"ЦИТИРАЩИЯТ" ЧОВЕК В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА

Никола Георгиев

web | Цитиращият човек...

САМУЕЛ УЕЛЪР - СЛОВОТО НА ЕДИНИЧНИЯ ГОВОРИТЕЛ

Ето три откъса от речта на Санчо:

1. "Всяка жаба да си знае гьола и всеки да се простира според чергата си, а сега ме пуснете да си ходя, че стана късно."

2. "Да върви по дяволите Базилио с всичките си добродетели. Както казваше баба ми, по-добре позлатено магаре, отколко оседлан кон."

3. "Едно знам аз - веднъж да получа графството, другото е вече моя работа. Пък тогаз ела да се видим, както казал един сляп друг (y a Dios y veàmonos, komo dijo un ciego a otro)".

И в трите откъса в индивидуалната реч на Санчо са включен изрази, които не са негови. В тази обща прилика има и разлики, които минават в две посоки. Първият откъс се отличава от другите по липсата на носител на чуждия израз, на говорител на цитата, какъвто в другите два има (бабата на Санчо, слепият). Първите два откъса пък се отличават от третия по жанра на чуждия израз: в първия и втория Санчо вмъква пословици, а в третия изрича уелъризъм.

Първите два откъса напомнят нещо, отбелязано още от първи събирачи на пословици у нас: пословицата може да се въведе пряко, а може и с позоваване на някой неин носител. Този носител има различни степени на определеност и единичност: "както казваше баща ми, както казал един, както казал оня, както казват старите, както се казва, дето се вика..." Различията носят немаловажни смислови отсенки, но все пак главната разлика е не вътре в тази група, а между нея и групата на пряко въведената пословица. В опосредствувано въведената пословица цитатният функтор (напрмер, "както казваше майка ми") действува като експлицитни речеви кавички, като активен отграничител на пословицата от собствената реч на говорителя. Дали опосредствуваното въвеждане е етап, предхождащ и подготвящ прякото въвеждане, - можем само да се догаждаме. С по-голяма решителност обаче можем да твърдим, че то е мисловната основа на гледището, че пословицата е вид цитат.

Определянето на пословицата чрез цитата има вече вековна традиция. "Цитат от всеобщата собственост" - така говори за пословицата Г. Гербер през 1885 г.¹ Връзката и с цитата е неоспорима и от нея (макар че теорията на цитата не е в блестящо състояние)² паремиологията би могла да извлече някои нови виждания. Разбира се, цитатността е само страна, не и същност на пословицата. И още - пословицата не може без уговорки да се разглежда като цитат, защото има паремийни жанрове, в които цитатността изпълнява и по-специфична, и по-важна роля. Между тях е и уелъризмът.

Пословицата за оседлания кон и позлатеното магаре Санчо въвежда с "както казваше баба ми". Дали този цитатен функтор внася значения за старинност и авторитетност, за патриархално умиление или за насмешка към бабата, пословиците и техните употребители - ще каже контекстът. Но каквито и да са и колкото приносни да са тези значения, смисълът и функциите на пословицата не се променят. Качествено различно е положението в третия откъс - "пък тогаз ела да се видим, както казал един сляп на друг". Изразът "да видим" влиза в частична несъвместимост със своя носител, слепеца, а съчетанието от двете страни, приведено като цитат в речевата ситуация, представлява самостоятелен паремиен жанр.³ Около 250 г. след появата на Санчо фолклористиката назовава този жанр по името на Санчовия литературен събрат Самуел Уелър.

Покрай 253-те пословици в романа "Дон Кихот" това е единственият уелъризъм, който успях да намеря. На Самуел Уелър пък пословицата е принципно чужда. Налице е следователно развойно неслучайна разлика в голямото типологическо сходство между двамата герои. Преди да се заемем с нейното тълкуване обаче налага се по достатъчно очевидни причини да се спрем накратко върху същността и проблемите на уелъризма.

