НОВИ НАСОКИ НА НЕИСТОРИЗМА В СЪВРЕМЕННОТО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ
/Критическа оценка с оглед творчеството на П. К. Яворов/

Никола Георгиев

web | Анализационни наблюдения

3.

В досегашното ни изложение, приемливо или не като трактовка, има поне един безспорен факт - темата на слепотата у Яворов в количествено и сьдържателно отношение представлява особен, рядък феномен за българската, а и за чуждестранните литератури.

Търсенето на предпоставките на това явление изправя изследвача пред алтернатива с важни методологически последици.

Едното разрешение би включило в апарата си понятия като болестно състояние, натраплива идея, луминофобия и - нищо повече; би изучило със завидна скрупульозност всички данни за болестта на Яворов и след това би ги съпоставило пряко с отделни пасажи от произведенията му; би изтъкнало обстоятелството, че Яворов често е носел тъмни очила, за да предпазва очите си от силна светлина, и би извело като пряк луминофобен продукт осмислянето на просветлението, като в добавка на това би привлякло и още примери: изживяването на ослепителната светлина в "Часа на синята мъгла", репликата на Христофоров, с която той моли да спуснат завесата, защото слънцето греело много силно, а тъй също и обстоятелството, че в лириката на Яворов затварянето на очите по правило се осмисля като успокоение, като блажено отпускане в щастието.¹⁶ И толкова. И че това би станало тъкмо така, можем да твърдим с голяма сигурност по простата причина, че то наистина става, става непрекъснато в определени изследователски кръгове.

Първото разрешение колкото и привлича, толкова и отблъсква със своята елементарност. Само по себе си леко, занимателно, куриозно, дори с привидна научност, то оставя извън обхвата си цялата сложност на социално обуславящия механизъм и на прехода от нехудожествени в художествени състояния. Неговата ограниченост поражда необходимост от нови търсения, които носят по-малко ефектни куриозитети, но затова пък по-голяма научна удовлетвореност.

Второто разрешение се стреми да проучи сложната и разностранна съвкупност от фактори, влияли върху реализацията на темата на слепотата в творчеството на Яворов. Без да губи за момент от погледа си цялото, то може да тръгне от частно-субективното и да се разгърне върху все по-широки, все по-обществено обективни, взаимно допълнящи се и взаимно обясняващи се сфери - примерно в следната последователност.

1. Психическият строй на Яворов е крайно чувствителен, лабилен, склонен към потиснати, астенични изживявания. Данните за старите Крачолови и за някои от техните деца /особено показателна е трагедията с Никола/ подсказват наличието на наследствени елементи и на обща семейна атмосфера, влияли върху тези психически черти на поета.

2. Халюцинациите, от които Яворов страда и като сете, и като възрастен, вероятно са повлияли върху схващането му за отношението между човешкото познание и света и са изострили вниманието му към "свръхестествените" пътища на познание за сметка на подронената вяра в пътищата на материализма.

3. Споменатите психически особености и семейната атмосфера създават предпоставки за известна склонност към мистични настроения.

4. Идейната криза у Яворов в първите години на века подхранва субективните задатки, които той носи.Част от по-нататъшното му идейно развитие като лирик показва интересни типологични сходства с твърде интензивното развитие на интуитивизма, ирационализма, махисткия субективизъм и мистицизма в тогавашната философия, а проучването на интересите му, на заниманията му, на книгите в библиотеката му доказва, че сходствата са не само типологични, но и контактологични. В цялото своеобразие на идейното развитие на Яворов действат закономерности, общи за определена част от българската, а и от европейската интелигенция.

5. Тези закономерности действат по-пряко и по-решаващо чрез литературните влияния върху Яворов. Особено интересно за нас в случая е въздействието на песимистично-мистичната и по-специално метерлинковската насока в тогавашния символизъм.

За творчество, създавано с дълбоко осъзнат стремеж към оригиналност¹⁷, е наистина трудно да се посочат отделни изявени влияещи автори. Известно изключение, вече безспорно доказано от нашата литературна история, прави Метерлинк. Сам Яворов не крие симпатиите си към този водещ представител на мистичния и агностичния символизъм, като дори - нещо изключително за него! - превежда по вътрешни подбуди девет Метерлинкови стихотворения. /Всички други преводи на лирически произведения, незначителни на брой, Яворов прави поради стечение на външни обстоятелства: няколко превода на Гьоте и Ленау са извършени по молба на Б. Пенев и Мих. Арнаудов, а преводът на Л. Акерман - за да се предотвратят евентуални съмнения в оригиналността на "Песента на човека".

