НЕМСКОЕЗИЧНИТЕ ЦИТАТИ У ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Никола Георгиев

web | Цитиращият човек...

Петнадесетината чужди езици, които пъстрят творчеството на Славейков, се проявяват там с различна честота, функции и статут. И доколкото тия белези са измерими и градирането възможно, сред водещите езици безспорно и изследователски интригуващо се нарежда немският. Преди да видим обаче какво пише Славейков за тоя език и как борави с него, налага се да обобщим накратко възгледите му за езика изобщо.

За езика Славейков пише с охота - най-често с преклонение пред неговия "дух" и възможности и с презрение към тези, които според него не умеят да го използуват и разбират. Потърсим ли обаче някаква системност, оказва се, че между отделните му възгледи противоречията са много, а спойките - малко. Съпоставим ли ги пък с някаква лингвистична научност, едва ли ще намерим нещо повече от любителетво. Но не с научност, не и със системност действуват тези възгледи в контекста на Славейковото изложение, а като много чист пример за литературна езикова доктрина. Инак казано, в реториката на това изложение езиковите възгледи се появяват, за да подкрепят други, обикновено по-общи възгледи, появяват се според случая и за случая независимо от това, доколко са системни или доказуеми.¹¹ Казаното за езика у Славейков подчинено или в равностойна обратимост подкрепя някои от основните тези на неговата поетика и метапоетика, например: че литературата е и трябва да бъде духовно извисена; че творческата личност е всесилна в размаха си; че без "форма" изкуство няма; че литературата е висш изразител на националния дух, който пък е по-високото стъпало спрямо народностния. Еклектични и противоречиви, излагани с безапелационен тон, който потиска смисъла на историческото им обвързване, възгледите за езика у Славейков все пак се поддават на известно локализиране в пространството на европейската лингвистична традиция:  виждаме ги да плуват между Хердер, Хумболт,  Ницше, Кроче, Фриц Маутнер, а погледнато в перспектива - Фослер, Пол Валери, Лео Вайсгербер. А това, което те решително изключват, е, да кажем ръзцъфтелият и процъфтяващият по Славейково време младограматизъм  (едно  от частните  реторически  приложения  на езиковите възгледи у Славейков е да се изрази чрез тях презрение към "скудоумието" на "филолозите" и "професорите").

Със същото разграничаване между система сама по себе си и приложно полемична доктрина трябва да подхождаме и към естетическите и изкуствоведските възгледи у Славейков. То е недостатъчно ясно проведено дори в най-доброто наше изследване върху неокантианството в кръга "Мисъл".¹²

А сега за немския език у Пенчо Славейков. Ще започнем с няколкото експлицитно изявени мнения и реторически внушения. В печатен отговор до Александър Балабанов, тогава (1899) начеващ студент в Лайпциг и бъдещ преводач на "Фауст", Славейков пише: "Вий, младий господине ... ще сторите добре ... да се постараете по-напред да научите немски", наставлява Славейков, след което добавя в курсив "защото този език не се научава само за един семестър" (IV, 180). Безсмислено е да се придиряме с въпроса, каква е мярата за скоростта в изучаване на чужди езици, и поемайки реторическия ефект, продължаваме със следващия пример. В разпрата с Антон Страшимиров Славейков го нарича покрай другото и "литературен профан", като един от главните доводи за този деликатен епитет е подозрението, основано на анализа на дълъг немски цитат, че Страшимиров не знае добре немски (IV, 175). И двата отговора, до Балабанов и Страшимиров, са част от яростната Славейкова статия "In corpore", която започва с мото от Шилер, оставено разбира се, непреведено: "Jeder, sieht man ihn einzeln, ist leidlich kiug und verständlich, sind sie in corpore, gleich wird Euch ein Dummkopf daraus" (IV, 173). Който разбира, разбира, пък ако ли не, нека поне проумее една от недотам прикритите идеи на статията: не знае ли немски, човек не може да се счита за особено klug и verständlich. Незнаещите немски са поставени в неблагоприятно положение и като читатели на Хайневите творби. "Който знае тези песни само по преводи, не може да има и най-бледно представление за своеобразната прелест на оригинала", защото "и най-конгениалният преводач" е "безсилен" пред "чудната мелодия на стиха и богатите нюанси на поетическия немски" (V, 74). Славейков не се впуска в обяснения дали тази непреводимост се отнася принципно до всички езици или е привилегия само на немския, нито пък ние ще му противопоставяме въпроса, как да свържем това твърдение с многобройните му преводи на Хайне и други немски поети, защото и обяснението, което той дава на друго място - "Всякога ще са у нас малцина ония, на които тя (поезията на Хайне) ще може да влияе пряко от оригинала" (V, 267), - не е обяснение по същество, а косвен изразител, както и всички отбелязани откъси, на стремежа да се огради немския език с неясния, но въздействуващ ореол на трудно достъпната голяма ценност.

