НОВИ НАСОКИ НА НЕИСТОРИЗМА В СЪВРЕМЕННОТО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ
/Критическа оценка с оглед творчеството на П.К.Яворов/

Никола Георгиев

web | Анализационни наблюдения

2.

В жизнения и творческиятгьт на Яворов има две особености, връзката между които, макар и да не може да бъде установена с пълна сигурност, обещава да доведе до нови научни заключения. Едната - Яворов и като дете, и като възрастен е боледувал от очи и е живял със страх от ослепяване; другата - че в творчеството му темата на слепотата се появява с честота, непозната за други български писатели и извънредно висока за европейската литература изобщо.

Разполагаме със сигурни сведения, че в най-ранното си детство поетьт е преживял остро очно заболяване, от което замалко не ослепял. Спомена за това - което е и по-същественото - той носи през целия си живот и на него се връща, години по-късно, и в незавършената си автобиография: "До петата година боледувал съм, страдал съм от очи; церили ме и най-после ме занесли на една жена да ме дере с коса; изтекло много кръв, очите ми се подули и едва не съм ослепял..." С това очните патимии на Яворов не свършили. Както свидетелстват запазените документи, пък и мнозина негови съвременници, от очи той продължава да страда хронично и като юноша, и като възрастен. С грижа за очите си той живее почти непрекъснато и я споделя в делови писма /до Н.Найденов от 22. IX. 1905 г.: "тъкмо докарах очите си до един по-добър край"/ и в по-интимни признания /писма до Дора Габе: "Подир това пък трябваше да ходя на лекар за очите си"; "Апък тая вечер очите ми горят като посипани с жара"; "Снощи пък пазих очите си"/. От своя страна съвременници на Яворов често го описват в спомените си с черни очила, зад които поетът е криел зачервените си. чувствителни към силната светлина очи. Общата атмосфера на безпокойство и загриженост по очите в живота на Яворов се е усилвала от обстоятелството, че от сериозни очни смущения е страдал и един от братята му, когото той води на очни лекари още като ученик, а по-късно и при опита му да постъпи във военното училище.

След подобно разтърсващо преживяване в детството му и при почти непрекъснатата по-сетнешна заплаха да се разболее сериозно от очи логично е да се очаква, че в деликатния психически строй на Яворов може да се породят натрапливи окулофобни мисли, натраплив страх от ослепяване. Затова и не като нещо неочаквано, не и като нещо подлежащо на активно съмнение иде признанието, за което Вл. Василев твърди, че Яворов е направил пред него: "Аз винаги съм живял в страх за моите очи. Така, когато съм вървял по тротоарите, все ми се е струвало, че тенекиените первази под прозорците ще се дигнат и ще ми прережат напряко очите и това ме е карало да вървя по бордюрите".⁶

Kъм втората група факти - също така обективни, защото се съдържат в текста на творбите му - се отнасят следните:

1 Темата на слепотата е разработена с изключително голяма честота - обстоятелство, отбелязано от Вл.Василев: "на толкоз места в стиховете си говори за слепотата"⁷; от Пеньо Русев: "и има силно чувство за слепота"⁸ и др.

2. В сетивната палитра на лирическия субект зрителните усети имат значение по-малко от обикновеното спрямо слуховите и тактилните /допирните/ усети - обстоятелство, също тъй отбелязано от някои изследвачи. Според Люб. Русев например в ''сетивните възможности за възприятия у Яворов"преобладава 1. динамично-осезателен и 2. акустично-сетивен път на възприятия"⁹; а според П. Русев - "Зрителните възприятия в неговото творчество често се изместват от слухови или двигателни и кожни. Вместо да вижда, той чува и осезава".¹⁰ към тези наблюдения се присъединява и вещият познавач на Яворовото творчество М. Арнаудов.¹¹

Любопитно е, че нито един от току-що цитираните изследвачи не е потърсил връзката между тези два факта в житейския и творческия път на Яворов. Нещо повече - един от тях категорично я отхвърля с думите: "Пейо Яворов не е бил късоглед"/?/.¹² По-внимателният анализ на нещата обаче ни кара да мислим, че в случая случайното съвпадение е много по-малко вероятно, отколкото отношението причина-следствие. Решителни основания за това дават високата фреквентност на темата на слепотата у Яворов, много по-голяма от нормалната, и редкостта на психофизическото страдание на поета сред литературните творци.

