Никола Георгиев - Раздвоеният и единният Яворов

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЗДВОЕНИЯТ И ЕДИННИЯТ ЯВОРОВ

Никола Георгиев

web | 120 литературни години | Анализационни наблюдения | <<<

Двете така противоположни части на "Две хубави очи" се спояват не само от тревожното чувство на безпокойство и непостигнатост, което, потиснато в първата, избухва във втората част, но и от ред важни смислови и организационни общности. Между смисловите особено силно се налага мотивът за булото. Подобно на "моли" той също е смислово раздвоен. В контекста на втората част ("булото на срам и грях") той е свързан със злото и опорочаването, със забулването като помръкване на лъчите и погубване на красотата. Но в думата "було" има и друга смислова насока, здраво обоснована в първата част - белотата, чистотата и свена на моминското було. И както става в лириката и както е особено присъщо на Яворовото творчество, тези противоположни смислови снопове растат върху обща основа, възможността очите да се забулват, замрежват, потъмняват и възможността пред очите да се спусне моминско було. Даденостите на българския език са въведени и развити в творбата, за да се съберат в една точка сноповете на човешките духовни противоречия. Така двете хубави очи сгъстено събират в себе си не само образа на любовта и любимата, не само вярата и неверието в трайността на съвършенството, но и спойката и преградата между душите. Така и те стават примамливата и неустойчива опора в люшканията на лирическия аз.

И една важна структурна черта споява първата част на стихотворението с втората. Това е удвояването, което както в първата, така и във втората част гради основното смислово развитие - във втората силните удари на злото. Двойката "страсти и неволи" през смислово двупосочния център "було" продължава към "срам и грях".¹⁹ Тук, в композиционния център на стихотворението, можем да обобщим отбелязаните вече градивни двойки на една от най-раздвоените творби в нашата лирика.

Така обилни - за краткия размер на творбата, - тези двойки чрез собствената си повторителност подчертават разнопосочните връзки помежду си, които едновременно ги обединяват и противопоставят. Същите тези двойки се повтарят още веднъж във втория композиционен дял на стихотворението, обратното постихово повторение на първата. Така цялата творба образува една основна двойка, изградена от по-частни двойки и самата тя подкрепяща основополагащото смислово-емоционално раздвоение в "Две хубави очи".

След първия рязък трус тази "серафична" творба прекрачва към нов и още по-рязък. След стиховете "Страсти и неволи ще хвърлят утре върху тях булото на срам и грях" идва нещо, което е поразително дори за наситено противоречивия свят на лириката и изключително дори за най-големия майстор на "непостроенията" в българската литература - идва категорично отрицание и не-верие в неверието:

Две взаимно отричащи се твърдения стоят едно до друго, по-точно, сблъсква се едно в друго, всяко със своята истина и нито едно от тях неизведено като по-истинно от другото!

Немислими за практическия тип речево общуване, драстичните съседни отрицания и противоречия са нещо обикновено за лириката, например:

Явна е обаче разликата между двата случая. У Вапцаров изразът се самоотрича като израз, в търсене на друг, по-силен от него, а откъсът, както и толкова много други откъси в "Моторни песни", носи значение на търсене на израза и на процеса на изграждане на творбата. В сблъсъка на отрицанието у Яворов действуват и подобни значения, но все пак преобладава не търсенето на израза от израза, а търсенето на лирическия аз от самия себе си, раздвоения лирически аз, който в такова пряко съседство казва и "да", и"не" на неверието. Неговото люшкане, така мъчително откровено и изживяно в сърцевината на стихотворението, тегли "Две хубави очи" към типично "мъжките творби" на любовната лирика, творбите, в които образът на жената е не толкова център, колкото подтик за изживяване на страданията, лутанията, самонаблюденията на лирическия аз!