Първото, което се хвърля в очи от творчеството на Матерлинк с оглед на настоящото изследване, е, че широко прилаган образен похват за изразяване на философско-художествените му концепции през първия период от творческото му развитие, т.е. периодът, влиял върху Яворов, е слепотата.¹⁸ Слепи са извънредно голям брой герои на ранните му драми - целият персонална драмата "Слепите", старецът от "Неканената", крал Аркел от "Пелеас и Мелисанда" и др.; "слепи" ситуации, ситуации на невиждане също се срещат, и то като основни, в множество пиеси - "вътре", "Момичето Малена"и др.; за слепота, невиждане, ослепяване, заслепяване също се гобори извънредно често - дори изворът, в който Мелисанда изтървава пръстена на Голо, се нарича Изворът на слепите...

В това значително множество реализации на темата на слепотата у Метерлинк се проявяват две основни осмисляния. Първото - човешкият род е духовно сляп, лишен от възможности за познание и себепознание, безсилен във вълните на тъмни, непознати стихии /"Слепите" и др./; във второто, неконсистентно спрямо първото, характерно се изразява сърцевината на Метерлинковия мистицизъм: физическите пътища за познание, зрението по-скоро отдалечават, отколкото приближават човека към същината на света, слепецът и детето стоят по-близо до загадката на нещата, отколкото зрящите и изкушените от вярата в яснотата и нормалната им познаваемост /старецът от "Неканената", крал Аркели мн. др./. Сходствата между първото осмисляне на Метерлинк и Яворовото са значителни, докато при второто, както ще посочим по-долу при анализа на темата на слуховостта, са само частични.

Въпреки че в контактологичната връзка между белгийския и бьлгарския автор не може да има никакво съмнение, сходствата им по отношение на темата на слепотата трябва да се отнесат предимно на типологическа основа. Типологично е развитието на мистицизма и агностицизма, типологична в своята естественост и близост е и асоциацията със слепотата. Това потвърждават някои елементи от развитието на европейската литература до Първата световна война, а и определени страни от по-сетнешното развитие на Т. Траянов, Д. Дебелянов, Н. Райнов, Н. Лилиев и други автори.

Разбира се, влиянията и сходствата не могат сами по себе си да дадат изчерпателно обяснение - и най-малко в случая с Яворов.

Темата на слепотата нашият голям лирик разработва по специфично свой, "яворовски" начин, най-характерен белег на който е искрената, пряката, изживяната усетност. Вместо не особено искрено изразяваната тезисност на Метерлинк - пряко навлизане в човешкото страдание с физическите му и нравствените му болки, вместо отвлечената и условна символика на белгийския автор - изобразяването на страданието в неговата трагична динамика, в сложната му комплексност, започваща от елементарни физически усети и завършваща с най-изтънчени душевни движения. Тук се крие и един от източниците на голямата художествена убедителност на този род Яворови стихотворения и на устойчивостта им като художествени факти дори сред читателска публика, която не ги приема като концепция.

При тези обстоятелства - голяма честота на темата на слепотата и изострена органно-зрителна чувствителност - включването на зрителната психофизическа особеност на Яворов в системата на гореизброените фактори става въпрос не само на възможност, но и на необходимост. Включване, но именно в системата, и то, както сочат типологичните и контактологичните дирения, като подчинен фактор, като фактор, който изостря, нюансира, но не предопределя разработката на темата. Въпреки че подобно твърдение е безсмислено, поради недоказуемостта си, ще си позволя да предположа, че при други исторически и идейни обстоятелства темата на слепотата в творчеството на Яворов би имала и други количествени и качествени признаци, а може би изобщо и не би се появила.