С приемането на тази причинна връзка като достатъчно вероятна всъщност започва специфичната, същинската задача на литературния изследвач. Пътят от психофизическото състояние до художествената структура е сложно опосредстван от влиянията на обществената и художествената среда и литературната наука, ако желае да бъде наука със свой предмет, трябва да изследва изявите на тези влияния както аналитично, така и в тяхната комплексна резултатност.

На първо място сложната опосредстваност между психофизическата особеност и художествената тема се проявява в различната дистрибуция на темата на слепотата в творческото развитие на Яворов. По обем лирическото му творчество до 1904 г. е по-голямо от творчеството му през следващите шест години и въпреки това в първия период темата на слепотата се появява много по-рядко, отколкото във втория. Неравномерната дистрибуция на темата трудно би могла да се обясни с неисторичния, пряко детерминативния подход на Вебер. За сметка на това пък тя добре се обяснява от концепцията, която приема, че субективното психофизическо детерминиране не е единствен, нито пък основен фактор; че темата, свързана с психофизичното, се осмисля от общата идейна и художествена система на твореца, която пък от своя страна в значителната си част е продукт от обективни влияния. Тази концепция би могла да се счита за доказана, ако се твърди, че измененията в идейнохудожествената система на Яворов влияят въърху осмислянето на темата на слепотата. Тъкмо това обаче доказва и беглият преглед на творчеството на големия лирик, и тъкмо тук се крие вторият белег на сложната социална опосредстваност в детерминационния процес, с която изследвачи от типа на Вебер отказват да се съобразят.

В творческото развитие на Яворов осмислянето на темата на слепотата претърпява изменения, особено очебийни при съпоставка на периода до и след 1904 г.

Основното осмисляне на темата на слепотата в лириката на Яворов до 1904 г. е органическа част от системата на социалните му произведения: слепотата се осмисля като символ на общественото и духовното безсилие на потиснатите. Народът-роб "слепее в черна нощ", а изходът от мрачното положение е символизиран в духа на народническия идеал чрез "проглеждането":

Иди, иди при него: лъчата всепобедна
на знанията твои - в тъмата непрогледна
                      там нека възсияй.
Прогледнал, той ще скъса оковите тогава...

в непубликуваното по Яворово време стихотворение "Сизиф" слепотата отново символизира обществената и духовната потиснатост на масите "Народ-Сизиф! И той е осъден да страдай/ в подземието мрачно на слепота духовна".

В същия смисъл, макар и по-отвлечен в социално отношение, се явява темата на слепотата и в стихотворението "Злокобен шепот": "Светни, о, разум! - Разсей тъмите/ ти, слънце властно! Дори слепците/ зловещо зинал да видят гроба..."

Закономерна съставка на идейно-образната система, която придава социална насоченост на темата на слепотата, е и темата на мрака,тъмнината, "тъмата", "черната нощ": "пет века робство, тъмота", "с тъма покрит е земен рай", "тъмата непрогледна", "тъмничний зид", "в тъмница нека бъда" и др. В мисленето на Вебер тази тема трябва да се разглежда като обусловена и подчинена на темата на слепотата, като "оркестрираща" я, според собствената му терминология, докато в логиката на фактите и двете теми се оказват производни от индивидуалната идейна образна система на Яворов и от основните сили на средата, влияла върху оформянето като обществена и творческа личност.

Слепотата, осмислена в социалното звучене на "Сизиф" и "На един песимист ", е често срещан патос у дотогавашните български и руски социални лирици - първите учители на Яворов - и обикнат похват за съвременния му публицистичен стил. Това тропово явление се среща у Ботев, Вазов, Михайловски и особено често в народническата лирика и белетристика. Подобно е положението и в руската литература - от класическата до Надсон, чието влияние върху Яворов е вече безспорно доказано.

Увлечен от идейните борби на своето време и от техния литературен отглас, младият лирик напълно естествено се подчинява, възприема някои от основните образни похвати на тази сродна нему литература. Социалното осмисляне на темата на слепотата и тъмнината не е изолирано явление у него, разработката й нито количествено, нито съдържателно не е явление, което рязко да го обособява в литературната му среда. Специфично Яворовото е част от една обща обективна организираност и се доразкрива пълно в останалите видове реализация на темата.

Тъкмо те всъщност дават право и за по-категорични заключения относно връзката между психофизическото състояние на Яворов и темата на слепотата в творчеството му.

