Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДРАМАТА НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Стоян Вълев

web

Случаят със Стефан Бонев е показателен за днешното състояние на българската литература. Винаги съм твърдял, че никога нашата литература не е била в такова безизходно положение, в каквото се намира сега. Никога, както днес, не е вилнял такъв страшен и прецизен антиподбор, никога литературата ни не е била така чудовищно манипулирана. Но това са само твърдения, а къде са фактите?

Случаят Бонев е отлична илюстрация за състоянието на нещата. Един безспорно талантлив автор, който няма дори и издадена книга, въпреки че повече от десетилетие пише. Как да има книга, като днес и българският Шекспир, Достоевски или Томас Ман да се появи - ще трябва да плати! Минимум две хиляди лева на издателствата, чиито бизнес включва и такова перо за печалба - издаване на българска литература.

Друг е въпросът, че цената за отпечатването на една книжка от сто и петдесет - двеста страници, с меки корици, на вестникарска хартия, подготвен за отпечатване ръкопис, което авторите сами извършват, не струва повече от хиляда лева. Какъв е процентът печалба, който си калкулират издателите? Сметнете сами. Такъв процент печалба не успяват да постигнат от издаването на чужда литература. Днес част от издателствата формират фактически печалбите си от българската, а не от чуждата литература. (Случи се така, че обстоятелствата ми помогнаха малко да поразбирам от печат и съм готов да представя калкулация за всяко свое твърдение относно цените...)

Така че издаването на книга днес се превърна в непреодолима бариера за писателите, като причината е не в творците, а в издателите.

При тази ситуация днес издават книги само тези автори, които могат да осигурят пари за отпечатването. Останалите? Или пишат за чекмеджетата, или се отказват от литературата. Повечето правят второто. Стефан Бонев е едно изключение, може би защото се е занимавал дълги години с журналистика, а тя ти дава кураж да продължаваш. (Знам че е така, тъй като с този човек, с когото не сме се виждали от доста години, сме преживели заедно твърде много възторзи, падения и покруси на журналистическото поле, заедно с всички хора сме преплитали нозе в маратона към нищото...)

Следователно - преди Промяната билет за литературата се получаваше само ако изповядваш комунистическите идеи. Е, добре, а днес какво трябва да изповядва един писател? Днес имаш шанс единствено, ако се присъединиш към групата, която твърди, че разказването на истории е отживял етап в литературата. Ако си сред тези, които не се съгласяват, означава, че не си част от литературата. Но и преди Промяната, всеки който не изповядваше социдеите, творчеството му не се признаваше за литература. Така, и тогава, и днес, едно схващане за литературата се превърна в господстващо, и не само това! То започна да се самопредставя за цялата литература. Познато и безперспективно деяние. И символизмът се считаше за цялата българска литература, а твърде скоро стана ясно, че е само едно от многото течения...

Всичко би било чудесно, всичко би било израз на тъй въжделения плурализъм, ако средствата се подбираха и не се воюваше на живот и смърт с всичко различно.

Днес двата съюза (СБП и Сдружението) и техните издания се държат така, като че ли всеки от тях представлява цялата литература. В обзорите им за литература за писателите и поетите от другия съюз не се споменава нито думичка! Каква представа ще си създаде един чужденец, ако чете само едно от двете издания? Това е нелепо и развеселяващо, макар да се действа на принципа “само написаното остава”.

Стана така че по времето на социализма имаше десетки безвъзвратно погубени таланти, които просто не получиха достъп до литературния печат. Огромната част от тези хора не издържаха, самоунищожиха се като творци. А кои охраняваха тогава така стръвно литературните крепости? Писателите.

И сега е така.

Днес литературата ни се превърна в строго охранявана зона. Медиите станаха достъпни единствено на малцина, на тясно ограничен кръг от писатели - кой не може да ги изброи на пръстите на едната си ръка? За това вина носят обаче не медиите, казвам го от личния си опит на журналист. Вината е в октоподите.

На практика българската литература се обезлюди. Заварените от Промяната имена, които се считаха за “големи” и за “живи класици”, закръжават в литературното пространство единствено за да грабнат поредното парче от тортата - орден, наградка и отново застиват, обаче готови за пореден скок. Забелязвате ли, че единствените оживления, предизвикани от сегашната ни литература, са били предизвиквани от пари... Или кой да ги вземе, или кой е бил лишен от тях, а той неблагодарника, взел че “обеднял” та дори и неблагоразумно, нетактично и невъзпитано умрял...

Всъщност литературата е твърде печеливш бизнес. Но в малката страна условието е да печелят малцина. Но кога не е било така в България? Е, винаги ще има умеещи да печелят - охранени, лакействащи господа и дами - поетеси, метреси... Да, но сега нещата приеха толкова уродливи форми! Сега вече българската литература е притисната до стената - въпросът е - ще оцелее ли?

Ще привлека чужд авторитет, Войчех Галонзка написа още преди години - никога българската литература не се е центрирала около значимите си творби. А това значи и около значимите си творци, то се подразбира. Достатъчно е да си припомним кои бяха начело на литературния живот у нас преди Промяната, даже и един Христо Радевски в своя дневник не намира по-ласкава оценка за тях от “плазмодии”... Е, имаше и пролуки, например, през 30-те години на ХХ век, когато, да речем, думата на Елин Пелин тежеше, макар че това се дължеше не на уважение към литературното му творчество, а на приятелството му с Царя... Но пък веднага след трийсетте години начена вакханалията на втората половина на 40-те...