Пенчо Славейков участвува, и то дейно, в третия по ред тип езикова доктрина (вж. бел.11), в който българската литература метаезиково защищава българския език от реални и въображаеми нападки, че бил "беден", "груб", "твърд". В бойката си настъпателна защита той включва и приликите между български и немски. Да не помисли някой, че става дума за приликите в морфологията на глагола или пък в темпоралната система на двата езика - опази боже! Славейков съпоставя двата езика в светлината на тогавашната импресионистична езикова естетика - "прочутия по неблагозвучие", както сам той казва, немски език с обвинявания в подобен грях български. Реторическият ход е достатъчно ясен, но Славейков не спира тук - към градения от него престиж на немския език той добавя и престижа на цитата. В бележка към статията си "Език и култура той привежда в оригинал дълъг откъс от книгата на К. Брайзиг "Културна история на новото време", в който отделните езици са оценени от слухово гледище с очарователната бомбастика на импресионизма: санскритският звучи като "празнична старинна църковна музика", италианският "нежно". Идва обаче ред и на "твърдите" (harte) звучения, при което Славейков вмята на български "като нашият" и продължава със звуковия славослов на немския език: "wie sorgfältig vermeider unsare konsonantenreiche, aber markige, herbschöne Schprache die Häufung der gleichen Vokale, wie wundervollen Rhythmus erzeugt ihre leidenschaftlich starke Betonung" и така нататък все в тоя дух (V, 412).

Насоката на немногобройните, но красноречиви експлицитни определения на немски език у Славейков е още по-дейно подкрепена от начина, по който той борави с този език като речев акт. Неустойчивостта на текстологичната основа и неяснотите в методиката на изброяването правят крайно рисковано твърдението, че в текстовете на Славейков немският език се появява някъде между сто и сто и петдесет пъти, но че това е най-използуваният от него чужд език, може да се твърди без капка опасение. Някои от тези употреби са цитати в относително строгия смисъл на понятието, който вече предложихме, други не са, но във всички случаи действува по нещо от цитатния механизъм - което изправя теорията на цитата пред поредното й затруднение.

В една значителна група случаи немска дума или израз следва, най-често заскобена, относителния й български синоним. И не е изненада, че челно място тук държат философските и литературоведските понятия. До немски език Славейков прибягва при употреба на понятието "мироглед" (Lebensauffassung) (I, 179), в други случаи съпроводено с Weltanschauung (IV,60). С немски си помага той и в обясняването на тънкостите в разликите между "мировъзрение" (Weltanschauung) и поглед върху живота (Lebemsanschauung) в обзора си върху списание "Ново време". Както се вижда, няма много ред нито в българските термини на Славейков, нито в търсенето на немски адеквати - има обаче обвързване с престижна философска традиция и с кръга от читатели, посветени в нея. В литературоведската област намерих три понятия, въвеждани по този модел. Любимия си лирически вид "песен" Славейков свързва на първо място с немската литература и веднага вмества в скоби "das Lied". Жанра "трапезни песни" у Гьоте той пояснява с "Trinklieder" (IV,225), а "мънички идилии" - твърде произволно - с "Stimmungsbilder" (V, 67). Българската жанрова терминология е вече утвърдена и до чуждата Славейков прибягва само за да изрази нещо специфично немско.