Необходимо е да се отбележи, че към подобни случаи литературоведски направления подхождат с трети вид подход - пълна незаинтересуваност към факти от психобиографично естество. С какво допринасят, разсъждават те, към усилията ни да проникнем в художествената същност на дадена творба, тези или онези факти от житейската участ на автора й? С какво се обогатяват знанията ни за изключителната художествена сила на Яворовата лирика, ако към тях прибавим и факта, че поетът е страдал от очи и от натрапливата мисъл, че може да ослепее?

Антипсихобиографизмът, пропагандиран най-активно от феноменолозите /Ингарден, Хартман, Кайзер/ и екзистенциалистите /Емил Щайгер/, има основания, но само доколкото се явява естестествено противодействие на увлечението по своя антипод, което се разрази в европейското литературознание от Сент-Бьов до към Първата световна война, увлечение за сметка на интереса към такъв принципен литературоведски проблем като проблема за художествената същност. Взет сам по себе си обаче, той е също така краен, с принципно същите вредни последици.

Преди всичко литературната наука не се изчерпва с прякото /доколкото това е възможно?/ навлизане в художествената структура на произведението. Проблемите на творческия и литературноисторическия процес са също нейни, и то важни съставки, които от своя страна изискват щателни психобиографически изследвания.

На второ място идат изискванията на така наречения прагматичен аспект на художественото произведение. Вярата на феноменолозите, че онтологично художественото произведение представлява затворен в себе си чист свят /Ингарден/, затворена в себе си структура /К. Хамбургер/, която живее като такава и в себе си /В.Кайзер/, се оказва несъстоятелна под напора на фактите за знаковата и общественокомуникационната същност на художествената литература. Преводът на художествения знак е наистина сложен процес - превод в многозначна и многопланова система /Огнянов и множеството подобни реални Огняновци/, но все пак превод, който се извършва на базата на познаването на езика в неговата нехудожествена функция и в съотносимост с познаването на реалния свят от възприемащия. Оттук и предварителната подготвеност, осведоменост на възприемащия за такъв съотносим превод става абсолютно необходимо условие за протичането на художествения процес, за битието на изкуството изобщо.

Действителността от индивидуалния опит на автора е само малка част от обективната действителност, спрямо която се отнася художественото съобщение, и предварителното й познаване не може да бъде conditio sine за пълноценното възприемане на произведението. Тъй например, за да възприема адекватно "Страданията на младия Вертер", не е от фатално значение това, че може да не зная нищо за сърдечните романи на Гьоте във Вецлар и Франкфурт и за самоубийството на бедния Ерузалем; нито пък при четенето на Ботевото "На прощаване" трябва непременно да зная, че стихотворението е писано в навечерието на неосъщественото преминаване на Дунава с бунтовническа чета. Груба грешка бих направил също така, ако възприема тези произведения единствено като израз на личните преживявания на авторите им - престъпление към многозначната обобщителност на художествената литература - и след това сведа художествения анализ единствено до изследване на връзките между житейската ситуация и произведението, в същото време обаче познаването на тази житейска ситуация обогатява собствения ми жизнен опит, необходим за адекватното възприемане, и - което е много съществено - обогатява го с твърде решителен, концентриран удар. И именно в това отношение психобиографизмът има място, макар и не решаващо, в системата на литературната наука.

Данните от психобиографично естество подпомагат в известна степен дори структурния анализ на творбата. Те изострят вниманието на изследвача към някои съдържателни връзки и взаимоотношения между елементите, които в друг случай биха могли да останат и незабелязани. В случая с Яворов например това се отнася не само до количествената и качествената страна в разработката на темата на слепотата, но и до сложните й връзки с останалите елементи на произведението. Ето защо и задача на тази част от изследването е не само да отбележи и анализира темата на слепотата в творчеството на Яворов, но и да проучи мястото й в някои от сложните структурни отношения с останалите елементи на произведенията.

От най-близките, най-съседните от тези елементи тук ще разгледаме темата на слуховостта и свързаната с нея тема на преградата, темата на очите, а така също въпроса за колорита в лириката на Яворов.