Това, което става в сърцевината на "Две хубави очи", логиката би окачествила като явно логическо противоречие - две взаимно отричащи се твърдения стоят едно до друго без някакво допълнително посочване кое от тях е вярно и кое не. На свой ред стилистиката би добавила, че преходът от "да" към "не" се изостря от епаналепсата между тях: отричащите стихове "Булото на срам и грях не ще го хвърлят..." подхващат завършека на предходните, утвърдителните, т.е. повтарят в началото си завършека на предишния отрязък. Този тип развитие от старо към ново е присъщ на случаите, в които новото строго следва руслото на старото - и тъкмо затова повратът към "не" става още по-остър и изненадващ.²⁰ Това, което става в сърцевината на "Две хубави очи", не може да стане в нехудожествен текст (освен ако авторът не си е наумил да скандализира логическите чувства на читателите си). В художествената литература тази противоречивост е част от общата художествена условност и действува не като самостойна, а като подчинен изразител на противоречивостта в човешките мисли и преживявания. Чрез нея творбата превежда читателя през трудните мисловно-емоционални и битийни извивки на човека, всяка със своята правдивост и убедителност. И вярна на худо-. жествената си специфика, творбата отбягва да посочи открито на коя страна от противоречието дава предимство, но скрито, чрез системната си целенасоченост (затова и по-убедително) го води към една от тях или към синтезното им изживяване. Стихотворението "Две хубави очи" също не натрапва като художествено-истинно нито "ще хвърлят утре върху тях", нито и "не ще го хвърлят". Целокупното внушение на творбата обаче дава ли предимство на някоя от страните и ако да, на коя именно?

Отрицанието на делението идва след утвърждаването му и в този смисъл носи нещо от превъзходството на "последната дума". Отрицанието "не ще" се предхожда от голямо тире, каквото липсва на "съответното" му място по-горе, и забавянето, категоричната отсеченост и решителност, която то носи, също придават по-голяма тежест на израза "не ще го хвърлят върху тях". Колкото и значими да са тези "тънкости" обаче, явно е, че те не наклоняват везните към вярата в устойчивостта на красотата и доброто. Творбата не свършва тук, а продължава с още толкова текст и именно с продължението и целостта си, а не с отделни малки разлики разрешава зап-летения в сърцевината й възел. В това продължение обаче става нещо, което колкото рядко се случва, толкова и загадъчно отбягва да притегли трептящата стрелка на противоречието - творбата се възвръща в обратен ред, стих по стих, към началото си!

Впрочем да се твърди, че обратното възвръщане е рядкост, може само в съвременен, не и в общ исторически смисъл. Ренесансовата лирика например твърде широко е използувала този похват, а поетиката му е дала и име - "форма рак". Сега подобен термин трудно може да се намери и в най-изчерпателните литературоведски речници, и то не само защото думата "рак" разви за жалост някои не съвсем поетични значения, а просто защото "рачешкият" похват почти е изчезнал в новата европейска лирика.

В такъв случай какви значения поражда това рядко днес построение в творбата на Яворов?

Две всеизвестни становища осветляват (или затъмняват) този въпрос. Първото - в "Две хубави очи" възвръ-щането е виртуозност и нищо повече от виртуозност. Второто - възвръщането е "огледално", т.е. дословно точно и неказващо нищо ново.

Първото становище е така разпространено, че е трудно не да се намери, а да се подбере онагледяващ го пример. Ще приведем думите на един голям наш поет и проникновен читател на Яворов, защото те събират гледището на твореца и читателя, а и двете посочени по-горе становища: "Яворов е владеел формата, както никой друг преди него. Човек, който е достигнал такава власт, мъчно може да устои на изкушението да не я употреби и там, дето не е нужно, дори само за да я съзнава. По тоя път в изкуството се ражда виртуозността. Примери за виртуозност у Яворов има доста. Един от тях е "Две хубави очи", дето втората половина на стихотворението повтаря в обратен ред първата му половина, като че е нейно огледално отражение. Погрешно е да се вижда в такива творби нещо повече от игра със словото и стиха."

