БОТЕВАТА БАЛАДА "ХАДЖИ ДИМИТЪР"
(опит за разбор)

Никола Георгиев

web | 120 литературни години | Анализационни наблюдения

"Жив е той, жив е!" - с тези думи започва най-величествената българска песен за борбата между робството и волния полет, между смъртта и духовното безсмъртие. Нахлули отривисто в първия стих, двукратно наблягащи върху "жив е", те сякаш бързат да пресекат и отхвърлят някакво предварително негласно твърдение "той умря, той е мъртъв". "Жив е той, жив е" категорично натъртва първото полустиише и замира в паузата на края на изречението и извивката на стиховата цезура... Но ето че след широкия юначно епичен жест "там на балкана" предварителното негласно твърдение открито заговорва за себе си - и заговорва с жестока точност и безпощадна сила: жив е той, но е потънал в кърви, жив е, но лежи и пъшка, юнак в младост и мъжка сила е той, но и с дълбока на гърди рана. Първоначалното категорично наблягане "жив е той" рязко се сблъсква със своето мъчително отрицание, което колкото му противоречи, толкова и подчертава безпрекословната му увереност - жив е. Животът и смъртта, победата и поражението сплитат ръце още в първите стихове на баладата и още оттук тласкат развитието й в две противоположни и все пак непрекъснато кръстосващи се насоки, в един мъчителен и все пак просветлено разрешен възел. Разрешение, незабележимо подготвяно, още от композицията на началната строфа: мотивът на "живота, силата и младостта обхваща в пръстен строфичното начало и завършек и стяга вътре в себе си мотива на гибелта, слабостта и поражението:

Жив е той, жив е! Там на балкана
потънал в кърви, лежи и пъшка,
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

Как се развива по-нататък този двубой върху ръба между живота и смъртта?

От множеството измерения на неговия развой особено показателно и смислово наситено е измерението във времето. Баладата започва с дневна картина и минава през жаркото, изпълнено с робски труд пладне, когато слънцето, сякаш спряло хода си, лее огън от небосвода. Шестата от общо дванадесетте строфи обобщава тази дневна картина ("Денем му сянка пази орлица") и точно в композиционната си половина творбата преминава прохладната, волна, дъхаща и бунтовност, и нежност нощ. Идва свечеряването ("Настане вечер, месец изгрее") и балканът потъва в красотата и силата на своята хайдушка омая. А времето продължава своя ход и в срещуположната точка на пладнето с неговия жанр, жестсоко прозрачна яснота и тъжни робини в нощната прохлада пристъпват чудните, бели и волни самодиви. След грижите им за юнака те литват в небесата и летят "дорде осъмнат". А след това - след това денят отново се връща: "Но съмна вече." Така заедно с времето и творбата се връща в своята начална точка, там, откъдето е започнала!

Този изненадващ кръговрат, опрян върху денонощния цикъл утро пладне вечер нощ утро, се превръща в скрит, но мощен носител на една от водещите идейно-художествени насоки на творбата. Той внушава на читателя, че след като е стигнало до началната си точка, описанието ще продължи да се движи по очертания вече кръг: рана та на юнака отново е развързана, кръвта му отново ще тече, робините отново ще пеят тъжните си песни, борбата между живота и смъртта ще продължи, а възмогването над гибелта ще се носи във вечността с безсмъртните песни на певците. И не еднократното, завършено възмогване, а възмогването в непрекъснатата борба на този вечен ден, който се е повтарял и преди, ще се повтаря и в безкрая на грядущето.

Внушението за повторителността на деня се носи не само от кръговия развой на времето и смисъла, но и от други, по-частни особености на творбата. Шестата строфа например ("Денем му сянка пази орлица") изобразява не някакъв единичен, обособен, а типично повторителен ден. След контрастния преход "денем" към "настане вечер" пък следващата част почти изцяло минава през своеобразните глаголни форми в сегашно време и свършен вид: "настане" (сравни с "настава"), "изгрее", "обсипят", "целуне", "хвръкнат". Тези форми носят между другото и значението за многократна повторителност, което на свой ред се влива в потока на вечно повтарящия се ден.

