"ЦИТИРАЩИЯТ" ЧОВЕК В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА

Никола Георгиев

web | Цитиращият човек...

САНЧО ПАНСА - СЛОВОТО НА МАСОВИЯ АНОНИМ

За тези влияния (нека не ги наричаме поражения) може да се говори само хипотетично и само в тоя дух ще споменем едно от тях -малко или много свързано с по-нататъшното изложение. Част от съвременните паремиолози свеждат национални и многонационални "регистри" от пословици до краен и изненадващо ограничен брой логически модели, инварианти на вариативните трансформи на отделните пословици. Този подход се натъква на енергична съпротива - изтъква се, че той омаловажава индивидуалността на отделната пословица за сметка на иивариантния модел.¹⁶ Може да се допусне, че ако паремиологичното мислене е положено върху узуалния, а не върху иманентния аспект на пословицата, не би се стигнало до такова взаимно недоразумение в тълкуване на нейната вариантност и инвариантност.

Следователно, когато кори Санчо, че употребява пословици не намясто, Дон Кихот по същество подсказва една сериозна трудност в социалния живот и научното изследване на пословицата. Основални ли са упреците му? На този въпрос, първо, не е "лесно да се отговори, защото липсва що-годе устойчива мяра за съвместимост. На този въпрос, второ, не е и разумно да се отговаря, защото рицарят и оръженосецът са художествено условни, функционално подчинени помежду си и спрямо творбата единици и тяхното речево поведение е раздвоено между първия, буквалния си план и втория, производния план. Комичната настойчивост, с която единият реди пословиците си, а другият се гневи от тях, многобройните им разговори и разправии на тази тема, които изнасят пословицата на метаезично равнище, не снемат въпроса за основателността на Донкихотовите упреци, а го превръщат в мерило за степента на преобразуване на пословицата, в средство за борба между двамата герои и двата смислови пласта на романа. Разколебаната рационална устойчивост на тези упреци ги превръща в открит знак за скритото и нескривано въздействие на Санчовите пословици върху рицаря и неговия възвишен смислов пласт. Ето някои от проявите на това въздействие.

Санчовите пословици свалят възвишените слова и действия на рицаря върху реалните на пословицата - върху всичките там магарета, кокали, тигани, кокошки, волове, колове, шкембета и пр. Дон Кихот например разсъждава за добродетелите на семейната вярност, а Санчо с половин глас тълкува отстрани: "Отвързаният вол по-добре се ближе." В такива мигове Дон Кихот най-добре би могъл да почувствува колко едностранчиво е следното съвременно определение на пословицата: "Разгърнато метафорично изразяване на смисъл, за който има и пряко наименование." Вярно е, че между "заобиколната" пословица и прякото наименование има свързващ ги смислов инвариант, благодарение на който пословицата може да се включи в контекста, но вярно е още, че между тях винаги има и смислови различия, благодарение на които включването на пословицата добива функционална стойност. Пословицата се гради върху сравнението, а сравнението съпоставя сходни, не тъждествени единици, тоест то е винаги частично и, както напомня крилатия израз на старата логика, "винаги куца" (Omnes comparatio claudicat). Многозначна, неизрязана особено строго в значенията си, само частично компарационна, пословицата винаги отмества в някаква степен и в определена посока хода на речевия контекст, в който бива включена. Що се отнася до Санчовите пословици, посоката на отместването е в комичното отстояние между възвишеното и ниското.

Словото на Санчо назовава съставки на действителността, пред които Дон Кихот си затваря очите, или пък дава свое име на нещата, които и двамата наблюдават и обсъждат. При голямата противоположност в гледната точка и стила на двамата герои това създава отношения на трудно преодолима несъвместимост - както в много случаи са "трудни" и разговорите между тях. И тук встъпва в действие пословицата. Тя тръгва от Санчо и макар че е така здрдво свързана с неговия свят, успява да преодолее голямото духовно и социално разстояние и да стигне до Дон Кихот - а че стига, показват многото реакции на рицаря спрямо нея. Така пословицата хвърля един от главните мостове между двата отдалечени и постоянно сближаващи се с развитието на романа свята. Спойката е метафорична, частична, противоречива, но и "коварно" силна, защото е находчива, изненадваща и трудно отразима, защото зад нея стои дълголетна колективна авторитетност. На нейната първа страна набляга Дон Кихот, когато кори Санчо за пословиците му - а това е най-прекият художествен означител, че нейната втора страна е постигнала целта си: пословицата е намерила път към възвишения свят на рицаря и го е свалила в света на селянина-оръженосец.

