Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ТИХАТА" ПОДМЯНА

Десислава Неделчева

web

Преди две години „Литературен вестник" направи опит да възстанови българския литературен контекст от края на 60-те и началото на 70-те години чрез поколението на т.нар. „тиха лирика" (Иван Цанев, Калин Донков, Екатерина Йосифова, Калина Ковачева и др.): „От младите поети на 60-те години искат неизпълним литературен пирует: хем да проиграят отново сценария на „априлското поколение" като ярко заявят колективната си новост(...), хем да сторят това без конституиращо ги събитие, без знаците на политическото случване, което да произведе чувство за променена реалност(...) Отсъствието на важна събитийност представлява онази „обективна закономерност", която узаконява идентичността на „тихата лирика".1 В началото на 1998 г. в рубриката „Автограф" на „Книжен свят", Екатерина Йосифова написва изречението „Никой не ми е виновен" и в последвалото интервю добавя: „Винаги съм ценяла връстниците си, тези „тихи" поети, тази ненатрапчива, неефектна поезия всъщност пренесе и продължава да носи много важни неща" (курсивът - Д. Н.)2

Новата книга на Ек. Йосифова - „Малко стихотворения" - показва за пореден път (да бяхме чели предишните й книги по-умело!) кои са тези важни неща и как именно те управляват и съставят нейния „тих" почерк.

УЖАСЪТ НА „ТИХАТА" ПОДМЯНА. Тоталитарното българско минало е породило и продължава да поражда множество културни иронии. На определено ниво на натрупване те са били почиствани и показвани чрез подмяната на една парадигма с друга - все по-приказна. Поезията на Ек. Йосифова разбира този процес и сякаш дори самата тя дълбоко е изненадана от вибриращия в собственото й авторско тяло (като че ли намиращ се там независимо от нея) „страх от несъответствието". Какво имам предвид: поезията на Ек. Йосифова е алегорическа поезия - важните неща (разбирай верните, истинните от/за т.нар. комунистичеко време) са добре скривани, за да бъдат всъщност показвани и долавяни приглушено; най-удачното скривалище за тях се е оказало ежедневното. Може би в началото на 70-те години тази поезия е започнала да се случва някак „по случайност" като ежедневна, побягнала наслуки встрани от пътя на априлските ветрове. Да кажем, че впоследствие поезията на Ек. Йосифова докрай осъзнава предимството/удобството на „ежедневното" си статукво; осъзнава какъв смисъл може да побере-скрие-изяви в себе си тази поетическа перспектива. В нея започва да работи един голям СТРАХ: от една страна, тя подменя ТОВА с ДРУГОТО и се страхува да не би езикът да я санкционира, пита се дали езикът ще се справи в опълчването си срещу навика на инерционната соцреалистическа практика; от друга страна, тази поезия се страхува да не би вече пречупеният, направен „свой" поетически език да „сбърка", да размине търсените съответствия. Как става подмяната? Тази поезия започва да се държи като котка по време на лов - напълно безотказно внимава за жертвата си, но докато дебне се прави, че гледа встрани и уж не се интересува. Подмяната става „тихо", без много шум. Погледнато отвън, стиховете нарочно са опазени от заявления от рода „това е истина, това е лъжа" - така писането изглежда само предпазване, бавене, регулиране на равновесието: „Та, за нас: знаем, разбираме и се стараем да се държим благородно и изправено, да не гледаме встрани, да не нарушим равновесието(...), когато минава твоят единствен живот!" (книгата „Посвещение", 1979).

