Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЖАНР, ХЕРМЕНЕВТИКА И ЕДИН ПРОЧИТ НА "ХАДЖИ ДИМИТЪР"

Никола Георгиев

web | 120 литературни години | <<<

* * *

През 1897 г. още една новоизлязла българска книга разгневява Пенчо Славейков - този път това е "критическият опит" на Д. Т. Страшимиров за Ботев. Особено се гневи той от гледището на Страшимиров, че Ботев е народен поет. Като използува тогавашната (и сега ненамаляла) неяснота в понятието народен поет, Славейков включва в полемиката следния малко нещо съмнителен силогизъм: народният дух е "кристализиран в народната поезия" - като се изключи темата за хайдутството, Ботевата поезия е чужда на народната песен - следователно Ботев "няма право за името народен поет". Взето в най-широкия му смисъл, това гледище звучи като предупредителен глас в пустиня, че в лириката на Ботев народната песен е въведена не както ученикът кани майстора, а като от силен домакин, който преобразува, съчетава, противопоставя. В ко нтекста на Славейков производният смисъл на полемиката е по-частен: в съпоставка с народната песен да се докаже, че в лириката на Ботев има "погрешки". След "Странник" и "Обесването на Васил Левски" такива "погрешки" Славейков намира и в "Хаджи Димитър". "Още по-божествено е, иронизира Славейков, и това. че зверовете жалеят за падналия юнак - не само жалеят, но му и ближат и раните! Вероятно тоя звяр ще да е останал от дядо Адамово време - ще да е беззъб, та само ближе, а не рве. Па и кръвта на юнака, като че по някаква физиологическа случайност, тече чак и на края на песента и няма ниет да засъхне, при всичко, че слънцето пече ли пече... Такива несъобразности в никои народни песни не ще намерите" - заключава Славейков, съставителят на великолепен подбор народни песни, в който "несъобразности" от тоя вид има не една и две.

* *

Девет години по-късно, през 1906, Славейков издава статията "Жив е той, жив е...", в която "Хаджи Димитър" е основна тема. В нея има нещо ново по смисъл и още повече по тон. "Песента "Жив е той" е превъзходна" - пише Славейков, но е превъзходна "при все това", т.е. въпреки всичките си несполуки, които сега той не нарича "погрешки" и "несъобразности", а с критично по-притъпеното и по-енигматичното определение "вътрешни недостатъци". Пръв вътрешен недостатък е вълкът, на който според Славейков "не е мястото до юнака". Вълк, сокол, орлица - "твърде много екземпляри от животното царство", пресмята Славейков и продължава да дърпа смисловото и стиловото равнище на "Хаджи Димитър" в принизяваща транспозиция: "събрали се като на мърша". По същия начин си изпаща и безкрайно леещата се кръв: "Друго нещо не намясто в тая песен е, дето кръвта на ранения херой се лее тъй обилно и няма ниет да спре: слънцето пече ли пече - и кръвта тече ли тече!... Нали божем една от самодивите му превързва раната с билки? Но види се вълкът е отвързал превързаната люта рана - за да има какво да ближе!" От този антибаладичен и транспониращ (да не кажем подиграфчийски) прочит Славейков минава на завършека на творбата: "Последният куплет завършва тромо цялата величествена картина, и то за жалост с повтаряне на няколко от най-лошите стихове на песента." Преценил така "вътрешните недостатъци" на "Хаджи Димитър", Славейков препоръчва поправки в творбата, инак речено, от транспониращата критика прекрачва в корективната. "Животното царство" трябва да се разчисти и от него да остане само соколът, преходите във времето "да се смекчат и нюансират", "тромата" последна строфа да се зачеркне и творбата да завърши с "Денем му сянка пази орли...", не, не орлица, защото Славейков току-що е предложил тя и вълкът "да се пропъдят". Ако тези препоръки се изпълнят, по скромното мнение на Славейков "Хаджи Димитър" би станал "художествена песен, а впечатлението от художествеността му би се усилило неимоверно".

Всичко това поражда много въпроси и едни от малцината, които в ново време напомнят този случай, Иван и Цвета Унджиеви, формулират своя въпрос така: "Странно е наистина как такъв тънък ценител на изкуството, такъв естет като Пенчо Славейков е могъл да види така примитивно Ботевата балада."16 Странно е, не ще и дума, затова и ще се опитаме да го осмислим в съвременното виждане за жанр, жанрова аналитика и типовете литературна критика.

Славейков предлага поправки - това негово действие съчетава многовековна и съвсем не угаснала линия в критиката с конкретна българска литературна ситуация, която през 1906 г. все още е била в силата си, но днес вече е угаснала.

Литературната критика поставя творбата в рамката на "някаква представа, според която разбира, оценява, съди. Един неин тип се гради върху прикриването на рамката и нейното прекрачване, друг - върху откровеното прилагане и налагане. Воден от природата си, вторият тип стига и до предложения, как да се поправи творбата, и до настоявания това да бъде сторено. Според обстоятелствата предложенията може да бъдат еднозначни, делови, приложни, а може да бъдат и литературно условни: предлагам промени не за да ги видя осъществени, а за да оценя и по този начин творбата и създам нови литературни пространства (както е например у Славейков).