Завършването на творбата с повторение на част от нейното начало - повторение дословно или смислово - е нещо дълбоко присъщо на лириката и дълбоко чуждо на епоса и драмата. "Опълченците на Шипка", "Арменци", "Градушка", "Аз искам да те помня все така", "Братчетата на Гаврош", "Сватба" (Фурнаджиев), "Завод" (Вапцаров) - много от бисерите на българското лирическо творчество се връщат по един или друг начин в завършека си към своето начало. В същото време достатъчно е само да си представим, че романът "Под игото", след като е описал погрома на въстанието, завърши с повторно описание на вечерята у чорбаджи Марко, за да почувствуваме абсурдната неприложимост на начално-финалното повторение в типичния епос и драма. (Не случайно от тази абсурдност се възползува Йонеско в някои от своите абсурдни драми). Епическото сюжетно развитие е в основата си причинно-следствено, а в посоката си необратимо. За сметка на това развоят на лирическата творба разчита по-малко на причинно-следствените връзки и повече на допира по общи свойства, еднакви и противопоставни; той е и по-малко конкретизиран, по-малко единичен и еднопосочен и повече обобщително-повторителен. По същата причина на мястото на епически дистанциращото минало време лириката очебийно предпочита сегашното време, като извлича от него противоречивото съчетание от единичния, актуалния миг и повторителната трайност. В крайна сметка лирическата ситуация носи по-богати предпоставки за повторителност и възвръщателност и специфична лирическа общочовечност и универсалност. Затова и възвръщането на творбата към нейното начало е закономерен спътник, а в много случаи и извор на богати внушения на лирическото творчество - както го доказва и Ботевата балада.¹

Изводът, че възвръщането към утрото и затварянето на денонощния кръг придава на така описания ден значение за трайна повторителност, за вечна борба и победа, е само началната крачка към разплитането на един много по-богат идейно-философски и художествен възел. Нека се вгледаме в начина, по който става това възвръщане - в последната строфа на баладата:

Но съмна вече! И на балкана
юнакът лежи, кръвта му тече,
вълкът му ближе лютата рана
и слънцето пак пече ли - пече!

Вижда се, че освен израза "но съмна вече", който с рязката си противопоставност и отсеченост връща описанието от омайната нощ в жестокия ден, всички останали съставки на последната строфа са обновено повторение на отрязъци от предходния развой на творбата. "И на балкана" по словесен състав и място в стиха се свързва с "там на балкана" от началото на първата строфа. "Юнакът лежи" е словоредно обърнато повторение на началото на третата строфа "Лежи юнакът, а на небето" Пак от третата строфа идва и изразът "кръвта му те че" - по-сбита и по-безстрастна разновидност на първоначалното "и кръвта още по-силно тече". "Вълкът му ближе лютата рана" повтаря, като измества в същата по-безстрастна и отдалечаваща насока стиха от шестата строфа "и вълк му кротко раната ближе". А последният стих "и слънцето пак пече ли - пече" повтаря с наблягане и обобщителност отново част от третата строфа: "слънцето спряно сърдито пече". Разбира се, във високата съсредоточеност на баладата повечето от повторените мотиви прозвучават и на други места, например: "лежи и пъшка", "грей и ти слънце", "потънал в кърви" - но тъкмо тези очебийни и целенасочени повторения хвърлят най-здравите мостове между последната строфа и останалата част на творбата.

