САШО АНАСТАСОВ.
За затворените светове и съвременното изкуство

Елена Владова

web

След като е посветил почти 20 години от работата си на литографията, от три години художникът Сашо Анастасов се представя пред публиката с по-многопластови проекти, изградени чрез няколко различни типа художествен изказ. Тези негови проекти спокойно биха могли да бъдат наречени и “концептуални”, макар че понятието е доста преекспонирано, а и самият художник избягва да го използва. “Смисълът в изкуството за мен е да имаш своя собствена позиция и философия. Рискът е голям, но той трябва да се поеме”, казва авторът.

Всъщност тези, които познават Сашо Анастасов, знаят, че при него визуално изкуство и музика са почти едно и също нещо. “Музиката е атмосфера и среда. Тя ми помага да създавам визия”, казва художникът. Сашо Анастасов има и две издадени книги - “Черната кутия” и “Пулсът на света”, но по отношение на опитите си в областта на изящната словесност е скромен - (“Поезията е нещо, на което не гледам толкова сериозно. Идват думи и аз ги записвам”).

През тази година Сашо Анастасов има и самостоятелна експозиция в пловдивската галерия “Бовиел”. Сред международните графични форуми, в които участва, са ХХ биенале за графика в Сент Никлас, Белгия; 3-ото триенале на графиката в София и др. Последната изложба на художника се откри преди броени дни в музей-галерия “Г. Велчев”. Наречена е “Затворен свят”, придружена е от каталог и е изградена от фотографии, обекти, живопис, графика и рисунки.

Защо “Затворен свят”?

Всичко започна от прозорците на къщите в почти изоставени села по южната ни граница - създадени от неизвестни хора и запечатани по странен начин. Те ми прозвучаха като произведения на изкуството, обекти, които аз намерих наготово. Зададох си въпроса защо са запечатани. Съборетините, останките от къщи, които иначе навяват ужас и страх, ми се сториха красиви, всичко започна да ми изглежда като огромна изложбена площ, в която са работили едновременно и хората, и природата. От тяхното съавторство се получават неща, които могат да бъдат и красиви, зависи как ги гледаш. Целта ми бе да концентрирам вниманието си върху реалните предмети (чрез снимки и обекти). Моята намеса - чрез живопис, графики и рисунки, допълва готовата визия. В някои използвам и мотиви от фолклора от този край. Те не са завършени картини. Исках да звучат като елементи от цялото, като фрески, отломки от стените, като част от мазилката - аналогични на това, което е направила самата природа, но без да са дословни копия, а видени през моите очи.

Не мисля, че това, което правя, е измислено. То е взето от държавата, в която живея и която няма да напусна, докато се чувствам свободен да правя това, което усещам.

По отношение на изразните средства

Сашо Анастасов не си поставя ограничения. “Те идват от само себе си. Преценявам в момента кое колко ще ми помогне. Техниката отговаря най-много на характера и темперамента на художника, тя е като негова кардиограма. Литографии спрях да работя, първо по финансови причини. Сега се завърнах към нещо, което правех преди 20 години - сериграфията. Днес като че ли ги правя с по-голяма лекота и ми звучат по-знаково. С фотография се занимавам отдавна. (За първи път художникът показа цялостен цикъл на изложбата си “Армира - мисли за една река” в Археологическия музей миналата година, бел. на авт.). Мисля, че ако зад обектива не застане художник, не може да има художествен факт. Имам още много фотографии, които не съм показвал... Но съчетанието от различни изразни средства трябва да звучи цялостно, за да не се получи изкуствена еклектика”.

За съвременното изкуство

Художниците на ХХ век изобщо въстават срещу понятието за красиво. Всеки художник със собствена позиция може да види нещата различно. Това, което аз правя, е съвременно дотолкова, доколкото се прави в момента и не е комерсиално. Съвременният творец е човек свободен по дух, със собствена религия и собствен път. Във всяко произведение на изкуството е важно да се усеща личното присъствие на художника. Но нещата у нас и в чужбина не са равнозначни. Съвременното изкуство в другите страни се изкупува от държавата. България няма политика по отношение на изкуството си, само ако започне да дава пари за него, ще се доближим до това, което става навън. Изкуството е моето спасение.

С експозицията “Затворен свят”

Сашо Анастасов дава заявка за началото на голям и по-мащабен проект под това име. “Настоящата изложба е като първоначален, умален макет на нещата, видени от мен. Идеята ще продължи да се развива, докъде ще стигне не знам, защото това зависи и от финансовите средства. Иска ми се да увелича фотографиите до естествените размери на обектите. В бъдеще в цялото ми се иска да бъде включено и пространствено решение”.

Със Сашо Анастасов може да се говори още много за музика, за Керуак или за Уилям Бъроуз, на които самият той много държи. “Уважавам хора, които превръщат гнева си в особен вид медитация, обръщат се към себе си и създават свой микрокосмос. Силният човек си има своя собствена религия”. И в контекста на казаното от Сашо Анастасов и на изложбата му “Затворен свят” не звучат странно следните думи на Жан-Франсоа Лиотар, когото художникът цитира в каталога, придружаващ експозицията: “...мракът, самотата, тишината, приближаването на смъртта могат да бъдат “ужасни”, доколкото известяват, че погледът, другият, езикът, животът ще изчезнат. Човек предусеща, че може би скоро вече нищо не ще може да се случва. Възвишено е, че от лоното на тази неизбежност на нищото нещо все пак се случва, че има “място”, известяващо, че не всичко е свършено”.

© Елена Владова, 2001
© Издателство LiterNet, 07. 01. 2002
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2001.