Деловата корективна критика вирее най-добре в два типа литературни обстоятелства: когато творчеството се разбира като майсторство, което се учи чрез чиракуване у майсторите и вслушване в техните преки или косвени съвети, или (но двете не се изключват) когато художествената литература е поставена много близо до държавническите и идеологическите интереси. Ренесансът много ясно онагледява първия тип обстоятелства, а.за втория; излишно е да ходим много далеч и много назад. През 1952 г. литературни, пък и не само литературни, критици настоятелно и очакващо коряха Димитър Димов, че в романа му "Тютюн" няма пролетарски контрапункт на Ирина и че на буржоазния свят е посветено текстово по-голямо внимание, отколкото на пролетарския. Димов преработи романа в духа на тия изисквания и издигна един от малкото - и още по-малко утешителни - паметници на корективната критика в европейската литература през XX в.

В подвижните граници между художествена литература и критика функциите на корективна критичност може да поемат и други текстови типове. Между тях е преправката, направена от друг автор, между тях е и преводът, по-точно, един исторически тип превод. В началото на XVIII в. френският литератор Антоан дьо Ла Мат налива масло в огъня на знаменитата "разпра между старите и новите", като започва да издава части от превода си на "Илиадата"17. Поклонниците на древните изтръпват от тази поредна наглост на "новите": не само че хекзаме-търът на оригинала е пофренчен до неузнаваемост римуван александрин (това иди-доди, така правят и в Англия), но пофренчено по дух и стил е съдържанието на епопеята, изхвърлени са много пасажи, а когато стига до влаченето на Хекторовия труп зад колесницата, преводачът вмъква от себе си стих със следната съвременна оценка за деянието на Ахил: "Герой той веч не е, а тигър подивял." В обяснението към превода си и в по-късната полемична статия, озаглавена не другояче, а "Размисли върху критиката" (1715), Ла Мот показва защо се е отклонил от духа и буквата на оригинала. В "Илиадата", смята той, има много повторения и малко целенасоченост, много нарушения на правилата на епопеята и още повече на нравствеността и цивилизацията. Така говори критикът, а преводачът превръща оценката в слово дело, показвайки колко разнообразни могат да бъдат прев-ръщенията на корективната критика. Нещо много подобно става и с първия български превод на мировата творба. Пърличев превежда в кралимарковски десетосричник (4-6), съкращава, променя. И когато върху превода му започва да се сипят присмех и негодувание, а се отваря дума и за "лобут", Пърличев отговаря със статия под заглавие "Критик и преводчик" - променял съм наистина, признава той, защото нравственото ми чувство не може да се помири с всичко, казано от Омир. Така статията "Критик и преводчик" добива смисъл на "критик преводчик". (Тъй нареченото побългаряване от времето на Българското възраждане бива обяснявано като явление специфично българско или балканско, като етап на ниско, изостанало естетическо равнище, което по силата на някаква стадиална целенасоченост скоро ще се издигне до "европейското". Ако в случая има нещо изостанало, то е само в литературознанието, което е способно да говори това).

Както се вижда, корективната критика е така близо до природата на литературната критичност, както и Славейков със своята наклонност към модерна програмност и наставничество - до корективната критика. И тъй като препоръките му, как да се поправи "Хаджи Димитър", нито са достатъчно ясни, за да бъдат осъществени, нито достатъчно императивни, за да очакват осъществяване, днес бихме отнесли статията му към втория, пасивния и условния вид корективна критика. През 1906 г. обаче нещата са изглеждали инак - и тук идва ред на втората част от удивлението "предлага промени, и то на Ботев!" Същата година излиза книга в съавторство на Иван Андрейчин и Йордан Иванчов.18 В нея са поместени стихотворенията на Ботев с множество волности и преправки. Поместен е и "Хаджи Димитър", също преправен, сякаш по рецептата на Славейков19: последната строфа е зачеркната и творбата завършва с шестата!

През 1988 г. никому не би текнало да препоръчва промени в "Хаджи Димитър", за да усили "впечатлението от поетичността му", но никой вече няма право и да възкликва реторично "Да поправя Ботев?!". Защото същата година видя бял свят изследването на нашия пръв специализиран текстолог Илия Тодоров20, което осветли много тъмни или полутъмни места във вече 120-годишния социален живот на Ботевите лирически текстове. Събраният и обобщен от Ил.Тодоров текстологичен материал изважда наяве картината на изненадващо свободно отношение към буквата, пък и към духа на Ботевата лирика в нейните многобройни и разнородни по функция преиздания през първите пет (!) десетилетия от нейния социален живот. Издателите променят писмения облик на текста, строежа на думи, цели думи, словоред, съкращават, разместват, дописват - правят всичко, което може да се направи върху един незащитен текст. Действията на издателите скоро предизвикват отзвук на металитера-турно равнище - започват разгорещени разправии по повод на едно или друго издание и сравнително по-спокойни и постепенно набиращи сили професионални текстологически проучвания. В тази обстановка от многовековната традиция на корективната критика и авторските наклонности на Славейков до статията му за "Хаджи Димитър" разстоянието наистина не е голямо.