И така Ботев не само е затворил кръга на времето и тласнал в неговата трайна повторителност описания единичен ден, но е съсредоточил в последната строфа, строфата на разсъмването, някои от най-представителните черти на тоя ден като цяло. В нея са събрани мотиви от първата, третата и шестата строфа, т.е. от основните точки на "дневната" половина на баладата. Картината на разсъмването следователно затваря в сгъстен, концентриран, странно неподвижен миг и миналия, и настъпващия ден с тяхната естествена и конкретно описана подвижност. Към този дълбоко емоционален и философски конфликт между подвижност и неподвижност на времето се присъединява например обстоятелството, че след думите "но съмна вече" без видим развой идва категорично натъртващият стих "и слънцето пак пече ли - пече". Слънцето пече още с разсъмването, казва строфата; слънцето изобщо не се е скривало, подсказва творбата с цялата своя противоречива съсредоточеност - то е там, в средоточието на небосвода, вечен и нетрепващ свидетел на страданието и подвига... И това творбата внушава не само със своята целокупна логика, но и с ред значително по-очебийни детайли. Някъде в нейното начало, по-точно в третата строфа, стоят думите "а на небето слънцето спряно сърдито пече". В непосредното си обкръжение те означават мъчителната психологическа забавеност в страданията на юнака и ужаса на робския ден, но тъй като нищо в художествената творба не действува само в непосредния си контекст, то и думите за "спряното" слънце добиват от развоя на баладата по-широк смисъл и се присъединяват към внушението за неподвижното, спрялото, неизменното време. Разбира се, работата тук не е до наивния въпрос: грее ли слънцето непрекъснато или не - и самата творба казва, че настъпва вечер, че изгрява месецът, че самодивите летят и пеят, докато осъмнат. Работата е до нещо много по-сериозно - във философската и емоционалната дълбочина на противоречието и силата на Ботев поета - да го сплави в художествена цялост. Значението, че денят се движи и времето се развива в кръга на денонощния цикъл, се сблъсква със значението за неподвижния ден и неподвижното време: значението за вечната повторителност - със значението за застиването на вечността в един миг, в една точка; значението за променливостта в този трагичен и величав ден - със значението, че денят е един и същ, вечен и неизменен. И сблъсъкът е спонтанен, неизречен и неразрешен, защото при цялата си дълбочина не е философски самоцелен, а е носител на основното идейно-емоционално напрежение на баладата. В него се отразява задъханата борба между страданието и просветлението, смъртта и безсмъртието, в него се изразява преходът от единичния борец, миг и ситуация към всечовешкото и всевечното; чрез него най-сетне баладата постига част от своята необикновеност и монументалност в слиянието между човек и природа, човек и човек.

Така сложно конфликтна и наситена с философско-емоционално съдържание е основната рамка, в която протича развоят на баладата. Наистина думата "рамка" е най-условното и най-огрубеното, което може да се каже в случая, защото движението на времето е органично сплетено с художествената цялост - противоречивостта в подхода към времето хармонира на драматичната противоречивост на преживяванията, които протичат в него.

Жив - и смъртно ранен, силен - и разгромен: такъв беше в основата си драматичният възел, сплетен още с първите стихове на баладата. По-нататък двете противоположни линии продължават да вървят успоредно една с друга - колкото неразделни, толкова и непримирими. В това се крие и тайната на неотразимата нравствена и идейна сила на Ботевата творба - тя не е просто и плоско възвеличаване на подвига, лека и бърза стъпка към идеята за безсмъртието на бореца. Към победното възвеличаване тя върви през мъчителните извивки на поражението, към прославата на певците - през стоновете на проклинащата уста, към идеята за безсмъртието - през смелия досег на жарещата рана и ледения полъх на смъртта. Както става в голямото изкуство, идейно-художествената победа и тук е отвоювана в борба и превъзмогване на съпротива, завършващото внушение и тук се издига върху основата на огъващото се, съпротивяващо се противодействие.

След като в първата строфа живот и смърт, сила и безсилие са се сблъскали в такъв непосреден удар, следващите стъпки на творбата продължават по предначертания си драматичен път. Пушката лежи замлъкнала от едната страна на юнака, сабята, строшена надве в упорната борба - от другата му страна. Така мотивът за юначеството и поражението се разгръща в нова област, опрян върху по-преки, по-вещни, а затова и по-мъчителни изразители на скока между двете крайни точки. Още в тези първи думи на втората строфа обаче чувството за разгром и безнадеждност започва осезателно да "натежава", за да се излее явно и откровено в нейните последни два стиха:

очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена...

Големият поет и сърцевед, който само след две строфи ще окрили читателя с устрема на вярата и възторга, тук смело се впуска в глъбините на страданието, страдането на тялото и духа с неговата тъмна безнадеждност и самота. Така той е останал верен на жизнената истина на своята идейно-художествена задача: защото след слизането в преизподнята на погрома победният полет се налага още по-неотразимо. Засега обаче духът все още се мята в стоновете на проклятието, все още се люшка с отпуснатата глава на юнака - люшкане, което творбата внушава дори осезателно чрез строгата равноделност на стиховете и най-вече чрез двустранния ход на предишното описание: "на една страна захвърлил пушка, на друга сабя на две строшена".