И така, тази поезия се терзае от въпроса: кои са били подходящите думи в разните ситуации, кое е било важното и възможното. „Всеки, който се опитва да формулира нов отговор на въпроса какво е възможно и важно, се страхува от изчезването на този отговор" (Ричард Рорти). В стихотворенията се успоредяват противоположните неща в едно средно положение, в едно уж приемливо решение, представляващо всъщност явна ирония, неуспяла да бъде задушена; жестокост, която няма как да не се изяви. Ужасът от нарочната подмяна е изпитан, тя е напълно поетически осъзната, оставаща при това до края в рамките на един иронично работещ смисъл. Оттук изскача страхът от несъответствието - да не би под чехъла на репресията да не се напипа смисълът на истинното: "Всичко беше храна и отрова", „Толкова далече ли е/ толкова близо ли/ че не виждам/ вече/ нищо". „Везните" в тази поезия плашат много повече от всяка евентуална асиметрична чувственост в стиха (например, чувствеността в неуравновесените поетизми на „априлските" поети). С течение на времето Ужасът е превърнат в някаква умора на ежедневието: „И когато всекидневието е общо и продължава години, героят не е герой, умният е умуващ, красивият е суетен" („Посвещение", 1979). Излиза, че той (ужасът) е всъщност добре дегизираната „тишина" - един все по-безшумен инцидент, поредица от невидими политически инциденти. Поезията на Ек. Йосифова си дава сметка за всяка „чистота", „вместване", „скриване", „мълчание", поради което талантливостта й се забелязва повече. Тя на места дори не се сдържа в играта си и признава: „Чисто/ триене лъскане/ навсякъде остават само/ петната на нейното отражение". Приглаждайки повърхността на тази поезия, някому може да се стори, че тя е кротка, ежедневно делова (уж пее-пере-готви) и майчински топла. Но в нея страхът се страхува да не би подмолно извършващата се подмяна да стерилизира веднъж завинаги сетивата. Това довежда до постоянна предпазливост и несигурна употреба, до пърхащо обсъждане на онова, което тази поезия върши „предварително". Чрез своеобразен минимализъм на страха, поезията на Ек. Йосифова проблематизира собствените си поетически методи за справяне с подмяната. Как? Като преписва, като сменя листа, като се явява отново. ПРЕПИСВАНЕТО. Да преписваш, в поезията на Ек. Йосифова означава да почистваш, като внимаваш за истинността на съответствията. „Преписването" в тази поезия може да покаже на живо как именно тя трупа „тишината" си. Стихотворенията изявяват един силен нагон за чистоплътност като стават все по-чисти (но и прочистващи по-нататък) с всеки сантиметър, стих след стих. Например, първото стихотворение от „Малко стихотворения" действа така: третият стих „преписва" първия, вторият - четвъртия при това все по-на чисто; всеки следващ стих измерва състоянието на предходния в единици чистота, което представлява едно най-деликатно „преписване". Това в стиховете на Екатерина Йосифова е блестящо, то е удивително - прави се стриктно, сякаш без особена външна намеса, сякаш в стихотворението е инсталирана почистваща компютърна програма, става от само себе си.

Не е обяснение стихотворението /1/     Сняг вали пред
                                                                                           прозореца /3/
Нито в любов /2/                                       Трупа тишина /4/

и последен щрих, изчистващ до нула:

Стихотворението ще мине оттам /5/
когато не гледам. /6/

По този начин стихотворенията се променят миг преди да са станали; те се „обелват" минута след старта и минута преди финала; добре знаят какво означава „вътре", т.е. какво ДРУГО може да бъде написано ВМЕСТО ТОВА. Стихът е изписан от следващия; изтриване, следователно доближаване. Така стихотворенията на Ек. Йосифова практикуват чистотата (тишината?). В стихотворението „Коприна" сме свидетели на пълноценна игра с вътрешните страни на предметите. Сгъване на оригами, японски способи. Такъв е един от начините на тази поезия за изключително стопанисване на ежедневието, редуциране на предметите, състоянията, речника. Подобно преобразяване и подмяна се случват непрекъснато и в стихотворенията „Моят", „Аз съм голямото чудовище", „С ръка пред устата", „Старата Алиса", „Стоян", „Изчезващите". Този херметизъм на ежедневието се получава чрез различните превъплъщения на синтактично ниво, чрез двупосочността на подлога - кой кой е, когато нещо е и друго нещо (стихотворенията „Нищо, хартийка", „Моят" и др.).