Има нещо показателно в самото название "уелъризъм".⁴ Назоваването на фолклорни жанрове по собствени имена е нещо много рядко в практиката, пък и на теория трудно се съвместява с представата, че анонимността е един от основните белези на народното творчество. Ето защо образуването на фолклорен термин чрез антономизация на герой от личното творчество е симптом за някакви промени и във фолклора, и във фолклористиката. В условията на тези промени се стига до изковаване на фолклорен термин по името на реално съществувал човек. Преподобният У.Спунър от оксфордския "Нов колеж" (1844 - 1930) е разсмивал служителите си понякога и без да иска с говорния си недостатък да размества срички между съседни думи, от което се получавали и смешни конфузии. Казва се, че Спунър произнесъл "Kinquering congs their titles take" (свободен превод: "Кравният слал на Англия" вместо "Славният крал..."). По-късно на Спунър започнали да приписват толкова много смешни метатези от тоя вид, колкото той не би могъл да изрече дори да беше преподавал от сутрин до вечер. А от вицовете името му е влязло в съвременното езикознание и фолклористика като основа на сериозен и общоприет термин - спунъризъм. В широкото анонимно съчиняване на спунъризми е тяхната традиционна фолклорна природа, а в приписването им на действителна личност се проявяват развойни черти на съвременния фолклор. (Спунъризми не липсват и в българския фолклор. Не другаде, а в Габровско жителите на една махала са набедени - разбира се, само "фолклорно" - че правят такава грешка. Шегобийци съчиняват спунъристични изрази, произнесени уж от жителите на тази махала, например; "Градски хора сме ние, през лятото носим жели билетки и шамени слапки".) Няма място за съмнение, че изковаването на термини като "уелъризъм" и "спунъризъм" е частен отзвук от някакви по-дълбоки промени във фолклора и фолклористиката през последните стотина години.

Освен в името има нещо показателно и в развоя на изследователското внимание към уелъризма. Нищо не говори, че до втората половина на миналия век уелъризмите са били обособявани, наименувани или пък изучавани. Читателският и изследователският интерес към тях започва някъде от това време. Катализатор на началото вероятно е бил романът на Дикенс и последвалите го сборници с уелъризми⁵, издавани повече за удоволствие на читателите, отколто за нуждите на изследвачите. И въпреки големия успех на романа и живия интерес на читателите към новия (както тогава са мислели) жанр, в областта на фолклористиката катализаторът не ще да е действувал чак толкова силно. Бавно и с непреодолени и до днес колебания е навлязъл уелъризмът в полезрението на фолклористиката. В 1905 г., все още наричайки го "похвата на Самуел Уелър", Ал. Потебня му посвещава две страници⁶, Андре Жол (1929, 1956) не отваря за него и дума⁷. В капиталното изследване на Арчър Тейлър върху пословицата (1931) на уелъризма е посветено вече по-голямо внимание⁸, а през последните десетилетия той е един от средищните проблеми на списание "Провербиум". Но и след всичко това още не може да се твърди, че уелъризмът е всеобщо приет обект на фолклористиката...

Това относително късно и мъчително научно "признаване" на уелъризма е толкова по-странно, защото той се оказва много древен и широко използуван. Познавачи съобщават, че го има и в шумерските текстове. Използували са го старите гърци и римляни. В средновековието (така поне твърди Тейлър) той се е чувал по-рядко, а през Ренесанса е дочакал, редом с други духовни явления, нов разцвет.Защо тогава едва с романа на Дикенс (1836) уелъризмът навлиза осезателно в художествената литература, добива - и в двата смисъла на думата - име, бива осъзнат като специфично явление, прониква, макар и трудно, във фолклористиката? Да се говори със закъснение би било историческа наивност, но да се запитаме защо времето на уелъризма настъпва едва през последните сто години е разумно и нужно. Отговора трябва да търсим в развоя на фолклора, на фолклористиката и в собствените свойства на уелъризма.

И така, що е уелъризъм?

Строга или общоприета дефиниция няма - нещо, което е повече правило, отколкото изключение за паремийните жанрове. Но ако А.Тейлър доказа, че човек може да работи повече от половин век в областта на пословицата, без да се обвърже с що-годе строга дефиниция, това все пак не е образцовият прецедент за паремиолозите. Тук ще се опитаме да обобщим и допълним постигнатото в областта на "уелъризмознанието".

