Роден е на 21 септември 1969 г. (равноденствие) в с. Цонево, Варненско. От 1977 г. посещава различни школи по изобразително изкуство, в един друг разговор беше споделил, че е рисувал и с червилото на майка си. През 1988 г. завършва рисуване и художествен текстил в ССХУ за ПИ “Д. Добрович”, Сливен, а висшето си образование продължава в РДПУ “Херцен” в Петербург. Дипломира се през 1995 г. с отличия в две катедри - графика и живопис. В Петербург среща и съпругата си - Марина Веренцова - Русева, също художничка. От завръщането си в България е преподавател по изобразително изкуство в СУИ “Д. Христов”.

        В къщата му можеш да видиш различни видове щанги, гири и други спортни уреди. Оказа се, че хобито спорт е с една-единствена цел - за да може художникът да издържа на безсънните нощи, посветени на творческия труд. Оказа се също, че Николай Русев често построява в главата си мисловни монолози с проекция за диалози с мен и то все на една и съща тема - изкуството и инсталациите като негово проявление.
        - Има ли според теб случайни неща в живота? Ти случайно ли стана художник?
        - По хронология - не. Близо 20 години съм учил за това. Тъст ми (Веренцов) обича да казва, че художник не се възпитава, а се ражда такъв. Аз съм учил за художник, но не знам дали още съм - това само времето ще покаже. Иначе в изкуството нещата не са случайни, те имат категории. Тези категории са в ръцете на можещите и никакъв гарант не може да бъде една интересна идея, която е зле реализирана. Създаването на ниши във времето и лобита не може да реши общия проблем, изкуството не е шоу, то се нуждае от силни личности. Ако един простосмъртен си въобрази, че знае цялата истина, какво ще остане за хората - въпроси, закони, провал...
        - Кое е по-ценно - дарбата, дадена свише или придобитите знания?
        - Тодор Колев отговаря много точно на този въпрос в една своя песен, където пее “Има ли мисъл, има ли чувство, само тогава става изкуство”. Първото и най-важното е талантът, второто е възможността за реализация, а третото - самата реализация във времето. Но в днешно време култура и изкуство размиха своите граници. Много събития се афишират като изкуство, а всъщност не са.
        - Гледаш ли на това, че си художник, като на мисия?
        - Засега съм приел голямата отговорност и разбирам, че нищо не ми принадлежи, освен работата и дългът, талантът и той не е мой, друг е въпросът, дали го заслужавам, намирайки се в това ограничено пространство и тяло. По-рано мислех, че самият акт на създаване в главата, самият дух, е достатъчен критерий за ставането на нещата и няма нужда дори и от визуално изпълнение. Но тогава възниква въпросът защо не съм дух, а човек... Моят дълг е да реализирам конкретни идеи посредством духа и тялото. Днес разбрах, че рисуването не е състезание и не е важно какво мислиш за себе си като художник. Изкуството има категории и аз се стремя към тях. Но за мен художникът е човек, който се занимава с изкуство в пълния смисъл на думата, а не просто с визия.
        - Кога считаш една картина за завършена?
        - Когато съм достигнал тавана на въможносттите си и когато това, което съм изобразил, съответства на моите чувства и мисли, трансформирани в платното. Повечето ми работи са правени в продължение на година, две, три, дори и пет. Имам и картини, които са ставали от раз, но такива моменти, когато цялата ти същност се разтваря в картината, са рядкост и са истинско щастие.
        - Има ли значение това, че не си получил висшето си образование в България, и точно в Петербург?
        - В определен период ми тежеше, че не съм учил в България. Но с течение на времето осъзнавам, че Петербург за мен не е северната Венеция, а северен Константинопол. Това е огромен град с огромен дух и, слава богу, че не съм живял там като турист. В Петербург витае духът на Пушкин и декабристите. По мое вътрешно чувство не е случайно (тук се връщам отново на първия въпрос за случайностите в живота), че учих там, още от малък знаех, че ще стане така. Виолетовата руска душа, която я няма на друго място, ми е близка. Там съм се движил в компании от хора от всички континенти.
        - Можеш ли да кажеш, че миналогодишната ти изложба “Вратата - апокалипсис по Йоан” е финалът на някакъв етап в работата ти като художник?
        - Тази моя работа беше последствие от ранните ми разсъждения върху ограничеността на класическата живопис в пространството, в плоскостната й позиция и единствената гледна точка при изображението. Още като ученик се възхищавах на “Вратата към Рая” на Гилберти, която се намира пред Ватикана. Нейно копие се намира до изхода на университета. Наблюдавал съм я и съм се възхищавал на нейната комуникативност. Голямо влияние върху мен оказаха и лекциите на проф. Ван дер Пиере, декан на Брюкселската академия, върху северните олтари и Ван Ейк. Мислил съм дълго защо тези олтари са толкова ограничени от гледна точка на плоскостта. Повлияли са ми и някои експерименти на Врубел за разбиване на плоскостното изображение, които официално ги няма в книгите, но които аз съм сигурен, че съществуват. Към 1993-4 г. идеята се сглоби в главата ми. Започнах да работя върху цикъл “Апокалипсис” - графика през 1995 г., тогава нещата ми станаха по-ясни. Следващата година работих върху проектите за “Вратата”, а изложбата се състоя миналата година след 2-годишна практическа работа. Продължавам да развивам идеята си, но в момента съм ограничен от гледна точка на пространство и материал. Но всяко нещо идва с времето си, въпреки че усещам, че животът ми предоставя възможности за реализация по-бързо, отколкото съм очаквал. Не съм съгласен с много колеги, които казват “Изчакай си реда”. Ред се чака за хубави банички, не за изкуство. Никой не знае колко му е отредено и такава формула ми се вижда наивна. Съжалявам за млади автори, които са талантливи, и които, както казва Георги Баев, “ги крият”. Много мои приятели от различни националности се пръснаха по света, но може би така трябва.
