Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ДЕТСКА КНИЖКА - СПЯЩА КРАСАВИЦА В ПАТИЛАНСКОТО ЦАРСТВО

Мая Дългъчева

web

Преди време написах една статия за съвременната българска детска литература, която започваше с горчивата реплика “Много е трудно да хванеш черна котка в тъмна стая, особено когато котката липсва”. Горчивината ми идеше от констатациите на някои критици, че днес не се пише за деца, че липсват нови български детски автори. И се опитах да кажа, че автори не липсват, липсват книгите им.

Днес ми се иска да започна със Сент Екзюпери: “Откъде произхождам аз? От своето детство.” Защото съм убедена, че проблемите на детското изкуство и в частност на детската литература имат много по-дълбоко влияние, отколкото изглежда на пръв поглед.

С какво израстват днешните деца всички знаем - телевизия, компютри, механични играчки... Нищо лошо. Но и нищо, което да провокира малчуганите да мислят, да експериментират, да се идентифицират с положителни герои... Мечтите на съвременното дете се простират дотам - като порасне, да има мускули като Супермен или рокля като на Барби.

Защо децата днес не искат да четат?

Причините, по мое мнение, са следните:

  • първо, естествено, човек избира онова, което не изисква усилие;

  • второ - за да посегне към книгата, детето трябва да я обикне от съвсем мъничко, а родителите обикновено са забързани, угрижени и вече рядко имат време да четат на децата си;

  • трето - в училище се изучават автори, чиито произведения напоследък са с обяснения на думите под линия, а и малко учители днес, съвсем обяснимо, имат възрожденския плам да преподават литературата като изкуство... В резултат децата гледат на детските творби по-скоро като на сух учебен материал;

  • медиите шумно отразяват спонсорите на деца-сираци, но никой не шуми около факта, че децата ни остават духовни сираци, защото няма желаещи да спонсорират изкуството за деца;

  • държавата се грижи за благоденствието на малцинствата, но някак й убягва или не иска да забележи все по-разрастващото се малцинство четящи.

Изреждам това, за да поясня, че за жалост, в днешното ни Патиланско царство май няма друг заинтересован от това детската книжка да стигне до детето, освен издателят и авторът, ако е жив.

Къде е мястото на съвременният български детски автор и какви са неговите патила?

Иска ми се бегло да проследя книжния пазар в периода от 90-те до днес. В началото на демокрацията българските книжки бяха пометени от пъстрите, красиво илюстровани чуждоземни издания. Бях млада майка тогава и помня с какъв глад купувахме всякакви книжлета. И на нас очите ни се пълнеха от картинките - какво от това, че текст почти липсва... След време българската класика достолепно зае мястото си по лавиците сред световната. Каква е ситуацията днес? Майките вече трудно дават парите си за книжка “без думи”, колкото и шарена да е. Когато решат да купят книга, искат да е пълна, т.е. - да има какво да се чете, пък хайде, като няма картинки, няма.

Какъв е изборът? На едната лавица са ярките корици с Уолт Дисни, Барби, Уич... На другата са строени поредиците българска и световна класика в пет различни цвята корици, пет различни издателства и повтарящи се заглавия. И тук-там, пръснати, сякаш случайно поникнали, без свое място - книжките на съвременни автори. Обикновено семпли откъм илюстрации и хартия. Тоест - между класиката и пъстрите еднодневки сякаш се мъдри един празен рафт.

Защо съвременният български детски автор така трудно стига до своя читател? Искам да отбележа, че под “съвременен детски автор” не визирам млада майка (респективно - баба), която, докато малчуганите отрастват, се е вдъхновила и написала 20 стихотворения, отделила е от залъка си, дала ги е в местната печатница и ги е подарила на роднини. Нито някои пишещи, които направиха издателства, за да издават себе си и да печелят. Впрочем, пишещ и автор не са съвсем идентични понятия. Имам предвид талантливи автори, които знаят що е литература, имат собствен стил и искат книжката им да стигне по-далеч от махалата. На тези, които смятат, че такива няма, бих посочила две имена, които са открития за мен. Те може би са известни на тесен кръг интересуващи се, но със сигурност са неизвестни на широката публика. Единият е Николай Милчев - млад автор, който твори истинска поезия за деца. Книжката му “Бяла залисия” има награда от СБП, но не присъства по книжарниците.