След отбелязания вече прастар уелъризъм за слепия, който се наканил да "види", ето още няколко примера.

"Всяко начало е тежко, казал начеващият крадец и откраднал най-напред една наковалня."

"Ето го словото божие, говорел мъжът, докато налагал жена си с библията по главата."

Да приведем пример и от кръстника на уелъризма - не най-остроумния, но първият, с който той встъпва в романа и във веселата си речева роля. За разлика от предишните примери това е вече уелъризъм в контекст, уелъризъм "в действие". В битността си на прислужник в лондонска страноприемница Уелър лъска обувките на гостите и весело бъбри с камериерката. Тя му съобщава, че от стая N 22 искат веднага да получат обувките си. За доизясняване на контекста ще добавим, че Джек Кеч е бил известен палач. Уелър отговаря: "Че кой е тоз 22, че да прережда другите? Няма го майстора. Молим секой да си пази реда, както казвал Джек Кеч, кога ги окачвал на въжето. Извинете сър, дет ви накарах да чакате, ама веднага ще ви обслужа."

Вижда се, че подобно на пословицата и уелъризмът има два начина на съществуване: самостоятелен и контекстуален. При уелъризма обаче разликата между двата начина е така голяма, че променя дори жанровата му функция. Разказаният сам за себе си уелъризъм спада към групата на анекдотите, включеният в контекст уелъризъм е паремийно явление.

Според едно гледище уелъризмът има три съставки:

1) изказване: "Ето го словото божие..."

2) глагол на казването (verbum dicendi) и говорител: "... говорел мъжът..."

3) обстоятелства, при които се прави изказването: "... докато налагал жена си с библията по главата."

Не липсват, разбира се, предложения този брой да бъде ограничаван В статия под същото заглавие Д. Лукатос предлага понятието "скрити уелъризми", в което да се включат изрази без глагол на казването и говорител, алюзивно напомнящи други изрази⁹. Предложението срещна отпор от Пенти Лейно, който възрази, че от такова разширяване на обема съдържанието на термина няма да спечели.

Същностна черта в строежа на уелъризма е, че той "се прибира" в границите на едно изречение. И това не е просто количествен белег, това е качество, което допринася за смисъла и солта на комизма му. Естествено, има изречение и изречение. От едно изречение се състои уелъризмът "Ще видим, казал слепият", и някои от дългите, синтактично сложни уелъризми у Дикенс. Посочвайки тази разлика, А. Тейлър предлага уелъризмите да бъдат разделени на "прости" (с образец уелъризмът за слепия) и с "добавено действие" (например уелъризмът за мъжа с библията).¹⁰ Подобно деление е основателно, но само що се отнася до синтагматичния строеж на уелъризма. А термините и изложението на Тейлър създават впечатление, че разликите между "простия" и "добавящия" уелъризъм са много по-дълбоки - каквито всъщност те не са. Четирите думи в "Ще видим, казал слепият" градят уелъризъм, пълноценен и равноправен на останалите, по-разгърнатите. В него има изказване, глагол на казването, говорител и обстоятелства, които поставят в обратно смислово положение изказването. Особеното в този "прост" уелъризъм е само тона, че обстоятелството, слепотата, е изложено не в добавено действие, а е "сместено" в названието на говорителя - което не оправдава дълбокото разделение между двата типа уелъризми и обявяването на първия тип за "прост".

Вместо да делим уелъризмите на прости и сложни, по-добре е може би да се откажем от идеята за техния триделен строеж в полза на двуделността. Основополагащо за уелъризма е, че едно авторитетно изказване попада в обстоятелства, които със сгъстената изненада на краткостта променят смисъла му в комична, а при боравене с уелъризма в контекст - и иронична посока. Ето защо за същностни съставки на уелъризма можем да приемем изказването и обстоятелствата, а глаголът на казването и говорителя без неговите релевантни за обстоятелствата свойства (например слепотата, крадливостта) да разглеждаме като формални изразители на цитатността.