СЛУЧАЙНОСТТА И ВЪВЛИЧАНЕТО. Поезията се преструва, че е същата „случайна" станалост, каквито са и на пръв поглед баналните случаи, които тя обсъжда. Стиховете, думите, дискурсите уж се „оставят да бъдат въвлечени". Тази страна от поетиката на Ек. Йосифова е забелязана дори от описателността на Розалия Ликова: „Тя не се сковава в прегръдките на факта, тя съчетава присъствие и случайност, скъсява дистанцията(...), съединявайки осезаемостта на конкретното с удвояването на разнопосочността..."3 Да кажем, че в стихотворенията на Ек. Йосифова се обажда някаква гениалност, която се оставя да бъде въвлечена. „Малко работа/ достатъчно за да ми е добре/ недостатъчно да ме потисне" („Малко стихотворения", 1998) или „Докато чакам/ да свърша някоя и друга работа" („Подозрения", 1993), или „Може пък да престъпя/ може пък да престъпя/ за да си донеса нещо." ("Ненужно поведение", 1993) Но колкото и ненадейно и случайно да изглежда, "въвличането" или "определянето на среща отвъд намерението" може да разочарова, защото му липсва скандалната маска, жеста на безумие, няма лудост, минаваме без психопатия. Излиза, че стиховете на Ек. Йосифова напълно съзнателно се придържат към личната, творческата тайна, която конституира себе си чрез „тайно оставане в ничията земя/ тайно безвремие" (стих. „Ничията земя"). „Ничията земя" може да бъде поезията, която пише чрез себе си своята веднъж вече принципна поетическа станалост, независимо от политическата конюнктура на всеки „ежедневен" реализъм - тя би изглеждала винаги такава при всякакви обстоятелства. Според мен, обаче, „ничията земя" е именно устояването в произхода на първоначалното решение, дори когато кръгът около нея става все по-непробиваемо „тих"; тогава тя даже обявява великодушно: „още е прекалено празно/ безмълвието" (стих. „Още малко суета").

НАКРАЯ ОЩЕ НЕЩО: Поезията на Ек. Йосифова е съставена от непрекъснати уточнявания, от нови прииждащи подкрепления за „най-точния" стих. Твърдя, че тя е абсолютно драматична, заради постоянните й опити да търси „не къде да е" място на интересуващия се от това смисъл. Този начин на справяне със ситуациите е не само непрактичен, той носи и ужас.

И едно последно предположение: Самата Екатерина Йосифова като че ли е „подведена" от собствената си поезия, репресирана от „поезията на репресията" и два пъти пожертвана: веднъж като участник в живия политически български пейзаж и втори път като съ-участник, като автор на тази поезия. Нейната реплика „Никой не ми е виновен" означава и това: „Най-добрите ми дни/ така и не дойдоха/ досега/ очакването е не по-малкото преживяване..."4 Значи, освен всичко друго, поезията на „тихата" подмяна прави завинаги актуален процеса на тази подмяна, прави го завинаги действащ. Едно постоянно работещо устройство в българската поезия за произвеждане на памет и „тих" ужас.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Дойнов Пл. Фрагменти към употребата на ,,тихата" лирика - Литературен вестник, 22.05 - 04.06.1995 [обратно]

2. Вж. Книжен свят, притурка на Литературен форум, бр.З, 27.01. - 02.02.1998 [обратно]

3. Ликова Р. Поезия на седемдесетте и осемдесетте години, С., 1994 [обратно]

4. Вж. стихотворението на Ек. Йосифова „Ухажване на младите" - Литературен вестник, 22.05 - 04.06.1995 [обратно]

 


Екатерина Йосифова, „Малко стихотворения", ИК „Стигмати", С., 1998

 

Десислава Неделчева - още за Екатерина Йосифова, 1996 >>> 

 

 

© Десислава Неделчева, 2001
© Издателство LiterNet, 09. 09. 2001

=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", бр. 27, 15 - 21. 07. 1998.