Такава свобода към творчеството на тачен автор, който явно е на път да стане национален поет и герой, е не ще и спор, странно в живота на литературна Европа по това време. И както всяка свобода, и тази поражда задължения - със своите проблеми.

В каква среда расне и действува тя? Отговорът на Илия Тодоров, и вероятно не само негов, е: "в ниска литературна култура" (с. 239). Отговорът, на който давам предимство, е: в друга литературна култура. Според нейния принцип важното в социалното битие на творбата е не авторският първообраз и авторската воля, а как тя може да стане по-добра и по-функционална за целите на конкретната обстановка. Това е общо умонастроение на времето, действуващо повсеместно от войнишките песнопойки до литературно професионалните издания. Не от "ниска литературна култура" Пенчо Славейков например променя толкова много в произведенията на баща си, когато ги събира и издава през 1901 г. В тази обстановка лириката на Ботев, в чиято текстологическа съдба има и специфично свои трудности, встъпва не толкова като незащитен текст, както го казахме по-горе, а като активно подсказваща възможността да бъде изменяна. Правата и обратна обвързаност на тази лирика с народа, народната песен и песенността изобщо отваря вратата за фолклорно отношение към нея - всяко поредно възпроизвеждане на творбата може да я променя и пригажда - и за правото на националния литературен колективизъм да бъде сътворец на Ботев. Сътворчество с много национална нравствена сила и много литературоведски проблеми.

А какви са художествените качества на това сътворчество? За Илия Тодоров - безвкусие, осакатяване, деформация, а самозваните поправячи според него не стоят над равнището на деянията си.21 На тази оценка се противопоставя нещо обективно и безпрекословно - социалният литературен опит. Огромната част от промените са останали във времето си и изданията си, но някои, и то важни, са били възприети от българското общество, к то ги носи повече от сто години и упорито отказва да раздели с тях въпреки все по-усилващия се натиск на текстолози, редактори, а и на цялото ново отношение към Ботев и авторската воля. Защо? Защото са безвкусица, осакатяване? Или защото са почнали от първоначално незнание как е било у Ботев, а после са станали привичка? Явно не затова. И нашата млада текстология би трябвало, ако не да отговори на въпроса, поне да се вгледа по-внимателно в това положение.

И какво наистина да правим оттук нататък, в новите условия, с промените в Ботевите текстове, които ек унаследили, приели и за които мнозина от нас все още имат дързостта да смятат за художествено по-сполучли ви от оригинала? Тоя въпрос не може да бъде решаван статия и най-малко в настоящата. Място за пожелания обаче има и ето едно от тях. Дано и в бъдещето останат плодовете от това рядко срещано сътворческо единение между народ и национален поет. Дано и в бъдещето гласът на свободния човек в лириката на Ботев продължи да поощрява свободния читател у българина.

Това бяха накратко обстоятелствата, в които Славейков се е почувствал в правото си да препоръча кое и как да се промени в Ботевата творба. Познанието не прави случая по-малко особен, но обезсилва две от сериозните пречки на правилното мислене: неприятната изненада и предвзетата съпротива.

Неприятна изненада и предвзета съпротива може да породи и начинът, по който Славейков предава съдържанието на "Хаджи Димитър" - насмешливото снижаване на стила, обезсмислящото преобръщаме на големи смислови блокове. Примитивизъм, казват умерените, кощунство, негодуват възмутените, типична проява на многовековната в традициите си транспонираща критика, обясняват трети. Това, което Славейков върши с "Хаджи Димитър", вършил го е и другаде и който иска да види образец на транспонираща критика, нека прочете погромния му отзив за "Кървава кошуля" (1899 г.) И ако неверниците отдадат всичко това на критическото злоезичие на Славейков, нека се поровят в критиките на Волтер, Лесинг, Белински...