С досегашното си ако не задълбочено, то поне внимателно отношение към Яворовата творба вече си позволихме негласно да не се съгласим с оценката и препоръката на уважавания автор на "Старите моми" и "Ангелът на Шартър". Отнесохме се към словото и мисълта на "Две хубави очи" не като към "игра", а като към дълбоко значима художествена изява, опряна върху основните закони на изкуството и решаващите мигове на човешкото световъзприемане. А сега вече гласно ще се възпротивим и ще преценим като едностранчиво гледището му, че огледалното, както той го нарича, повторение е самонаслаждаваща се, нарцистична виртуозност, приложена "и там, дето не е нужно". Какво друго е нужно на стихотворението, може би по-добре знае поетът-читател, но за обикновения читател и изследвач то е даденост, която идва с въпрос: такова, каквото съм, представлявам ли за вас самостойна и добра художествена творба или само странична издънка на едно кипящо майсторство, което търси себе си и където трябва, и където не трябва.

Че "Две хубави очи" е виртуозна творба, е безспорно, но за същината и функцията на тази виртуозност не можем да не спорим. "Две хубави очи" е виртуозна творба не само защото "втората половина на стихотворението повтаря в обратен ред първата му половина". Само по себе си такова повторение не е виртуозност и приложено безразборно, би довело по-скоро до безсмислици, а не до едно от най-хубавите български лирически произведения. В "Две хубави очи" явно има някаква взаимна функционална подкрепеност между обратното повторение и творбата като цялост, която е конкретно осмислена в нейните граници, но в същото време се опира и обуславя от ред важни белези на лириката като род и на лирическото творчество на Яворов в частност.

Предпоставките за такава особена по количество и по място повторителност, каквато има във "формата рак", се коренят дълбоко в природата на лириката, най-повторителния литературен род и единствения, в който е възможно възвръщането на завършека към началото на творбата. Събитийната постъпателност и необратимост на времето в епоса и драмата правят практически невъзможно това, което за лириката е нещо обикновено и типично: след развитието си лирическата творба в завършека се връща към изходната си точка, повтаряйки дословно или с вариации част от началото си. Трайност, устойчивост, внушаваща повторителност и "вечност" на лирическата ситуация - ето някои от главните въздействия на това повторение. Проява на общата повторителност в лириката, "формата рак" е особено здраво свързана с начално-финалното повторение и може да се разглежда като негова крайна изява: веднага, без средищно развитие творбата започва да се възвръща към началото си. В лириката на Яворов начално-финалното повторение действува с честота, каквато трудно ще намерим, а обратното възвръщане - с честота, каквато изобщо няма да намерим в нашата литература (вж. например "Насаме", "Ела!", "Нощ" с нейното обратно възвръщане на мотивите на любимата, майката и родината. "Не си виновна ти", "Нирвана" - за да посочим само най-очебийните случаи). С една дума, "крайностите", в "Две хубави, очи" не са изолирана приумица, а органично естествена съставка на стихосбирката "Подир сенките на облаците" и закономерна изява на лирическият род. Това е, що се отнася до външната обусловеност и обвързаност на "чудатото" Яворово стихотворение, но решаваща дума в оценката на обратното възвръщане като самоцелно виртуозничене или като функционално приносна съставка може да има, разбира се, само обвързаността му вътре в творбата.