В лириката на поета до 1904 г. има стихотворения, които не излизат пряко извън интимните преживявания на лирическия субект. Заради преобладаващото в тях чувство на угнетеност, на пареща болка от безизходицата те често се използват като аргумент в опитите да се омаловажат и дори да се отрекат разликите между лириката на Яворов до и след 1904 г. Всъщност да се тръгне по този път означава в крайна сметка да се въведе темата на слепотата и в литературната история... Нито двойката оптимизъм-песимизъм може да бъде достатъчен диференциален признак в дележа на едно сложно многостранно явление като художественото и в частност творчеството на Яворов, нито пък песимизмът му до 1904 г. остава неизменени тъждествен в по-нататъшното му идейно-художествено развитие. Докато страданието на лирическия субект в периода до 1904 г., по правило стихийно емоционално, оставаше предимно в емоционалната сфера и изживявано с дълбоко чувство на непримиреност, в по-късния период то се рационализира, става част от една сравнително единна философска система и - без това да е парадоксално - въпреки че неговият драматизъм и напрегнатост се усилва, у "втория" Яворов то се изживява с философска осмисленост и примиреност, като нещо неотвратимо, а на места и като нещо желано.

В тези различни системи се осъществяват и различните осмисляния на темата на слепотата. В периода след 1904 г. слепотата в основния брой случай символизира затвореността, отделеността на лирическия субект от заобикалящия го свят, изконната и същностна негова неспособност за познание и самопознание /още един привиден парадокс в самоаналитизма на Яворов/, докато в периода до 1904 г. тя се осмисля като временно помътняване на съзнанието в резултат на силно афективно страдание:

Духът страдае притеснен,
умът блуждае ослепен...

Страданието замъглява погледа на лирическия субект- "очите ти - през погледа ми замъглен - горяха" и на чудака - "той плахо мята поглед мътен". В Яворовия контекст по-особено значение придобива дори "угасналият взор" на заточениците.

Мракът, тъмата и тук са естествен, оправдан от художествената логика спътник на слепотата: "мъгла в душата уморена", "мракът безпросветен", "адски мрак", "адска нощ", "нощний мрак", "денонощни тъмнини" и др. Да се търси пряко детерминационно-генезисно отношение между двете теми и тук, разбира се, е безсмислено.

В сложния комплекс от значения на двете теми към осмислянето "страданието помътнява, заслепява съзнанието и погледа" се прибавя и по-традиционното осмисляне светлината /особено често изразявана със "звезда", "звездица", "зарица"/ е символ на доброто, надеждата, щастието, а тъмнината - на страданието, угнетеноетта, неверието". Характерни примери в това отношение са "Нощ", "Заточеници", "Като звездица светла", "Есенни мотиви".

У Яворов обаче имай нещо специфично негово, което се проявява в най-ранните му творби, за да се разбие по-нататък като характерен белег на целокупното му лирическо творчество: конфликтът между светлината и мрака се изживява като сблъскване между зрение и слепота, като драматична борба, в която се чувства физическото напрежение на взирането и болката от затъмняването на погледа; надделяването пък на светлината се съпровожда и изразява с едно също физически усетимо чувство на проглеждане, прозрение в мрака. "Есенни мотиви" и особено "Мечта" и "Като звездица светла" най-очебийните носители на тази черта в лириката на ранния Яворов. Мимолетната поява на месеца и скриването му "безследно в тъмите непрогледни", появата на любимата пред погледа и скриванетой, съпроводено със стона "изгубих те" и последвано от "мъчително съмненье в мощта на светлината", и усещането, че тъмнините са станали по-гъсти - тези основни елементи в структурата на стихотворението "Като звездица светла" логично се допълват от лирическата ситуация в "Мечта": лирическият субект е неуверен, че е видял своята любима /"Заклел се бих - видях те! Ала насън ли беше..."/, която се е явила пред погледа му като мираж на бедуин и която той сега "сякаш съзира" изправена до себе си. Както се вижда в тези стихотворения наред с образите на заслепяването в проглеждането, прозрението се проявяват наченки и на друг тематичен елемент, на който по-нататък предстои широко развитие: темата на зрителната измама, на духовната и физическа фатаморгана. Скокът от наченките на тези теми до развитието им по-късно обаче е голям - твърде конвенционалната разработка в първия случай много се различава от пряко халюцинозните изживявания и от осмислянето в духа на гносеологическия скептицизъм и солипсизма в периода след 1904 г. Свързва ги обаче нещо много здраво и много яворовско - изострена, органна, телесна усетност.

