МЕЛОДРАМАТА НА ДЕТСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Мая Дългъчева

web

Статията “Драмата на българската литература” на г-н Стоян Вълев ми дава повод да споделя някои мисли за съвременната българска детска литература. Въпреки че, както казва един приятел, “Много е трудно да хванеш черна котка в тъмна стая, особено когато котката липсва”.

Защо мелодрама? Защото ситуацията при детската литература е тъй жалка, че твърде наподобява сапунен сериал. В първи епизод съкрушената булка реве “Ах, нещастната аз! Господ ме наказа да нямам деца!”, а в триста и първи става ясно, че през цялото това време тайно е гълтала противозачатъчни. Следва разкаяние и помъдряване, но междувременно я е хванала критическата.

Подобен е и сценарият в детската литература. На нея се гледа като на сапунка - лесна работа, второ качество, ала-бала... Нищо общо със сериозната литература. От време на време някой проплаче: “Никой не пише за деца! Детската литература е в колапс!”

Но какво се случва в следващите епизоди?

Предлагам само наброски, които са по действителни случаи, въпреки че звучат като художествена измислица.

В регионален план: Автор на детски стихове продава имот. С немалка част от частта, която му се пада, финансира лелеяното си отроче. Плаща и на регионален художник (таксата му е с национален мащаб), за да е всичко наистина - с илюстрации, нали е за деца. Книжлето чака ред в регионалната печатница, смотано между етикети за буркани, фактури и визитки. Най-сетне излиза на бял свят! Някои подмятат, че е копеле - нямало ISBN, да не говорим за редактор и издателство. Авторът обаче е щастлив, мили са му дори правописните грешки, пръкнали се при набора в печатницата. Сбира в кварталното кафене мало и голямо - основно роднини (ще му носят славата до девето коляно), стари приятели (водят внучета), може и кварталния пияница в заварено положение - нека има и представител на обществото. Авторът черпи по кафе. После по бира. После “Бре, добре, че си взех мрежичка с домашна ракийка!” Всеобщо веселие - всеки има своя звезден миг. Някои го тупат по рамото, някои тихичко злословят. Никой не купува повода за тържеството. По първи петли, с матов блясък в окото, авторът подарява по книжка на останалите с него съмишленици. Мисълта му се лута от “Кво ще ги правя в гардероба?” до “Може пък да я разлистят...”, после изчезва.

Край на звездния миг.

Две години по-късно: Авторът обикаля регионалните училища, влиза от клас в клас и с укоризнена усмивка рекламира тефтерчета: “Листите им не падат, с телче са... Има и графа за телефончетата да си записвате... Само два лева... Който си купи тефтерче, получава подарък - книжка със стихчета!” Тук вече и онези, които почти са се навили, се отказват.

В национален план: Следняколко поучителни наблюдениянагорния случай (в несъществениразновидности) решавам да си спестя регионалните унижения, нарамвам си ръкописите и се изтипосвам напосоки в първото национално (столично) издателство. С трепет под лъжичката и звезди в косите. Сълзи в очите следват малко по-късно.

Апартамент, превърнат в офис - чаши с остатъци от кафе и мухи, полепнали по ръбовете, разбъркани ръкописи, поръсени с цигарена пепел, издател с нервен мобифон в ръка... Много любезен, с широка алтруистична усмивка: “Да, кажете? ...Ммм-да... Български автор. При това - жив?! Съжалявам. Сигурно са хубави нещата, но... Ние печатаме само класици, пък и те не се харчат...”

Дори не разлиства ръкописа. Преглъщам сълзите.

Тръгвам към друго издателство - популярно, издава предимно детска литература, собственици са мои отдавнашни познати (пишещи).

“Оооо, здрасти, как си! Сядай да пием по кафе. Какво? А, приказки. Че ти не пишеше ли сериозни стихове?... Искаш ли да ти подаря няколко книжки? На общи познати са, ама сбират прах и ми пълнят шкафовете. Приказки значи... Остави ги, може да ползваме някой абзац в новите учебни помагала.”

Тръгвам си с една торба книжки на общи познати, някои - с автограф за издателя. И с ръкописа - свиди ми се да го кълцат на абзаци. Добре, че не го разлистиха!

Отивам в третото издателство. Офисът е стилен - мрамор, компютри, кафемашина... Пак пия кафе. Пак не ми отварят ръкописа. Искат координатите ми и обещават да се обадят.