Ако в един тип поетика се преодолява съпротивата на нехудожесвена даденост, за да поемат те художествени функции, в друг тип поетика се преодолява самостойността на изтънчено развито майсторство, за да се подчини то на задачите на по-общата художествена цялост. Дълъг ред произведения на Яворов са най-типичният в нашата литература пример за втория тип поетика - и между тях, считаме, е и "Две хубави очи". Това е творба на повсеместното раздвоение, двойственост и... двойност. Раздвоен е лирическият аз между вярата и съмнението. Раздвоена е красотата между своята близост, задушевност и недостъпност. Раздвоена е любовта подобно на тази беззвучна музика между сетивното и одухотвореното, между добротата и страстта. Всички основни смислови единици, както вече посочихме, се удвояват в пряко съседна повторителност. В композиционно отношение пък творбата е двойно двуделна. Точката на отрицанието я дели на две равни части по девет стиха, за които се казва, че огледално се отразяват една в друга. Смислово, стилово и стихово обаче творбата се разчленява и от други разделителни линии: има една част, която нарекохме сърцевинна, разположена в средата върху шест стиха и изразяваща люшканията на лирическия аз, и две ограждащи я, посветени предимно на любимата и заемащи (забележете!) също по шест стиха. Сърцевинната част е силно обособена спрямо околните, но собственото й единство е разцепено в нейното, а и на творбата композиционно средище от поврата на отрицанието и началото към обратното възвръщане. Не познавам друга творба, в която делитбените линии така ясно да се обособяват и така сложно да се преплитат - сложно, както и основните противоречия и противоположности на това "серафично" стихотворение, И дълбокото изоморфично съответствие между съдържание и строеж предпоставя, обуславя, изисква, осмисля нещо от рода на "формата рак". Затова тук тя е странна не повече от прякото съчетаване на "ще хвърлят" и "не ще го хвърлят върху тях"... Когато пък обратът в преживяването и логиката се съчетае с обрата в посоката на изказа, получава се въздействено художествено единство - което е и стожерът на стихотворението "Две хубави очи".

То започва - за да обобщим - с нежно, унесно, макар и трепетно в основата си описание на красотата на най-безплътното от човешката плът, очите, и отразената в тях красота на обичаната душа. Следва все така сдържано, но и натъртено в сдържаността си прекъсване на нишките на съзерцанието - любимата душа е безответна, - след което тези нишки се възстановяват едностранно от изпреварената молба-молитва. Спотаеното напрежение в досегашния развой избухва в следващата, сърцевинната част, която в обратна посока внушава колко силно е било това спотаено напрежение. Колебанията и съмненията на лирическия аз прозвучават рязко, без колебание и съмнение, което видимо окончателно ги противопоставя на предходната развитие. Подхванати в своя завършек, сякаш ще бъдат продължени в същата скептична посока тези стихове изненадващо се пречупват в равностойно по категоричност отрицание. С почти едни и същи думи - което отсенява отрицанието, - но изречени в обратен ред - което увеличава силата му - се изказват две несъвместими твърдения. В кое от тях е истината, е негласният, т.е. художествено-специфичният въпрос, което това сблъскване поражда. Както вече посочихме, второто твърдение с правото си на "последна дума" може да претендира за повече истинност; пък и докато първото идва с угрозата на непосредно близкото "утре", второто, в което тази дума осезателно липсва, говори с категоричността на неизказаното "никога". Въпреки това стрелката продължава да трепти неразрешено между двете твърдения - просто защото второто твърдение е само второ, не и последно. Творбата продължава нататък - и без да изведе изживяването в едната или в другата посока. Своя отказ да стори това тя изразява с повторението на началната, преобладаващо спокойната част и с връщането си към началото изобщо, а безпокойството и противоречивостта на спокойствието дръзко изразява с обратната посока на повторението. Така борбата между "за" и "против" остава неразрешена и по-важното се внушава като неразрешима. Изживяването на изживяването, изпитанието на вярата и неверието, движението към "нещото", а не даденото или постигнатото "нещо" се оказва основната тема на "Две хубави очи" - а не двете хубави очи и техните производни значения.²¹ И още по-малко самоцелната виртуозност.

Как тогава се е стигнало до (нека не го окачествяваме) становището, че "Две хубави очи" не е нищо повече от "игра със словото и стиха"? Сред множеството причини особено важна изглежда хипнозата, че втората половина на стихотворението е "огледално" и "пълно" повторение на първата, от което следва неверният извод, че втората половина не казва нещо различно спрямо първата и не превръща творбата в различен тип цялост и смисъл. Горните наблюдения направиха опит да се преборят с тоя предразсъдък и да докажат, че втората половина не е смислово равнозначна на първата и че от основата на еднаквостта големият лирик е извлякъл противоречията и по този начин е изразил остротата на разделящите ги нюанси и проблемността на тяхното неразрешимо единство.

