Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКАТА ДОКУМЕНТАЛНА ЛИТЕРАТУРА - ОПИТИ ЗА ИДЕНТИФИКАЦИЯ

Цвета Трифонова

web

Времето на документите

През последните 20 години постепенно се натрупа значителен корпус от мемоари, документални сборници, публицистика, художествени версии и научни изследвания, чийто общ стремеж е насочен към социалнопсихологическо и политологическо разкриване на разпадналата се комунистическа система. След 45 г. цензура и летаргично съществуване, документалната литература получи шанс да изкачи най-високото стъпало на обществения интерес. Натоварена с огромни очаквания от жадната за истината общност, тя се зае да постави реалните етикети на фалшифицирани процеси, събития и лица. Задачата й бе да отхвърли лъжите и развенчае пропагандните митове, да покаже пораженията върху духовния лад на народността. С безпощадната правдивост на скритите документи и с автентиката на мъчителни спомняния да надникне в табуираните теми и в скверните места на системата. Документалните издания от 90-те г. насам са израз на стремежа на обществото за възвръщане идентичностите, разрушени от половинвековен психически и физически тормоз, репресии и идеологическо моделиране. Престижна функция на творбите е включването им в процесите на идентификация, отличаващи се с изключителен интензитет и многообразие в глобален мащаб. За многопластовото съдържание на понятията идентичност и идентификация са изписани цели библиотеки. Те се застъпват като изследователски обекти в интересите на историография, философия, психология, социология, етнология, религия, политология. Неизчерпаем обем от знания, анализиращи многоаспектни промени в съзнанието на съвремения човек и на дисперсните общности, на двойните и отдалечени от корена си идентичности. И докато в информационната ера и в глобализиращия се свят понятието за идентификация все повече се размива и губи традиционните си съдържания, у нас то преживява своего рода ренесанс, ако се имат предвид монографииите на Ивайло Дичев (2002), Ив. Еленков и Р. Даскалов (1994), Антоанета Алипиева (1999), Н. Аретов, изследванията на проф. Б. Богданов, Мари Врина-Николов и др. За да се присъедини към концепцията за безграничност и релация на идентичностите, българкото общество трябва да изговори и осмисли деформациите в социалната и национална психика след половинвековен тоталитарен гнет, да изчисти натрапените митове и влияния и си възвърне, ако може, изгубените ценности и характеристики. Това е дълъг процес, но трябва да се мине през него, за да намерим отново собствената си самоличност, едва тогава бихме могли да я надграждаме с европейски характеристики. В този смисъл книгите, за които става въпрос, са инструменти за операции по изцеляване на метастазите върху самочувствието и самосъзнанието на българина. Те имат за цел да изнесат на сцената на публичността цялата истина за преживяното, колкото грозна и отблъскваща да е тя. Спирам се на четири заглавия, които ме ангажираха с високите си граждански цели, със съдържателни аспекти, емоционален интензитет и оригинална поетика - "Горещо червено" (Ив. Александрова), "Следеният човек" (В. Бранев), "Кучешки времена" (Ил. Троянов) и "Изыди Сатана" (Ст. Маринов). Три от книгите получиха силен обществен отзвук, превърнаха се в културни събития - доказателство, че са запълнили една празнота в обновяващото се духовното пространство. В основата на успеха са шокиращите факти и моралната позиция на авторите, но също и това, че са подкрепени с естетическа експерименталност. Когато се разграждат митове и се престъпват всяващи ужас табута, се налага да се отхвърли и консервативния жанров канон. Неприложими в новите условия са остарелите норми на соцкомунистическата документалистика - идеологическа стерилност и схематичност, политическа цензура и автоцензура, фалшификации и премълчавания, нормативна скука на езика.

Цитираните произведения си приличат и се оразличават едновременно. Общото помежду им е антикомунистическата и антитоталитарна тематика. Всяка от книгите разкрива един сегмент от механизмите на тоталитарната система, а хронологическата им съположеност обхваща цялата епоха на социализма и посткомунизма от 1944 до 1996 г. "Горещо червено" визира годините на червения преврат и терора през 40-50-те г. на 20. век; "Следеният човек" разнищва повсеместния контрол и потисничеството над човека и обществения живот във времето на "победилия социализъм"; "Изыди Сатана" е епистоларна сага за мъките на българското дисидентство през 70-80-те години, а посттоталитарният преход е описан потресаващо от Илия Троянов в "Кучешки времена". При съвместeн прочит на четирите издания се очертава приносът им като широкообхватна социална антропология на комунизма. Чрез документалното отразяване на индивидуални съдби и обществени процеси те разкриват деспотичния характер на режима като източник за насилие във всички сфери на живота. Ретроградните властови практики са разобличени като деструктивен фактор, рушащ фундаментални обществени сфери - култура, икономика, политика, социален живот. От конкретиката на архивните извори, мемоари и биографии авторите извеждат и основните хабитуси на отминалата епоха - Терорът, Страхът, Контролът, Несвободата, Лъжата, Имитацията, Абсурдът и пр. идеологически и психологически маркери, характерни за обществото във времена на фашизоидна диктатура. Това са стотици неопровержими документални страници, които поставят основите на бъдещата енциклопедия на комунизма. Разлистват дълго премълчавани истини за облика на масовия човек, прокламиран като "всестранно развита личност", а всъщност тотално деформиран продукт на една антихуманна система, с доминиращ инстинкт за оцеляване. Навлизат в дебрите на осакатената национална психология, откъдето изплуват характеристики на малодушие, примиренчество, агресия, доносничество, жестокост. Тези издания са част от мъчителния опит на нацията да се върне към историческата си идентичност и се приближи отново към забравеното прекрасно битие, завещано от поколения грядущи предци. Какво е общото и какво оразличава тези произведения дотолкова, че да ги превръща в културни събития, особено на фона на снобските псевдотворения и масовата литература, заливащи пазара.

