Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Художникът Георги ЛЕЧЕВ:
КРАСОТАТА Е ОКОЛО НАС, ОСТАВА ДА Я ЗАБЕЛЕЖИМ

интервю на Елена Владова

web

Георги Лечев е роден през 1949 г. във Варна. Завършил е ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Женен, големият му син учи икономика в Канада, а малкият е в осми клас. Художникът е номиниран два пъти за Мъж на годината - през 1990 г. от библиографския център за изкуство в Кембридж и през 1991 г. от американския биографичен център. Списъкът на изложбите му, и то предимно в чужбина, е внушителен, на наградите също. Последните му изяви в България са участието в I пленер “Звук и цвят”, който се проведе миналата есен в КК “Златни пясъци” и представителната му изложба (графика и живопис) в столичната галерия “Райко Алексиев”, която се откри на 22 ноември миналата година в София. Последната поява на Георги Лечев във Варна бе в галерия “Артин” през 1998 г. - съвместна изява със скулптора Вежди Рашидов.

        - Г-н Лечев, ако човек разгледа списъка с изложбените Ви изяви, се оказва, че те най-често са във Франция, Германия и Швейцария. Случайно ли е това?
        - Бих казал, че е случайно, така се стекоха нещата през годините. Първите ми изложби извън страната бяха в Париж, след това в Швейцария, а в последно време като че ли най-често излагам в Германия. Получава се така, че галеристи виждат мои неща някъде, канят ме да изложа в галериите им, а аз преценявам дали мога да направя изложба или не. Все още нямам агент, който да ми организира изложбите в дадена държава. Това е утвърдена практика на Запад, особено в Америка. Аз все още съм свободен като артист и общо взето гостувам в галерии, които ме поканят. Това не значи, че не ми се иска да покажа свои неща и в Испания или Италия, но мисля, че и това ще стане. Но в последно време ми се иска да огранича броя на изложбите си, защото всяка такава изява е уморителна, още повече, ако е в чужбина. България е много далеч от най-сероизните световни центрове на изкуството и организацията на една изложба извън страната изисква много напрежение и сериозна организация.
        - А изявите Ви в България?
        - Аз отдавна мечтаех да направя изложба в София. Това ми липсваше и години наред обмислях как да се осъществи, но улисан в другите изяви все не ми стигаше времето. Най-накрая реших да се концентрирам, да откажа всякакви други покани, само и само да подготвя изложбата си в София. Тя е плод на 10-месечен труд, всички неща са нови с изключение на няколко от близките години, които подбрах, за да придобие експозицията цялост. Доволен съм от изложбата си, на откриването имаше много хора, доста мои приятели и почитатели. Стана много свежа и интересна и мисля, че галерията не беше наблъскана с картини, само и само да покаже колко много рисува художникът. Изложбата я аранжирах заедно с приятеля ми художникът Цанко Панов и моя агент в столицата - г-жа Кирякова, която пое организацията. Благодарение на тяхната помощ аз успях да се концентрирам повече в изкуството си. Оказва се, че това е първата ми самостоятелна изложба в София. Преди години там се правеха така наречените Национални изложби, но те само разводняваха нещата. След това започнаха да се появяват частните галерии, но аз не бях сигурен в тях. Както се и оказа впоследствие, много от тях не успяха да се наложат и фалираха. А във Варна правих изложба в “Артин”, имам покана от галерия “Кавалет”, но това може би ще оставя за тази година.
        - Мислили ли сте някога за тези, които може би Ви завиждат?
        - Сигурно има и такива, които завиждат, и такива, които мразят, но аз се интересувам само от тези, които обичат. На тези неща съм обърнал гръб, защото е излишно да се хабиш в негативна енергия. Отворен съм широко към приятелите си и приятелите на моето изкуство, другите не ме интересуват.
        - Как бихте изтълкували понятието аристократизъм?  Известно е, че по стечение на исторически обстоятелства в България не се е развила такава класа.
        - Аристократизмът изобщо за мен е преди всичко генетична интелигентност. В този смисъл българинът може да го носи и като ген, и като духовност, а то е едно и също. Мисля, че в изкуството е задължително да има аристократизъм. Това е онази интелигентна мярка, за която се използват много чувства, за да може човек да създаде около себе си красота, много любов и топлина и да изгражда своите етични и естетични норми. Това е за мен аристократизмът и мисля, че една част от българите го носят в себе си. Лошото е само, че не го използва. На българина му е по-удобно да използва в ежедневието си лошотията. Но това е естествен път на развитие, нормално е след такъв голям времеви вакуум да се обърне поглед към посредствеността. За тази интелигентност, която наричаме аристократичност, трябва още време, но пластовете ще се наместят.
        - А колко време още трябва?
        - Нещата са станали. Красотата е всеки ден около нас, стига да сме така устроени, че да я улавяме с поглед. Няма какво да чакаме да мине определен период от време, нищо не се случва по поръчка. Всичко е около нас, ние просто трябва да го консумираме и да му се радваме в ежедневието си.
        - Макар че рецепта за щастие няма, каква е Вашата?