Така използуват възможностите на сравнението и други знаменити и по-малко известни слуги в световната литература - между тях и военният прислуга Йозеф Швейк, чието типологично родство със Санчо отбелязват още първите му критици, а един от тях направо го определя като "Санчо Панса, но без Дон Кихот".¹⁷ Родеят се те и на фолклорна основа¹⁸ , но докато у Санчо водещо място заемат фолклорните жанрове в границите на изречението (клетви, вкаменени сравнения, поговорки, пословици), типично присъщи на Швейк са надизреченските цялости, които впрочем тепърва влизат в проблемния репертоар на фолклористиката и за които засега не разполагаме с по-сполучливо название от "кръчмарска история" (на чешки hospudskà hisorka¹⁹, на немски Gasthausgeschichte.²⁰ А както пословиците на Санчо, така и "кръчмарските истории" на Швейк са положени върху сравнението. Швейк "взема повод" от някаква ситуация и "привежда пример", който по нещо наистина прилича на изходната ситуация, но след това поема в такава посока, че много скоро слушателите му се сащисват от изненада или излизат от кожата си от яд - или и двете заедно. Воден от свои съображения, но инак достатъчно точно, тайният агент Бретшнайдер преценява нещата така: "Ама и вие ги правите едни сравнения! (Vy ale màte divna prirovnàni). Започвате от ерцхерцога Фердинанд и стигате до някакъв търговец с добитък..."

Втората линия, по която пословицата свързва конфликтно Дон Кихот и Санчо, минава през нейната обобщителна авторитетност. Не без право Дон Кихот се вижда в средата си неповторимо единичен - пръв възродител на старата рицарска слава, човек на необикновената смелост и добродетел и пр.; цивилизационният пласт, който той предано следва със слово и дело, е наистина твърде далеч от света, който го заобикаля. Пословиците на Санчо са не само "чужд език" за цивилизационния пласт на новия рицар, но чрез едно свое свойство, което съвременни паремиолози определят като авторитарност, пряко се противопоставят на същинската и комичната изключителност на Дон Кихот. Става дума за възможностите на пословицата да наложи върху индивидуалния случай някакво анонимно и общо гледище, а върху алтернативната ситуация - някакво категорично, неподлежащо на обсъждане решение. И когато индивидуалният случай е не друг, а Дон Кихот, когато алтернативата е да се хвърли или не в рицарско действие, а пословиците изрича не друг, а Санчо, получава се силно изразено сблъскване между индивидуалната воля на самотника и гледната точка на масовия аноним, между високия цивилизационен пласт и преценките на селските низини.

За превръщането на някои общи свойства на пословицата в художествено функционална съставка допринасят много фактори, между които и начинът, по който Санчо употребява и тълкува пословиците си. Санчо борави с пословиците си като речев жест преди всичко чрез тяхното обилие, изразено, първо, в синонимно-вариационен и, второ, в честотен план. Когато на устата му дойде пословица, Санчо рядко се задоволява само с една - той нарежда две, три че и повече. Излага ги като синонимни варианти на принципа "в този случай може да се приведе и тази, и тази, и тази пословица". Казано по-съвременно, Санчо използува възможностите на пословицата за преход от един логически трансформ към друг. Такова натрупващо, амплификационно боравене с пословицата пред събеседник, който е до комизъм нетърпим към нея, носи предизвикателна ирония към нетърпимостта му, а и към него като цяло. В амбивалентното колебание на Санчовия образ между ум и глупост, хитрост и наивност такова боравене с пословиците се обръща и срещу техния носител, който чрез тях действува и като слуга, който уж неволно дразни господаря си, и като глупак, който не умее да си събира приказките. И най-сетне иронията се обръща не само към говорителя и слушателя, но и към своето оръдие - пословицата. Такова боравене с нея представлява по същество отказ да се приеме тя като единствен, безпрекословно "заковаващ" истината си израз и желание да се обиграва тя като средство за умствена игра от по-високо или по-ниско равнище. С първия си ефект пословицата участвува в конфликтното единство между рицаря и оръженосеца, а с втория, насочен към самата нея, романът на Сервантес се включва в една от частните съставки на литературния процес. Защото ако е вярно, че "Дон Кихот" е творба, разкрила възможностите на пословицата в художествен контекст, вярно е още, че тя е предзнаменованието за последвалите промени във връзките между художествената литература и пословицата - в частност за отпадането й у литературните събратя на Санчо през следващите три века.