Психологическата статистика сочи, че по зрителен път човек получава около 85 % от общото си количество информация за действителността. В лириката на Яворов това съотношение е явно нарушено в ущърб на зрителния и в полза на слуховия и тактилния канал. Вече посочихме отделни случаи на негация на визуалните възприятия, но те са само част от едно значително по-голямо множество. Активна негация на визуалното има още в "Нирвана" - "но в тях се не оглеждат небесата звездни ", "над тях се не навеждат хоризонти мрачни", "бездънни", "безбрежни"; има я още в "Чудовище", "Сфинкс", "Видения", "Към брега"... В останалите стихотворения зрителните възприятия са застъпени значително по-слабо от нормалното, а в "Майска вечер", "Среднощен вихър", "Насаме", "Евреи" и много други са сведени до минимум.

За сметка на това аудитивното начало заема дял, значително по-голям от нормалното. Така големият майстор постига не само проникновено вникване в душевния мир на слепеца, но и нещо повече - богатите слухови възприятия парадоксно усилват чувството за беднота и ограниченост на зрителните. Най-характерен пример в това отношение е "Песента на човека", а така също и стихотворенията, изразяващи мистичния агностизъм на символистите. Мистичното, непознаваемото е невидимо, но слухово осезаемо:

и нечий шепот в странен полусън...
На вечността свещените завети
огласят явствено простор.
Наяве и насън един болезнен вик
години ми е бил загадка нерешима.
Но кой е той... но кой си Ти, не зная.
Тъй явно шепнеш ти! Кога ли те не чух
над мене - или в мене - трезвен дух!

Подчертано засилен е аудитивният елемент за сметка на зрителния в стихотворенията "Благовещение ", "Сфинкс", "Пръстен с опал" /забележи: "и чуя аз в нощта на тъмни окаянства"/, "Не бой се и ела" /подобна ситуация/, "Тома", "Към брега" /"загадъчни ръмежи", "камбани погребални", "тътне из простора", "женствени възгласи досягат моя слух", "задавен плач" и т.н. и т.н. до края на стихотворението/, "Майска вечер", "Призраци" "Среднощен вихър", "Славата на поета" и др.

Знаменателно е също и обстоятелството, че слухът по-често е носител на приятни, отколкото на неприятни изживявания, или с други думи по линията приятност-неприятност слух и зрение в лириката на Яворов се намират в обратно пропорционално отношение. Особено характерни примери тук са "Може би" /"една вълшебна корда в тишината"/, "Благовещение" /"мелодия вълшебна през нощта лелее и приспива мисълта" и "празничен се носи звън"/, "Ще дойдеш ти" /"с вестително протяжен звън, по-тих от песен в утрен сън" - срв. със зрителните изживявания в стихотворение/, "Родина" /"що най-напред погали моя слух"/, ''Майска вечер" /"мечта на мечтата се нежно обажда"/...

Както се вижда, темата на слепотата влиза в сложни отношения с останалите елементи в структурата на Яворовите творби, които я обосновават, уплътняват, доосмислят, или с една дума, правят я неделима част от сложна и единна художествена структура. Пред очите на изследвача, тръгнал по този път, се разгъват част от нишките на художествена тъкан, изплетена с умение, на каквото е способен само голям поетически талант. А по този път в случая можем и трябва да отидем и по-нататък.

В структурата на Яворовата лирика особено значение добива ситуацията "разговор през преграда", разговор, без лирически те герои да се виждат, и свързаната с нея тема на преградата.

Първият вариант е ясно изразен само в две стихотворения - /"Павлета делия и Павлетица млада"/, където връзката с темата на слепотата е случайна, и в "Тома", където тази връзка е очевидна и безспорна.

По-многократно реализиран и структурно по-съществен е вторият вариант - темата на преградата, преминаваща през цялото лирическо творчество на поета, с различни осмисляния, в които като в миниатюра се отразяват извивките по неговия сложен път.

Темата на зида например е разработвана и в 1886, и в 1905 г. в единия случай това е тъмничният зид, който се срива от погледи /на това набляга и Яворов/ ужасните тайни на тъмницата, на тиранството; в другия случай зидът крие енигмите на странното чудовище, "обзидано в тъми", загадъчния абсолютен порок, към който лирическият субект се стреми с бодлеровска жадност и любопитство.

Завеса отделя - наред с другите тъмни сили - влюбения ковач от хубавицата. В първата, по-битовата част на поемата, това е "пердето", а във втората част, решена в по-романтичен план, -"завеската": един случай на умело боравене със стилистичното богатство на езика. Завесата е не само и дори не толкова символ - тя е преграда за "буйнопламенния поглед " на момъка, "Боляркинята"-

като в треска там завеела
                                        бърже отвалява.
А отсреща я посреща
                                       с поглед буйнопламен
млад момчина юначина...