        - Рецепта за щастие няма. За да се чувства една личност в равновесие със света, самият човек трябва да е в равновесие, да знае какво иска, да постига това, което иска, да обръща много внимание на красивите неща, които се постигат много трудно, и на които трябва непрекъснато да се робува. Не трябва да обръща внимание на миналото, защото то е безвъзвратно изгубено и не трябва да живее с бъдещето, защото не се знае какво ще се случи и изключително много трябва да се радва на настоящето, каквото и да му носи то. Дори и да е лошо, то е част от пътя.
        - Вие сте оптимист, нали?
        - Реалист. Оптимист не знам какво означава, нито пък песимист. Не бих казал, че съм оптимист, защото всеки ден се боря с много неща, които ме вълнуват, опитвам се да търся тяхната логика. Вълнуват ме и негативни неща, но както казах, се стремя да не потъвам в тях, защото мога да заприличам на едно озлобено и озъбено куче, което не знам дали е лошо, но не носи нищо добро на останалите. А аз съм роден, за да създавам с изкуството си красота и радост за хората и това чувство ме задължава и като художник, и като човек, да се стремя да бъда полезен на семейството си, приятелите си и всички около мен.
        - За Вас художник и човек покриват ли се в едно?
        - Абсолютно. От нивото на житейския си опит мога да кажа, че изкуството е свързано със самия индивид и ако си дребнав, и изкуството ти ще е дребнаво, ако си мръсник, и изкуството ти ще е такова - всичко е свързано.
        - Откъде черпите енергия?
        - Енергия, вдъхновение и любов черпя от природата, но не в буквалния смисъл - пейзаж, а от всичко, с което е наситено около нас, от цялата Вселена - земята, синьото небе, топлината, промените в природата. Всеки ден е пълен с толкова красота, че използвам възможностите, които ми е дал Господ, за да консумирам тази красота. Бих казал, че като пчеличка събирам прашеца, после този прашец става на мед, а медът - това са картините.
        - От гледна точка на поколението си - това на 50-те години, чувствате ли се изолиран?
        - Чувствам се много щастлив. Понятието “50 години” не стои пред мен като художник, защото това е също част от този дълъг път на изкуството, който ние сме захванали да вървим. Днес се чувствам много щастлив, защото без един извървян път, художникът не може да постигне нищо. Дотук съм извървял един път и това, което рисувам, ми повярва и ми се отвори и ми даде възможност да се чувствам още по-млад и зареден с творческа енергия. В този смисъл аз казвам, че средната възраст е най-младата възраст за художника. Пътят на художника е много дълъг и труден, той трябва да го измине сам и това е цялата красота. Колкото пътят е по-дълъг и по-труден, толкова по-добре...
        - А оттук нататък...
        - Оттук нататък само хубави картини.
        - Какво е отношението Ви към проблема “творец-общество”?
        - Мисля че все още обществото няма възможност да консумира изкуството, казано най-грубо, защото изкуството е влязло много малко в бита на хората. То по-скоро беше затворено в изложбени зали. Има още какво да правим, за да стане връзката творец-общество цялостна, тя още е накъсана и смътна във въображението на хората. България има много интересни художници - като отделни личности, отразяващи съвременните течения в изкуството. Ако говорим за политика - следя я, но не обичам да се намесвам в нея. Нямам нищо против политиците да ми харесват картините и да си ги купуват, защото съм сигурен, че ще станат по-добри политици, ако имат мои картини.
        - Слушате ли още “Бийтълс”?
        - Yes. Продължавам да настръхвам, като ги слушам. “Бийтълс” са част от нашия живот. Тогава, когато се изграждахме, те ни помогнаха да оживеем и да изберем истинския път. Те са влезли дълбоко в сърцето ми, а оттам излизане няма. В сърцето ми има място за много любов. Освен изкуството на първо място е семейството ми, после приятелите ми, музиката и т.н.
        - Какво четете в последно време?
        - Не чета безразборно. Навремето изчетох всичко от няколко автори, които изградиха у мен определени стойности за живота - Достоевски, Стайнбек, Керуак и Джоузеф Хелър. В последните години много усилено четях Ричард Марчинко. Четях го по-скоро между редовете. Харесаха ми неговите лични Божи заповеди. Една от тях е “Не си въобразявай”. Пак казвам - човек трябва да живее много преценено. Цяло изкуство е в изкуството да вплетеш реалистичното, практичното с емоционалното. Това не се учи.
        - Какво бихте казали на по-млад художник, който прекалено бърза?
        - Всеки артист трябва да размести пластовете и да си намери мястото - и тук, и в чужбина, аз не разделям двете неща. Няма нищо приключило, нито пък нещо, което ще започне от утре... Но не давам съвети. Няма млади, няма стари, няма начинаещи, няма завършили. Или си художник в мига, в който си се родил, или може да вземеш 15 дипломи, да си окачиш на стената и с това да приключиш.
        - Кое е най-хубавото нещо, което Ви се е случило напоследък?
        - Изложбата ми в София. Изложбата, както и картината, се мачка като глина. Не бих казал, че съм излишно скромен, защото както е казал Съмърсет Моъм - “Скромността е вид нарцисизъм”.
        - Има ли според Вас предопределеност в живота?
        - Всичко е написано. Само можем да си внушаваме, че нещо зависи от нас.
        - Тогава какво му остава на човека?
        - Да следи това, което му е предопределено.
        - А как ще го познае?
        - Със сърцето си.

Прочетете статия на Елена Владова за художника >>>

 

 

© Елена Владова, 1999
© Издателство LiterNet, 09. 06. 2000
=============================
Интервюто е взето през ноември 1999
Публикация във в. Черноморие, 1999