Транспониращата критика е свързана със силната смислова и стилова съсредоточеност и напрегнатост на литературната творба и групите литературни творби, а така също с острите борби между методи, стилове, автори. При това положение естествено е да има художествени творби и критически произведения, които, най-често насмешливо, вадят на показ "едностранчивостта" на други творби, методи, стилове, а и... жанрове; естествено е в литературния живот да има пародии или според една натежала и безредна терминология - да има пародии, травестии, бурлески, пастиши. Романът на Филдинг "Джозеф Андрюс" покрай другото се надсмива над сантименталистката идея и стилистика на Ричардсон, статията на Славейков със смисъла и стила си разгражда баладичната жанрова съсредоточеност на "Хаджи Димитър" с неговото "животно царство" и вечнотечащата кръв, която според стилово транспониращия израз на Славейков все "няма ниет да засъхне". Колкото по-голяма е съсредоточеността и интензивността, толкова по-вероятни и по-силни са ударите на пародията и/или транспониращата критика. Романите на Толстой трудно се пародират, трудно се пише за тях и транспонираща критика, а Достоевски, сам той изпародирал толкова много руски и неруски литературни модели, е бил съпровождан през целия си творчески път от остроумиците на транспониращата критика. Ето как един рецензент предава съдържанието на романа му "Идиот": "Това е такава една приказка, в която колкото повече са неправдоподобностите, толкова по-добре. Хората се срещат, запознават, влюбват, удрят си плесници - всичко по първото хрумване на автора, без никаква художествена правда. Милиони от наследството летят в романа като мехури." В руското литературознание такъв вид отзиви понякога биват наричани пародии, което показва колко подвижно е понятието пародия и колко здраво са сплетени жанровете в литературния живот. (Критическият отзив за "Идиот", част от който приведохме, е съпроводен с хаплива епиграма за романа, написана от същия автор).

Транспониращата критика е закономерно свързана художествената литература и литературния живот и въпросът е не дали тя съществува, а дали има нравствено право да съществува. Нравствено ли е величествената творба на Ботев да се преобръща и да се прави за поеме шище чрез похвати, които открай време будят подозрителност и неприязън към реториката? Този въпрос емоционален, не нравствен, а още по-малко литературен В напрегнатата динамика на художествената литератур изграждането и разграждането на художествената услов ност е иманентно обусловен процес и "условие, без коет не може". Нито една точка от този процес не подлежи н нравствена оценка, не подлежи на такава оценка нито творбата, която разказва за грижовните животни и безкрайно леещата се кръв, нито творбата или критическото произведение, които със или без насмешка разграждат тази условност. Нравствените и обществените опасности може да дойдат отдругаде: от табуирането на едни ценности за сметка на други или от пълния отказ от транспониращата критика. Нейното отсъствие не говори добре за литературния, пък и не само литературния живот на едно общество.

Опитахме се да поставим статията на Славейков в контекста на личността му, на българските и европейските литературни условия. Сега идва ред на заключителни въпрос: каква е връзката й с жанровата и херменевтичната проблематика. Казано с малко думи, статията на Славейков определя "Хаджи Димитър" като ода, чете и оценява през жанровия филтър на одата, отхвърля с насмешка това, което противоречи на одата (а то е предимно баладично), и препоръчва промени, които биха доближили Ботевата творба до одата. Всичко това е толкова близо до ума, че трудно би могло да убегне на някои досегашни изследвачи. Обвързването между жанр и критика не претендира за оригиналност, а още по-малко за обяснителна причинно-следствена сила - то не отговаря на въпроса, "защо ли пък Славейков ги върши такива", с обяснителната хипотеза, "защото налага върху творбата жанровия модел на одата". В случаи като този дълбоко вкоренената в нашето мислене причинно-следствена нагласа може да отстъпи на идеята, че свободата в отношението към Ботевите текстове, различните типове критика, личността и личната литературна политика на Славейков, жанровата аналитика са взаимнообратими съставки на един контекст, в който е несъстоятелно да търсим причинно-следствена верига или, още по-лошо, първопричина. Изследователски разумно би било да се определи контекстът, който осмисля статията на Славейков и в който тя, по думите на Фуко, ой била "в истинното" (dans le vrais). Този контекст е противоречив вътре в себе си, противоречиви са и връзките на Славейковата статия с него, което също обезсмисля граденето на причинно-следствени вериги и ни отвежда "отвъд Фуко", до мисълта, че тази статия е във и извън истинното.

Статията от 1987 г. остро спори с изграждащото се вече гледище, че Ботев е народен поет. Девет години по-късно Славейков тихомълком се нарежда след строителите на това гледище: "Песента "Хаджи Димитър"е во всичките си картини и асоциации, които възбужда, дълбоко национална", "националният лъх лъхти из всяка картина и образ." Оказва се обаче, че не всеки образ "лъхти" на националното - от вълка например то не лъхтяло, защото според твърдението на Славейков, колкото категорично, толкова и невежествено, "в представленията на нашия народ, и пряко, и символично, вълкът не играе никаква роля". За първата статия "Хаджи Димитър" е чужд на народната песен и народното, за втората е творба, "дълбоко национална" и "превъзходна", но ако се "пропъди" вълкът, ще стане още по-национална и по-превъзходна. Оценката се преобръща, механизмът на ограничаване и изключване в критическата стратегия остава. Свързана с тая стратегия е и жанровата.