Двете привидно отричащи се твърдения - лириката на Яворов е най-органната, най-телесната в българската литература и лириката на Яворов е психологически най-аналитичната, най-проникновената, най-метафизичната в българската литература - се отнасят с еднакво основание към това забележително творческо дело. Привидното им противоречие се снема от забележителното майсторство на поета да превръща органните и телесните усещания в знакове на най-изтънчени, бих казал най-безплътни психически движения. Една от изявите на този изключително умел преход от "плътното" към "безплътното" е и начинът, по който Яворов разработва темата на слепотата.

Пътят, който поема идейно-образното развитие на Яворовата лирика след 1904 г., създава по-благоприятни възможности за разгръщане на темата на слепотата. И тук именно тя се проявява с честота, даваща право на изследвача да прави по-категорични изводи за връзката между психофизическото страдание на поета и този елемент в творчеството му.

Преди всичко темата на слепотата се вгражда в общата гносеологическа, по-точно агностическа концепция на лирическия субект в една значителна група произведения. в напрегнатата диалектичност, която владее лириката на Яворов, скепсисът към познавателната възможност прераства в метаскепсис, в скепсис спрямо скепсиса. Това не е картезианският, не е дори юмисткият скептицизъм, това е берклианският солипсизъм и абсолютен релативизъм. Релативизират се основните философски категории време и пространство¹³ и се стига до пълен отказ от употребата им като значещи понятия не само за обективни, но и за субективни същности. Относителният скептицизъм на твърдението "зная, че не зная" се абсолютизира в "не зная дали зная, дали мога да зная":

Не знам аз дали слънцето изгасна.
не зная дали ослепях: не знам
света ли е изгинал...

Скептичиният определител "може би" стои не само пред вярата в светлината, но и пред възможността на лирическия субект да я почувства:

И аз все чакам! Ето векове
изминаха как гледам в тъмнините.
И аз все чакам! Ето ветрове
до кървав плач ме шибат по очите.
                     И все повтарям: може би...
Аз чакам слънцето и слънчев блясък,
с очи покрити веч от прах и пясък,
                     и сляп отдавна! - може би.

В "Песента на човека"тази линия в Яворовата лирика получава най-завършен и най-внушителен израз. Човекът, вечнияти абсолютен човек, се самопредставя като "слепец пробуден, сляп от навек", "в тъма и сам", невиждащ посоката на своя път: "близки и далечни/ предели аз не виждам сред размаха свой". Впечатлението за ослепеност се усилва от изострената слуховост - един характерен за Яворов похват на лирическия субект, който, движейки се сякаш оттам, напрегнато се вслушва в долитащите до него звукове. По този начин големият майстор не само долавя едва характерна черта в психическия свят на слепеца, но и парадоксно задълбочава трагизма от ограничеността на познанието:

Из хаосите явствен се обажда
към мене нечий родствен зов.
През тайната на димните потоци звездни,
кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,
заслушан аз минавам, - бди тревожен ум...

В последната строфа, една от най-забележителните изяви на песимизма в световната литература, относителната ограниченост на човешкото познание е абсолютизирана с титаничната замашност на едно могъщо творческо въображение:

И може би в безкрая гоня аз граница.
с напразно вярван сън за бъдеща зорница -
слепец пробуден, сляп отвека и навек...
И може би в заключена тъмница
от своя зов аз слушам ек.

В мрака и в безкрайната сива далечност, които поглъщат лирическия субект, надеждите за познание лягат върху окото: окото се напряга болезнено, впива се, то поставя въпросите и от него напразно! - се очаква отговорът:

Неволно пита взор посоките далеки...

А ето и върха! Надоле окото
напразно през облак ще дири простор,
отгоре еднакво далеч е небето,
загадка бездънна за слабия взор...

и в океан мъгла се взирам и страдания
към тебе устремен...

пред радостите скръб ще избера
до смъртен час за тебе да блуждай окото...
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края
и поглед вечно устремен ,
напред към утрешния ден,
без там пристанище да зная.
ден взора ми лови, нощ думите ми граби...

И впиваме ний поглед безнадеждни,
и тръпнем пред догадките си здрачни.