Другото произведение, от което съм силно впечатлена, е приказният роман “Най-златното злато”, издаден през 90-те години. Негов автор е Петя Караколева. Романът е и поетичен, и динамичен, и ненатрапливо философски, и извън времево-пространствените граници - по нищо не отстъпва на световната класика. За жалост, сбира прах в библиотеките.

Сигурна съм, че във всяко градче има поне по един автор, който твори за деца. Мнозина от тези хора вероятно никога няма да видят творбите си, облечени в книжка. А сигурно някъде сред тях е нашата Астрид Линдгрен, нашият Шарл Перо.

Тук искам да задам един въпрос, който е много болезнен: защо се подхожда с такова недоверие към съвременните автори?

Ще споделя своя личен опит.

Когато преди около пет години тръгнах да обикалям издателствата, думите, с които ме посрещнаха в първото издателство, бяха: “Български автор? При това - жив?! Абсурд!”

Няколко години по-късно, на представяне на книжката ми пред деца, едно от тях, виждайки ме, възкликна: “А! Ама тя жива ли е?”

Звучи като черен хумор, но не е дотам смешно. Издателствата се страхуват да рискуват с млади и неизвестни БГ автори, вследствие на което децата остават с впечатление, че детските книжки са елемент на миналото - че те са написани преди векове и техните автори отдавна са покойници.

Защо издателските къщи избягват да публикуват нови автори за деца? Моето лично обяснение е, че в ситуацията, в която сме поставени, пред дилемата “хляб или книга?”, идеалистът, избрал книгата, вероятно ще заложи на познатото, на сигурното, на класиката... Но напоследък все по-често към мен се обръщат учителки или познати с молба: “Абе ти повече следиш книжния пазар, посочи ми нещо хубаво за подарък... Ама да не е “Спящата красавица” - имат я и на филм, и на книжка, и на оцветявка... Кажи нещо по-ново, съвременно...” С тези думи в никакъв случай не отричам класиката, напротив - тя е такава именно защото е жива и днес. Като че ли има пренасищане с класика обаче, за сметка на недоимъка на съвременна детска литература. А съвременното българско дете се нуждае от съвременен - и български - автор!

Естествено, както в литературата за възрастни, в детската литература също има и плява, и зърно. Но в никакъв случай не е по-лесно да се пише за деца. Наред с това е много по-отговорно. Народът е казал: каквото посееш, това ще пожънеш. Както тялото е проекция на храната, която поема, така и душата е проекция на храната, която поема. А към детската душа трябва да се пристъпва с внимание и любов. Защото духовността се поражда от духовност.

Време е да започнем сами да ценим себе си. И както в магазините напоследък, така и по книжарниците да се появят щандове с надпис “Изберете българското!”

Защото е малко обидно да ти кажат, че имената на нови детски автори обикновено се поставят на задната корица със ситен шрифт. Още по-унизително е сам да съжалиш, че са сложили името ти отпред, защото заради това книгата ти не върви.

Стигайки до този кръстопът, според мен може да има и друга посока. Надеждата ми е породена от това, че колкото и да е трудно, все пак вече има издатели, които не се боят да отпечатват нови български автори. И да създават истински детски книжки, такива, каквито трябва да бъдат - с хубав текст и хубави илюстрации. Остава само да събудим нашата Спяща красавица и да я отведем при хилядите малки принцове и принцеси, които да я обикнат.

Как би могло да стане това? Няма да кажа нищо ново, непознато и оригинално. Само ще напомня някои от механизмите, които работеха и още работят.

На първо място - живият контакт между автори, издатели и деца. Няма защо да се убеждаваме, че рекламната дипляна или ТВ рекламата има същия ефект както една среща на живо с децата. Рекламните материали потъват в общия поток, докато един разговор с децата, в който можеш да прочетеш откъс от книжката или издателят да проследи пътя на една книга, оставя отпечатък много по-дълго. Ефектът е двоен, първо - поражда се интерес у детето към четенето и книгата, второ - количеството продадени книжки сигурно се равнява на най-малко месец продажби от книжарниците.