От преграда за любовния копнеж, изживяван емоционално, по-късно, "В часа на синята мъгла", завесата се превръща в символ, философски символ на уединяването и изолирането, на духовната и физическата смърт на лирическия субект: "Но на прозореца завесата пред мен /да падне чакам аз..."

Към синонимните реализации на темата на преградата се отнася и появилата се след 1904 г. "ледена стена", "стъклена стена", "ледена кора", която огражда лирическия субект и помътнява погледа му към света. Така е в "Ледена стена", така е и във "Видения":

Небе - куршумена безкрайност - отразено
през ледена кора в куршумени води.
Самотен коленичил на леда, смутено
през него гледам аз: ни слънце, ни звезди, -
ни ден, ни нощ, безцветен здрач, - мъгла. Безцветни...

Здраво свързана с темата на слепотата у Яворов е и темата на очите. Едни от вечните спътници на лирическата поезия, очите играят важна и специфично яворовска роля и в творчеството на големия наш лирик. Не разполагам с данни за честота на тази тема у другите автори, но все пак ще се осмеля да твърдя, че поне в нашата литература няма автор, който така пълно да заслужава прозвището поет на очите.

Специфично яворовското, за което споменахме по-горе, се състои не толкова в честотата на темата на очите, колкото във връзката й с темата на слепотата, в отслабената конвенционалност и в засилената органна усетност на окото.

Вече посочихме някои от случаите на пряко участие на очите в осъществяването на темата на слепотата, поради което направо ще преминем към останалите елементи на тяхната богата семантична натовареност.

В лириката на Яворов очите са един от изразителите на почти цялото богатство на душевни състояния и преходи у лирическия субект. При това показателно е, че в периода до 1904 г. очите са по-често носители на красота, сила и бодрост, отколкото на безсилие - обратно на периода след 1904 г. Така например: "поглед буйнопламен", "нежно към бръшлян поглежда", "очите две звезди под вити вежди", "любовно през прозореца поглежда", "огън поглед тук не впивай", "че гори ме твоя поглед", "блесна орлов поглед", "две очи засмени", "да бяха огън елмази твоите черни очици", "две очи засмени под гайтани вежди", "мълния свети в очи накървени"; и обратно: "погледа замъглен", "поглед мътен", "взор уплашен", "угаснал взор", болезнено "пламнали очи".

След 1904 г. очите стават средищна точка, в която сблъсква жаждата за красота и светлина със силата на мрака, незнанието и слепотата. към първата страна наред със задушевния химн на "двете хубави очи" идват още: "Вълшебница" /"плен, душата ми е в тихи две очи"/, "Ела" /"очите ти са звездни небеса"/, "Блян" /"ще радваш моите очи"/, "Майчина любов" /"но ето всичко оживява вдън твоите очи","всичко засиява от бликнали лъчи, на твоя поглед от лъчите"/, "Ще бъдеш в бяло" /вж. цитата по-горе/, "Да славим пролетта" /светлосините очи на слънцето, "за тебе грее моя поглед", "погледа грабливи"/, "Сафо" /"поглед в погледа бездънен", "в тъмен взор светкавици внезапни"/, "Възхожда тя" /"Очите ми нея приковани, аз жадувам нейните лъчи"/.

Без да повтаряме посочените вече случаи на участие на очите в темата на слепотата, мрака и страданието, ще допълним само неотбелязаните: "змия желтоока", "божии прашни клепачи", "надеждата ми светла с угаснал взор" /образ, присъщ и на младия Яворов/, "ад бездънен от погледа й зее", "погледите мимолетни", "мъртвешки лъсък в хлътнали очи", "с коварство притаено в поглед без лъчи", "погледи смутени".