В друга група случаи немска дума или израз се появява самостоятелно, а не като съпровождаща и поясняваща. Едно от значенията, които такова двуезичие може да породи, е: въвеждам чуждия език поради недостатъчност на моя. У Славейков то се появява само веднъж, а експлицирането и синонимното му удвояване го отмества в полето на реторическата условност. По повод на слабата писателска продуктивност на Йенс Якобсен Славейков пише: "Аз зная, че има и друг вид мързел - името му на немски, защото на български той няма име, е Musse, Müssiggang"¹³ (V, 207). Цялото Славейково творчество потиска компенсаторното значение и с речевото си богатство подсказва, че в чуждия език търси не лексикална подкрепа, а диалог, нова гледна точка и още един стил. Както трябва да се очаква, тук също има група от философски, психологически и литературоведски понятия: Weltgefuhl, Stimmung, Inhalt, Angliederung, schaffende Seele, Sehnsucht, Höhepunkt, Werdegang и други от подобен род. От висините на тази материя друга група думи и изрази сваля изказа върху грубоватостта на битовите реалии и разговорност. Славейков обвинява един български писател, че пише долнопробно, "по вкуса на фейлетонните историйки на някой провинциален немски Tageblatt, който четат само подпухнали немски готвачки", че не стои по-високо от "някой готварски Tageblatt" (IV, 68). За една смешно несполучлива според него статуя на ездач Славейков пише "подпрял ръка на бок, продава сербезлик някой Sonntagsreiter"(IV, 261). Един гневен пасаж от обзора върху тогавашните литературни списания завършва с безапелационното Schwamm daruber (IV, 23), а след изброяването на имената на списанията, окачествени като битпазари за литературни дрипи, стои und sonst wie sie heissen (IV, 35). А не липсва и думата Lump. Тая смислова полярност във функционирането на немски език у Славейков е част от двойното му виждане, с което той моделира образа и митологемата Германия. "Две Германии се борят в моята душа" би могъл да каже за себе си Славейков като героя на творбата, към която докрай запази мълчанието на почтителното нехаресване. Два субстанционално разнородни и поради това несъвместими образа на Германия създава неговото творчество, можем да кажем днес. Делейки полемично света на духовна извисеност и бездуховна битова филистерщина, Славейков проецира виждането си върху Германия и изведе от нея възможно най-чистия образец-доказателство за силата и смисъла на това деление. Разбира се, тук веднага се зареждат въпроси за логическата последователност в принципа на делението, за природата на националното своеобразие, за това, доколко духовната Германия е свързана с "ниската" си половина и пр. Отговори от Славейков нека не очакваме - изложението му така лъкатуши между различните възможности, че поставя и помисъла да му се поставят въпроси в глупаво положение. Тръгнало в една извивка, то например твърди, че Гьоте е върховната еманация на немския дух, тръгнало в друга, то обявява трите средищни за Славейковото развитие фигури Гьоте, Хайне и Фолкелт за "елинин, юдей и шваба" (I, 176), тоест подвежда ги в две от главните русла на европейската цивилизация изобщо. Славейковите образи на Германия нито блестят с оригиналност, нито пък търсят логическа и познавателна стойност, те са само средство в реторическия натиск на идеята за двуделението на рода човешки.

В групата на самостоятелните немскоезични думи и изрази средищно място заемат паремиите и клишетата - фолклорни, литературни, че и философски: des Pudels Kern (IV, 364; V, 64), auf Elügeln des Gesanges (IV, 350), ohne Furcht und Tabel (IV, 280), Umwertung Werte (IV, 373)... Сентенциозната категоричност е важен пласт в тока на Славейковото изложение, но в единството на този тон широко използуваните паремии попадат в кръстосаната светлина на сериозния реторически ефект и иронията към паремийните механизми и хората, склонни да ги употребяват. И в тази дреболия Славейков остава верен на себе си - раздвоен между преклонението си пред авторитета и насмешливата си недоверчивост към "другите".