Чувството за безсилие и самота продължава да се задълбочава и в следващата строфа, третата строфа. "Лежи юнакът" - нейните начални думи - връщат към изходния израз "лежи и пъшка" и го подхващат за нов и по-различен развой, а словоредът и встъпителната поява на глагола "лежи" наблягат върху безсилната скованост на бореца. След тези думи творбата за първи път вижда юнака в широките измерения на пространството: първият поглед е насочен високо към небето, а вторият - ниско към полето. Високо в небето е замряло жарещото сърдито слънце, а ниско, далече, "нейде" в полето пее жетварка. В главоломния обхват на тези противоположни точки, в разтворената бездна между небето и земя юнакът остава "там на балкана" уединен, самотен, неизвестен. Природата и човекът живеят своя ден, а далеч от тях той умира в своята смърт. (Резкостта на контраста и на обхвата в пространството се подчертава и от това, че неговите опорни точки, "на небето" и "в полето" са краестишни рими, а общата емоционална контрастност - от съпоставката между сърдития пек на слънцето и пеенетс на жетварката, което е и песен, и тъжна песен на черни робини.) Започнала с кратко описание на юнака, строфата преминава върху широките картини на околния свят - небето, слънцето, полето, жетварката, след което в четвъртия стих отново се връща на него:

и кръвта още по-силно тече.

Мисловно-описателният преход е рязък и неговата рязкост по обратен път се усилва от присъединяването на четвъртия стих не с друго, а именно със съединителния съюз "и". Между това, че слънцето грее сърдито, че жетварката пее в полето, и по-силното избликване на кръвта от раната причинна и събитийна връзка няма, но тъкмо тази несвързаност подчертава дълбоко емоционалната и типично лирическа връзка между околната; среда, героя и поетическото виждане. По подобие на първата строфа и тук образът на юнака обхваща в пръстен средищната част - а тя, картината на околния свят, е така безотрадна, така потискаща, че раната на страданието започва да кърви още по-силно. Така и описанието на юнака от първата строфа "потънал в кърви, лежи и пъшка" преминава през все по-сгъстяващите се багри на по-нататъшния развой, за да прозвучи тук върху още едно стъпало по-близо до крайното отчаяние и безсилие: "лежи юнакът... и кръвта още по-силно тече". Ходът на творбата неумолимо върви към своята песимистична кулминация.

И тя настъпва и нейният трагизъм разтърсва из основи досегашното описание: вместо сдържания описателен тон лирическият аз заговорва с неудържимо вече вълнение и драматични възклицания, вместо плановото разгъване на мисловни и синтактични единици изказът се накъсва в задъхани недовършени отрязъци, вместо спокойното съвпадение между синтактични и стихови единици изказът се раздвижва в повсеместни преноси (анжамбмани):

Жетва с сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни сърце!

Основните мотиви на досегашния развой - юнакът, смъртта, жетварките, песента, слънцето - се появяват в сгъстена, напрегната близост, обжарени от пламъка на черна, но и бурно непримирима мъка, в която широките противоположности на Ботевата душа са се събрали в типичната ботевска изстъпленост: нека животът си върви над тая поробена земя, нека жетварките жънат робската си жътва, нека безстрастната природа наблюдава мъката и величието на подвига, без да го вижда - нека. Юнакът ще загине. От категоричното утвърждение "жив е той, жив е" в първите думи на баладата до трагично примиреното и непримиреното "ще да загине и тоя юнак" лирическото изживяване неумолимо се движи към най-черната точка на поражението и безнадеждността. Минало през картината на падналия юнак и неговата дълбока рана, продължило през впечатляващите образи на замлъкналото и пречупеното му оръжие, доловило стоновете на проклинащата уста, разгърнало се в широтата на световната самота на героя и в струята на още по-силно бликащата кръв, изживяването се спуска сякаш стъпало по стъпало в бездната на смъртта и забравата. И в думите "ще да загине и тоя юнак" - така страстно отричани и така неминуеми - то достига най-ниското стъпало, за да погледне смъртта очи в очи и... за да се оттласне от нея в победен полет към безсмъртието. В тези думи .е, тъй да се каже, антикулминацията на творбата, в тях е и повратната точка, началото на мощно възземане от проклятието към прославата, от разгрома към победата. Човешки доблестен, нравствено богат, погледът върху земното, човечното, страдащото в подвига изпълнява и по-конкретна художествена задача: художественото внушаване на една идея е толкова по-убедително, колкото по-енергична е съпротивата, която тя преодолява.

