НЕМСКОЕЗИЧНИТЕ ЦИТАТИ У ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Никола Георгиев

web | Цитиращият човек...

Трите съставки на това заглавие се нуждаят от кратко уговаря не, с което и ще започна.

1. С метонимията "у Пенчо Славейков" означавам целокупното му писмено дело без оглед на жанр и литературност - от немногословните делови писма до голямата епопея "Кървава песен". Направих този избор, воден от убеждението, че в подобни случаи художествената литература не бива да се поставя в привилегировано положение; че връзката между художествени и нехудожествени текстове тук изисква тъкмо такъв, обхващащ подход; и че не на последно място Славейковото многоезичие е не само литературоведски, но и културологичен проблем. Като опорен текстов корпус използувах осемтомното издание "Пенчо Славейков. Събрани съчинения. София, 1958-1959", добавяйки към него няколко произведения, които съставителите волно или неволно са пренебрегнали. (В по-нататъшното изложение препратките ще поставям в скоби, в които римската цифра означава номера на тома, а арабската - страницата.)

2. "Немскоезичните" означава близкото до ума определение: текстови отрязъци на немски език независимо от коя немскоезична литература идват и дали са оригинално немскоезични.

3. Не така близко до ума и още по-малко до единодушието е понятието "цитат", едно, защото обективните и понятийните граници на явлението са много сложни (това няма да закъснее да се прояви и в настоящата статия и, второ, защото интертекстуалистката вълна повлече понятието "цитат" далеч отвъд границите на терминологичната функционалност. Принципите на тази функционалност и натискът на конкретния, Славейковия материал ми налагат да се опитам да се противопоставя на раздуването на понятието "цитат и да го огранича в следното разбиране: цитат е текстов отрязък, включен в по-голям текст с функтора на изричния речев акт "цитирам, привеждам чуждо слово". Цитатът винаги е ограден с кавички - в едни случаи с буквалния, в други в преносния смисъл, но задължително изведен по някакъв начин от речевия акт "цитирам". Това разбиране изключва от обема на цитата алюзията, а в съчетанието "таен цитат" (kryptisches Zitat)¹ вижда ни повече, ни по-малко contradictio in adiecto. Наистина да се определи яснотата на експликацията и степента на активност на речевия акт "цитирам" е много трудно, което на свой ред се проявява в лекотата, с която "цитат" реторически разширява обема си ad absurdum² в общия напор на една идея, която в недобрия смисъл на думата си позволявам да оценя като интертесктуализъм без граници.³ Цитатът е цитат, може да се отговори на всички тези трудности и тенденции, и то не като изчерпан труизъм, а като проблематизирана тъждественост, след което нека минем на въпроса, как и с какъв ефект цитира Славейков.

По всичко изглежда, че той е най-цитиращият автор в българската литература, че е нейният homo citans.⁴ Сред острите противоречия на неговото дело се очертава следната връзка между поетика и метапоетика ( която също не остава самостойна и без противоречия): в избора между индивидуалност и творческо заимствуване, между самостойна, монадна затвореност на творбата и нейната отвореност към други текстове Славейковите художествени, теоретизиращи и критически творби носят отявлено неромантически дух, стоят по-близо до Гьоте, че и до Боало, отколкото до братя Шлегел или Кроче. Съчетавайки активно литература и култура, неговото творчество хвърля мостове към близки и далечни, жанрово много разнородни полета на текстовия свят. И един от най-очебийните и устойчиви мостове в тези междутекстови обвързвания е цитатът. Цитира се вътре в техните паратекстове⁵ - в подзаглавието, мотото, обяснителните бележки - цитира се обилно и разнообразно във псички нехудожествени жанрове на писменото му дело.