Обединяващ признак е личностният дискурс, който за пръв път така отчетливо се налага в документалистиката. Само добросъвестен труд не е достатъчен да задържи интереса на една скептична и инертна публика. Във времена на мрачен песимизъм и нихилизъм автентична творба е изповедната, която е пулс от вената на живота и равносметка на историята едновременно. Откритостта е задължително условие за доверие към изнесената информация. Авторската личност с гражданските си позиции, с човешките си пристрастия и откровения трябва да застане зад документалния материал и пред съда на читателите. Едва тогава книгата има шанс да се впише в културната памет и в мрежите на социалната и националната интеграция. В различна степен и по различен начин авторските субекти отчетливо се изявяват и в четирите цитирани произведения. В книгите на Ст. Маринов и Веселин Бранев субективното доминира в целия спектър на текста. Това са азови произведения, в тях е вградена житейската и духовна биография на писателите. Личните им пространства са в сложна детерминация с обществената проблематика. Книгата на Веселин Бранев съединява политологическото и антропологическо изследване на системата с изповедното начало, разказва политическата история през личното битие и психическа рефлексия на индивида. Акцентът върху личностния принцип е виден от признанието на писателя: "Не ми беше лесно да постигна собствената си искреност. В един момент си дадох сметка, че тази книга няма да струва пет пари, ако аз, бидейки искрен към всичко около мен, не съм достатъчно искрен спрямо себе си." (Бранев 2007). Признанието се отнася и за останалите, тук назовани, автори.

В "Горещо червено" субектното включване е дотолкова демонстративно, че си отвоюва собствен дискурсивен сегмент. Единствено Илия Троянов се стреми да скрие авторския глас и даде предимство на свидетелското говорене, но гражданските му пристрастия се изявяват индиректно, когато рисува портрети и сцени на българското посткомунистическо битие. Документалните жанрове в много по-голяма степен от останалите са референти на взаимосвързаността на индивидуалните светогледи и общностната съдба.

Спасение от страховете

На първо място книгите въплъщават освободения от цензурата и от страховете дух на изследователя. Свободата изригва неудържимо в трудовете на Ивайла Александрова и Веселин Бранев, докато за Стефан Маринов и Илия Троянов тя е перманентна личностна и житейска характеристика. Живеeнето и мисълта на Ст. Маринов и зад, и отвъд желязната завеса в нито един момент не са били подвластни на страха от репресии и от битовите неволи. Физикът-полиглот от БАН е многократно арестуван, пребиван, затварян в психиатрия, съден, игнориран, уволняван и накрая екстрадиран зад граница. Но нищо не е успяло да сломи свободолюбивия му нрав, напротив, нестандартната личност проецира идеализма и бунтарството си в глобални световни мащаби. Стефан Маринов се изявява като пацифист и борец за човешки права освен в България и Европа, и в Америка, и навсякъде става персона нон грата. Костелива еманация на интелект и свобода, която кондензира в себе си потисканите копнежи на робската маса в новобългарската история, противопоставя се на всяка бюрократична система, игнорираща достойнството на човека. В този смисъл неговият епистоларен колаж представя контрапункта на отнетата идентичност - показва какво е погубено от многобройните геноциди над българските елити, каква светла духовна субстанция е погинала под ботуша на тиранията. За щастие, тя периодично се концентрира в трагични и обвеяни със слава имена, осветяващи подземията на българската народопсихология.

Духовните и географски посоки на Ил. Троянов са обратни - "събирачът на светове", писателят-космополит с европейско признание и култура, е запазил незаличим отпечатък от българския си идентитет. Неговият поглед към "революцията-менте" и годините на прехода е поглед отвън и осмисляне от дистанция, но и синовен порив да помогне на родината си в нейната убийствена безпътица. Общото в "Изыди Сатана" и "Кучешки времена" е, че там съхраненената нормалност е персонална константа и удържа позициите на човешкото пред агресията на политиката. Толкова по-силни и субективно мотивирани са страстите в книгите на Александрова и Бранев - дори документалността е експлицирана в текстовите структури с известно предизвикателство. Осезаемо се усеща отреагирване на предишни комплекси и опиянение от освободените хоризонти на словото. Себеутвърждаващият се Аз на творците закономерно разкрива разкоша си от талант, от кураж и съзнание за мисия.

"Горещо червено" и "Следеният човек" пресъздават самия процес на отърсване от половинвековния страх. Изданията представляват археология на социалната и духовна дезинтеграция в годините на терора и политическо безвремие, но по-важното е, че прокарват пътища за нейното превъзмогване. Изговарянето на насилието и страданието се оказва мощна социална терапия, затова книгите им определено са огнища, разпалващи катарзиса. Освобождават потисканите валенции на личностната и социалната идентичност, съграждат отново порутените нравствени устои. Когато четеш тези страници, представата за индивидуалното говорене сублимира в усещане за надличностно огласяване, възмездяване и пречистване - документалният епос "Горещо червено" изговаря нагнетените мъки на нацията, назовава най-жестоките и мрачни престъпления в новата българска история. И не режисьорът Бранев, а анонимен затворник, избягал далече от телените мрежи на соцлагера, разчупва с предпазливи думи вледеняващите остриета на страха първо в собствената си душа, а след това и охранките на тиранията. Четирите визирани заглавия абсорбират множествени гласове и травматизми, търсят истината за съдбата ни и прокарват нови трасета в стремително менящия свят. А това е заявка за място и роля в историята на националната идентификация.

Култ към истината

Следващият белег за оприличаване е принципът на истинността. Живецът на документалните книги се дължи на тяхната достоверност. Тя е предпоставена освен от изворовия дискурс и от моралната съвест на писателите. В нито едно от заглавията те не се стремят към ролята на безстрастен регистратор. Обратното - ясно заявен е ангажиментът към достоверността на изследваните събития и обекти.