Групата на самостоятелните паремии пряко води към следващия вид участие на немския език у Славейков - вид, който отново напомня колко трудно е да се очертаят границите на цитата. Ето няколко примера: "Там всякой е свободен да пише, както немците казват, wie ihm der Schnabel gewachsen ist" (V, 244; V, 35), "само -един formvollendeter Künstler, както казват немците" (IV, 139), "неща, за които немците казват, че са fehlerhaft fehlerlos" (V, 238), "онова, което немците наричат Ding an sich" (IV, 11). И от най-строго формално гледище това са цитати, но като субект на цитата действува многозначният, смислово плуващ етноним "немците", а цитираният текст не е откъс от определен единичен текст, а, казано семиотично, от големия текст на немската култура. В една посока на Славейковото мислене "както казват немците" е явна синекдоха totum pro parte, защото готвачките и останалите читатели на провинциалните тагеблати няма да си чупят езика с изрази като formvollendeter Künstler, нито ще си блъскат ума с Кантови категории. И когато от алтернативните възможности "както се казва на немски" и "както казват немците" бива избрана втората, натискът на противоречието активира значенията, че цитатният субект е персонифициран и престижно обобщен и че цитиращият, Славейков, е личностно свързан с него.

Досегашният ни преглед откри три главни типа включвания на немски език в изложението на Славейков: немска дума или израз стои след българската като поясняваща, аргументираща, диалогизираща и пр.; немска дума или израз се появява самостоятелно; немска дума или израз се появява въведена с цитатен функтор от рода на "както казват немците". И не толкова от класификационен педантизъм, колкото от концептуална потребност трябва да запитаме: къде ще е разумно да прокараме границите на цитата и цитирането. Включването на чуждоезиков текстов отрязък от първите два типа представлява промяна на кода, която имплицитно, но достатъчно ясно означава, че това е нечие и някакво "чуждо слово". Тук, както можем да приемем, имплицитно действува цитатен механизъм. В границите на тоя механизъм реториката и прагматиката на цитирането изисква да обособим случаите, когато цитирането се експлицира като речев акт тъй като този акт не е само спомагателен медиатор, но и функционално самостоен и самозначещ. Разграничаването между цитат в собствения, строгия смисъл на думата и производите от цитатния механизъм изглежда изследователски по-привлекателно, особено ако изследвачът не изпуска от очи сложните междугранични връзки. С тази последна уговорка нека минем на следващия тип цитати у Славейков - персоналните.

В начина, по който Славейков цитира авторски текстове, има нещо дълбоко двойнствено, чийто смисъл и драматизъм може би ще ни стане по-ясен, ако се опитаме да видим какво е представлявал Славейков-"цитатчикът" в собствените си очи и в очите на част от тогавашното българско общество. В предговора си към "Записки по българските въстания", датиран 22 януари 1884 г. - тоест десетилетие-две преди Славейков да започне да цитира настойчиво и почтително Гьоте и Хайне, - Захари Стоянов уведомява читателите, че не е допуснал в книгата си никакви "влюбени скелети, глупави любовници и педанти-учени, които да охкат, ахкат и цитират в разговорите си Гетя и Хайне".¹⁴ При цялата им рязкост и видима крайност гледищата на Захари Стоянов са само най-заострената точка на едно социално умонастроение, познато по принцип на много епохи и много култури, което в конкретните условия на следосвобожденска България бива впрегнато като довод и още повече като емоционален фактор в разгорещените нравствени и политически борби. В разпределението на ролите върху сцената на българския културен живот Стоянов и Славейков бяха поставени в двата диаметрално противоположни ъгъла - последното не без усилията и на самия Славейков, който за никого у нас не е писал така разстарастено и унищожително, както за противника да се цитират "Гетя и Хайне". Това дългогодишно противопоставяне обаче не може повече да скрива от погледа ни няколкото здрави връзки между двамата - като стил и авторски манталитет, като социална функция и участници в опозицията свое - чуждо. И без да е странно, едно от гледищата за "педантичното" цитиране у Славейков не се различава много от Захари Стояновото. Наистина и контекстът, и резултатите на това гледище са други - у Славейков то почва с разбирането му за отношението между наука и поезия и завършва с използуването на един демонстративно свободен тип цитиране, - но общата социална тенденция е безспорно налице. Пряко или пародийно Славейков отхвърля "педантичното" и обилно цитиране, не го прощава и на най-близките си съратници в културната борба, примерно на д-р Кръстев, а на най-видния тогава литературен историк натяква, че неговата "специалност е да пише глупости, поддържани с цели кошове цитати" (IV, 20). Всичко това добре, но същото Славейково творчество недвусмислено доказва чрез себе си, че без цитиране не може да се хвърлят културни мостове между България и Европа тоест не може да се постигне една от главните му цели, същото това творчество цитира обилно както впрочем обилно и културно цитира и Захари Стоянов; в същото това творчество немарливи литератори биват хокани, че не цитират точно по страница и по смисъл...