Цитатността работи приносно и в една друга посока на Славейковото творчество. От Ботев насам комай няма друг български автор, чиито творби са комуникативно така властни и напористи във въздействието си върху читателя и "другите". В текстовата реторика и прагматика на двамата автори обаче има дълбоки различия и едно от тях е в механизма на цитирането. В Ботевата лирика и публицистика се цитира немалко, цитира се и с противопоставяне, и с утвърждаване, но никъде, нито в публицистиката, а още по-малко в лириката му не се налагат отделни индивидуални авторитети. Не е така у Славейков. Неговото изложение, властно и категорично, търси власт върху читателя наред с другото и като безпрекословно се подчинява и следва цитираните мисли на неколцина предложени и наложени от него авторитетни автори. (Срв.с обратния ефект на този механизъм, описан от Е. Фром в книгата му "Бягство от свободата".) В двугласното и двутопосно творчество на Славейков, което се самоопределя в положение както на принадлежност, така и на извънположеност спрямо европейския цивилизационен кръг, има твърде много недоверчива, че и снизходителна насмешливост, но стигне ли се до цитиране на Гьоте или Пушкин, Ницше или Хайне изказът почтително става на крака - magister dixit. А както ще видим след малко, в авторитетен цитатен източник у Славейков е превърнат и немски език... Впрочем Славейков не би бил Славейков, ако не се подсмихнеше на тоя си начин на цитиране и аргументиране. В мистификационната и пронизана с ирония антология "Островът на блажените" склонността на Славейков да се позовава на Гьоте за всичко и над всичко и да го нарича ту "елин", ту "ваймарски олимпиец", е доведена до пародиращо оглупяване. Поетът Тихо Чубра, колкото фиктивен, толкова и част от Славейков, се жалва в писмо до приятел от душевни мъки и споделя от кого и как е получил утеха: "Великият наставник, ваймарският Аполон Волфганг, както всякога, ме настави", пише Чубра, след което привежда Гьотевите стихове, които са го "наставили" (II, 176):

Von der Gewait, die alle Wesen bindet,
befreit der Mensch sich, der sich überwindet.

Цитатността работи системно корелирано и противоречиво и в още една посока на Славейковото творчество. Прастарото и непреодолимото реторическо противоречие между docere и movere прониква и в механизма на цитата, а в Славейковото цитиране се изостря отвъд границите на нормалното. По линия на docere цитатът уведомява какво е казал някой друг и тая му стойност взема превес например в онази част от статията на Славейков за стихотворението на Хайне "Борът", в която почти без придирки, повече констативно се привеждат френски, английски и руски преводи на творбата (V, 75-78). Една от комуникативните нагласи на Славейковото творчество - нагласата на знаещия спрямо незнаещите - подкрепя и осмисля осведомителната линия в неговото обилно цитиране. Другата основна комуникативна нагласа в това творчество, и особено в неговата теоретизираща и критическа част, върви ако не в противоположна, то поне в коренно различната посока на dòcere. Тя видимо търси начини да разтърси читателя, да го отмести от дълбоко вкоренилите го, както тя ги представя, гледища и оценки и да го тласне по друг път. Това е теоретизиране и критика, които напипват пукнатините в широко разпространените и приети гледища и съсредоточават натиска си върху тях, като предизвикателно им противопоставят срещуположни решения (вж. например прословутия предговор към второто издание на Яворов). Повече в духа на старогръцката етимология на думата този тип критика (майстор на която по-късно беше Гео Милев) бе наречен у нас "парадоксна критика" (срв. и с Уайлд). В дръзкото и рисковано начинание на критика парадоксалист цитатът може да присъедини не само най-очебийните си, но и дълбоко потенциалните си възможности за въздействие и убеждаване. Възможно е да се породи значението, че самотно изправеният срещу общото мнение ("докса") критик отведнъж се оказва не сам, че в спора са се включили негови единомишленици - и то какви, - доказвайки, че чудатото от пръв поглед разбиране вече е било поддържано от авторитетни, "големи" имена. С това си потенциално или реално значение цитирането като речев акт променя речевата ситуация и добива иллокутивна стойност.⁶ А у Славейков това значение е реално - както поради общата реторическа напрегнатост на произведенията му, така и в частност поради речево живото, понякога и диалогичното въвеждане на цитата в ситуацията.