Двуделното разчленяване спомага по-добре да се схване същината на уелъризма и по-непротиворечиво да се обхване разнообразието на неговите изяви: Двуделността по-ясно очертава връзките на уелъризма с фолклорни жанрове на близки и далечни народи: с немските анекдоти от типа "Дошъл тогава странникът и казал" (Da kam ein Wanderer des Weges)¹¹, с иранските фолклорни диалози и китайските полуговорки (сехоуюй)¹²; сродството с полуговорките е така голямо, че един виден езиковед не преувеличи много, когато ги нарече "китайски уелъризми". Във всички тези разнородни по време и място жанрове има две съставки с изненадваща и странна смислова връзка между тях - появата на странника в немския анекдотен тип е наистина жанрово символична...

Дали уелъризмът е двуделен или триделен, е въпрос на гледна точка, но цитатният елемент в неговия механизъм е безусловен и безспорен. Много изследвачи определят уелъризма направо чрез цитата: "цитат, придружен с упоменаване на говорителя, често с името му, и намек за обстоятелствата" (А. Тейлър)¹³ , "цитатни говорки" (доколкото така можем да преведем quotationsayings - Пенти Лейно)¹⁴, "пословични цитати" (Д. Лукатос, А. Тейлър), "особен стереотипизиран вид цитат" (Алберто Чирезе).¹⁵ Корените на това единодушие са очевидни. Цитатността е всеобщ белег на паремийните жанрове, но в уелъризма тя има по-важни и по-специфични функции; свойствата на говорителя и обстоятелствата, в които се е порадил цитираният израз, изпълняват тук равностойна смислообразуваща роля. Обвързването на уелъризма с цитатността обаче не би имало особена стойност, ако веднага не се добави, че цитатността тук е средство за постигане на ирония, която засяга и самия механизъм и авторитет на цитирането, и че уелъризмът може с по-голямо основание да са определи като мним и подигравателен цитат.

Както по-често става с цитата, уелъризмът се позовава на говорител. Този говорител е единичен и определен и -или единична и определена е неговата обстановка. В един тип уелъризми говорителят е назован с единично нарицателно име, чиито свойства участвуват в обстоятелствата на произнесения израз - крадецът, слепият или боклукчията, както е в следния уелъризъм. Един от героите на Дикенсовия роман с комична упоритост говори всеизвестни неща и след поредната баналност Уелър му казва: "Те това е твърдение, не нождаещо се от доказване, както рекъл събирача на кучешка мърша, кога слугинята му казала, че не е дженталмен."

В редките случаи, когато липсва лична определеност, конкретизацията се постига чрез обстоятелствата, например чрез географски реалии. Самуел Уелър успокоява баща си: "Хайде, няма кво повече да приказваме за това. Било квото било, работата не мож я върна и това да ни е отешението, както казват в Турция, щом отрежат на някого главата по погрешка."

В друг тип уелъризми - още по-особен от гледище на пословицата - говорителят е въведен със собственото си име; така е например с уелъризма за известната английска личност Джек Кеч. Групата уелъризми със собствено име се дели на две подгрупи: в едната личността е реална и в някаква степен позната, тоест "историческа", в другата иде от фолклорния контекст и -или е художествено фикционална. С реалните и историческите личности обаче уелъризмът борави твърде своеобразно. Историческа - във всеки смисъл на думата - е личността на крал Ричард Трети, но думите, които Сам Уелър му приписва, не е отбелязъл нито първият му животописец Томас Мор, нито най-новите и педантични изследвачи. Подигравайки се с глупавия провинциален полицай, Уелър му казва: "Прво работата, после одоволствието, както казал крал Ричард Трети и най-напред заклал крала в Тауър, а после запушил глътката на принцовете." Част от комизма тук произтича от знанието, че Ричард Трети е изрекъл приписваните му думи точно толкова, колкото и Мопасан например е произнесъл думите, които му приписва Остап Бендер. Великият комбинатор призовава "договарящата страна" Коробейников към действие с думите: "Ближе к телу, как говорит Мопассан." Наистина френският писател трудно би произнесъл непреводимата руска игрословица, в която с нищожна звукова промяна клишираният израз от деловия стил "Ближе к делу" (На въпроса!) се превръща в не дотам достолепен израз, подиграващ представите на известен дял читатели за "еротиката" в творчеството на Мопасан.