В епистоларната проза на Ст. Маринов истината за тоталитарния ад е изведена до абсолютни стойности. За него истинността е свещена мярка на Битието и на човешката същност, временно паднала в плен на сатрапската идеология и бюрокрация. Истината е също белег за чистота на духа и на гения, затова ученият я отстоява с всички възможни жертви.

Смразяващи истини за кървавия терор, за механизмите на насилие и за тоталната несвобода пронизват книгите на Александрова и Бранев като нравствен дълг и като перформативен акт. Генеративна опора на сюжетите е документалният корпус. В "Следеният човек" досието на писателя в ДС функционира като текстов код, който отключва споменни каскади или дава тласък за анализи и заключения. На пръв поглед разхвърляно и дори неорганизирано, съдебните протоколи на шести състав на "народния съд" се експлицират във фрагментарната структура на "Горещо червено", но достоверният факт обраства с шокиращи спомени, трагически биографии и авторови психоетюди. Документите имат първостепенна функция в напластяването на смисъла, те са акумулативни ядра на верижната композиция .

За разлика от тези три заглавия правдивостта в "Кучешки времена" залага не на документални, а на мемоарни свидетелства, интервюта, лични наблюдения. Изтерзани лица и мрачни урбанистични ескизи, конкретни имена и детайли заедно със суровата визуалност и изчистения слог на репортажната стилистика не по-малко убедително защитават концепцията на тази книга. Репортажните епизоди в нея са илюстрация и преддверие към политологическия коментар. А там се изричат безпощадни истини, които времето потвърждава със страшна сила.

Документалното в постмодерна светлина (Хасан 2000, Карцева 2002)

Създателите на новата документалистика се възползват от свободата да експонират по уникален начин премълчаната с десетилетия фактология. Подходът им към новостите е неотделим от комуникативна стратегия на доверително общуване между документа и читателя. Постигат го чрез антропофициране на архивите и емоционално приобщаване на реципиента. Един от най-очароващите белези на част от изданията е експерименалната им поетика. Правилата на смислообразуването в тях се ръководят от основната цел, а тя не търпи банални стереотипи и налага избора на оригинални решения. И в четирите заглавия смислите се постигат чрез наслагване на транстекстуални полета и сплитане на разнобразни наративни техники. Завладяваща е играта и пластиката на езиковите конструкти при преливане между документалност и белетризация, между персоналии и историзъм, екзистенциално и универсално, портретна живопис и психологизъм .

В избора на отворени модели авторите целенасочено използват принципите на постмодерната естетика. Без изключения книгите се мислят като жанрови хибриди, в термини и съчетания на литературното с извънлитературността - "роман в заявления", "документален роман", "литературен репортаж", "спомени, предизвикани от документа". При това двоичните дефинитиви са разколебани, навсякъде романното е условност, защото липсва фикция, а фабулата е оголено житейска. Транстекстуалният синтез в тези формации съчетава традиционни жанрови компоненти - архивен модус, интервю, мемоар, биография, публицистика, цитатност - с техниките на постмодернистичното писане. Емпириката почти винаги е поставена в светлината на многобройните й контексти, търсена е множествена гледна точка към изобразените събития, откриват се вътрешните взаимодействия на образи и стилови фигури. В повечето от изданията е налице интертекстовост, фрагментарност, дискурс на иронии, пародии и афористичност, иманентни кодове. Чрез многостранно осветяване на детайлите се улавят приплъзващите се значения на абсурдистките постулати на комунистическата система или неподредения хаос на настоящето. Обърната с лице към отлетялото време, модерната документалистика се стреми към холограмно отражение на реалността и успява да преведе езиците на миналото на многоречивите стилове на днешното време.

Жанровият феномен на Стефан Маринов

Пръв пример в подкрепа на горните заключения е феноменалната творба на Стефан Маринов. Този необикновен човек "с три висши образования и седем езика", автор на оригинални физически трудове и изобретения, ще остане в политическата литература с необичайното си хрумване да издаде в книга документите на своето дисидентско и емигрантско битие - писма и декларации, която определя като "роман в заявления", който бил роден от "епохата на бюрократизма и идиотизма". Той е един от малкото автентични, а не самоизмислени или назначени дисиденти. Когато книгата му придобие известност, литературната история ще трябва да го признае и за първопроходник на литературния постмодернизъм в България. Далеч преди появата на универстетския кръжец "Синтез", който има такава претенция, вече се пишат страниците на "Изыди Сатана", а те са същински образец на деконструктивизма .