Така творчеството на Славейков във външните си обстоятелства във вътрешната си самозначност се очертава като притиснато от две разнородни, но и остро противоречиви сили. В този контекст начинът, по който Славейков цитира - начин, поразително свободен в разнообразието си - може да поражда значение за сваляне на противоречията и изход в ново, по-висше и по-свободно качество.

За това разнообразие вече стана дума. Цитираният текст се предава ту с буквална точност, ту приблизително, ту като тенденциозно перифразиране. Същата свобода владее и в кръга на цитатння субект - Фолкелт например бива цитиран ту с името си, ту като "един немски естетик", ту като "както беше казал някой си". Същата свобода - и във функциите на цитирането: преобладаващо осведомителна, полемично отрицателна, реторично аргументираща. Същата свобода - и във функционалното място на цитата: ту вътретекстов, ту паратекстов. И най-сетне тая свобода не става по-умерена и в алтернативата да се цитира в оригинал - да се цитира в български превод. Повечето от използуваните чужди езици Славейков е подложил на подборната воля - ту ги е цитирал в оригинал, ту в превод, - но особено значими стават нейните резултати в полето на немскоезичните персонални цитати:едно поради особеното място на немски език в това творчество, второ поради престижа, с който са оградени цитираните автори.

В изложението на Славейков цитати от Гьоте, Хайне, Фолкелт, Ницше и др. се появяват веднъж в оригинал, веднъж в български превод. Това "веднъж - веднъж" може да се възприеме и в буквален смисъл, тъй като приблизителните изчисления не показват значимо количествено наклоняване към единия или другия език (което наред със свободата и принципите на цитирането може да внушава и равноправно полагане на двата езика). Възможностите за функционално обвързване на избора между превод и оригинал са не една и две: дали например оригиналният цитат не е по-присъщ на теоретизиращите, отколкото на критическите и популярните произведения на Славейков? Дали по-кратките оригинални цитати не са по-вероятни от дългите преведени? Дали сред оригиналните не преобладават цитати от художествената литература? Наблюденията дават на тези въпроси отрицателен отговор, тенденция в едната или другата посока не може да се открие. Един твърде обширен цитат от Гьоте в оригинал подсилва например реторическия замах на Славейков в една ядовита, печатана като вестникарски подлистник разправия с литературните му противници: "Ich bin vielen ein Dorn im Auge, und da man an meinem Talent necht kann, so will man an meinem Charakter..." и така нататък (IV, 184), а в далеч по-спокойното теоретизиращо изложение на статията "Душата на художника", печатана в елитното списание "Мисъл", психологически самонаблюдения за Гьоте се цитират библиографски издържано на български (IV, 55). Някои от немскоезичните цитати са наистина сентенциозно кратки, например Гьотевото "Nur die Lumpen sind bescheiden" (IV, 154) или пък Die Konsonanten sind Kanonen der Sprache"(V,250) от Маутнер, но средната дължина на тези цитати е поне няколко реда, като в някои случаи Славейков спокойно му отпуска края и съпровожда например стихотворението си за Ленау "Успокоения" с цяла страница немскоезичен цитат, извлечен от студия на Й. Зандер (I, 398). Що се отнася до разликата в проводимостта между художествена литература и нехудожествени типове, въпросът може да се постави по-надеждно върху една друга граница между текстовете - функционално топосната, която отделя вътретекстовите от паратекстовите позиции.