Тази характерно изразена антитеза в двете осмисляния на темата на очите е всъщност част от общата антитеза, която разделя и същевременно обединява целокупното лирическо творчество на Яворов в периода след 1904 г. Както многократно е било изтъквано и както сочат извършените по-горе анализи с оглед на темата на слепотата, в отделни Яворови стихотворения доминира едната или другата съставка на тази антитетична двойка, поради което ограничаването на изследвача само в този тип стихотворения би го довело до крайно едностранчиви изводи. Индивидуалното, взетото само по себе си стихотворение е в определена степен литературоведска абстракция; затова и в определена степен може да се каже, че няма Яворово стихотворение, а има стихотворение, обособено от своя контекст, целокупното Яворово лирическо творчество, тъй както може и трябва да се каже, че няма Яворово творчество само за себе си, а има творчество, част от един литературен процес. В този ход отмисли за относителните граници на произведението и творческото дело, разглеждайки идейно-художествените принципи на Яворовата лирика след 1904 г. в нейната целокупност, стигаме до извода, че макар и отделни стихотворения да изразяват последователно проникновени, общочовешки философски тези, разгледана именно в своята целокупност, тая лирика не се подчинява на елементарно строга, елементарно завършена в себе си система. В нея нещата са изобразени в своето "ставане", силите в своята динамика, в незавършеното стълкновение помежду си. Налице е следователно един по-съвършен философски подход, една диалектичност. Казвайки това, не би трябвало, разбира се, да се самооблащаваме с вярата, че тази диалектичност е тъкмо такава, каквато бихме искали да я видим днес - у Яворов тя тежнее по-скоро към персийския дуализъм, - тъй както последното не бива да служи като повод да му отречем заслугата на диалектичен поет.

Тези изводи подкрепя детайлният анализ на темата на слепотата и на структурно близките й теми; от друга страна, без дедуктивирането на тези изводи върху анализа той би бил невъзможен или поне безсмислен.

Към комплексните връзки на темата на слепотата се отнасят и темите на колорита и цветовите изживявания, на които в интерес на изчерпателността ще се спрем накратко.

Напълно закономерно от структурно-съдържателна гледна гаочка, лириката на Яворов е колоритно монотонна.¹⁹ Малко по-богат и обективно по-самостоен е колоритът в периода до 1904 г., след което в него окончателно се налагат тъмните, сивите и безцветните тонове, изразявани предимно с проециращи субективни и субективно-органни метафори. Статистическо описание на колоритните елементи се извършва трудно, а резултати от него, взети сами за себе си, могат дори да подведат изследвача, поради което само в системата на досега казаното ще отбележим, че от случаите на сравнително по-пряко определяне на колорита в периода до 1904 г. за светли, жизнени тонове се говори 20 пъти, за тъмни, сиви и безцветно бели тонове - 29 пъти, съответната пропорция за периода след 1904 г. е 30:52. Делитбеният признак, върху който е извършено броенето, е несъвършен - той не включва косвените - и по-многобройните! - означения на тъмата и безцветността; също и броят на стеничните тонове в периода след 1904 г. би бил значително по-нисък, ако от изчислението се изключи цикълът "Царици на нощта", стоящ количествено и качествено изолиран в системата на Яворовата лирика.

С това ще приключим обзора на детерминиращите фактори и структурните отношения на темата на слепотата в стиховата лирика на Яворов и ще преминем на драматичните, епични те, прозаично лиричните и публицистичните му творби.

Драматургичният възел на "Когато гръм удари " се състои в неочакваното разкрнване на една стара, угасна /поне за Яворовото време/ семейна тайна. Едно предвзето тълкуване на нещата вероятно би потърсило в това разкриване елементи на познатото ни вече проглеждане, "прозрение". Подобен опит би бил, разбира се, грубо тенденциозен и неубедителен, както неубедително е да се твърди, че всяка подобна ситуация е израз на темата на слепотата. В драмата на Яворов обаче разкриването на тайната става по начин, който недвусмислено говори за типологично сходство с темата на слепотата в лириката му. Защото ето как Сава Попович изживява съкрушителното разкритие: "От очите ми падна нещо и аз виждам за пръв път!"²⁰

Темата "неочаквано разкритие на тайна", без да е централна, се появява и в "Полите на Витоша", където Стефан Драгоданоглу реагира на признанията на сестра си по подобен начин: "Години наред ние сме горели и никой да не види". За разлика от репликата на Попович тази реплика, често употребявана като езиков обрат, явно стои в много по-далечни и по-случайни връзки с темата на слепотата. Със същата предпазливост трябва да пристъпим и към обратите, с които Мила разказва как била блъсната от трамвая; "Две големи огнени очи ме ослепиха и привлякоха..." Ако тези широко употребявани, не правещи впечатление с неочакваността си изрази бяха единствените податки в драмата, на тях дори не бихме се и спирали. Нещата обаче стоят по-инак.