Кореспонденцията в "Изыди Сатана" е с естествена хронология, с реални дати и адресати и не е резултат на предварителен замисъл. Единственият акт на обработка е събирането на писмата в корица под общо заглавие, авторският предговор и допълнителните бележки към последното издание. Запазеният личен архив е регистратор на усилиятa на индивида да държи главата си изправена над блатото на социалистическата посредственост и да не предава, с цената на всичко, моралните си принципи и вярата в доброто. Цитирам Веруюто на забравения дисидент, което е ценно послание не само към неговите съвременници. "Аз съм дълбоко убеден, че стената на азиатския идиотизъм може да се пробие, че тя само ни изглежда непреодолима. Мирът е възможен, свободата и братството са възможни, прекратяване на отравянето на природата е възможно и това може да се постигне не в някакво далечно бъдеще, а в близките години на нашия бързопроменящ се живот. Трябва само да се бие в стената със собственото юмруче и нито за миг да не се отчайваш, когато, като вдигнеш глава, видиш, че стената се издига до небето." (Маринов 1988). Днес това е сборник с уникални свиделства за обречената битка между гражданина и тоталитарния режим, но и за неумиращия порив към свободата в едно захлупено робско пространство. Продукт на бляскава културна ерудиция и неподражаемо чувство за хумор, феноменалната книга доказва жилавата природа на недосъсипания от комунизма национален генофонд. В българската литература няма друг подобен експеримент, при който най-интимизиращата жанрова форма да е аранжирана в своята противоположност - като предизвестен монолог без отговор. Въпреки конкретните адресати, писмата-заявления са проекция на невъзможния диалог на гражданина с помпозните фасади и знакови физиономии на властта. Маринов никога не получава ответ нито от българските, нито от чужбинските си кореспонденти, а те не са кои да е (директорът на ФИ при БАН, председателят на БАН акад. Балевски, ЦК на БКП, полк. от МВР Ангел Гогов, американското посолство в БГ, президентът на САЩ Джими Картър, френският президент Валери Жискар Д'Естен, Нобеловия комитет и др. Но благодарение на своята упоритост и дързостта на посланията си все пак успява да постигне пробив в статуквото - накрая го освобождават от всички окови на соцлагера, за да започне бурната му емигрантска одисея. Животът му в битов и биографичен план се е разпаднал, но монолитът на просветленото съзнание е непокътнат, битката за възстановяване на хармонията в дехуманизирания свят продължава до последен дъх. Конструкцията на "Изыди Сатана" си остава пъзел от фрагменти - цялостният смисъл става видим едва след подредбата на ексцентричната мозайка. А тя е набор от политически памфлети, културологични есета, народопсихологически етюди, моралистични трактати, библеистични експликации, афористични изречения; също и хумористична сбирка от вицове и анекдотичен фолклор, вулгарен жаргон, скечове и сатирична поезия. Всичко това и още много неща се навързват в "Изыди Сатана" - житейска история, откровена душевна изповед, хуманистична платформа и профетически екскурси в бъдещето. Самият автор казва всичко за духа и параметрите на своята епистола в едно само изречение": "Със системен труд и гордо, по ботйовски държано чело постигнах това, което рядко някой успява под слънцето - в моето перо (на което един Хашек или един Троцки законно биха завидяли) аз обединих дързостта на шута с достойнството на краля и проницателността на мъдреца." (Маринов 1972). Обаче нищо от многослойните текстови единици не е самоцел, всичко е претопено в сплав, предназначена да взривява статуквото на несвободата. Епистоларната буфонада на Маринов въвежда нов тип писмовна култура, съединявайки антитетични текстови формации. Житейска мъдрост и логична аргументация са претопени в артистичните нива на езика. Философската ерудиция и литературната дарба съжителстват с фамилиарна ирония, с публицистична острота и хаплив сарказъм, драматичната нота с лекота прелива в гротеска. Това са белезите на постмодерна, за които по-горе стана дума. Те подсказват, че документалистиката е неовладяна територия, криеща възможности за оригинални творчески решения в калейдоскопичното осветяване на действителността.

Допълнителните бележки към изданието от 1990 г. внасят нов нюанс в технологията на писмото, а именно - дистантен поглед към преживяното, вторично отиграване на някогашните постановки. Даже хуморът сега е омесен с прикрита носталгия. Един от парадоксите на тази книга е ясно разпознаващият се "стокхолмски синдром". В крайна сметка изтормозеният, отлъченият, като се скита немил-недраг и отчайващо самотен по широкия свят, се оказва изпълнен с носталгия по близките и родината. Личността му е обсебена от преживяното и от персоналните сблъсъци, които са му пречупили съдбата. Нищо не е заличено и загърбено, лица, ситуации и теглила са бреме, за което нито пространството, нито времето са спасение. Това впрочем е общият емигрантски синдром, ако си спомним друг негов събрат по съдба - писателят Георги Марков, комуто принадлежи знаменитата фраза: "Има смисъл да съм тук, само ако продължавам да съм там". Единствена противоотрова се оказва изговарянето. Затова Г. Марков 32 месеца чете своите "Задочни репортажи" в ефира, а Маринов години наред пише епистоларните си есета. Бъдещият биограф на тази странна птица ще трябва да проучи досието му в ДС, но също и частните архиви на акад. А. Балевски, дългогодишен председател на БАН1 и на МВР-полковника Ангел Гогов. Съдържанието на тези писма представлява интерес за политическата история, за литературознанието и културологията, за социопсихологията и за ред други науки. Сред тях има страници, достойни за златния фонд на българската култура, каквито са например писмото до Гогов от 10.05.1981 г. от Генуа, посветено на първото издание на "Задочни репортажи за България", или неизпратеният гневен адрес до писателя Богомил Райнов. Тук обаче отбелязвам само парадоксалната смислова раздвоеност - единият мотив е да осмее битието на послушните пионки на диктаторската клика, другият - да задоволи собствената си жажда за общуване с хората, превърнали се в част от дисидентската и емигрантската му одисея. Достатъчно е да се видят обръщенията, подписите, фамилиарният тон в писмата до Гогов - "брате, твой любящ те брат, ти ми стана по-мил на сърцето" и пр. Дори при последното си завръщане в България през 1990 г. Маринов изпитва непреодолимо желание да се види с с МВР-полковника и тръгва да го търси из София. "Стана ми някак особено. Жив, божичке, жив полковника! Героят на Изиди-то жив!" - споделя чудакът. Разбира се, сантиментът е завоалиран с артистична ирония, но и тя е издайнически знак за изгнаническата самотност. За свързаността си с председателя на БАН е избрал друг културен код - безсмъртната литературна двойка Жан Валжан и инспектор Жавер. Игровата текстуалност е параван за дълбинни контексти и състояния - зад хумористичните остроти прозира натурата на бунтаря, но и затрогваща доброта и сърдечност, братството му с всички българи, унизени и поробени от режима. Пропуква се философията на неговото отрицание - и в блюстителите на властта разпознава жертви и нещастни оръдия на човеконенавистния режим. Освен социалните им значения, парадоксалните взаимоотношения между Маринов и кореспондентите са ключ към уникалната му проза, сублимат от хуманизма на българската литература. В крайна сметка, с отворената си структура и угнетяващите липси на диалог, "Изыди Сатана" е опит за безгранично стимулирана комуникация - текстовете вибрират от призивност и очакване и все някой трябва да отговори, за да се разруши магията на непоносимата самотност, излъчвана от писмата. Надявам се, че тук поставяме началото на дълго отлаганото споделяне. Но истинският диалог на знаменития изгнаник със сънародниците му ще се състои, когато самиздатската книга се впише пълноценно в книжнината на националното устояване - редом до "Житие и страдание грешнаго Софрония" и автобиографията на Григор Пърличев.