У нас винаги е имало свръхамбициозни хора, които са се опитвали да надянат усмирителна риза на писателите и да манипулират литературния процес. (Всъщност историята на нашата литература е история на усилията да бъде изтикана от нейното нормално русло.) Това е най-видно днес.

И става така - даже и в чужбина, дори и най-вече там, ще откриват стойностните ни творци. А няма да се обръщат към онези, чиито имена им се натикват и натрапват от кого ли не - и от културните ни аташета, и от държавните ни агенции, от министерствата.

И ще стане така, че спасението на истинската ни литература ще трябва да се търси в чужбина. То и оттам ще дойде. И, разбира се, от българите, живеещи зад граница, защото се оказва, че те са съхранили в по-голяма степен чувството си за стойностите.

Никога омразата към различието не е вземала такива патологични размери, както днес в нашата литература. То си беше и логично - литераторите преди Промяната не допускаха никакво различие, така и сега литераторите унищожават като валяк всичко, което не е като тях.

Всяка литературна епоха поражда следващата, но с обратен знак. Методите, обаче, у нас поне, остават същите. Бях изумен, когато от една медия редакторката откровено ми призна - “Трябва да Ви проучим, преди да представим книгата Ви!”. Не се чухме повече с дамата, явно резултатите не са били благоприятни за особата ми. Преди Промяната беше същото, дори и в езиково отношение нищо не се е променило...

Стигна се до парадокса - за да бъде признато едно произведение за литературно, то трябва да престане да е литература. Разбирате ли абсурда? До такъв не се е стигало в нито една страна! В мига, в който престанеш да създаваш литература, ти ставаш общопризнат литератор. Четен само от тесен кръг хора, които изповядват едни и същи скучни, плоски, неинтелигентни, за мен поне, схващания.

Причините, за да стигнем до това състояние на нещата, са твърде много. Не му е сега мястото да ги изброявам.

Такава е диагнозата на нашата болест. Но тя е част от болестта на обществото ни. Литературата не можеше да остане един “остров на блажените”. Тук се разиграха почти същите процеси, както и в цялото ни общество. И тук властват корупцията, разграбването, рекета, борческите групировки, наемните убийци, наблюдаваме стремително забогатяване и безкрайно обедняване. Разбира се тук рядко се стига до физически убийства, въпреки че и това го има. Как да квалифицираме отношението към един Христо Фотев? Или към десетките други писатели и поети, които тънат в бедност и унижение? Следователно има го и физическото изтребване, но само дето не е пряко. И крайно време е да се разбере - не държавата носи вина за положението, а единствено и само литераторите! (Нарочно разделям двете понятия - “писател” и “литератор”. У нас наставници и управители в литературата най-често са “литераторите”, а “писателите” са управляваните... ”Литераторите” нямат почти никакъв влог в литературата, те са просто спуснатите отнейде “командири”, изпълняват ролята на еничари...)

Всичко това означава само едно - нашите български проблеми, в които сме затънали до гуша, не са икономически, не са политически, те са само и единствено морални!

Защото сега в нашата литература влизат много повече финансови средства от когато и да е било. Това отлично знаят неколцината, през чиито ръце преминават тези средства. Днес проблемът не е в липсата на финансиране на литературата и културата. А в това, че представата за литература и култура се смалява с всеки изминат ден като шагренова кожа. Тази натрапена и умело поддържана представа за литература и култура изключва автоматически достъпа до литературата на огромната част от българските творци.

Някога ще се напише и такава една история - история на днешните ни литературни нрави. Ще е ужасяваща книга. А факти колкото щеш, една голяма част присъстват във вестници, списания, книги, в интернет, няма нужда и да се тълкуват и обясняват, достатъчно е само да се публикуват отново, да се прочетат, за да се разберат...

Защото, когато един писател е сред организаторите на една балканска среща на творци и на нея той се самопредставя, то това какво е? И когато разходите за тази среща се поемат от държава, дарители или данъкоплатци, тогава? И весело, и тъжно, но и страшно, е, най-вече показателно за морала... Но този е от най-невинните примери, които бихме могли да отминем и с подобаващото в такива случаи снизхождение...

Знам, че на мнозина този текст ще им се стори вулгарен. Но как да пишем за славеите и розите, когато Лисабон е срутен до основи?

Знам, че след този текст ще последват удари от неидентифицирани източници. Но аз съм свикнал още от 1990 г., когато поех да ръководя един нов вестник, породен от Промяната, и наивно си въобразявах, че участвам в разчистването на авгиевите обори. Смятах, че никога повече няма да се появят чудовища в родината ни. Но те се родиха или преродиха, всъщност има ли значение? Не е ли по-важното, че ги има?

Помня как в редакцията ми гостува един емигрант, който не бе виждал своята родина цели 45 години. Поговорихме тогава, през вече далечната 1990 г., и при раздялата, най-приятелски усмихнат, този човек ми каза: ”Ето ти визитната ми картичка и се обади. Ще те чакам, ще ти помогна да се уредиш. Защото тази държава никога няма да се оправи!”. Поех гланцираното картонче и вече го мразех.

А картичката му я пазя.

 

 

© Стоян Вълев, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 09. 2003

=============================
Първо издание, електронно.