мяра, която - нека не го крием - е повече в кръга на интуицията, отколкото на аналитичните изследвания. В случай на успешна употреба пък преодоляването на трудностите става сам по себе си значещ фактор, който се присъединява към достойнствата на пословицата.

Към изложените току-що тривиално очевидни обстоятелства обществените пластове на литературното мислене се отнасят различно. Неспециализираното литературно мислене, общо взето, притъпява иманентните конфликти на пословицата и, примерно, с неприятна изненада "се сеща", че Дон Кихот и Санчо водят по повод на пословиците малка словесна война. В кръга на специализираното мислене забележителни литературоведи 15, стоящи обаче по-встрани от паремиологията, пряко обвиняват тази наука, че е занемарила въпроса за връзката между пословица и контекст. В своя защита паремиологията отвръща, че днес тя плаща за греховете на старите, пък и на повечето от съвременните събирачи. С нищожни изключения пословиците са се събирали вън от контекста, в който събирачът ги е чул. С нищожни изключения сборниците с пословици прибягват до пояснението "употребява се в такива и такива случай" само когато събирачът е преценил, че дадена пословица надвърля границата на допустимата за жанра й смислова отвореност. За щастие, не липсват записи, представящи пословиците и техния узуален (други автори го наричат актуален) аспект, но те са много малко, а се използуват от изследвачите още по-малко. Така се стига до следното парадоксално положение. Въпросът дали, примерно казано, една сватбена или лазарска народна песен, която по обем е много по-голяма, по функция много по-самостойна и по-комплексна от пословицата, може да се изучава извън обредния си контекст, буди разпалени методологически спорове, докато същият въпрос, отнесен към затворената в едно изречение и подчертано приложна пословица, която дори в самостоятелното си съществуване не може да се мисли извън някакъв контекст, отминава тихо и безбурно. Пропуснатото през вековете не може да се възстанови, въздъхват примерно някои паремиолози, а други отиват и по-нататък, подсказвайки, че изследването на узуалната страна на пословицата изисква усилия, които едва ли си струват труда. Едно обаче никога няма да е късно - да осъзнаем колко и в каква посока е повлияло сборниковото битие на пословицата върху мисленето на обществото, пък и на специалистите.

>>>

БЕЛЕЖКИ:

1. F.Denis. Le brahme voyageur, ou La Sagesse populaire de toute nation. Paris, 1834, 3-4. [обратно]

2. A. Taylor. Selected Writings on Proverbs. Helsinki, 1975, р.68. [обратно]

3. Г.Пермяков. Пословици и поговорки народов Востока. М., 1967, с.12. [обратно]

4. Аристотел. Реторика, II, 1395а. [обратно]

5. H. Reich Der Mimus. T. 1. Berlin, 1903, s. 356. [обратно]

6. M. Luthi. Volksliteratur und Hochliteratur. Bern, 1970, s. 22. [обратно]

7. Вж. M. Riffaterre. Essais de stylistique structurale. Paris, 1970, 162 - 172. [обратно]

8. П.Р.Славейков. Български притчи или пословици и характерни думи. С., 1954, с.34. [обратно]

9. A. Dundes. On the Structure of the Proverb. - Proverbium, 1975, N 25. [обратно]

10. Във Франция през XVII и XVIII в., когато на почит във "високата" литература е афоризмът (максимата), в комедията се оформя жанрът на така наречената драматическа пословица (proverbe dramatique) - комедия, чийто диалог е изграден почти изцяло от паремийни изрази или пък сюжетът им потвърждава житейската основателност на пословицата, с която са озаглавени. (Вж. C. Brenner. Le dèveloppement de proverbe dramatique en France et sa vogue au XVIII siècle. - University of California Publications in Modern Filology, t. 20, N1). По-късно с пословици озаглавяват свои творби Лев Толстой, Ал.Островски, Алеко Константинов, Пол Бурже... [обратно]

11. M. Glowinski. Gry powiesciowe. Warzawa, 1973, р.42. [обратно]

12. Съществуват предположения, че дори началото на романа "Там някъде в Ла Манча..." ("En un lugar de la Mancha...") е начален стих на стар испански романс. По-важно е обаче, че по смисъл, строеж и с осемте си срички този израз следва един от главните модели на началния с испанския романс. [обратно]

13. А.Крикман. Некоторые аспекты семантической неопределенности пословицы. - В: Паремиологический сборник. Ред. Г.Пермяков, 1978, с.90. [обратно]

14. Ю.Рожденственский. Что такое "теория клише"? - В: От поговорки до сказки. Ред. Г.Пермяков. М., 1970, с.226. [обратно]

15. J. Mukarovsky. Cestami poetiky a estetiky. Praha, 1971, р.277. [обратно]

 

 

© Никола Георгиев, 1992
© Издателство LiterNet, 12. 11. 2002
=============================
Публикация В: Никола Георгиев "Цитиращият човек в художествената литература", С., 1992.