Белегът на кръвта

По този признак - разбиване на канона и бягство от стереотипите на жанра - веднага след "Изыди Сатана" поставям "Горещо червено" на Ивайла Александрова. Генезисът на този труд тръгва от мемоара - в основата на повествованието са спомените на г-жа Весела Алексиева, съпруга на пребития до смърт любимец на четяща България през 30-те и 40-те г. Райко Алексиев, хуморист, карикатурист, журналист и редактор на в. "Зора", издател на прочутия в. "Щурец". Оттам тръгва всичко, за да се разгърне в черна епика на червения терор през втората половина на 20. век. Ако Ив. Александрова бе записала на лента и на хартия само тези лични спомени, щяхме да научим за трагедията на едно известно българско семейство, за стоицизма и силата на една жена и за политическите зверства над духовния елит след деветосептемврийския преврат. Но авторката избира друго решение - девет години събира информация за лица, случки и събития, които се пресичат или докосват дори бегло до историята на семейството. Композицията на творбата е като зидария - постепенно надстрояване на фрагменти от смисъл, докато се възправи в цял ръст катедралата на текста, определен като жанров хибрид - "документален роман". Документалистът тръгва от конкретиката на мемоара и търпеливо започва да разплита кълбото на цяла епоха. В края на летописа ще преживеем отново кървавите септемврийски нощи в новата им историкополитическа модификация, ще осъзнаем трагедията на отделния човек като национална трагедия и като цивилизационен опит за света. 500-те страници на "Горещо червено" ще се превърнат в българския съд на съвестта и катарзиса. Маркер към генезиса на творбата е следния цитат: "Редя късчета история или късчета хартия като жива фигура. Понякога ми попадат не последователно. Изниква факт, който като че ли няма нищо общо с останалите. А после се оказва, че не е произволен. Всичко е верига." (Александрова 2008). Верижността е структурообразуващата формула на книгата. Може би не от самото начало, а в процеса на своето търсачество авторката е открила огромния потенциал на материала, разбирайки, че драмата на конкретното семейство крие многопластова семантика. В личното и родово крушение се разпознава зловещият инструментариум на мракобесната утопия, насилствено разрушила социалната йерархия и ценностната система на няколко поколения. Но освен свидетелствата за жестокостта и разрухата в онази епоха, книгата извежда неопровержими доказателства за гибелните последствия на комунистическия режим и над днешното време, показва как енергиите на ненавистта продължават да тровят жизнеността в тази изкорубена от робства територия. Според мен заглавието се е появило накрая, защото е сублимат от милионно историческо жертвоприношение, а не обичаен наслов. Извън политическата референция за партиен цвят, "Горещо червено" натрапчиво налага сензитивното си значение на кървавочервено. Това е смъртоносната коларатура - белег на вълчите времена в българската история и неизтриваема стигмата на челото на нацията.

Как е изградена грандиозната текстова архитектоника, как се съвместяват и взаимосвързват разнородните наративи - документално-нормативен, мемоарен, исторически, публицистичен, визуален, белетристичен - може да е предмет на самостоен анализ. На първо място те следват фабулата, изплетена от невероятната участ на Г-жа А - от щастливото начало на младост, творчество, любов и семейна хармония, през трагическата кулминация на преврата и убийството на Райко Алексиев през ноември 1944, ходенето по мъките след това и мрачния финал накрая, когато почти едновременно секват и спомените, и животът на госпожа А. Основната фабулна линия - трагедията на фамилия Алексиеви постоянно се накъсва и в интервалите се врязват други истории. Деконструкцията дава ключ към мрежа от малки, автономни разкази за нови кошмари и герои. Каскади от биографична и събитийна информация облепват към първичната мемоарна линия. Новите знания надграждат предходното, от едноличните животописи се ражда панорамата на общата национална трагедия. Непознати архиви, срещи и интервюта, цитати от пресата и от други произведения, споделяне, спомени, сподавени признания и знакови поведения разширяват неимоверно значенията на текста, превръщат го в реалити роман на българската участ. Например десетките страници, посветени на Никола Петков, Петър Коев, Иван-Асен Георгиев, Георги Марков дотолкова се автономизират, че четеш книги в книгата. Преходите между различните дискурсивни построения, между минало и сегашно, между отделните драматични биографии са едва маркирани - понякога това е едно име или случка, друг път е просто разделителна линия. Липсата на стабилни текстуални мостове осигурява отворена структура на това многолико произведение и то без съмнение тепърва ще се разраства с нови и нови изследвания.

Кървавият терор в трагичната есен на 1944 г. и изстъпленията след това сякаш нарочно актуализират Ботевия митопоезис - новият исторически цикъл започва пак с беснеещ тиранин и черни кърви заливат отново "земята, черната". Зад постмодерната мозайка се разгъва монументална епическа фреска, но вече пропита с експресионистичните заряди на вклинените една в друга истории. Постмодернисткият подход при избора на верижна композиция с непрестанни напластявания е фигуративно, естетско въплъщение на идеята, че историята е низ от човешки драми, причинно-следствена верига от престъпления, изкупления и възмездия, че робството е колективно, но свободата - индивидуална.