Втората статия отначало докрай нарича "Хаджи Димитър" песен. Това обаче не е жанрово определение, а общо, многозначно, носещо ред внушения, назоваване. В българския литературен живот от XIX и XX в. "песен" участвува дейно, изменчиво и противоречиво и, разбира се, не самостоятелно, а в корелативни двойки като пея - пиша, пея - чета (съчетана у Вазов в "а моите песни все ще се четат"), песен стихотворение и пр. Такова смесване и смислово плъзгане се извършват и върху броените страници на Славейковата статия. В нея се говори за "Самодивите" от Хайне и това е "стихотворение". Говори се за "Сън" от Лермонтов и веднъж това е "песен", веднъж "стихотворение". Говори се за "Хаджи Димитър" и това е "песен" и само "песен". Трудно е да се изброят значенията, пораждани от това разнообразие и подборност в названията. Най-вероятни и най-силни между тях са: "Хаджи Димитър" е българска творба, повече "безизкусна", отколкото "художествена", здраво свързана с народната песен и песенното, пронизана от мотива за песенността. Сред далечните и насилените е значението, чe на старогръцки думата "ода" значи "песен". От него обаче не става нужда, защото статията на Славейков още с първите си думи определя жанра на "Хаджи Димитър", съчетавайки в едно "песен" и "ода": "Песента е всякому известната ода "Хаджи Димитър", а с това определение и завършва: "Тая песен е ода за възслава на Хаджи Димитра." А защо е ода, статията не обосновава с жанров анализ, но четирикратната поява на "величествени" епитети само върху една страница внушава това гледище като самоочевидно: величествена картина, "и как величесвена е тя", "величествена песен" - казаното е за "Хаджи Димитър" - и пак "величествена картина".

Славейков не е първият, а още по-малко единственият, който определя "Хаджи Димитър" като ода - и това има явни основания.

"... и певци песни за него пеят." Четири от главните образи в "Хаджи Димитър" пеят: жетварката, балканът, самодивите и певците. Тая съсредоточена песенност мъжествено контрастира на погрома, страданието и безнадеждността и се опира върху много свойства и съставки на творбата, включително и високата честота на гласната е. Въпреки предпазливото становище на математическата лингвистика22 високата значеща честота на гласната е (акцентувана или не) е обществен литературен факт и въпросът вече е не има ли го, или не, а как да се осмисли той. Това по-често се върши в духа на наивната звукова символика - "е звучи песенно" - и по-рядко с филологически професионализъм, според който в е няма нищо песенно, но присъствието на тази гласна в думите "пее, песен, певци" чрез високата звукова и смислова организираност в "Хаджи Димитър" добива вторична звуково-смислова стойност. Каквото и да е, песенността и възпяването, които творбата носи като звук, смисъл и идея, са вероятната основа на широко разпространеното убеждение, че Ботевата творба е ода. Дали обаче тези свойства се простират достатъчно широко в творбата, за да я причислят към одата?

Не, решително не, и причината за това не е само в простото текстово количество на "достатъчно широко", не само в смисловите противоречия и контрасти между жестокия и погромен робски ден, патетиката на "Тоз, който падне..." и баладичната нощ, но и в едно сложно, постоянно убягващо от погледа ни смислово плъзгане между равнище и метаравнище на творбата. Стихът "и певци песни за него пеят" раздвоява изказа между само-наблюдение и наблюдение на "другите", певците. Едното значение присъединява творбата към певците - и аз съм сред тези, които възпяват юнака, аз също пея за него, аз съм песен за него. То по всяка вероятност е главната опора на усещането и на твърдението, че "Хаджи Димитър" е ода, около която действува и цялата строфа "Тоз който падне..." Второто значение, подкрепено от обектното представяне на пеещата жетварка, балкана и самодивите, разграничава изказа от певците и го поставя в положение на обхващаща надредност спрямо тях. То различава творбата от "възпева", одата и конфликтно прекрачва нейните жанрови граници в нещо по-обхватно и смислово по-висше. И двете значения имат опори и техният конфликт е сред важните обединително-разединителни сили в Ботевата творба.

Това, което Славейков препоръчва да бъде промене но или зачеркнато в "Хаджи Димитър", е неодично или антиодично. Както се знае, смътното, "нощното", житейски неправдоподобното, ирационалното е забранен или направо отровен плод за одата. Нейната условност е в острата контрастна хиперболизираност, в патешката и високата стилистика - инак това е жанр, здраво свързан с рационалното, а редовно и с исторически фактичното. Не гледа с добро одата и на "тромавостта" и "грозотията" - а тъкмо това статията открива в "Хаджи Димитър". Подиграла се с безкрайно течащата кръв и с "животното царство", за което предлага да бъде прочистено, статията нанася следващия удар върху баладичното с предложението творбата да завърши със строфата "Денем му сянка..." Тази промяна би потиснала антиодичната баладика на "нощната" част и би пренесла тежестта от контрастното равновесие между ден и нощ, както е в "Хаджи Димитър", към ясния ден.