Богати междутекстови връзки с българската и чуждестранната литература и култура, висока честота на цитиране, което съчетава престижната ерудираност, реторическия ефект и все така престижната близост с авторитетни, познати и все пак малко-много далечни и загадъчни фигури - и към всичко това се прибавя поразителното многоезичие, изпъстрило произведенията на Славейков. Чуждите езици, представени в тях със свой образ и подобие, е трудно да се изброят: старогръцки, латински, френски, руски, унгарски, италиански, сръбски, хърватски, немски, полски, английски, турски, румънски... Човек би помислил, че всичко това е писано в първите дни след като господ, разтревожен от строителната суетня край Вавилон, е взел съответните лингвистично предохранителни мерки. Но не, то е писано в последното десетилетие на деветнадесети и началното десетилетие на двадесети век, дълбоко обосновано и индивидуално своеобразно в миналото и настоящето си и - нещо показателно за националното културно развитие - като многоезичие напълно без перспективи в бъдещето.

При политическото и стопанското си положение през XIX век всички българи, които са излизали извън битовия си кръг - а те никак не са били малко, - са използували поне два чужди езика. Три - четири езика все още са били в границите на обикновеното, а уважението е започвало от петия-шестия нататък. Това обстоятелство бива използувано от художествената литература много активно и разнообразно. Така например един от главните източници на насмешка към бай Ганьо, една от основните сюжетни точки в похожденията му из Виена, Прага, Дрезден, Швейцария е, че той знае добре само източни езици. И още: разказите за бай Ганьо се появяват малко след откъсването на България от Османската империя. Малко след разпадането на също тъй многоезичната Хабсбургска империя се появява най-популярният герой и на една друга славянска литература - Хашековият Швейк.Между двете творби има много и много връзки по прилика и контраст - те покрай другото са и най-многоезичните произведения в своите литератури.⁷

При политическите, стопанските, езиково-културните условия на XIX в. част от тогавашните български литератори - а те никак не са били малко - са писали освен на български и на някой друг език. Гръцки, руски, румънски, сръбски и френски са основните полета на чуждоезиковата им изява, като някои от авторите са се подписвали под произведения на три различни езика. Това голямо, неизследвано, функционално неконципирано от нас многоезичие по причини и резултати качествено се различава от многоезичието на "извънтериториалния" писател през XX в., както например го представя Джордж Стейнър.⁸ Между тогавашните и съвременните разбирания и усещания за отношението между свой и чужд език, своя и чужда литература стои много голям отрязък време (в социокултурния смисъл на Питирим Сорокин), стават много дълбоки промени, един етап от които в границите на българския културен и литературен процес отчетливо изразява делото на Пенчо Славейков.