Влагайки в устата на знаменитости думи, каквито те нито са изрекли, нито са могли да изрекат, уелъризмът се подбива с така цитираната знаменита личност, с авторитарността в механизма на цитирането и със слушателите и тяхната ситуация. С това уелъризмът изявява своето творческо начало, комичната си условност и игровост. Разбира се, има уелъризми, достоверно цитиращи изказвания на известни личности, но и в тях насмешката продължава и в трите посочени направления, тъй като "великите мисли" биват съчетани с противоположен им контекст.

Степента на популярност на реалните личности в уелъризма е различна и зависи от ред обстоятелства; Ричард Трети например винаги ще бъде по-известен от тези, които изпълняват заповедите му, например хората със занаята на Джек Кеч. Постепенните преходи в популярността на реалните личности правят по-естествен скока към групата уелъризми, в които говорителят е назован със собственото си име, но е фикционален. Във фолклора това са анекдотичните герои, в българския фолклор това са (или биха могли да бъдат) уелъризмите с Хитър Петър, Марко Тотев. В личното творчество говорител може да бъде някое от действуващите лица или епизодично упоменато лице, "познат" на някой от героите. Ето няколко примера.

След поредната си "неволна магария" Швейк моли поручик Лукаш да му обясни в какво се е провинил: "Осмелявам се да ви запитам, господин поручик, само за да мога в бъдеще да избягвам такива грешки. Нали е стара истина, че човек се учи от грешките си, както казал и оня, леярят Адамец от Дамковка, когато изпил по грешка солната киселина."

Швейк моли Лукаш да се уединят, за да му повери нещо "много важно": "Господин поручик, моля да уредим въпроса някъде настрана, както казал моят приятел Шпатина от Зхорше, когато кумувал на една сватба и отведнъж в църквата му се..."!

Остап Бендер обяснява, че и архимошеник като гражданина Корейко може да се заблуди: "Сбъркахте. Даже на кметицата й првисва цицата, както казва полската красавица Инга Зайонц месец след сватбата с приятеля ми от детинство Коля Остен-Бакен."

И така, говорителят може да бъде реален и нереален, назован със собствено име или с нарицателно - разликите не влияят върху жанровото единство на уелъризма. По същия начин не променя жанровата природа на уелъризма и обстоятелството, че цитатът може да бъде достоверен или фиктивен - и в двата случая уелъризмът си остава мним цитат. Мним, защото обстоятелствената му част свързва цитата с нереални действия, а цитатният механизъм е и предмет, и средство за ирония. Иронията се нарежда сред няколкото жанроопределящи свойства на уелъризма и нея преди всичко имаме наум в опита да очертаем връзките и развойните разлики между паремийните съставки у Санчо и Уелър, а по-нататък у Швейк и Бендер.

Мнозина оспорват причисляването на уелъризма към паремийните жанрове, но никой не ще оспори, че той израства върху тях. Какво представлява и откъде иде изразът, който уелъризмът цитира? При цялата пъстрота на отделните случаи преобладаващо и представително място заемат клишетата и в частност паремийните изрази. Наемем ли се да изброим какво може да стои в цитатната част на уелъризма, ще трябва да се позовем на разноречевия и не дотам диференциран терминологичен репертоар на паремиологията: пословици, поговорки, крилати изрази, максими, афоризми, апофтегми, поучения, гатанки... "Всяко начало е трудно", "Човек се учи от грешките си", "Ще видим", "Даже на кметицата..." - това цитират някои от приведените по-горе уелъризми. По-рядко и по-малко типично цитатната част може и да не е клише, а оригинално единично изказване. И през тази разлика обаче нещо по-важно свързва двата типа - насмешката към авторитетите. В първия тип авторитетът се носи от "вековната мъдрост" и "всеобщата приетост" на паремийните изрази, във втория било от "голямото" име на Цитирания говорител, било от сериозния смисъл на цитата (например: "Ето го словото божие..."). Съчетани с обстоятелствената част на уелъризма, тоест срещнати лице с лице с единичните житейски случаи, те разкриват своята недостатъчност и комичната страна на своята претенциозност. Ето защо представителният дял на уелъризмите може да бъде разглеждан като антиклише в действие, а в прехоа от Санчо към Уелър - и като антипословица в действие.