Не друг, а авторът на една от най-хубавите български балади - "Чумави", познавачът и преводачът на немската балада кори Ботевата творба, че в нея има "невероятност" и "несъобразност". Ето какво може да каже жанровата аналитика за тоя видимо нямащ нищо общо с жанра критически ход! Мнозина, структуралисти и неструктуралисти (Виетор, Барт, Тодоров, Кълър), говорят, че жанровете имат своя мяра за правдоподобност, защото, по думите на същия Тодоров, "има толкова вида правдоподобност, колкото и жанрове"23. (Един пример за пояснение. Произведения от два жанра разработват еднаква тема - борба между наследници за наследство. Правдоподобно за единия жанр може да бъде, че съперниците се впускат в съдебни процеси, бракове по сметка, изкуствени фалити, а за другия, че съперникът пуска в действие старинното предание за проклятието върху Баскервилите и един зловещо фосфоресциращ кръвожаден пес.) В логиката на това гледище зверовете, кръвта, самодивите са "невероятни", "несъобразни" или неправдоподобни за одата и съвсем на мястото си в баладата. От своя страна херменевтиката би могла да добави, че Славейков не е извършил постъпателно уточняване на жанра на "Хаджи Димитър", а е останал на своето изходно "криворазбиране" и го е отстоявал твърдоглаво докрай.

Жанровете имат своя мяра за всичко, включително и за правдоподобност. Това привлекателно твърдение може да остане привлекателно само докато не проблеаматизираме понятието "правдоподобност", докато не деконструираме помирителната непротиворечивост, с каквато в случая го употребяват. Казано по-разбираемо, самодивите, кръвта, зверовете не стават правдоподобни и в най-образцовия баладичен контекст - тяхна функция е да носят докрай значението "не може да бъде". Баладичният контекст прави от тях нещо друго - функционализира ги смислово, "кара" ги да значат, а в пораждането на смисъла им дейно и конструктивно участва и значението "не може да бъде". (И това се отнася не само до самодивите, но и до Разколников, Хамлет, Леополд Блум.) Твърдението "колкото жанрове, толкова и видове правдоподобност" опростява понятието и механизма на художествената правдоподобност и пренебрегва противоречието между жанра в "реалистическия" му в категориите на средновековната философия смисъл и жанра като пораждан в конкретната творба. Но особено безпомощно е то спрямо голямата жанрова група, в която стои и Ботевата творба. Налага се да потърсим друго решение.

Емил Щайгер разграничава епос, лирика и драма като родове от епическо, лирическо и драматическо като родови свойства. Трите родови свойства се преплитат във всяка творба, но едно от тях, доминиращо, дава родовия облик на творбата и я отнася към епоса лириката или драмата. Ако правилно съм го разбрал, за "Хаджи Димитър" Щайгер би казал, че в тази творба има епически, лирически и драматически свойства, а родово определящ облик дава лирическото. Ние пък не може ли да приложим Щайгеровия принцип на по-частно жанрово равнище?

На този въпрос, често и без да го поставя, българското литературно мислене вече е отговорило. "Хаджи Димитър" е съчетание от баладично и одично, твърди едно широко прието мнение, при което (и тук вече единодушието свършва) според едни взема превес баладичното, според други - одичното. Приемаме това мнение - в "Хаджи Димитър" има два, че и повече жанрови модела, - но въздържаме порива си да определяме кой от тях води, и то не само от теоретически предубеждения, а просто защото творбата не наклонява везната нито към баладата, нито към одата, нито към някой от познатите ни жанрове.

Ботевата творба е сплитане на контрастни двойки и раздвоения: сила - слабост, погром - победа, вяра - безнадеждност, реалност - видение, ден - нощ, долу - горе, жетварки робини - самодиви "чудни, прекрасни", спряло време - постъпателно време, робство - свобода, смърт - живот, смърт - безсмъртие, слънце - месец, битийна самота - споеност със "земя и небо". Ако някой се наема да ги изброява нататък, нека продължи. Противоречията се проникват взаимно в оксиморонни съчетания - "ще да загине" и "той не умира", "той не умира" и "него жалеят" и разсичат текстовия обем на творбата, нейните дванадесет строфи, на две противопоставни части, дневна и нощна. (На композиционния раздел между шестата и седмата строфа стои: "Денем му сянка пази..." и "Настане вечер...".) Това остро и повсеместно раздвоение увлича значещо и десетсричника на стиховете, цезурирани рав-ноделно на пет и пет срички...

Този мъжествен и мъжествено уравновесен сблъсък на противоположности нашето литературно мислене решава в полза на едната страна - на силата, вярата, безсмъртието. Оказва се, че старата максима "Най-четените творби са и най-превратно разбираните" трябва да се допълни с "най-четените и тачените". Опростена, обеднена и реално обезсилена излиза могъщата Ботева творба от този лековато оптимистичен прочит. Особено тежък е погромът върху нейния езически смислов пласт. Героят е телесно безсмъртен и с неспирно бликащата кръв остава между живота и смъртта и върху тяхната мъчителна межда носи порива и борбата, погрома и страданието. Всичко това ние напъхваме в тясната или най-малкото неподходящата за него християнска рамка: героят, саможертвайки се, загива телесно, но оживява духом в паметта на тези, за които се е жертвал. Част от това опростяване и обедняване на Ботевата творба може да се окаже и нейното жанрово определяне като ода или балада.