Достигнало най-мъчителната си точка, изживяването на покрусата бива рязко прекъснато в незавършеното изречение, в цезурната интонационна извивка на израза "и тоя юнак" и още по-рязко пречупено чрез противопоставния съюз "но" в категорично заповедното и кратко изречение "Но млъкни, сърце!". Не за първи, не и за последен път Ботевата балада извършва такъв смел поврат, такова замашно сблъскване на противоположности. Зад резкостта на поврата стои цялото досегашно и цялото, по-нататъшно развитие на баладата, зад него стои, обосновавайки го и вдъхвайки му убедителност, и такава незабележима с просто око "подробност", че подканата "но млъкни" е отправена именно към сърцето на лирическия аз.

Нека за миг си представим, че в романа на Толстой се появи изразът "Устата на Ана проклинаше Вронски" или пък че в романа на Д. Димов - изразът "Устата на Ирина проклинаше Борис и света на "Никотиана". Нужно ще ни е голямо усилие на въображението, защото в подобен, епически контекст подобни изрази биха прозвучали непривично, неуместно, донейде и безсмислено. И най-раздвоеният епически герой е личностно и субектно единен, и най-противоречивият епически герой е (с нищожни изключения) подлог на действията си: "Ана проклинаше", "Ирина проклинаше". А ето че не лирическият герой на Ботев като личностна цялост "се люшка", "тъмнее", "проклина", а

очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена...

А ето че и призивът "но млъкни" е отправен не към лирическия аз като цялост, а към неговото сърце!

Дребни, трудно забележими тънкости, с които така сме привикнали в лириката, че нужно е за миг да си ги представим в контекст на роман или разказ, за да почувствуваме тяхното действително своеобразие. Тая им незабележимост за активното съзнание на читателя обаче не само че не отслабва, но в определен, специфично художествен смисъл дори усилва действието им в цялостната система на творбата.

Казано най-просто, образът на юнака е раздвоен между неговата цялост и съставките му, при което носители на чувството на безсилие и прокълнатост става не той като цяло, а тъкмо и само те - очите, главата, устата. В художествената литература "овеществяването" на душевните преживявания на героя чрез съставки на неговия телесен строеж е много често и много закономерно употребяван похват - така вещното и духовното още по-органично се сплитат в единството на художествения образ. Специално в лириката обаче този общ похват се развива и с други, по-особени смислово-емоционални функции. Човекът в лириката е по-малко конкретизиран и по-обобщен, по-малко разностранен в свойствата си и по-интензивен в своите мисли и преживявания; по-интимен, по-единичен в своя контекст, в местоименната изява на своето "аз", "ти", "ние" и същевременно по-универсален в своя типизиращ обхват. Така в напрегнатия скок между единично-задушевното и обобщително-универсалното той се разлива върху времето и пространството, природата и обществото или пък се сгъстява в образа на две хубави очи, две бели ръце, един тъмен пронизващ поглед. В динамиката на тези лирически процеси закономерно се стига и до следния специфичен за лириката израз: противоречивите сили в сложната душевност на човека разтварят неговата цялостност и заговорват като самостоятелни образи, а от граматическо гледище - направо като подлози на изреченията. Затова и тъкмо в творби, в които лирическите герои са особено остро раздвоени - примерно между копнежа по пиянска забрава, самоомаломощение и жаждата за борба и мъст - тяхната цялост последователно се разтваря в "сърца" ("те пият, а тънат сърцата им в рани"), в "дух" ("заспаще дух болен в разбити гърди"), в "души" ("че мъст, мъст кръвнишка жадуват души"), в "очи", "лица", "глава"... Затова и в една друга творба с подобно раздвоение на лирическия аз напълно естествено прозвучават думите:

Ах, налейте! Ще да пия
на сърце ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне...

Затова и в баладата за сломения и несломимия юнак има действия, носени от целостта на неговата личност, и действия, носени от отделни негови съставки.