Наред с цитатната част предмет на ирония в уелъризма е и говорителят в него - слабостите на клишето стават слабости и на този, който го употребява. И цитатната част, и говорителят стават смешни в съчетанието си с неподходящите обстоятелства. Крайно едностранчиво обаче би било да счетем тях, обстоятелствата, като изходна мяра, като житейски коректив, които поставя в комично положение, без сам да попада в него. Прегледът на обстоятелствената част на уелъризмите показва, че в нея владее недоразумението, грешката, глупостта, престъплението, жестокостта, вулгарността, което при широките днешни граници на понятието черен хумор доведе някои изследвачи до твърдението, че уелъризмът е жанр на черния хумор. Роля на здравомислещ коректив изпълнява не някоя част на уелъризма, а сам той като цяло и този, който го употребява "в действие".

Разгледахме някои страни от строежа на уелъризма и някои значения, свързани предимно със самостоятелната му употреба. Сега ще се опитаме да приложим получените резултати в по-сложната степен на обществено функциониране на уелъризма.

Вчленяването на уелъризма в речевия поток представлява двойно контекстуално-речево обрамяване, каквото рядко се среща в художествената литература и още по-рядко в разговорната реч. Самостоятелният уелъризъм може да се представи така:

Р - ГО

Един речев отрязък Р се произнася от говорител Г в обстоятелствата О. (Говорителят се отнася или към обстоятелствата, или е спомагателна спойка между двете страни.) Когато уелъризмът се вчлени в речев поток "макрореч" Р_ма на реален или художествено условен говорител Г_ма, който говори в дадени обстоятелства Ома получава се следното:

О_ма Г_ма - Р_ма Р - Г О

Например:

1) късно една вечер Пиквик и Уелър пристигат уморени в една страноприемница - О_ма;

2) Самуел Уелър - Г_ма - казва:

3) "Ако смеем да ви посъветвам, сър, по-добре ще е да се наспиме и остаим работата за сутринта... - Р_ма;

4) ... защото няма нищо по-освежаващо от съна... - Р;

5) ... както казало слугинчето... - Г;

6) ... преди да изпий волска доза приспивателно - О.

Реч в реч, обстоятелства в обстоятелства - това е уелъризмът "в действие". Двойно е обрамяването, двоен е смисловият преход и иронията, насочена както към съставките на уелъризма така и към неговото обкръжение, на първо място - към неговия слушател.

