ЗА НАЧАЛО

Георги Господинов

web | Литературата - виртуални срещи

Работата ми на редактор в литературен вестник и на четец на ръкописи ме е научила, че има смисъл само от конкретната работа с текста и неговия автор. Впрочем така действат и истинските курсове по творческо писане. Тъй като тук курсът е виртуален и поканата е за предварителен текст, ще трябва да се движа слепешката и да следвам най-вече посоката, без да съм сигурен, че съм налучкал пътя. Ще се опитам поне да бъда кратък и конкретен, избирайки пет неща, които ми се струват важни като за начало.

Редактирането.

Ако съберем всички „за” и „против” курсовете по творческо писане, резултатът сигурно ще е равен. Но поне едно нещо може да им се признае със сигурност - че изработват една така необходима и здравословна дистанция между автора и това, което е написал. Горе-долу същото прави и редакторът.

Без тази необходима дистанция между текст и автор работата е обречена. Защото стихотворенията и разказите се правят с думи. А думите подлежат на избор, замяна, редактиране, зачертаване и пр. Изразът „това стихотворение се роди направо от сърцето ми” е просто лоша метафора. Изповедността не е оправдание за слабата поезия. Или още по-разпространеното „чувствам този разказ (роман) като свое дете”. (Е, защо тогава предлагаме собственото си дете на непознати хора...) Подобни квазиромантически твърдения веднага казват, че всяка дума в текста е „плът от плътта” и нито самите родители, още по-малко някой друг би могъл да се намесва там. Което автоматически прави идеята за редакция невъзможна. Как може да се редактират деца. Затова ми се струва, че първата стъпка е да можеш да излезеш от написаното, да го погледнеш отстрани и да махнеш ненужното. Или поне да си готов за идеята, че текстът подлежи на редакции и в това няма нищо обидно и престъпно. Май Чехов казваше, че трябва жестоко, до сълзи да се зачерква. Аз не бих спорил с него.

Четенето.

Не вярвай на онези, дето ще кажат: „Не чета много, за да не се влияя от прочетеното. Искам да запазя автентичния си глас.”

Мога да кажа със сигурност, че текстовете на такива автори най-лесно повтарят чужди, и то слаби, гласове. Така, че чети здраво, защото езикът е нещо, което всекидневно, непрекъснато се изработва. Има една безкрайна редица от книги преди нашата собствена да се появи на бял свят и да застане между тях. Книгите се раждат от други книги, казваше някой, на когото не помня името. Вярвам, че кокошката на четенето е преди яйцето на писането.

Конкретиката.

Не се гнуси от нея. Начинаещият, пък и не само, автор иска директно да композира музиката на сферите, да каже всичко за любовта и смъртта, да римува абсолютния закон над нас с моралния вътре в нас и други подобни (мета)физики. Веднъж в един курс по писане на есе дадох две теми. Едната, максимално обща - гласеше нещо от типа на „За любовта и омразата”. Другата, крайно конкретна - „Кибритът или запалката”. Естествено повечето разпознаха първата тема като уж по-лесна, кой не е любил и мразил, втурнаха се да пишат и... Дълбоко и проникновено потънаха в блатото на общите места, клишета и сбъркани абстракции. Никой не се беше сетил да се хване за спасителната сламка на някаква конкретна история. Няколкото студенти, които бяха избрали втората тема, написаха далеч по-смислени и оригинални есета, защото трябваше сами да изковават текста, без измамните спасителни пояси на вече изработени стереотипи и естради. Впрочем през конкретиката на кибрита или запалката те казаха далеч повече неща за любовта, самотата, омразата. Трябва да призная, че за това упражнение идеята ми дойде от прекрасната книга на Робърт Пърсиг „Дзен, или изкуството да се поддържа мотоциклет”, където професор беше накарал студентите си да напишат текст за една определена тухла от отсрещната стена. Със същата цел, доколкото си спомням - да ги избави от форматиращото, полепнало по нас лесно знание за света. Дръж се за опорната точка на конкретиката, ако искаш да преобръщаш планети от абстракции. Защото нямаме друга врата към невидимото освен видимото.

Любопитството.

Светът е пълен с истории. Надавай ухо, отваряй си очите, бъди добър слушател. Казват, че за писателя всичко е от полза. Неговата работа е работа по улиците, тези на града и тези на въображението. Добре е винаги да си носиш нещо за записване. Така както добрият фотограф винаги ходи с фотоапарат. Не знаеш откъде ще изскочи заекът на историята. Разбира се, повечето от тези записки никога не влизат в работа, но приучват към наблюдателност.

Преди да седнe да пишe, добрият писател прави сериозно проучване за обекта на своя текст. Ако героят на твоя разказ или роман е пчелар, добре е да си изучил пчелите. Кога се роят, какво е устройството им, циклите на живот, кога търтеят се изхвърля вън от кошера и т.н. Проучването важи и за поезията. В някакъв смисъл това знание, дори да не присъства директно в текста, придава плътност на образите и печели доверието на читателя.

Традицията.

Забрави какво са те учили в училище и седни да прочетеш сам, отново или за първи път цялата българска класика поне от Петко Рачов Славейков насам, все пак си дължим ритуала. И докато пишем на този език, трябва да сме шетали в работилницата му, да познаваме сечивата и стърготините му.

Не плачи прекалено често, че никой вече не чете българска литература, респективно самия теб. Остави този плач за някои прогимназиални учителки, за по-старите писатели и за техните литературни мениджъри, които не обичат думата мениджър и затова се назовават "радетели на българската книжнина", т.е. професионални патриоти, патриоти по професия. Нали не искаш да приличаш на тях?

Отнасяй се скептично към мита, че българската литература може да пробие на световния пазар само като изнесе сергията с боб, чушки, прабългарски йогурт, робевска орисия, робски мъки и тегла, т.е. предрешена в клишето на екзотиката. Дори и това не стряска навикналото на всичко чуждо читателско око. Онези народи, които успяха отдавна да осребрят своята "самобитност", го направиха не с тази приповдигнатост, не с тези клишета, не с този език. Това, че си българин, не те прави нито по-лош, нито по-добър писател. Приеми го спокойно, веднъж завинаги.

И последно - не слушай съвети.

© Георги Господинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.03.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006