Гласове на жертви и палачи, на съмишленици, свидетели и наследници споделят травмите от жестокост и насилия, от загубата на любими хора, от разбития живот и осакатената си съдба. Към тесния семеен кръг се прибавят видни публични фигури, участници и потърпевши в екстремните събития след 9.09.1944 г. Сред стотиците имена споменавам няколко, които историята е запомнила - регентът Кирил Кобург-Готски, Никола Петков, Петър Коев, Данаил Крапчев, Иван-Асен Георгиев, Александър Божинов, Илия Бешков, Александър Жендов, Георги Марков и мн.др. Новото в подхода е множествената гледна точка, допускането на антитезиса. Писателката не игнорира хората от другата страна на барикадата. Напротив, със същата упоритост издирва моралните подбудители на престъпленията и техните помагачи - съдии, прокурори, палачи - от Г. Димитров, Трайчо Костов, Тодор Павлов, Крум Кюлявков, Лев Главинчев, Бачи Зеев, Антон Югов, та дори до ловешките садисти Газдов и Ръжгева. Рицарите на злото и героите на терора, автори и пионки на катастрофичния период в новата ни история, също имат думата. Изговарянето на истинските им образи и деяния е мъчителен дял от катарзиса, който нацията трябва да преживее, разбулвайки тъмните места в собствената си идентичност. Тук се потвърждава тезата на проф. Б. Богданов за съотношението на понятието и процеса: "Идентичността се изразява и в постоянно протичащо и променящо съдържанието си идентифициране" (Богданов 2003).

Но загубени в мрежата са и едни трети лица, стоящите на ръба между престъплението и нормалността - съидейници, участници, активисти, свидетели. Орлин Василев, Веселин Андреев, Людмил Стоянов, Христо Радевски, Николай Шмиргела, Орлин Орлинов, Христо Бръзицов оживяват посредством оригинални документи, чрез интервюта, медийни източници, чрез деяния, говор и жест, през очите на потърпевши, родственици и колеги. Всеки от участниците разказва апокалипсиса на терора през своята или родовата биография и през субективната си гледна точка. Мрачни персонажи на бедствената епоха, героите на тази книга се оглеждат и оценяват взаимно, опровергават се или се проклинат - свързани завеки във веригите на класова ненавист и викове за възмездие. Катастрофата на хуманизма резонира в сензитивните и в смисловите равнища. Нагнетен с вина и страдание, текстът "Горещо червено" има илюстративно съответствие в известната картина "Вик" на Едвард Мунк2 - безмилостно огледало, в което разпознаваме физиономията на ужаса като лице на българското битие. Но като изправя един до друг идеолозите, жертвите, палачите, страхливите и смелите, достойните и безчестните, писателката сглобява от маските общата етносъщина и съдба. След шест десетилетия разцепления на "герои и врагове", в антитезите се очертава целостта, най-сетне попадаме в общото националнопсихично тяло, където едновременно битуват всевъзможни противостояния - добро и зло, доблест и робска низост, милосърдие и садизъм, предателство и родоюбие. Не можем да отрежем и да се идентифицираме само с едната си половина. Голямата тема за националната идентичност винаги ще увисва някъде между емблематичното свободолюбие, сервилното раболепие, смачканото самочувствие и варварските завещания на комунизма

В тази книга има много постижения. Едно от тях е динамичната графика на темпоралната система. Тя не застива във времето на терора, около и след преврата. Напротив, в непрекъсната изменчивост и движение е. Времето се движи в зиг-заг траектория и - всяка индивидуална история се изчерпва докрая и друга започва от самото начало, но заедно те напредват в историческата линеарност. Времето детерминира промените в хората, случва се в съдбите и не се изчерпва с края им. Продължава в реакциите и в поведенческите жестове на следващите поколения - поне по страниците на книгата твърде много синове размишляват или се терзаят от вината на бащите. Така Ив. Александрова, заедно със страдалците и грешниците додрапва от 9.09.1944 г. чак до новия век и посткомунизма, за да покаже как отровните бурени на потисничеството са задушали в зародиш копнежите за щастие и промяна. Примерите са шокиращи и стресиращи, всеки ще открие защо българинът вече не може да бъде щастлив човек. Друго предимство е вграждането на пространствената компонента в темата. Социални и интимни пространства са с подчертана функция в изобразителната палитра. Местата на престъпленията - затворнически килии, концлагерни бараки, мазета за мъчения, архивни читални и салонни интериори влизат в напрегнатата полифония на творбата. Духът на мястото също е документ и инструментариум, засилващ смисъла. Авторката има нюх към детайла, умее да го одухотвори и да намери мястото му в контекста. Тя е метанаблюдателят, бдящ за всеки жест, дихание и мимика, готов да улови момента, в който съвестта заговаря или се открива истината. Тук е мястото да спомена опитите й за психологизация на събеседници и ситуации. Психоетюдите са кратки, изразителни и функционално важни при изграждане на портрета, но не мога да твърдя доколко са обективни. Цитирам един от тях, който ми се струва репрезентантен като стилистика и за останалите: "Беше се притиснал към облегалката на стола, сякаш искаше да потъне в нея и да изчезне... Защото Орлин Орлинов отхвърляше мисълта, но тя съществуваше. Тя просто чакаше той да я поеме. И смесица от гузна съвест и злоба, натрупана през годините, засвистя в гърлото му, задави се, до припадък. Очите му се оцъклиха, езикът му се изплези посинял... Столът се прекатури и той тупна на пода". Десетки са наблюденията от този вид, посветени на В. Алексиева, има такива и за Николай Шмиргела, Костадин Кюлюмов и кой ли още не. От израза и мимиката, от физиологични деривати - кожата, очите, ръцете, фигурата, походката - са изведени психическите индикатори за виновност, срам и гузна съвест или липса на такива. Съотнесени с темата, те идентифицират психологически събеседика - истината за отминалите престъпления изплува не само от думите и архивите, но и от мълчанието или физическата изразност на лицата.