Важно е също така издателствата да имат пряк контакт с училища и детски градини. За щастие там все още се предпочитат книжки за подарък. Може би, защото все още и учители, и родители принадлежат към последното четящо поколение. От личен опит знам колко е трудно, наред с пряката си работа, да отделиш време за търсене на подходяща книга за някой празник. Книжният пазар е наводнен и е непосилно за два часа да се ориентира човек в цени и съдържание. Облекчение би било веднъж или два пъти годишно издателствата да изпращат каталози на новоиздадената детска литература по учебните и детски заведения. Да се даде възможност на учителите да разгледат спокойно, да поръчват директно и да ползват отстъпката за по-големи количества.

Не знам дали сега се практикува някъде, но си спомням навремето и гостуващите по училищата щандове за детска литература. Децата обикновено рядко имат възможност сами да изберат и да си купят книжка. В повечето случаи зависят от възрастните - ако родителят избере книга вместо шоколад, комикс или воден пистолет, добре.

Ако в училищното фоайе обаче за седмица гостува щанд с книжки, детето ще бъде заинтригувано, ще може да разглежда, да попрочита и може би да поиска да си купи. Предполагам, че и училищните настоятелства няма да имат нищо против някаква отстъпка да остане за училището, имайки предвид състоянието на учебните заведения днес.

Не е кой знае колко трудно също в по-големите книжарници, наред с табелките “Съвременна българска поезия/ проза”, да се отдели и една лавица с табелка “Съвременна българска детска литература”.

Бих искала да подчертаяи неоценимата роля на библиотеките.Детският отдел на една библиотека е идеалното място за срещи на автори с техните малки читатели.

Освен това библиотекарят е човекът, който може да насочи, да препоръча, да предложи съвременен автор.

Библиотеката е и онова огнище, което може да допринесе за съхраняването на любовта към книгата изобщо. Ако някога беше нещо нормално да ходим всяка седмица в кварталната библиотека, днес вече чувам деца, които питат “Какво се прави в библиотеката?”

Да, времето е друго. Но вместо да се тюхкаме и примиряваме с това или да чакаме детето да протегне ръка към книгата, ние можем да протегнем книгата към ръцете му.

Пример за това, че интересът към писаното слово все още е жив, е и прекрасният Национален фестивал на детската книга в гр. Сливен, чийто вдъхновител е също библиотека - “Сава Доброплодни”. Фактът, че вместо да се проведе веднъж и да изчезне, той се разраства и се превръща в международен, е красноречив. За съжаление, е единствен по рода си в страната.

А би било чудесно Празник на детската книга да има във всеки град. Ако няма средства да се направи подобен фестивал, с минимум усилия и средства могат да се организират други мероприятия - илюстрация на любимо произведение, карнавал на приказни герои, литературни състезания между децата... Това би могло да стане дори в рамките на един час на класа - нужно е само желание.

Ако има желание, вероятно биха се намерили и спонсори, които да финансират един национален конкурс за нова детска книжка. Надали ще са необходими толкова много средства. Но престижът на съвременния детски автор, а редом с това и престижът на спонсорите, положително ще нарасне.

Може би всичко, казано дотук, звучи твърде идеалистично и възрожденски. Известно е, че във всички времена на възрожденците се е гледало с доза присмех. Но и във всички времена именно възрожденците са променяли историята.

Наивно е другото - да очакваме някой да ни свърши работата или да се надяваме, че децата като поотраснат, изведнъж, от само себе си, ще започнат да четат.

Точно ние, от изчезващото четящо поколение и точно сега, защото няма време за губене, трябва да вдъхнем на децата обич към книгата.

Защото, ако не съществуват малките читатели, обезсмисля се и появата на нови детски автори.

Защото малчуганите днес могат да минат и без нашите приказки и стихчета, но как ние, като родители, утре ще минем без нашите деца - когато улицата ги погълне или напуснат родината?

Защото хубавата детска книга е едно от малкото останали неща, които учат детето да различава доброто от злото.

Защото, ако оставим Спящата красавица да спи своя стогодишен сън, след век днешното Патиланско царство може да се е превърнало в остров Тамбукту.

Защото от всички нас, съвременните автори на нашата обща българска детска приказка, зависи тя да има щастлив финал.

 

 

© Мая Дългъчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2004, № 5 (54)