В подкрепа на това говорят и разликите между двете "огледални" половини. Една от тях (липсата на "утре" в повторението) вече посочихме, а сега ще потърсим значимостта и на останалите. Докато в първата половина молбата-молитва идва, след като вече е отхвърлена, във втората въпросът и отговорът застават в естествения си и категорично решаващ ред. И докато в първата половина отказът заглъхва в недоизречено и нерешено многоточие, а молбата звучи с настойчивостта и силата на удивителния знак, във втората половина завършеците разменят местата си - тук молбата заглъхва в многоточие, а отказът е натъртен със завършващ удивителен знак. Освен това отказът във втората половина и преходът към заключителните два стиха са акцентувани с голямо тире, каквото липсва в първата половина.²² Що се отнася последните два стиха, начинът, по който повтарят началните два, заслужава сериозно внимание. Началото се оглежда в тях променено синтактично, а в значителна степен и смислово. Ето завършека:

В сравнение с него основното изречение в началото има друг строеж и прави други връзки: "Душата на дете в две хубави очи; - музика - лъчи." От синтактически свободни и обобщителни в началото "музика" и "лъчи"' се свързват и подчиняват на "две хубави очи", а подчиненият в началото израз "душата на дете" остава самостоятелен. Тези сложни и тънки преливания ²³ изразяват неуловимостта в образа на любимата, ефирния трептеж между близост и непостижимост - толкова красив и толкова мъчителен. В сходна насока действува и разместването на разделителните линии между ключовите изрази "две хубави очи" и "душата на дете". В завършека "душата на дете" се обособява в самостоятелно заключително изречение, носещо силна сентенциозно-обобщителна стойност. В срещуположния край на творбата, в нейнот начало, пък стои другият ключов израз - "две хубави очи". Свързани по смисъл, сходни по строеж, те налагат своята композиционно далечна, но структурно близка спойка и доизграждат пръстена на творбата - като започват и завършват преливанията между очи и душа.

Като част от многопосочните разслоения и противоречия в творбата тези преливания също не са еднозначни примерно само нежни, задушевни и серафични. Очите на любимата, нейната душа, душата на лирическия аз страстите и неволите - ето четирите носителя на преживяването и опорните точки в дълбокото раздвояване на двамата герои. Тази изповедна творба, в която, забележете, няма нито един израз в първо лице, събира в едно вярата и неверието, нежното търсене на досег и отзвук и непреодолимата разобщеност, невидимата стена, която умолителният и молитвеният шепот не може да прониже. Нечуваната музика, невъзприеманият шепот носят щастливо възвисяване и мъчителна безизходност. За нечуваната, безтелесната музика често говорят неоплатонично настроените ренесансови и романтически поети. Но докато за Кийтс например "звучащата мелодия е прелестна, но беззвучната е още по-прелестна", защото тя е за духовното ухо и запечатва красотата вечна, съвършена и ненакърнима ²⁴, беззвучната музика, която блика от двете хубави очи, носи и вълшебство, и терзание, а вечно запечатано в нея е само раздвоението и търсенето на единство.