Знам, че няма да го направят. Тръгвам си с мисълта, че съм си сбъркала посоката.

Изненада! След месец телефонът звъни. Канят ме във връзка с ръкописа.

Много любезно, с топла усмивка ми обясняват: “Всички в редакцията го четохме. Много ни хареса, много се забавлявахме. Искаме да издадем книжката, имаме и добър художник... Но. Но, нали разбирате, български автор... Ако поемете половината от разходите... Ние имаме разпространителска мрежа и като я продадем, ще си покриете сумата.”

Поемам ги. Поема ги мъжът ми всъщност с думите: “Поне да имаш шанс.” Излиза хубава книжка. “Мазна” по думите на един познат - с богата илюстрация, гланцирани листи, фолио на корицата и ... солена цена. Връчват ми половината тираж с думите, че ми се полага - платила съм си го. Своята половина издателството ползва предимно като перо “рекламни подаръци” - по книжни панаири и детски тържества. Може да си го позволи - познати изчислиха, че им е излязла почти безплатна.

Авторът обаче е щастлив - хубава книжка стана! Отразиха я даже в някои национални седмичници. Появи се и в по-големите книжарници (не моята част от тиража). По-нататък нещата се повтарят почти както в регионалния план. Спестих си унижението да я предлагам като бонус към тефтерче и си я държа в гардероба. Понякога подарявам.

Докато един ден не чух изсъскване зад гърба си: “Виждали ли сте книжката й? Кой знае откъде е минала, за да я издаде!” Имаха предвид други пътища, макар че и моите не бяха леки. Как можах да си повярвам, че съм избягнала унижението?

В световен план: Няколко години по-късно ми звънят от София. Междувременно съм успяла чрез познати и приятели да разпространя първата си книжка тук-там. Любезен глас: “Препоръчаха Ви учителки от Бургас. Направихме допитване за млади български автори и те предложиха вас. Става дума за следното: Организира се международен семинар за автори от Източна Европа. Всяка държава излъчва по пет свои детски автори. Тъй като лекторите са американци, трябва да владеете английски говоримо.” Питам каква е целта на заниманието. “Ами българските автори ще бъдат обучавани как се пише по западен модел. Нали знаете - два-три реда текст, с преобладаваща илюстрация...”

Не заминавам на семинар. Не защото не владея английски говоримо.

Но не се е разминало - сигурно пет са заминали.

Спомням си Сент Екзюпери: “Откъде произхождам аз? От своето детство.”

Какво детство? Компютърни игри (само от имената им ти настръхва косата), телевизия (от Мишо Шамара, през хиляди Миранди, та до Луна), вестници (“Бомба избухна в столичния квартал...”, “Внук закла баба си...”, “Корупцията е повсеместна...”)... Вече и футболът на двора е носталгичен спомен от далечното минало на тате.

В клас изучават класиците, въпреки че са им доста далечни. Но и на учителите май не са им особено близки. Резултатът е бавен, но сигурен - децата намразват литературата. Загубват дори възможността да я открият, защото никога не ще посегнат към книга по собствено желание.

Съвременна българска детска литература липсва.

Какво остава? Книжките по западен модел - два реда текст и преобладаваща илюстрация. Лъскави, шаренки, мечта! Колко е сладка тази Барби и почти няма думи - показват ти всичко нарисувано като за малоумник. Една шапка от вестник вече се представя в дълга цветна схема. Защото е много сложно.

И все по-сложно ще става.

Но не е болка за умирачка - на управляващите ще им бъде по-лесно да управляват хора без мисъл. А на немислещите няма как да им блесне, че са спрели да мислят. Дали пък именно това не е целта?

Чета приказките на Оскар Уайлд на дъщеря ми и се чудя как ли биха се побрали в западния модел? Бая рисунък ще трябва.

Чета й моите приказки и се чудя защо ги пиша.

Може би, за да произхожда от по-хубаво място.

Защото, ако днес попитаме децата откъде произхождат, тишината ще е оглушителна. Отговорът ще дойде след години. И няма да ни хареса.

Не ми се иска да правя обобщения. Само ми горчи в устата, когато чуя, че съвременна детска литература...

Аз лично познавам няколко добри български детски автори.

Но живи.

© Мая Дългъчева, 2003
© Издателство LiterNet, 07. 09. 2003
=============================
Първо издание, електронно.