Освен чрез синонимно наслояване пословиците се превръщат в активен речев жест и чрез честотата, с която Санчо ги употребява. И макар че паремиологията не определя коя употреба на пословици е "рядка" и коя "честа", за Санчо без колебание може да се каже че ги употребява често. Въпросът е не толкова до техния брой, изчисляван със стотици, а до нагласата на контекста, до подготвянето на появата им. И когато те не закъснеят да се появят, предизвикват комичния ефект на реитеративното изпълнение на читателското очакване ("ето го, пак почва с пословиците") и на гневната изненада на Дон Кихот ("и тук ли намери да нареди пословица").

В активен речев жест се превръщат пословиците и чрез мястото на появата си - а появяват се те най-често там, където разстоянието между рицарската възвишеност и селската принизеност е особено голямо. Дон Кихот например бленува за Дулцинея - Санчо приглася с пословици, Дон Кихот надминава себе си в словесното си изящество пред херцога и херцогинята - Санчо веднага разглаголствува с такъв порой от пословици, че му признават залугата да ги знае повече и от най-богатия сборник...

В този паремийно наситен роман, в който дори името на единия главен герой е свързано с пословица²¹ , пословицата естествено преминава от имплицитните си стойности в предмет и повод за открити тълкувания, спорове, разправии. Разбира се, и тези разговори между рицаря и оръженосеца се раздвояват между собствения си смисъл и производните си значения. Чрез тях пословицата пряко се включва в напрежението между слугата и господаря и увеличава относителната си тежест в романа. Чрез тях тя преминава от език към метаезик. Така например слабостта си към пословицата Санчо обяснява, като се позовава на ... пословици, а заричайки се да престане да ги употребява, той пак нарежда няколко от тях!... Ето как към всеобщата езикова надстроечност в Сервантесовия роман се присъединява и пословицата, а иронията към този, който я произнася, който я слуша и към самата нея, се влива в епическата ирония на "Дон Кихот".

Заслужава да припомним някои точки от пренията между Санчо и Дон Кихот по въпросите за пословицата. В речта на Санчо пословицата изобилствува, в речта на Дон Кихот тя активно липсва. Това многозначително положение е подкрепено и от обясненията между героите.

Дон Кихот на Санчо: "Кажи ми, безграмотнико (ignorante), откъде ги вадиш и как, глупако, ги използуваш, защото ако аз река да кажа пословица, и то намясто, трябва да се бъхтам като копач!".

Санчо на Дон Кихот: "В главата ми има повече пословици, отколкото в книгите, и когато говоря, идват ми на устата всичките и се блъскат коя да излезе по-напред, а езикът ми изтърсва първата, която му падне, пък ако ще и съвсем да не е на мястото си."

Безпомощната скованост на Дон Кихот и свръхизобилието у Санчо подчертават с контраста си основното значение на Санчовите пословици: те са негов "език", негова "теория", върху която той е по-силният и върху която, придърпал там господаря си, печели една от победите на слугата в развитието на двойката слуга и господар.

Докато си прави устата за месечното си възнаграждение, Санчо пак нарежда няколко пословици. Дон Кихот не може дълго да се преструва, че не разбира намеците на Санчо, и казва: "Разбирам накъде биеш с безбройните си стрели на пословиците си" (se al blanco que tiras con las innumerables saetas de tus refranes). Стрелите на Санчовите пословици се сипят върху рицаря и в този, и във всички други случаи. Те не са "безбройни", но функциите им наистина трудно се поддават на изчерпване. В тях, по всичко изглежда, се съдържат поучителни изводи както за паремиологията, така и за литературознанието.

Анализът на Санчовите пословици, извършен с оглед на това, кой ги употребява, кой и как ги изслушва и в какъв контекст става всичко това, тоест системният анализ вади наяве неточността на популярната представа, че основната им задача в Сервантесовия роман е да бъдат изразители на народната мъдрост. Вековнат народна мъдрост в тях я има, но не тя е водещата им функция - в романа на Сервантес например пословицата е изразител и на вековната глупост. Системата на романа разтваря пословицата на нейните силни и слаби страни и всичко това подчинява на себе си. В така разтворената и подчинена пословица нейната мъдрост действува само като една от страните. В единство с нея действуват и други, дори и противоположни страни, а подчинението спрямо художествената система придава и на мъдростта, и на останалите страни на пословицата ново качество: да значи нещо извън себе си. Това, което Сервантесовият роман върши с пословицата, той върши и с всички други пластове "чуждо слово" - а в него те са тъй много и разнообразни. В романа например широко "се цитират" - със слово и дело, стилово и сюжетно - рицарските митологеми. И рицарството, без да губи облика и ценностите си, става подчинен източник на други, включително и противоположни значения и ценности.