И така, що за стихотворение е "Две хубави очи" и къде е мястото му в набразденото от делитбени линии творчество на Яворов? Становището, че то е серафично, задушевно, улавя само едната му страна и е едностранчиво, а становището за неговата единност, безбурност и смислова прозрачност е изцяло невярно. Друго становище, по-малко разпространено и повече убедително, казва: лирическият аз започва с преклонение пред красотата и детската нежност, но го сепва неверие, което той бързо преодолява, за да се върне още по-устойчиво към началното си състояние. Богатството на творбата тук е уловено по-пълно и все пак, струва ни се, едностранчиво идеализирано. Горният разбор, ако е бил верен на предмета си, показва, че схващането за преодоляното неверие изхожда повече от добрите пожелания на тълкувателите, отколкото от обективните значения в развитието на творбата. И ако отново е бил верен на предмета си, горният разбор води към следните заключителни изводи. В смислово-структурното си единство стихотворението "Две хубави очи" е дълбоко набраздено от противоречия, едно от които минава през вярващия и съмняващия се лирически аз, а другото през образа на любимата, нежната и безответната, близката и недостъпната любима. Наслагването им гради творба на духовната и любовната драма. В ред смислови и структурни точки тази драма напира в поврати, на чиято рязкост съперничат малко други произведения на Яворов и на лириката изобщо; в ред други точки тя се омекотява и успокоява до одухотворена нежност, каквато също трудно може да се намери в "Подир сенките на облаците". Наслагването на тези противоречия гради "Две хубави очи" като творба на дълбоката, нелеката, но уравновесена и овладява духовна и любовна драма. А в уравновесяването им, а не в красотата на любимата сама по себе си е художествено завършващата победа на красотата и доброто в тази видимо проста, видимо самоцелно виртуозна Яворова творба.

Що се отнася до мястото на "Две хубави очи" в лирическото творчество на Яворов, то не може да се определи, задоволително точно без внимателен разбор на творбата, който от своя страна не може да се надява на сигурен успех, ако не хвърли поглед и върху средата, непосредното обкръжение на стихотворението. По-горе изложихме някои от причините за едностранчиво идеализираното (да не кажем сантиментализираното) тълкуване на творбата.²⁵ Сега се налага да прибавим към тях и още една. Ако човек възприема "Две хубави очи" като част от духовно и художествено единна стихосбирка (каквато "Подир сенките на облаците" изглежда е), по-малка би била вероятността да недовиди богатството и сложността на стихотворението. Така например той трудно би се разминал с обективната двоякост в копнежа и молбата към любимата, ако имаше наум многото творби и пасажи у Яворов, които изстрадват преградата между мъжа и жената, а стихът "Не искат и не обещават те" неминуемо би му напомнил следните стихове:

Откъс от стихотворението "Сенки", първоначално отпечатано един и същ лирически цикъл и почти непосред-но до "Две хубави очи". В стихотворението "Вълшебница" пък, и досега помествано веднага след "Две хубави очи" и така сродно нему, болката от мълчанието на любимата се изживява мъчително и обречено...

Разбирането на целокупното раздвоение на Яворовата лирика спрямо образа на жената също може донейде да предварди от едностранчиво идеализиран прочит на "Две хубави очи". Защото в тази лирика думата "дете" живее не само със значенията "душата ти, дете и божество", но и със следните:

В сравнение с романа или драмата творчеството на отделния лирик е словесно по-ограничено, но и по-съсредоточено, поради което сходствата и различията в употребата на словото пораждат специфично лирически връзки, действуващи не само в границите на творбата, но и между творбите. В този смисъл читателят може, а и трябва да мине през връзките между "дете" и "чудовищно дете", между "булото на срам и грях" и "родили гнъс и срам" - колкото и да е неприятно това за всички, които искат да видят един. "бял" и един "черен" Яворов.