Погледнато от обстоятелствата Ома към уелъризма, нещата изглеждат така. Обстоятелствата обуславят в една или друга степен речта на говорителя примерно на Самуел Уелър. Тази реч е единична, оказионална ("еднократна", по терминологията на някои съветски паремиолози). В дадена точка обаче речевият поток променя посоката и качеството си - най-често смислово и стилово, а в някои случаи и с помощта на паралингвистични средства (Швейк например произнася натъртено "Моля да уредим въпроса някъде на страна..."). В това първо пречупване в речта на говорителя Г_ма субектът на изказа видимо още не се е променил, защото цитираната част на уелъризма встъпва като негова собствена реч; цитатният източник още не е разкрит. Тук виждаме ролята на уелъристичния "словоред": цитатна част - говорител - обстоятелства. Появата на цитатната част преди цитатния функтор "каза" и говорителя в уелъризма приобщава най-напред цитатната част към речта на основния говорител - и толкова по-рязко и изненадващо идва второто пречупване, когато се оказва, че основният говорител е говорил не от свое име, а от името на някакъв знаен или незнаен човек: Ричард Трети, леярят Адамец от Данковка, полската хубавица Инга Зайонц. А след изненадващото въвеждане на този вторичен и достатъчно страничен говорител, уелъризмът още един път - вече за трети път - отмества посоката на речта: той въвежда своите обстоятелства. При самостоятелната, анекдотоподобната употреба на уелъризма обстоятелствената му част поставя в комично положение речевата му част. При употребата на уелъризма в контекст, "в действие" обстоятелствената му част поставя в комично положение обстоятелствата, в които е включен, и преди всичко слушателя. На процеса срещу господин Пиквик разпитват като свидетел Самуел Уелър. На поставените въпроси той отговаря с наивност и невинност, които правят за смях сьдиите и съдебния ритуал. Питат го с дебелашка насмешливост достатъчно ли му плаща господарят му. Уелър отговаря: "О, дори предостатъчно, сър, както казал войникът, кога му отброили триста и пейсе камшика." Насмешката в уелъризма минава покрай ушите на съдията, а на обстоятелствената част той отговаря така: "Не ни интересува какво е казал войникът или който и да е друг - това засяга съда."

Примерът е изключителен със своята простота и прегледност, но и такъв той носи същината на уелъристичния ефект върху слушателя. Ето и други примери. Швейк не успява да довърши уелъризма си за леяря Адамец: "Не довърши, защото поручик Лукаш прекъсна този пример от живота с думите: "Дръвник с дръвник!" Когато Уелър се намесва посвоему в разговора на "господата", за да изтълкува поредното влюбване на Уинкъл, "господин Пиквик гневно поиска от прислужника си да не се подбива с едно от най-възвишените чувства на нашата природа". След друг уелъризъм пак го помолват незабавно да освободи господата от присъствието си...

Общото във всички случаи на употреба на уелъризма в контекст е, че той отмества разговора в посока, далечна спрямо контекста и изненадваща за слушателя. Отместването протича с трикратно наслагване на все по-отдалечаващи единици: чуждо слово, чужд говорител, чужди обстоятелства - и всичко това събрано в рамките на едно изречение, така че на смаяния слушател остава да изразява изненадата си или да излива яда си едва след като уелъризмът е минал през последната си извивка.¹⁶ Вместеният в речевия поток уелъризъм нарушава едно от основните правила на разговора - говорещият да се придържа в рамките на контекста и на чутото от събеседника (срв. с гледището на езиковедския операционализъм). А когато това върши социално слабият пред социално силния, уелъризмът се превръща в носител на речево, поне речево неподчинение на слабия пред силния. В приведените примери - а те са типични - говорител на уелъризма е прислужникът Самуел, ординарецът (vojensky sluha) Йозеф Швейк, спечелен на карти от поручик Лукаш, а слушатели са социално силните. Подведени от бързите и резки извивки на уелъризма, социално силните губят силата си - поне като събеседници.

И тъй, уелъризмът действува в две главни посоки: като "отвличащ маньовър", който отвежда господаря-слушател в област, в която той не се чувствува у дома си, и второ, като сближава - тенденциозно - не твърде близките свои обстоятелства с обстоятелствата на разговора. Това той постига, като използува, първо, многозначте и коварните, както можем да добавим в случая, възможности на сравнението и, второ, силата на връзката между обстоятелствата и породената от тях реч.