С подобен образен похват е изразена дори заблудата в любимата: "Зле видял, веднъж ли с радост спрях, та в мъка нова/ да тръгна пак."

Погледът не дава отговор, погледът е безсилен. А неспокойният лирически аз продължава да търси, да иска, да се движи. Така темата на слепотата се споява в здрава образна структура с темата на безпросветното лутане, тъй характерна, тъй същностна за лириката на Яворов след 1904 г., разработвана в "Евреи", "Идилия", "Без път", "Надолу, все надолу", "Аз страдам", "Копнение"и в много други стихотворения. Във всички тях слепотата се подсказва повече или по-малко косвено, както е например в стиховете: "веднъж ли съм се спъвал в съсипии, залутан из среднощни тъмнини?", а в "Идилия" дори пряко се назовава:

Прах, олелия. Навалят
уроди, орда безока...
.....................
тътне земята в тъмите.
....................
махат Кихоти безоки
копия-тръсте, камиши...

В лириката на Яворов - защото това е именно лирика, а не философска система - има стихотворения, в които неведението, мракът и безнадеждността не са представени като изконни, "отвека и навек", а като нещо настъпило, дошло впоследствие. И в трагизма на това настъпване отново прозвучава темата на ослепяването, стъмняването, "затмението":

Огън в огнище угасна,
сънен мрак навява сън...
...................
Да отворя на денят? -
Стар съм, гаснат стари сили,
ослепяха и очи...
Аз не виждам тук лъчи!

Така е и в "Маска": "Беше ден,/ свалих аз маската му и мен/ въздъхна нощ и вече се не съмна", и в "Истината": "изчезна свят и светлина", в "Майчина любов" и в много други стихотворения. Значението "нещастието, ударът заслепява" участва като семантичен елемент във всички тези осмисляния на темата, но за разлика от периода до 1904 г. емоционалният план се допълва от трагизма на непознаваемостта.

След като цитирахме някои от по-характерните пасажи от стихотворенията на Яворов, ще се върнем на твърдението, че в лирическото творчество на поета тъмнината носи не само традиционния конвенционален смисъл. Както всичко в творчество, и тя се изживява със свръхнапрегната чувствителност на лирическия субект, в пряк допир с неговия телесен и душевен свят. Извън традиционното значение на символа "тъмнина" налице е изживяването й като слепота или ослепяване, като болезнена борба на окото с мрака.¹⁴ Честите преходи между външната тъмнина и тъмнината в окото, слепотата са израз не толкова на колебания във философската система на автора, колкото на усилията му да снеме границата между обекта и субекта, да субективизра обективното и да обективизира субективното. /Твърденията, че в лириката на Яворов след 1904 г. движението е еднопосочно, само от обекта към субекта, се опират на откъслечни цитати, най-вече от "Песен на песента ми", а не на цялостната му идейно-художествена система/. Същата изострена органна чувствителност откриваме и в осмислянето на темата на светлината. Яворов е не само поет на нощта и тъмата, той е поет и на жадното рвение към светлина. Изразът "но копнея аз за светлина" стои в основата на цялото му творческо дело, а отделни стихотворения, например аполоновските¹⁵ "Да славим пролетта" и "Молете неуморно", са изцяло химни на "всеобличителния светлик". Тъкмо този копнеж по светлина и постигането й са въведени със същото майсторско проникновение в усетите и изживяванията на лирическия субект. Победата на светлината - това е неговото проглеждане, прозрение, снемане на превръзката от очите /вж. дори израза "ти на очите ми превръзката на заблуждението сне и ги прости"/. Общото название "Прозрения", с което Яворов обединява една трета от лирическите си творби, с идещи след "Безсъници", се осмисля в целокупния контекст на творчеството му тъкмо в това единство на физически зрителното и символното, а "Минините" стихотворения - ядро на цикъла - го подкрепят най-пълно.

В едно от тях просветлението е изживяно като сладостен лек за измъчения дух и поглед:

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

Това осмисляне на просветлението обаче не е единствено, нито дори господстващо в системата на Яворовото лирическо творчество. По-значително място заема песимистичното разрешение, при което просветлението се изживява парадоксно с повторна поява на темата на слепотата. Сляп за тъмнината, лирическият субект живее в неверие, че ще може да понесе блясъка на щастието и истината, в страх, че те ще заслепят слабия му взор. В стихотворението "Пред щастието", имащо в лошия смисъл на думата експромтен характер, срещата с щастието е видяна така:

И ти пред мене ще застанеш...
........................
в звезди, сияйно-непонятно...
........................
От блясък аз ще ослепея,
и навсегда ще да загрея....
......................
И сляп ща тебе похаби...