Основният конфликт в "Полите на Витоша" е резкият контраст между "ослепителната" светлина и "черния задушителен прах" на тъмнината; борбата между светлите пориви и жестоката инертност, контрастът между блясъка на южното слънце и мрака в нравите, нравите на обляклото бял нагръдник и фрак ориенталско чорбаджийство. В тази точка драмата удивително много се родее с една постоянна и същностна тема на Яворовата лирика, разработвана в юношеските му творби: "С тъма покрит е земен рай", "под тия светли небеса е смесен мракът с светлината", пише чирпанският телеграфист за все още поробените български земи. За "смесване" на мрака със светлината - но вече в нов нравствен план - говори и Амели Петрович в забележителния си монолог: "В тая страна има и много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах в сиянието на самата природа." В деня след злополуката, когато /една майсторска връзка!/ Христофоров нарежда да спуснат завесата, защото слънцето светело много силно, по думите на Амели "слънцето грееше ослепително ясно, но аз имах видението на същия задушителен черен прах!" И още: чувството на необяснено стъмняване се превръща в един от лайтмотивите на пиесата - със стъмняване завършват последните две действия - като това чувство обхваща дори Христо Драгоданоглу: "Колко е тъмно тук! Елисавета, да не са пуснати завесите?" Търсенето на двамата влюбени, техните проблеми и неразбирателства често се изразяват с тропи от зрителната област и още по-често - чрез затруднения във виждането. Например колебанията на Мила, дали е видяла Христофоров в гробищата, или не; Христофоров на Мила: "И погледът ми никога не може да те обхване"; Мила за отношенията си с Христофоров: "...не мога да разбера. Много се измъчих напоследък и не мога ясно да гледам"; Чудомир за двамата: "А помежду ви сега като че има някакви мъгли."

Интересна за нас - нека повторя - е вече не толкова психобиографичната връзка между страданието на Яворов и темите в творчеството му, колкото сложните структурно-съдържателни връзки, които големият майстор създава и чрез които творбите му добиват висока и силно въздействаща степен на художествена организираност. Това, разбира се, не означава омаловажаване на психобиографичното като проблем сам за себе си, а стремеж да се подхванат всички идещи от него подтици за по-нататъшни дирения.

Анализът на двете Яворови драми навежда на следните изводи:

1. Темата на слепотата е присъща и на нелирическото творчество на поета.

2. Към досегашните осмисляния на тази тема се прибавя ново, което със своята социална идейност представлява връщане към първоначалното осмисляне, без обаче да се покрива изцяло с него.

3. Налице е още едно сходство между лириката и драматургията на Яворов - друг е въпросът, доколко драматургът печели от тези сходства...

4. В драмите темата на слепотата е застъпена количествено по-слабо отколкото в лириката. Сам за себе си този факт поставя на сериозно изпитание недиференциращия подход на Вебер и навежда на размисли за относителната индивидуална независимост на отделните литературни родове, видове, стилове и т.н., на отделните литературни направления и т.н. спрямо психобиографичните фактори. Този извод подкрепя по-нататък и прегледът на мемоарно-епическите и публицистичните трудове на Яворов.

Преди това обаче трябва да се спрем накратко върху недописания "философски дневник", който отново връща лириката на поета и голямата честота на темата на слепотата. Воден в крайно тягостно душевно състояние, под първото впечатление на съкрушаващи нравствени удари, "Дневникът" стои вън от художествените завоевания на Яворов. Една от основните причини за това е, че авторът не е успял да намери подходящия за този жанр стил. Преводът на лирическото съдържание с частично запазване на лирическия стил в жанра на дневника не е довело до големи сполуки, но затова пък носи за изследвача допълна коментарна яснота върху лириката на Яворов и отношението към някои теми в нея.