Както се знае, два от основните паратекстови жанра, мотото и обяснителната бележка, действуват в творчеството на Славейков не само много нашироко, но и много специфично. Паратекстовото ограждане и междутекстово обвързване в българската литература има и преди Славейков, има, макар вече и западащо, и по негово време и във все още живите възможности на тази линия той влива нова сила и смисъл. Творчеството на Славейков поражда значението, че литературата е част от културата, а отделната творба - от многовековния литературен и културен развой, връзките си с който тя не само носи, но трябва и да подчертава. Единството на духовността е по-силно от частните разделителни линии между литература и философия, литература и история, както това внушават обяснителните бележки към някои от стихотворенията му - да напомним само, че стихотворението "Микел Анджело" е съпроводено с обяснителна бележка, в която е цитиран откъс от Фолкелт в оригинал, след което авторът пояснява какво дължи на Фолкелт, какво на биографа Х. Грим и какво сам е сътворил. (На равнището на метапоетиката на Славейков това значение бива подкрепено, но и рязко отхвърлено от други експлицирани там гледища за самобитността на твореца и литературата, за интуитивната природа на творчеството и пр. Осъвместяване на напрежението между poeta vates и poeta doctus - ето един от многото начини, по които може да бъде представена тази метапоетика).

Стихосбирки и студии, поеми и вестникарски статии - всичко у Славейков може да бъде въведено с мото. И ако мотото е цитат от чужд език, явна е тенденцията да остане непреведено - което наред с другото му придава и емблематична стойност. От немскоезичните мота вече приведохме откъса на Шилер. Стихотворението за Бетховен "Cis moll" е с мото "So pocht das Schicksal an die Pforte", студията за Петьофи с мото от К. Бек "Er ist ein Künstler und lein Handwerker, ein Mensch und kein Buch, ist, wenn du willst, ein verkorpertes Gedicht" (IV, 192). А ето какво е подбрал Славейков у Гьоте, за да въведе читателя в стихосбирката "Епически песни" (1896):

Das weit Zerstreute sammelt mein Gemüt,
und mein Gefühl belebt das unbelebte.

И малкото примери показват колко активно разнообразни са подборните принципи на Славейков и по отношение на мотото, колко многозначност има във връзката между мета- и хипотекстовите значения в тях и как чуждоезичието на цитата дава своя принос към тая многозначност. Славейков се оказва оригинален и тук.

Тази кратка статия загатна, без да се впуска в тях, ред въпроси - количествените съотношения между немскоезичните и другоезичните цитати, детайлно изследване на източниците и точността на цитирането. Те може да бъдат разработвани по-нататък - ако счетем, че "играта си струва свещите". Засега останахме в две главни изследователски дири: ролята на чуждоезичния цитат в рецепцията на една култура и литература и връзката му с лингвистичната ситуация в приемащата страна; връзката между начин на цитиране и цитиращ авторски контекст.

Цитирането у Славейков събира върху малката си като текстово явление площ основни черти на концептуалността и реториката на неговото изложение. Една от своеобразните черти на това цитиране е, че то е раздвоено между тенденцията да остане отсам и да отиде "отвъд жанра", точно както и цялото изложение е раздвоено между тенденцията на отсам и отвъд жанра на критическото и теоретизиращото писане. Условното движение "отвъд жанра" чертае пътя на Славейковото изложение към екзистенциализирани извънтекстови опори, към това, което цитираната от него Гьотева мисъл сочи като висше благо на човешкия род: "Höchtes Gus der Menschenkinder ist nur die Persönlichkeit" (II, 94).

БЕЛЕЖКИ:

11. За неотдавна предложеното понятие "литературна езикова доктрина" малко повече може да се намери в статията "Художествена литература и езикова доктрина", поместена в сборника "Проблеми на теорията и историята на литературата". С., 1984, 245-256. [обратно]

12. Ат. Натев, Цел или самоцелност на изкуството. С., 1960. [обратно]

13. Да се поставят Musse и Müssiggang в положение на синоними е насилие върху немския език. Грешка от незнание? По-надеждно е да се вгледаме другаде: в проявите на свобода, с която Славейков борави с езика и цитатите, а в случая и в речевия жест на търсене на подходящия израз. [обратно]

14. З. Стоянов, Записки по българските въстания (1884). Т.1. С., 1967, с. 14. [обратно]

© Никола Георгиев, 1992
© Издателство LiterNet, 12. 11. 2002
=============================
Публикация В: Никола Георгиев "Цитиращият човек в художествената литература", С., 1992.