В логиката на това развитие щастието се превръща от "ангел" във "вампир", от "радост" в "горест", без обаче да престане да бъде, в духа на Яворовия дуализъм, едновременно и едното, и другото.

Същото осмисляне, само че със значително по-голяма художествена организираност, лежи в основата и на стихотворението "Възход". Вълшебното сияние на зората след ужасите на бурната нощ здраво се сплита с усетите и изживяванията на лирическия субект в неговото проглеждане - колкото блажено, толкова и мъчително:

- Посред вълните морски в шемет мудно
проглеждам аз. Вълшебно грей
зора след бурна нощ. В душата чудно
пронизва утрен лъч.

По-нататък двойствеността "колкото блажено, толкова и мъчително" се разгръща и прозвучава във финала на стихотворението като основна и завършваща негова тема:

...Сияние вълшебно - и слепея.
Ни облак в пламнал небосвод
за миг да те притули. И не смея
пред твоя гордия взход
миг поглед да открия... И слепея.

В стихотворението "Ще дойдеш, ти", стоящо на границта между "Безсъници" и "Прозрения", двойственото отношение към светлината и просветлението е част от Яворовия скептицизъм спрямо възможността и смисъла на инак жадуваното щастие, изразено и тук, в поантата на творбата, с обикнатото от поета схизофрениране /раздвояване/ на лирическия субект.

ще дойдеш ти, спасител-ден.
И в умиление тогаз -
безплътен дух - ще плача аз
самси над своя труп студен...

Денят е носител на светлина, по-точно неговата същност е в светлината:

Ще дойдеш ти, спасител-ден.
Разметнал пурпур и лъчи,
кьм вечността повил очи,
зора ще зазориш над мен.

И ето че същият този носител на светлината, жадуван и очакван, ще запази, ще заслони взора на лирическия субект от ослепителната светлина, т.е. от самия себе си:

Ще дойдеш ти, спасител-ден.
Ще пламне тъмен кръгозор,
ала засенил моя взор
ще бдиш ти царствено над мен.

Един крайно интересен от художествено-психологическа гледна точка парадокс, напълно естествен, обоснован, логичен в системата на Яворовата лирика в периода след 1904 г.

>>>

БЕЛЕЖКИ:

6. Вл. Василев, Няколко дни от живота на Яворов. [обратно]

7. Вл. Василев, цит. съч. [обратно]

8. П. Русев, Пейо Яворов. София, 1947, стр. 13. [обратно]

9. Люб. Русев, Поезията на Яворов в психологична светлина. София, 1939. стр. 8. [обратно]

10. П..Русев, цит. съч., стр. 13. [обратно]

11. Мих. Арнаудов, Психология на литературното творчество, София, ,1965, стр. 50. [обратно]

12. Люб.Русев, цит. съч., стр. 13. [обратно]

13. Например: "Любов, всегда заслушана тревожно,/ дали то не е от миналото ек/ отхвърлен в бъдещето недогледно?", "из бъднини те идат... неизживените ми дни", "далече,/ цял век далече са от мене/ миражите на вчерашния ден ", "и всеки миг умира също някой свят", "не зная време нито цел", "що е ден и мрак"... вж. още: "Шепот насаме" - III, "Нирвана", "Духът на въжделението", "Песента на човека". В първите два цитирани примера Яворов се доближава до някои съвременни концепции за космическото време и пространство... [обратно]

14.От нецитираните досега примери ще отбележим като характерен и следния: в стихотворението "Далеко си", след като се казва, че мечтата с "ръце е закрила взор", "с ръце е закрила пламнали очи", иде въпросът "кой булото на мрака ще разкъса?" [обратно]

15. Писани почти едновременно с "Месалина" и "Сафо", тези стихотворения носят интересни сходства и в съдържанието, и в стила си с Омировите химни на Аполон. [обратно]

© Никола Георгиев, 1992-1994
© Издателство LiterNet, 24. 10. 2002
=============================
Публикация в "Анализационни наблюдения", Шн., 1992-1994.