За едностранчивостта в представите за Санчовите пословици най-малко може да бъде упреквана паремиологията. Грешката се корени в оценките за Санчо, които, най-просто казано, го поставят в по-благоприятна светлина или направо го идеализират - в разрез с даденостите на романа. Ето само два от многото примери за оценки на Санчо, които отиват отвъд допустимото от художествената многозначност и натрапват върху литературния герой представи които са по-присъщи на изследвачите, отколкото на творбата. В известното си своеобразно като мислене и още по-своеобразно като изложение тълкуване на "Дон Кихот" Мигел Унамуно тегли равенство между Санчо и човечеството - написаното с главна буква човечество²². тежко и горко на хомо сапиенса, ще кажем ние, щом може да го олицетворява Санчо Панса от ламаншкото село. Мисловната последователност на Унамуно обаче върви по друг път: блажен е нищият духом оръженосец, защото чрез своя господар ще влезе в царството на възвишеното. Тази последователност превръща романа на Сервантес в изразител на идеи, които повече прилягат на умонастроената интелигенция в края на миналия век, отколкото на собствения му смисъл.

Ако подобно идейно актуализиране на романа е поне разбираемо, трудно разбираемо е надценяването на Санчо в изследвания със строга литературоведска насоченост, а още по-малко в изследвания, позоваващи се на принципите на системния анализ. Тези принципи изповядва и тези принципи нарушава например М.Бахтин, когато, разглеждайки двойката Санчо - Дон Кихот, наклонява везната в полза на Санчо. Ето едно определение, което при цялата си краткост точно и изчерпващо представя гледището на Бахтин: "Материализмът на Санчо - тумбакът му, апетитът му, обилните му изпражнения - това е абсолютната долница на гротесковия реализъм, това е веселият телесен гроб (шкембето, червото, земята), изкопан за обособения, отвлечен и безжизнен идеализъм на Дон Кихот; в този гроб Рицаря на печалния образ сякаш трябва да умре, за да се роди нов, по-добър и по-велик".²³ За изследователския подход на Бахтин А.Чичерин с не особен възторг, но с пълно право казва, че е "заразен с прекомерно хегелианско далекогледство"²⁴, тоест, че е премного обобщителен и твърде малко пригоден да вниква в художествената единичност. Този недостатък в работата на забележителния литературовед е дал може би най-лошия си плод в тълкуването на Сервантесовата двойка, в което художествената конкретност е пожертвувана заради авторовата теза. Няма да се впускаме в разбор на горното ефектно като израз, невярно като мисъл и неправилно като метод определение. Няма да обсъждаме дали идеализмът на Дон Кихот е безжизнен и дали живот може да му се вдъхне само през червото на Санчо. Едно ще запитаме само: дава ли романът основание за абсолютизиране на Санчо за сметка на Дон Кихот. Такива основания няма и абсолютизирането на "долницата" (Санчо) натрапва на романа чуждата му Бахтинова теза за народната смехова култура. Романът на Сервантес представя Дон Кихот и Санчо като сдвоени образи на основата на уравновесеното взаимно контрастиране и допълване. Рицарят и оръженосецът са две от многото противоположни лица на човешкото и нито единият, нито другият обхваща човешката широта или изконност. По-скоро обратното. Каквото го има в преизобилие у единия, активно липсва у другия и това подчертава чрез контраста си човешката непълноценност на всеки от двамата. Романът създава образ на човешкото чрез Санчо и Дон Кихот и в смисловото пространство между тях; във въображаемото кръстосване на успоредните им линии чертае идеала за човешка пълноценност. (В това е и един от главните резултати на сдвояването в художествената литература - вж. например Фауст и Мефистофел.) И никъде с нищо романът не наклонява ценностните везни към някого от двамата, нито пък поставя някого в положение на първичен или исторически перспективен. Смислово-структурното уравновесяване и усредняване между героите е част от своеобразието на тази творба и източник на нейната величествена духовна сила. Оказва се обаче, че и тази сила не може да уварди романа от предвзети тълкувания.

(Сдвояването в художествената литература има аналог, а може би и някакви исторически предпоставки и следните черти на народната приказка.