Вече споменах за завишената роля на авторския дискурс в документалната проза - като политическа и морална позиция, естетически избор и субективна чувствителност. В "Горещо червено" фигурата на писателя влиза директно в образната система - веднъж през семейната си биография, втори път чрез субективните рефлекси и трети път чрез отношение към персонажите. Така тя непрестанно и гъвкаво се експонира - с коментари, с участие в различни ситуации, с ярки сетивни усети и противоречиви емоции, с белетристични умения (Александрова 2008: 372). По мое мнение това е поемане на творческа отговорност и акт на споделяне на всички травми и присъди, които словото нанася. Съзнателно избрана, липсата на дистанция е бреме, но и безусловна гаранция за историческата или морална истина. Проява на кураж и съзнание за силата на "казаната дума и хвърленият камък". В композиционен план емоционалното разкриване и сетивните маркери имат спойваща функция относно фрагментираната структура. Разказите и детайлите непрекъснато се разбягват във времепространството, но азовата чувствителност ги удържа заедно в подмолното течение на глобалната тема. Друг е въпросът, че има примери на неовладян субективизъм - през цялото време се усеща натрупването на психическо напрежение между двата основни персонажа - госпожа А и интервюиращата я гостенка. Отначало са сподвижници и събеседници, а в края - настръхнали, измъчени жени. Това не е учудващо - Госпожа А е събудила забравените демони, потънала е отново в гъстотата от депресии, изнемогвала е повторно из мъчителните пропасти и хребети на съдбата. Потопена в червеното на смъртта, в горещото на любовта, тя има силата да преживее отново миналото с единствената цел - да го спаси от забрава и превърне в имунна защита на незбравената родина. Мисля, че поради магнетизма на нейната личност и по принципа на индукцията торнадото на чуждия ужас се е стоварило и върху духа на писателката, а тя не успява да се отърси от блокажа години след смъртта на жената. След толкова усилен труд и стотици срещи, не е могла, или не е пожелала да овладее някогашния гняв или обида, нанесени от властния нрав на Госпожата. В страниците се е отляла утайка от неприязън към най-важния виновник и съавтор, помогнал в сътворяването на едно блестящо лично постижение и бележито произведение на националната култура. Изглежда просветлението на прошката, снизхождението и самообладанието са от друга планета, недостижима дори за достоен творец, какъвто е Ивайла Александрова. Обаче този недостатък на голямата книга подкрепя идеята, че глобалното и личното идентифициране са единен и взаимнообратим процес .

Театър на сенки и компромиси

Сред четирите заглавия "Следеният човек" е най-хомогенната и професионално изпълнена книга. Преди да бъде документално и мемоарно, най-напред тя е интелектуално творение, резултат на духовни търсения и богати културни инвенции. Веселин Бранев има запазено място в българската култура като сценарист и режисьор на култовия сериал "Записки по българските въстания" и игралния филм "Хотел Централ", които навремето плениха публиката със завладяваща искреност и човечност, така дефицитни в соцреалистическата джунгла с претенции за изкуство. След 40 г. той прави своя следващ творчески удар. Живеейки далеч оттук, в зеленото спокойствие и свежест на Канада, връща на родината частица от взетото и преживяното във вида на ретроспекция и в духа на изповед, каквато е немислима за тукашния обитател на въобразените интелигентски йерархии. През 2000 г. В. Бранев получава 800 страници от своето досие в архива на Държавна сигурност, които покриват 25 години от живота му от 1948 до 1973 г. и като кинодраматург постепенно разгадава драматичния потенциал на материала. В него е запечатан абсурдистки театър на сенки, имитиращи битието - собствената му сянка и сенките на житейското му обкръжение, лицата от сумрака и сенките на обречените роби в комунистическия ареал, а над всички тях е надвесен злокобният силует на институцията ДС. В тайния архив са разкодирани ирационалните постулати на социалистическата държава, крепяща се на страх, лъжа и нравствена поквара. "Следеният човек" е означаемо на уплашения човек, моделиран в условията на несвобода и тотален надзор, мутантът на безумния идеологически експеримент. Досието само по себе си е регистър за убийственото ежедневие и императивна директива, която планира, надзирава, санкционира безнадеждното гето на соцлагера.

За разлика от "Горещо червено" тук опитното писателско перо постига дифузия и органика между различните текстови конфигурации и осигурява представата за романов разказ на един живот. Жанровата симбиоза е заложена в подзаглавието - "спомени, предизвикани от документи". С добре центрирана композиция, с перфектен стил и виртуозна плетеница на сказа, тексът черпи динамика от няколко дискурса - документален, мемоарен, политически и психологически. За професионалния кинорежисьор не е проблем воденето на паралелни разкази. Едновременно са в кадър и протичат паралелно няколко реалности - сумрачния свят на тайните служби, външната събитийност на видимия живот и скритият акт на себеанализа - те се обуслават или конфронтират, опровергават и обясняват взаимно, обвързани в напрегната, динамична структура. Материалите от досието са аранжирани по много начини - веднъж са въведение към разказа, друг път се експлицира цялостен документ, трети път архивните пасажи са накъсани от авторски коментар или реплики. Репликите се врязват в полицейските рапорти и доноси, за да ги апострофират или анализират, но винаги се удържа органичната спойка със смисъла на мемоарния разказ. Чрез интертекстовата постановка най-сетне се състоява отложеният диалог между следения човек и провалените сценаристи на контрола. Срещу безизразния служебен шаблон и идеологемите на властовия език авторът противопоставя логическата яснота и съживения аромат на спомена, вълнението на изповедта и житейското многоцветие на лицата. Макар и постфактум, след края на битката, моралният и интелектуален реванш се е състоял, поне на равнището на текстовостта.