Защо не четем скромното по обем лирическо творчество на Яворов интегрално и защо в нашето обществено литературно съзнание стихосбирката "Подир сенките на облаците" не се възприема с правата на целостта, които тя очевидно има, е трудно да се обясни. Но че за жалост е така, може да се види в ред прояви на нашия литературен живот. Библиографските данни за издаването на Яворовата лирика например колкото радват с бройките си, толкова смущават с обстоятелството, че от всичко най-малка е вероятността българският читател да получи в ръцете си "Подир сенките на облаците" като самостоятелна стихосбирка-книга, която още със заглавието си и с външния си вид да му подскаже, че би могъл да я прочете като нещо единно и цялостно. Към подобен прочит не го настройват нито многотомните "събрани" издания, а още по-малко масовите и "ученически" издания, озаглавени "Стихотворения" или "Избрани стихотворения", в които издателските умонастроения вършат каквото намерят за добре с последната воля на поета лирическото му творчество да се представя на читателя така и именно така - в щателно подбраната стихосбирка "Подир сенките на облаците". И тази издателска линия не е плод на някакви извънлитературни интереси, тя е само брънка от широко литературно отношение, в което борбите около делитбените линии казват своята може би най-пакостна дума. Още по-важна брънка в това отношение представлява подборът на Яворови творби, с които нашето училище се задължава да запознае българския юноша. И бедата не е в подбора сам по себе си, а в упоритата заблуда, че "учебните" произведения, като "Арменци", "Градушка", "На нивата", може да бъдат по-разбираеми и по-въздействени за ученика, ако се извлекат и изолират от контекста на стихосбирката. Опростителската едностранчивост, така нетърпима за творчеството на Яворов, е логическият завършек на тази операция... "Две хубави очи" е също сред "учебните" произведения и няма основания да вярваме, че неговото разбиране е спечелило много от изолирането и представянето му като "образец от любовната поезия на Яворов".

Връщайки се към въпроса за мястото на "Две хубави очи" в лириката на Яворов, ще завършим с два извода. Първият: това стихотворение е естествена част от мисловно-емоционалната сложност и поетическата система на стихосбирката "Подир сенките на облаците" и заема в нея точка, в която общата система на стихосбирката обуславя наличието на подобна творба. Вторият: мястото на "Две хубави очи" по отношение на делитбените линии не е там, където тази творба обикновено се отнася. Не в това обаче е същинската важност на извода, а в последиците от него. Делитбените линии в творчеството на Яворов се търсят и очертават най-вече между периоди във времето и между групи стихотворения. Особеностите на това творчество и на съвременния литературен момент ни подтикват да го потърсим и вътре в отделната творба.

19. В тази верига немаловажна роля играе звуковата връзка и противопоставеност между "страсти - срам - грях", от една страна, и "булото - неволи", от друга. [обратно]

20. Такъв епаналептичен поврат има и в други Яворови творби (например в "Недей се връща", стих 7-8). [обратно]

21. Ред важни точки в лириката на Яворов напомнят за мъчителното тьрсачество в мисленето на Блез Паскаловите "Мисли". Кога ли най-сетне ще прочетем Яворов ерудирано и по-важното методологически умело в светлината на световната философия, моралистика, човекознание? [обратно]

22. С хората, които ще окачествят тези разлики като прекалено дребни, а интереса към тях като дребнав, тук няма да спорим, защото е безспорно, че кратката лирическа творба и особено творба на прецизен майстор като Яворов натоварва със значения и незабележимите инак тънкости. Но с Яворовите издатели, които немарят за тези "дреболии", трябва упорито да се спори. Изопаченото препечатване не е тяхно лично становище, а пакостен социален акт и обида към труда на най-изтънчения пунктуациовен и стихово-графичен оформител в българската лирика. [обратно]

23. Защото при повторението така разместените разделителя отслабват разграничителната си сила. [обратно]

24. Ето откъс от неговата "Ода към гръцката урна":

25. До сантиментализирането на "Две хубави очи" някак много естествено застава формалистичното гледище за самоцелната му виртуозност. И нека подобно съседство не изненадва никого - егоцентричният емоционализъм и формализмът в изкуството далеч не са несъвместими. [обратно]

© Никола Георгиев, 1980
© Издателство LiterNet, 13. 07. 2002
=============================
Публикация в сб. "Яворов - раздвоеният и единният", С., 1980.
Публикация в кн. "Сто и двадесет литературни години", С., 1992.
Публикация в "Анализационни наблюдения", Шн., 1992-1994.