Славейков поема многоезичните дадености на българската литература и култура от XIX в. и в техните най-общи граници активно бележи извивката към ново отношение между свой и чужд език. За разлика от предходниците си той не се ражда в чуждия език, нито пък отива в него. И пак за разлика от предходниците му не се знае Славейков да е написал ред художествена литература на немски или на друг чужд език⁹. Погледнато литературно семиотично, той се връща с чуждия език в своята литература и култура и, изпъстряйки произведенията си с чуждоезикови текстови отрязъци, го зключва в нов тип опозиция свое - чуждо. В контекста на Славейковото дело и на общите тогавашни тенденции това многоезичие получава емблематична стойност, с която се борави, за да се маркира все по-ясно очертаваща се межда в отношението свое-чуждо и едновременно с това да се използуват като престижен мост към чуждото. Разграничаване и преодоляване на разграничаването, привличане към чуждата култура и поставяне на преграда към нея чрез чуждия език - с такава противоречива двупосочност действуват в контекста на Славейков чуждоезичните вмъквания. А същият този контекст им придава и още едно значение. Делото на Славейков чертае ролевата поза на знаещия, който мисионерски отива при незнаещите - макар че в това мисионерствуване има всичко друго, но не и християнска благост и смирение. Осведомявайки и назидавайки незнаещите, знаещият гласно и негласно внушава, че знае много повече, но говори само това, което намира за подходящо за слушателите си, и - в ролята си на волев индивидуалитет - което на самия него допада. (В предговора към антологията "Немски поети" в противоречие с току-що казаното Славейков добавя: "Превождал съм каквото мен е било драго. ...Драго ще ми е, ако това, което харесва на мен, хареса и на други. Не ли - здраве!" - VII, 106) Че в преводаческата си работа Славейков се опитва да действува като активен и целенасочен подборен филтър, бе ясно доказано в светлината на съвременната рецептивистика от Боян Ничев.¹⁰ Значение за такава активна и властна подборност носят обаче и неговите теоретизиращи и критически произведения и то влиза в корелация с начина, по който той цитира. Част от цитатите са в оригинал, но друга, че по-малка, са преведени. Към опозицията преведени-непреведени Цитати се прибавя и подборната свобода към автентичността на пьрвоизточника: тук са и волните перифрази, в които първоизточникът понякога и донякъде бива изопачен в интерес на реториката на контекста, тук са неточните цитати и цитатите без библиографски препратки, тук са и цитатите, направени сякаш от така ненавистните на Славейков позитивистични филолози.

Тези синхронни опозиции биват отсенени заедно с цялото дело на Славейков, от историческата перспектива на българския културен процес, в която подобен тип многоезичие се оказва без бъдеще Неговата употреба спада почти до нулата и вече от десетилетия насам за писането с чуждоезични изрази и цитати в оригинал има и готова социална санкция, тоест преценката, че това е комуникативно неуместно, че е проява на снобизъм и изобщо на mauvais ton, както показва и току-що употребеният галицизъм. Трябва да са се променили много неща, големи и малки, за да настъпи и тази дребна промяна. Някогашният тип многоезичие е останал в миналото, загубила е социалната си възможност ситуацията, в която знаещият се обръща чрез чуждия език към посветеното малцинство, а незнаещите предизвиква най-малкото да осъзнаят незнанието си, пречупил се е "европостремителният" порив от десетилетията след Освобождението, демократизирали са се социалните стойности на знанието на чужди езици - и още много хипотетични линии може да се прокарат в диахронната системност и несистемност на историческия процес между съвременното състояние на нещата и миналото, което историческото ни мислене представително събира и моделира в крупното дело на Пенчо Славейков.

>>>

БЕЛЕЖКИ:

1. H. Mayer, Das Zitat in der Erzählkunst. Stuttgart, 1961, s.12. [обратно]

2. J. Krisreva, Sèmèiotike Recherches pour une sèmanalyse. Paris, 1969, p. 156, "tout text se construit comme mosaique de citations". [обратно]

3. М. М. Бахтин, Эстетика словесного творчества. М., 1979, с. 283 F. Lentricchia. After the New Criticism. Chikago, 1980, р. 181. [обратно]

4. N. Georgiev, Homo citans in Literature. Sofia, 1980. [обратно]

5. G. Genette, Palimpsestes. La literature au second degrè. Paris, 1982. Paris, Seuils, 1985. [обратно]

6. J. L. Austin, How to Do Things with Words. Cambrige, Mass., 1962. [обратно]

7. Българо-чешки литературни паралели, С., 1983, 115-121. [обратно]

8. G. Steiner, Extraterritorial. Papers on Literature and Language Revolution. Faber & Faber, 1971. [обратно]

9. Това е силна развойна тенденция на българската литература, която отделните случаи, например немските стихотворения на Гео Милев или френските съчинения на Ст. Михайловски през ХХв., не могат да оспорят. [обратно]

10. Б. Ничев, Основи на сравнителното литературознание. С., 1986. [обратно]

© Никола Георгиев, 1992
© Издателство LiterNet, 12. 11. 2002
=============================
Публикация В: Никола Георгиев "Цитиращият човек в художествената литература", С., 1992.