С това стигаме до третото решение в жанровата аналитика. С първото се отказахме от херменевтичната задача да търсим "истинския" жанр на творбата. С второто приехме, че ако жанрът на творбата може да се определи, анализът трябва да изследва какви са резултатите, от съответствията и несъответствията между двете страни, жанра и творбата. С третото - че трябва да се изследват жанровите модели, които действуват вътре в творбата, и резултат от тяхното взаимодействие, разграничаване и противопоставяне. Третото решение изглежда единствено възможното за творби като "Хаджи Димитър".

По-горе понечихме да изброим противоречията и контрастните двойки в Ботевата творба. Не отидохме далеч, но там, където спряхме, трябва да добавим още една контрастна двойка - одично и баладично. Колебанията и споровете, ода ли е "Хаджи Димитър" или балада, доказват чрез убедителността на социалния опит, първо, че това е силно противоречива творба и, второ, че жанровете са не само въпрос от изпитите по теория на литературата, но и неотменно средство в практическия, социалния живот на литературата.

Безпощадно ясният ден, денят на робското жетварско поле долу в ниското, на страданието и самотата "там на балкана" и на безразличното палещо слънце горе в небето, се пречупва в композиционния център на творбата в прохладна, загадъчна нощ, в която идват очарователните грижовни самодиви. И денят, и нощта носят своята равностойна истина, така както са равни те в битието и символи ката на човека. През композиционния вододел на творбата минава и жанровият, одичното и баладичното - рядък случай на такава жанрова поляризация в границите на една лирическа творба. Жанровото мислене обобщава противоречията в "Хаджи Димитър" и в своите категории.

Тези противоречия се кръстосват през реалната и концептуално обобщилата ги поляризация на първата и втората част, на одичното и баладичното. Вътре в себе си първата част е също тъй раздвоена - смислово, емоционално, стилово. Погромът и страданието, робският труд, ужасът на зловещоясния ден минават в стил между средния и ниския (за чудене е, че Славейков не е размахал бастун срещу това а "лежи и пъшка"). Реторическият речев жест "Но млъкни, сърце!" пресича изживяването на страшната картина, за да заговори другата страна, разумът, или, жанрово казано, одичното: "Тоз, който падне в бой за свобода..." М разумът заговаря възвишено, със сложни синтактични конструкции, единствените в творбата, с обобщаващи понятия, контрастни на останалите в творбата - не орлица, вълк, сокол, а "звяр и природа", не "лежи юнакът", а "тоз, който падне в бой за свобода"; не "полето", а "земя", не "небето", а "небо" ("небо" не е оригинално Ботево, у Ботев навсякъде е "земя и небе", но неизвестен негов издател през 1880 г. го е преправил на "небо" и българите, усещайки или разбирайки сполуката в тази промяна, упорито я поддържат до ден днешен). Одичното, както се вижда, не е еднопосочно и безконфликтно - така, както и баладичното във втората част на творбата. Успоредно д високата обвързаност и организираност на съставките в "Хаджи Димитър" действува и принципно равностойно разностилие, разножанровост, разединение.

Разединение? Вече два века европейското литературно мислене (за да не се връщаме назад към старите "единства") дава предимство на "чувството за цяло" (Gefuhl fur das Genze) и свързва художествеността с единност, цялостност, "органичност", системност, висока организираност и прочее от този род. За такава мисловна нагласа да се обяви една творба у неединна, разединена, разностилова, ще рече, че тя е художествено недъгава. През поледните десетилетия подобен вид мислене изповядваха американската Нова критика и структурализмът. Структуралният анализ (особено в Лотмановата му разновидност) тръгва от презумпцията, че в добрата творба всички съставки и свойства, всички до една, са обвързани в целенасочена система, всички "значат" и образуват максимално натоварено с информация смислово единство. Образци - съвсем не в добрия смисъл - на такива анализи на "Хаджи Димитър" ние имаме и най-малко лошото, което може да се каже за анализа им от 1974 г., е, че е едностранчив. Осъзнато, но неприложено остава там убеждението, че в литературната творба всяка висока организираност е съпроводена с равностойно висока дезорганизираност и че разностилието, разножанровостта, непокритите от системата съставки и разединението в "Хаджи Димитър" са големи и сами по себе си значещи.

Обичаме фразата, че литературната творба създава свои свят. Творби като "Хаджи Димитър" обаче убедително показват, че можем да се доверим на гледището, според което литературната творба създава в себе си имплицитно или пряко, откровено и конфликтно, както е у Ботев, два и повече свята и художествено условната "война на световете" е смислообразуващ фактор, пред който съвременното литературознание продължава да си затваря очите. И тъй като жанрът е едно от главните средства и главните резултати в моделирането на художествените светове, не е изненада, че такива творби са повече или по-малко разножанрови. Върху своите дванадесет строфи "Хаджи Димитър" събира и уравновесява трудноуравновесимите крайности на битието и на художествената литература с нейните жанрови типове и противоречия. "Хаджи Димитър" е жанрово поглъщаща, а не жанрово подчинена творба.