Плът и дух, проклятие и прослава, разгром и победа, смърт и безсмъртие, земя и небе, ден и нощ, зной и прохлада, яснота и унес, черни робини и бели самодиви, тъжна, робска и волна хайдушка песен, отчаяние и възход - колко много са и колко резки са контрастите, които Ботев е сблъскал в границите на една недълга лирическа творба! И през колко мъчителни и рисковано смели извивки минава човешкият дух, за да утвърди с художествена убедителност своята сила и величие. Тези извивки, това раздвоение минават и през образа на юнака и лирическия аз, на бореца за свобода и неговия певец. Борецът, героят е човек от плът и кръв, с които той изстрадва духовната ценност и безсмъртието на подвига си. Борецът, героят е човек с човешки надежди и радости, с чиято жестока гибел той плаща за общочовешката надежда и радостта на свободния дух. От своя страна певецът на подвига, като присъединява гласа си към величествения хор на певците, които "песни за него пеят", изживява със сърцето си, с най-непосредствените си човешки чувства страданията на юнака, неговия трагизъм и гибел. В ботевския размах на това раздвоение и слияние най-мрачните тонове на страданието и погрома се изтръгват не "от името" на юнака като личностна цялост, а от неговото второ аз и проклятието към "цяла вселена" изрича не той, а устата му. Разделителната линия между двата противоположни и противоборствуващи центъра минава, както се вижда, и през сърцевината на основния герой. Така Ботев е постигнал и по-голяма човешка искреност, по-голям драматизъм на конфликта, а и нещо решителноважно за вътрешната логика и убедителност на баладата: наред с другите смислови моменти тая трудноуловима за "ненабитото око" тънкост на свой ред обосновава и подготвя поразителния скок от "ще да загине и тоя юнак" към "той не умира".

След първоначалното сплитане между сила и слабост, борба и поражение развоят на творбата с жестока неотклонност тръгва към осъзнаване на погрома, самотата и гибелта на юнака. В това движение обаче има много доблеест, сила, гняв, вътрешна непримиримост и нещо, за което не можахме да намерим по-точна дума от "ботевска изстъпленост" - и няма дори полутон на размекване или сълзливост. И тъкмо силата да се погледне на подвига в неговите най-трагични, най-тъмни кътове дава право и убедителност на оня главоломен преход от мрака към просветлението; и тъкмо ненатрапващото се инак раздвоение между юнака и неговата проклинаща уста е една от силите, които още от самото начало обуславят и подготвят резкия поврат на "но млъкни, сърце". "Но млъкни, сърце" - лирическият аз, описващ и изживявяващ съдбата на юнака, също тъй е разполовен от основния конфликт на творбата. Живите картини на страданието, на самотността и поражението вълнуват не посредните му чувства и изпълват сърцето му с гняв и мъка. В единството на лирическия аз обаче има не само непосредност и съчувствие към най-видимите и най-мрачните страни на саможертвата. Неговата вътрешна сила се проявява както в смелостта му да погледне трагизма право в очите, така и във възможността му да прозре скритите истини зад видимия ужас на поражението|. Затова и с такава категоричност повелява той на сърцето си да замлъкне - за да заговори неговият вечен спътник и "противоборец", разумът:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят.

Досегашният свят на баладата сменя краските си така рязко, както и тонът на изказа преминава от задъханите недоизречени изречения на предишната строфа в тази тържествена, уверена и съсредоточена в себе си утвърдителност. Същият досегашен свят живее и тук, но така окрупнен, обобщен и просветлен, че допирните точки между двата полюса по-очебийно подчертават широтата на промяната. Конкретното, земното и принизеното "лежи юнакът", "лежи и пъшка" се издига в обобщително - "тоз, който падне в бой за свобода" с физическо-духовната двузначност на глагола "пада" и с великата цел на подвига - свободата. Полето и небето, двете пространствени крайности, сред които страда и чезне юнакът, тук се издигат до обобщителното "земя" и тържествено звучащото в своя стилово-архаичен облик "небо". Тъжните песни на робините, които идат долу от ниското, се сблъскват и преливат с песните, прославящи подвига на герой. И над всичко това, над цялото контрастно единство се издига с извоюваната си победност и категоричност "той не умира".

Тръгнало от рязко утвърдителното "жив е той, жив е", минало през преизподнята на ужаса "той умира", лирическото преживяване се възмогва до измеренията на всечовешкото, вселенното, вечното. Великата цел на борбата разчупва обръча на гибелта и смъртта и сродява бореца със земята и небето, звяра и природата, с безсмъртните песни на певците. Дори и в най-смелия си полет обаче това възвишаване не е опростено еднопосочно и декларативно, не е затворило очите си пред трагизма на смъртта и мъката: юнакът пада в бой за свобода, но не умира, не умира, а го жалеят, жалеят го и - пеят песни за него. Подсказаната още в образа на жетварката емоционална двузначност на песента оживява с пълната си сила тук, за да изрази чрез противоречивото единство между жалеенето и пеенето величествения синтез на горест и победа. (Показателно е, че както и в третата строфа с нейните контрасти "на небето - в полето", така и тук думите "жалеят" и "пеят" са в ключовата краестишна позиция.) Борбата между живота и смъртта продължава и в тази повратна строфа, а просветлението буквално се изтръгва от силите на мрака и отчаянието.