Темата на слепотата и очите преминава през целия "Дневник". И понеже в това отношение той не носи нещо принципно ново, а само потвърждава досегашните наблюдения и изводи, тук само ще отбележим някои от най-характерните реализации на темата: "Струва ми се, че виждам. Но защо става толкоз тъмно, тъкмо когато ми се струва, че почвам да гледам?! О, моите смъртни очи, моите смъртни несъвършени очи..." - "Никога моята душа не е гледала по-ясно. И никога тя не бе виждала по-смътно" - "Твоите хубави очи не ме гледаха вече" - "и не можех да я видя" - "вятърът хвърляше пясък в очите ми" - "да видя истината" - "ще дойде един момент, когато... моята мисъл ще престане да се бие като ослепена птица в окръжаващата я тъма..."

В откъса "Геният няма възраст" натежава агностическото осмисляне на темата на слепотата: "О, ти, който знаеш в моето неведение и който виждаш в моята слепота". За съдбата, разсъждава лирическият субект, "ние нямаме око", защото духът си е наложил "превръзката на плътта" - и т.н. в този смисъл.

След драмата фреквентната крива на темата на слепотата продължава рязко да спада в мемоарно-епическите и публицистическите произведения на Яворов. Отделни изрази в публицистиката му от рода на "факт, който боде в очите", "духовна слепота", "да проблесне в съзнанието" не представляват нещо специфично, отклоняващо се от тогавашния публицистичен стил. Достатъчно е обаче Яворов да заговори за една поетическа стихосбирка, "Сън за щастие", да заговори по-приповдигнато, в стил, близък до стила на "Безсъници" и "Прозрения", и темата на тъмнината и слепотата отново се появява в честота и осмисляне, близки на тези цикли.

В "Хайдушки копнения" темата на слепотата се появява, и то в по-косвени реализации, предимно във визионерските "лирически отстъпления" в предговора и сцените с пресичането на границата. По-нататък, когато събитийността увлича повествователя, темата на слепотата окончателно отпада като специфичен елемент в идейно-художествената система на Яворов.

В още по-голяма степен това се отнася за "Гоце Делчев".

Съчетана с данните /недефинирани и неосмислени!/ на Жан-Пол Вебер, тази разлика в дистрибуцията на темата на слепотата в различните родове литературно творчество за сетен път доказва наличието на сюжетна, обществена и художествена опосредстваност между субективното психофизическо състояние и художествения продукт. Във взаимоотношението между творец и продукт последният проявява относителна автономност, произтичаща преди всичко от обективно действащите закономерности на литературния род и вид, които поставят лириката в по-голяма зависимост спрямо психофизическото, отколкото другите родове. Социално детерминираното осмисляне на темата също търси най-подходящата родова и видова реализация и на свой ред допринася за неравномерната й дистрибуция в различните клонове на литературното творчество.

Пренебрегването на факти от подобен род води до неисторизма на Вебер и на значителна част от съвременното литературознание.

В българската литературна история има твърде много неразрешени и изобщо незачеквани психобиографически проблеми. И ако те се изоставят, нито литературното ни историзиране ще бъде достатъчно пълноценно и обхватно, нито борбата ни с литературоведския неисторизъм ще бъде достатъчно убедителна и категорична.

БЕЛЕЖКИ:

16. Например блаженото замиране в любовта: "Ах вечер замечтана очите ни закрива?" или пък нирванното успокоение: "Денят издъхна вече и не свети, -/ да затворим взор!" [обратно]

17. За този си стремеж Яворов открито говори пред анкетиращия го Мих. Арнаудов. [обратно]

18. Изобщо слепотата е любим символ на ранния Метерлинк. [обратно]

19. Факт, отбелязан нееднократно досега. вж. напр. у Пеньо Русев: "У него /у Яворов - Н.Г./ няма живопис. Никъде в творчеството си той не дава изобилие от цветни тонове и багри" /цит. съч., стр. 19/. В това си изследване за жалост авторът стои много повече на фрагментарно описателно, отколкото на обобщително равнище. [обратно]

20. Налице са дори текстуални сходства с лириката - срв. например със стиховете: "ти от очите ми превръзката на заблуждението сне". [обратно]

© Никола Георгиев, 1992-1994
© Издателство LiterNet, 24. 10. 2002
=============================
Публикация в "Анализационни наблюдения", Шн., 1992-1994.