        - Има ли нещо, което те ограничава?
        - Като човек, упражняващ своята професия, съм притеснен. И финансово, и от гледна точка на пространство. Аз съм представител на поколение, което остана във времето нито социалистическо, нито капиталистическо... Във Варна хората от моето поколение, които се намесват в художествения живот, са изключително малко. Въпреки че тук живеят много художници, виждам с болка, че се получава пропаст между поколенията. Като преподавател на по-малки от мен се опитвам да избегна точно това разминаване.
        - Би ли заминал да живееш в чужбина?
        - Като студент имах възможност да живея освен в Русия и в още няколко западно-европейски страни, но винаги съм усещал потребност да се върна в България и колкото мога да помогна за духовното израстване на страната си. Но слава богу, че на 25 г. станах преподавател в художествено училище и видях, че не съм единственият, който има същите стремежи като моите.
        - Безумие ли е родолюбието?
        - В България, и това не е тайна за никога, се получава непрекъснато разминаване между идеи и действителност. Днес тук се живее трудно, особено когато непрекъснато търсиш средства, за да правиш това, за което си учил, за материално губещи начинания. Сривът е най-голям, когато по някакво стечение на обстоятелствата не ти се състоят изложби. Но духовното не може да бъде ограбено.
        - Какво искаш да ти се случи?
        - Когато свърши земният ми път да не се срамувам от себе си. Останалото е свързано с работата ми, с картините. Не съм рисувал никога по поръчка. Важното е да направиш зрителя съпричастен на идеите, които са заложени в картините. На мен никога не ми е скучно, защото много дълго съм живял сам. Не знам, може би съм си отживял времето... Мечтите ми определено са по-големи, а не конкретни и се отнасят не само за мен, а и за близките ми. А когато ми се случи нещо хубаво, например изложба, го приемам като резултат от моите мечти.
        - Паулу Коелю защитава в една от книгите си философията, че когато човек силно желае нещо, цялата Вселена му съдейства. Така ли е според теб?
        - Според мен чувствата, логиката, интуицията и разсъдливостта винаги търсят някакво неизвестно, решаване на задача, но едва ли неизвестното е свързано с гадаенето. Моментът на истината и чувството за изпълнен дълг едва ли са двуполюсни, всичко е някак кръгло, но едва ли толкова последователно, каквато е идеята на Коелю. Защото казано е, че когато си пожелаеш нещо от Бог, трябва да внимаваш какво е, защото като се изпълни, трябва да знаеш как да реагираш. Така че аз внимавам и с желанията си.
        - Тогава кое е по-важно - мечтата, пътят или крайният резултат?
        - И двете. Именно реализацията на мечтите, на стремежите, показва нивото на собственото ти Аз.
        - Как разпознаваш един духовен човек?
        - Усещам го, въпреки че такива хора са малко и въпреки че всеки човек е уникален. Аз не зная дали принадлежа към тази категория. Благодарен съм, че в Русия съм имал възможност да общувам с такива хора.
        - Коя е тайната на общуването?
        - Това е възможоността да направиш по-малко глупости, най-простичко казано. Истинското общуване е, когато те предразполагат към съзидаване, а не към разрушаване. Тогава и ти се опитваш да правиш същото. Такова е за мен и преподаването в училище. А най-трудно е да бъдеш благороден.
        - Ако човек, по-глупав от теб се опитва да те съветва, как реагираш?
        - Първо си задавам въпроса дали е чак толкова глупав, защото може и аз да съм такъв. После преценявам категорията му на мислене. Тогава реагирам по два начина - или мълча, или отговарям рязко. Но никой не трябва да бъде категоричен от раз в преценката си за един човек, защото истините са прости, те са като формули, но не са елементарни. Но днес хората са превърнали елементарността в култ като гарант за своето незнание.
        - Какво означава според теб “позитивна житейска философия”?
        - Това е веригата “вземаш - трансформираш - даваш - изграждаш - радваш - издигаш възможностите за съзидание, продължавайки живота. Най-силно в тази верига е даването.
        - Кога считаш един човек за приятел?
        - Животът ми досега се е стекъл така, че имам няколко хиляди познати от петте континента на земята и от различен социален статус - от бедни до богати. Но приятелите ми са няколко. Те се проверяват с времето. Предпочитам аз да бъда приятел на повече хора. Некоректността ме отблъсква. Разочаровам се, когато мои предчувствия се окажат истина, затова предпочитам да не предричам нищо. Но животът е върволица от възходи и падения. Всичко е една голяма отговорност. Не й знам лицето, може да имам и други призвания, но не искам да гадая.
        - Тогава кое е последното ти предчувствие?
        - Едва ли пътят на логиката е праволинеен, спираловиден, квадратен, триъгълен... Но последното ми предчувствие е, че може би съм на прав път, а не смея да си го призная пред себе си...
        Последните картини на Николай Русев са разпнатият Христос върху виолетов фон в нестандартна проекция и “Дяволче, пазещо се от рояк пчели”... Има и покани за две изложби в чужбина.

Прочетете статия на Елена Владова за художника (2000 г.) >>>
Посетете страницата на Николай Русев и Мария Варенцова-Русева >>>