В сложния възел от жалба и прослава, смърт и безсмъртие нито тази строфа, нито пък творбата се разполовява в простия и безстрастен преход от телесна смърт към духовно безсмъртие, нито пък думите "той не умира" означават просто "той не умира духовно!" Цялата творба от първата до последната си дума въстава срещу подобно тълкуване - колкото опростителско, толкова и за жалост разпространено. Юнакът осъмва със същата кървяща рана, очаква го същият ден, същото вечно страдание и възмогване - той е лежал, лежи и ще лежи там на балкана, между пушката и сабята си. "Той не умира" не само като дух, като спомен, като песен, той не умира и със своето младо и силно тяло, и с кървящата върху гърдите му рана. Надчовешкото величие на подвига облъхва с безсмъртие и смъртната плът и в този горещ лъх колкото свръхестествен, толкова и земен диша ботевската стихия на мъката и непримирението.

И тъй сладникавото, недиалектично и по същество нечовечно тълкуване "борецът за свобода изкупва тялом идеята си и братята си роби върху Голготата на свободата, след което възкръсва духовно", е чуждо на творбата, както е чуждо и на светогледа на нейния автор. В "Моята молитва" и в "Символ верую на българската комуна" Ботев явно и недвусмислено обръща идейните, образните и стиловите оръжия на християнската митология срещу самата нея и ги използува с "обратен знак", за да утвърди нови идейни ценности. В "Хаджи Димитър" за явна и недвусмислена борба с християнщината и дума не може да става, но в същината си това е произведение дълбоко езическо - езическо в най-сериозния, най-добрия, най-българския смисъл на думата. Езически са образите на самодивите, езическо е изживяването на природата, езическо е единението между юнака и вселената, езическа е най-сетне и най-главно непримиримостта към гибелта и към разграничаването на героя спрямо идеята, вселената, живота. И може би най-характерно ботевският миг на баладата се крие в това, че и самата тя осъзнава разграничаването, че и самата тя се гради върху мъчителните извивки между умирането и безсмъртието, между мъката и просветлението, но че и самата тя въстава срещу него и - срещу себе си. "Ще да загине и тоя юнак - не, няма да загине" - срещата на двете противоположни точки се превръща в драматизъм на вътрешната последователност, който най-пряко изразява вселенния трепет пред подвига: борбата за свобода, за родната земя, за тъжните жетварки прекрачва границите на обикновеното, последователното, спокойното, ясното и като минава през остри противоречия, навлиза в свят, който е трепетно загадъчен, но и възвишено просветлен. Извисяването над кръвта, безсилието и смъртта не е безбурно, безтелесно, серафическо излитане на духа - то е бунт, то е смърч от страсти, който издига над света човека и подвига му в тяхната цялост.

Изпод перото на Ботев свободата и поезията са се сплели в завладяваща, неразчленима за трезвия и логически разсъдък, но неотразима за човешкия дух призивност. Затова и литературният анализатор, който пристъпва към баладата именно с такъв разсъдък и със задачата да разчлени нейните съставки, за да тръгне по дирите на по-явните и по-скрити връзки и по този начин да разкрие нейното смислово-емоционално богатство и направи нейния художествен механизъм по-ясен и по-ударно действуващ върху читателя, рано или късно ще се изправи пред цялости, чийто комплексен резултат ще бъде качествено по-сложен, по-разноречив и по-неизчерпаем от сбора на така разчленените съставки. И груба грешка би допуснал той, ако реши, че поезията е там и само там, а не в прехода от аналитичното към синтетичното, от непротиворечивото към противоречивото, от изчерпаемото към неизчерпаемото. И в тежък грях спрямо обществената си задача би влязъл той, ако абсолютизира неизчерпаемото и неуловимото и свие пред него знамето на аналитичната човешка мисъл - пък и дори когато го очалва такава трудна и духовна отговорна задача като разбора на Ботевата балада.