В самостоятелната си употреба уелъризмът минава с цитатен функтор, в който има само "глагол на казването" ("казал крадеът", "отвърнала слугинята"). В контекстуална употреба обаче "глаголът на казването" задължително се подчинява на съпоставителна връзка, изразявана най-често с думата "както": "както казал, como dijo, as he said, jako rikal, как говорил". От несложния механизъм на съпоставянето се пораждат сложни и противоречиви значения. В дадени обстоятелства говорителят в уелъризма е направил някакво изказване; в други обстоятелства говорителят на уелъризма привежда същото изказване, като "не пропуска" да съобщи кой и при какви обстоятелства го е произнесъл. И тъй като е предпоставено, че ако две обстоятелства пораждат едно и също изказване, между тях съществува прилика, уелъризмът свързва оприличаващо своите обстоятелства с обстоятелствата, в които е произнесен. Сравнението и обуславящата връзка между обстоятелства и речева реакция обединяват възможностите си, за да ги доведат до противоположни резултати и с преобръщането си да иронизират съставките на уелъризма и неговия слушател. Както видяхме, вътре в уелъризма изказването е поставено в обстоятелства, които осмиват смисловата му стойност и ситуативната му уместност, а обстоятелствата са свързани с изказване, което подчертава тяхната глупост, жестокост, безнравственост, низост и всичко от този род, което може да се намери в уелъризма. С такива дадености уелъризмът навлиза в речевия поток и отмества посоката му. И не само я отмества - така наречения по-горе "отвличащ маньовър", - но я отмества в твърде неприятна за слушателя насока. Воден от самочувствието си и от социалното си положение, слушателят оценява обстоятелствата на разговора като свои, а в уелъризма на събеседника си вижда и тях, и себе си в криво огледало - иронизирани, принизени.

"Всяко сравнение куца" - говори старата логика, имайки предвид непълнотата на сравнението и произтичащите от това познавателни рискове. Ако е така, уелъризмът куца и с двата крака, защото той косвено, с лукава невинност, но с убедителността на изненадата и остроумието съпоставя и приравнява ценностно далечни обстоятелства. Логическата му слабост е източник на въздействената му сила - толкова по-голяма, колкото по-широко е смисловото и ценностното отстояние между обстоятелствата.

>>>

БЕЛЕЖКИ:

1. G. Gerber. Schprahe als Kunst. Berlin, 1885, р. 441. [обратно]

2. S. Morawski. The Basic Function of Quotation. - In: Sign, Language, Culture. Mouton, 1970. [обратно]

3. Санчовият уелъризъм е по-разгърнат вариант на древния уелъризъм "Ще видим, казал слепият". Разгърнат вариант е и следният: "Я да видим, казал слепият, когато безногият се наканил да танцува". [обратно]

4. За паремиолозите, които включват този жанр в обсега на своята наука терминът "уелъризъм" може да се смята вече международно утвърден. Наистина в отделните национални школи не липсват и "местни" названия, например Sagwort на немски, sanomus на финландски, но и там производният от името на Уелър термин се радва на по-широка употреба. [обратно]

5. Например сборникът на Ч. Кент, 1886 г. [обратно]

6. А. Потебня. Из записок по теории словесности. Харьков, 1905, с. 334. [обратно]

7. A. Jolles. Einfache Formen. Halle (Saale), 1929, 1956. [обратно]

8. A. Taylor. The Proverb. Cambridge, Mass., 1931, 200-220. [обратно]

9. D. Loukatos. Wellerismes. "Latents". - Proverbium, 1967, № 9. [обратно]

10. A. Taylor. Selected Writing... p. 107. [обратно]

11. Строежът на този тип анекдот е следният. Води се логичен за ситуацията си разговор. Идва "странникът", чува само края на разговора и се намесва в него с реплика, която е логична за частта от разговора, която е чул, и много нелогична за предишната част. [обратно]

12. Вж. М. Прядохин. Китайские недоговорки-иносказания. М., 1977. [обратно]

13. A. Taylor. Selected Writing... p. 81. [обратно]

14. Proverbium, 1972, N 20. [обратно]

15. A. Cirese. Wèllerismes et micro-rècits. - Proverbium, 1965, N 14. [обратно]

16. Тази относителна сбитост е въпрос не просто на количество, но и на жанрово качество, както това доказват например опитите да се "разгърне" уелъризмът в анекдот. Смесването между количество и жанрово качество е слабото място в интересното построение на Пермяков "от поговорката към приказката". [обратно]

© Никола Георгиев, 1992
© Издателство LiterNet, 12. 11. 2002
=============================
Публикация В: Никола Георгиев "Цитиращият човек в художествената литература", С., 1992.