Жанровата аналитика може да проблематизира едно гледище за "Хаджи Димитър", което не закъсня да се появи у нас сред усиленото внимание към междутекстовите връзки и неомитологизма. Ботевата творба събира в себе си важни мотиви от тогавашната българска литература, фолклор, митология, а след това, още от Вазов и Пенчо Славейков та до наши дни, на основата на тази мотивика с "Хаджи Димитър" се обвързват в някаква права или обратна хипотекстова връзка внушителен брой български литературни произведения. Внушителен, но трудноопределим, така както е трудно да се определят границата и силата на междутекстовите връзки. "Хаджи Димитър" е мощен генератор на нови творби - каза част от нашето литературознание, "Хаджи Димитър" е важна, но не начална брънка от една дълга национално-духовна верига - добавя, уточнява или възразява едно друго гледище. Негов създател и водещ изразител е Михаил Неделчев, той предложи и понятието митопоетически текст. И до Ботев разнородни, писани и неписани български текстове носят и съчетават в себе си мотивите на полето, жетварката, ранения юнак, самодивите и пр. Този общ мотивен и духовен модел, сполучливо или не наречен митопоетически текст, "Хаджи Димитър" поема, обобщава и изразява така силно и паметно, че всички по-сетнешни български произведения осъществяват този "текст" чрез вътретекстови и междутекстови връзки с Ботевата творба. Идеята изглежда изследователски плодотворна и заслужава въпросите, които жанровата аналитика би могла да й зададе.

Първият е по-общ: какво влияние оказват жанровете върху осъществяването на модела - намираме го в народни песни, национална епопея, романи, сатири, балади, драми и къде ли не. Вторият е отправен пряко към "Хаджи Димитър". В тази творба М. Неделчев вижда, и с основание, максимално пълното спояване, кристализиране и изразяване на "митопоетическия текст". Няма ли го обаче и другото - Ботевата творба изразява и трагична несъвместимост между съставките, Ботевата творба ги снема чрез сблъсъка между тях и гради себе си върху, но и над тях. И важна съставка на това изграждане и разграждане на "текста" е междужанровото противоречие вътре в творбата, която застава не само над духовните даденост, но и над жанровете.

Разговори и разпри за жанра на "Хаджи Димитър" е имало и, както вървят нещата, пак ще има. Досегашните обсъждания често са били прекратявани и винаги съпровождани от отегчени гласове: толкова ли пък е важно всичко това. Важно е, трябва да възразим. Жанровата аналитика е път за разбиране и смислово обогатяване на творбата, а жанровото определение има голяма социална сила. Убедете един човек, едно общество, че "Хаджи Димитър" е балада, и те ще слагат възприемателната тежест върху едни съставки на творбата и ще я разбират по един начин, убедете ги, че е ода - възприемателският образ на творбата ще бъде друг. Разубедете ги от едното и другото и творбата отново ще бъде различна - и този път, надявам се, по-точна, по-богата, по-силна. Ще бъде по-достойна за себе си, за автора си и за народа, който така много я тачи.

 


Бел. авт. В работата върху тая статия участвуваха със съвети и библиографски сведения Илия Тодоров и Михаил Неделчев - благодаря за колегиалността им.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

16. Унджиев, Ив., Цв. Унджиева. Христо Ботев.С, 1975, с. 485. [обратно]

17. Houdar de La Motte, A. Iliade en vers français. Paris,1714. [обратно]

18. Андрейчин, Ив.Ст., Христо Ботйов. Литературна мозайка. С, 1906. [обратно]

19. Илия Тодоров (в частен разговор) не изключи възможността промяна да е била направена под влияние на Славейков. [обратно]

20. Тодоров, Ил. Над Ботевия стих. Текстологически изследвания. С, 1988. [обратно]

21. За статията на Славейков в изследването на Илия Тодоров не става дума, макар че тя наред с другото поставя важни текстологически въпроси относно "Хаджи Димитър" и предлага свои решения, включително и свой нормализиран вариант на творбата. Методологическите принципи в добросъвестността на нашия текстолог изключват подозрението, че умишлено е премълчал тази малко неудобна за оценките му статия. Мълчанието му е социален знак за нещо друго: колко дълбоко в литературното подсъзнание е паднала статията на Славейков. [обратно]

22. Вж. Янакиев, М. Електрониката в помощ на учителя филолог, С, 1988, 32 - 37. [обратно]

23. Todorov, Tz. Le Vraisemblable. - Communications, 1968, No 1. [обратно]

 

 

© Никола Георгиев, 1989
© Издателство LiterNet, 13. 07. 2002

=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", 1989.
Публикация в "Сто и двадесет литературни години", С., 1992.