Петата, преломна строфа в развоя на баладата, е преломна не само в основната си смислово-емоционална насока, но и в ред по-частни белези, подкрепящи със своето единство общия прелом. Нейната тържествена утвърдителност зазвучава още в петте ударения на началния й стих ("Тоз, който падне в бой за свобода") - а само първата строфа започва с такова голямо съсредоточаване на ударения. Нейната мисловна наситеност и философска обобщителност се разгръща в дълго сложно-смесено изречение, което наистина "тежи" на мястото си, защото е първото и последното в творбата. В сравнение със задъханата накъсаност в предходната строфа изказът тук се разлива много по-единен и цялостен, а преносите (анжамбманите) между първия и втория, втория и третия стих са по-малко резки и в борбата между стихова и синтактично-интонационна цялост наслояват допълнителна значимост върху граничните смислови точки: "за свобода - той не умира", "него жалеят - земя и небо". Драматичната начупеност между смисловите контрасти обаче продължава да раздвоява и тази строфа, а пък да разчетворява и следния неин стих:

земя и небо, звяр и природа...

Противоположността между "земя" и "небо" се удвоява вече по белега земност - широта в израза "звяр и природа", а началното (анафоричното) в "земя" и "звяр" и противоположността на полустишията по фонетична сонорност (м, н - р) дават приноса си към противопоставянето и съчетаването на вселенните измерения, обгръщащи юнака. Насечената единност на третия стих обаче не е самостоен, затворен в себе си елемент - тя е и контрастен фон, на който прозвучава заключителната и вече високо единна утвърдителност на последния стих:

и певци песни за него пеят.

Вместо четирите предходни образа (земя, небе, звяр, природа) - единният образ на певците, вместо различията и контрастите - очебийното, максималното единство на думите "певци", "песни", "пеят", споени помежду си от общия си словесен корен (т.нар. фигура етимологика). Така завършващият стих на решителната пета строфа прозвучава като категоричен акорд, който извежда досегашните лутания и контрасти в единна, песенно наситена, просветлена увереност.

Така завършва и първият сблъсък между двете противоположни сили в баладата.

При цялата си емоционална напрегнатост петата строфа е мисловно богато наситена и обобщителна. Това се дължи и проявява и чрез нейния словесен състав, чрез голямата съсредоточеност на абстрактни понятия обобщителни изрази - "тоз, който...", "свобода", "земя", "природа", - които релефно се открояват сред конкретната словесно-образна тъкан на баладата. Петата строфа наистина прекъсва говора на сърцето и издига преживяването от зримото и единичното към универсалното. Полетът на идеята обаче не се откъсва от твърдата почва на земното, на сетивно-духовното единство на творбата - както това доказва и нейният по-нататъшен развой.

Шестата строфа ("Денем му сянка пази орлица") прави нов рязък поврат към живота и конкретна картина на деня и участта на юнака. Връщането е много очебийно, но тъкмо тази му очебийност подчертава дълбоките промени, настъпили след обобщително-възвисяващия патос на предходната строфа. По-ограниченото и моментно определение на времето в израза "жетва е сега" се измества към единното и повторително представяне на деня - "денем му сянка пази орлица". На картината с жарещото, сърдито слънце скрито отговаря разпереното крило на тази орлица. На все по-силно бликащата кръв - "и вълк му кротко раната ближе". На чувството за самотност, незнайност, изоставеност на юнака - братската грижа на юнашкия сокол. Така предишното обръщение "него жалеят земя и небо, звяр и природа" получава нова плът и кръв и с нова сила се изправя срещу напора на поражението.

И въплътяването не е плоско илюстративно, защото новите образи са здраво свързани с предходното развитие, което частично повтарят и частично отричат, а и с българската национално-духовно атмосфера, която творбата така цялостно носи. Соколът и орелът разперват крила над болните и ранени юнаци от българската народна песен, образите им живеят в най-борческите висини на нашата национална духовно-ценностна система. Освен това, ако по-преди юнакът се губеше в бездната между небето и полето, тук разстоянията се смаляват и животните го ограждат с грижите си в задушевна близост. Творбата прави първата осезателна крачка към топлата нежност на нощта и сестринската грижовност на самодивите в следващите пет строфи от развоя си.

Следва >>>

© Никола Георгиев, 1974
© Издателство LiterNet, 25. 08. 2001
=============================
Публикация в сп. "Литературна мисъл", 1974.
Публикация в кн. на Никола Георгиев "Сто и двадесет литературни години", С., 1992.
Публикация в "Анализационни наблюдения", Шн., 1992-1994.