Двойката обвързани помежду си герои е дълбокоприсъща на народната приказка. Множество данни, между които и силата на обвързването, водят до хипотези, че в древността те са били близнаци или дори че са били единен герой, който впоследствие се раздвоил²⁵

Една от главните разновидности на тази двойка се състои от "културен герой" и повратлив хитрец и измамник.

Важно място в приказката заема изпитанието, което според някои автори²⁶ е основно средство за решаване на нейните смислови и структурни противоречия.

В основен дял случаи изпитанието се съпровожда или се състои в странствуване - странствуване в буквалния или общия смисъл на думата, когато "чуждото" нахлува в областта на "своето" или обратно.²⁷

Тези успоредици могат да наведат (или подведат) към хипотези за приемствеността между фолклор и лично творчество. И без тях обаче е очевидно, че сдвояването от слуга и господар в странствуване и изпитание не е епизодично явление в развитието на цивилизацията.)

Без да повтаряме казаното от критиците на Бахтин за слабата връзка между концепциите му и художествените дадености, ще кажем две думи за концепцията му за народната смехова култура. Тя е неправилна, защото в разрез с фактите преувеличава дела на така наречената долница в развитието на цивилизацията. Дори скромният доказателствен материал на Бахтин показва, че долницата е поставена в положение на непълноценност, предимно комична непълноценност спрямо обема на човешкото; показва, че в уравновесеното единство между двете колкото равноправни, толкова и непълноценни противоположности - "горницата" и "долницата" - се е градил идеалът на човешка пълноценност. Тъкмо това уравновесяване е подхванал и утвърдил Сервантес в романа си. Това уравновесяване изопачава днес Бахти в съпоставката си между Санчо и Дон Кихот. Как европейската цивилизация гледа на Бахтиновото надценяване на "долницата" и на цялото това прехласване по яденето и пиенето на провала, по... (но нека по-добре не изброяваме!) -А.Лосев вече го каза²⁸ , и го каза със суровост и убедителност, към която не можем да добавим по-силна дума. Ще вметнем само, че концепцията за народната смехова култура трябва да бъде преценена отрицателно в светлината на сдвояването в художествената литература.

Далечен отзвук от Санчовата непълноценност и едностранчивост на сдвоен образ е и това, че литературните му събратя през следващите три века се отказват от употребата на пословици.

БЕЛЕЖКИ:

16. Вж. Фольклор. Поэтическая система. Ред. А. Баландин, В. Гацак. М., 1977. [обратно]

17. W. Haas. Sancho Pansa ohne Don Quijote. - Die Literaturische Welt, 1926, № 46. [обратно]

18. Л.Ершов. Советская сатирическая проза. М. - Л., 1966, с. 155 и др. [обратно]

19. Вж. R. Pytlik. Toulawe house. Praha. 1971. [обратно]

20. Вж. E. Frynta. Hasek der Schopfer der Schwejk. Berlin, 1965. [обратно]

21. Звуковата близост между Санчо и santo (светец) е довела до испанската игрословна пословица "Който умее да мълчи, ще го нарекат Санчо". Бъбрицата Санчо вмъква в словоизлиянията си и нея... Вече не иронична, а по-скоро права е връзката между героя на Сервантес и испанската пословица "Там Санчо яха на магаре". [обратно]

22. След като се съвзема от жестокия побой, Дон Кихот са впуска във второто си странствуване вече с оръженосец. Унамуно тълкува: "Но сега той не е сам - води със себе си Човечеството". (Mas ahora no va solo; lleva a la Humanidad consigo.) M. de Unamuno, Vida da Don Quijote y Sancho (1905), La Habana, 1963, р. 62. [обратно]

23. М.Бахтин. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на Средновековието и Ренесанса. С., 1978, с.Зб. [обратно]

24. А.Чичерин. Ритм образа. М., 1980, с.320. [обратно]

25. Вж. Е.Мелетинский. Миф и сказка. М., 1973. [обратно]

26. A. Greimas. Sèmantique structurale. Paris, 1966, p. 32. [обратно]

27. Вж. Е. Мелетинский. Ещё раз о проблеме структурного описания волшебной сказки. - Труды по знаковы системам. Тарту, 1971, вьш. 284. [обратно]

28. А.Лосев. Зстетика Возрождения. М., 1978, 589 - 591. [обратно]

© Никола Георгиев, 1992
© Издателство LiterNet, 12. 11. 2002
=============================
Публикация В: Никола Георгиев "Цитиращият човек в художествената литература", С., 1992.