В. Бранев подлага на безмилостна дисекция репресивната система на тоталиризма - веднъж като участник и втори път като жертва. Постига тази морално-политологическа цел чрез труден личностен избор - решава се на публична изповед, залага името си, интимните тайни, скритите си въжделения, семейната биография. Книгата се пише с мастилото на болка и срам, с горчивината на разкаянието и съжалението, но и в духа на високите етически категории - чест, съвест, почтеност, искреност. Избрал е примерът на видни фигури в европейската литература, извървели пътищата на съвестта - Георги Марков, Гюнтер Грас, Милан Кундера. Изборът обаче се оказва непосилен. По-нататък ще видим защо.

Книгата е структурирана в две части - първата е жанров мемоар, възкресява спомените от детството през военната 1944 г., обхваща юношеството и младостта във времето след преврата. В носталгичните страници е отразена картината на българската общностна дезинтеграция още преди войната - дядото е заможен чифликчия в най-добрите традиции на българския стопанин между двете световни войни и когато комунистите национализират имота му, човекът умира както хиляди други почтени и работливи българи. По същото време бащата Неделчо Бранев е комунист от 1918 г., съветски шпионин, лежал в затвора заради политическа дейност. След 9.09.1944 г. е доверен човек на червения режим, съдия в зловещото оръдие за разправа - т.нар. "народен съд", високопоставен член на Върховния съд в годините на диктатурата. В разказа на сина той е видян като идеалист и честен човек, предан на комунистическия идеал, в съдебния процес "Катин - Виница" дори е пристъпил волята на Г. Димиров, борил се е срещу смъртните присъди като член на ВС, разочаровал се от своята партия след обесването на Трайчо Костов. Интелигентен и образован юрист, не е натрапил на синовете си своите възгледи, оставил ги сами да градят своите мировъзрения и интереси. Не се е отказал от позициите и привилегиите си на АБПФК, ползвани са и отдецата му, в известна степен. Достойно и оправдано е отношението на почит и обич на писателя към своя родител, то е дълг на всеки син и нравствен човек. Не може да е съдия на баща си, нито да носи негова вина - достатъчно е, че се е нагърбил с подобно морално изпитание спрямо самия себе си. Докрая на тази тема така и не намира сили да спомене, че съдия Бранев е съдействал на престъпленията на режима, осъждайки на затвор, конфискации и мъки невинни хора, заради чудовищното престъпление на НКВД, погубило 11 000 полски офицери, което бе потвърдено докуменално от президента Б. Елцин през 90-те г.Съобразявал се е с повелите на партията, като е потискал ранните си идеали, а навярно и съвестта си. Но и така оценностени, публичното изнасяне на тези угризения е проява на огромна морална сила. Показва, че синът е натоварен не само със собственото, но и с родовото, и с историческото бреме. Тежък дълг, който с книгата се изплаща.

Между двата родови и политически полюса се формира личността на писателя, обречена на раздвоение и раздирана от противоречия. От тях се ражда тази книга като опит за възвръщане на отдавна изгубено духовно равновесие, като опит за идентифициране на своя образ в геополитическата огромност и в моралноетичната скала на християнския хуманизъм. Изповедта му е възхитително усилие да спаси екзистенциалното добро с вярата, че така спасява и световната доброта. Тази битка е белязала целия му живот и резултатът според автора е, че е успял да спаси "максимума от себе си". Не е спасил максимума, но е спасил достатъчно много, щом успява да направи знаменития филм на нацията "Записки по българските въстания" - освен с талант, и с пиетет към истината за най-бурното българско време.

Два са основните субекти в книгата на В. Бранев - Следеният и преследвачът - институцията ДС. Интригата между тях продължава 25 години и това е изнурително дълга игра, в която има всичко - привличане, отблъскване, дебнене и засади, арести, бягства и спасения. Залогът е свободата и достойнството на личността. Греховете на Бранев в очите на органите са греховете на свободния човек - самоуважение, творчески дух и конеж за свой път в голямото кино. Но системата на контрола е създадена затова - да всява страх и пречупва стремежа към свободата, да тъпче поривите за творчество и независимия дух на човека. За тоталитарния комунизъм няма по-опасни врагове от моженето на интелекта и непокорството на дарбата, допустими са единствено като слуги на режима. Книгата на Бранев изважда наяве широк спектър от методи за шантаж и насилие над личността. Самият той попада в мрежите на ДС като активен ремсист и е вербуван за секретен сътрудник от 1949 до 1954 г. - времето на най-голям политически маразъм, когато настървено се преследват и недоубитата буржоазия, и враговете с партиен билет. От 1958 до 1973 г. вече е преминал на отсрещния полюс - в контингента на разработваните и следените. За стореното през първия период научаваме малко - помни се тягостното изживяване и страха, а извинението с епохата, младостта, неукрепналия характер наистина е валидно и досега. "Времето" остава запечатано зад една резолюция на органите от 1958 г. - "Реализация няма" - това е малка, но съдбоносна победа на волята над настойчивите примамки от зоната на сумрака.

Разказът изважда на светло заплашителни фигури, довеяни в българския живот от геополитическия катаклизъм, отличени с неизменния им знаков атрибут - "каскетите", захлупващи безличия. Те следват младежа по тъмните улички, вкарват го в мръсни кабинети, парализират волята и ума му със суровите си физиономии и груби гласове. За пръв път в новата документална литература са обрисувани портретите на хората от тайните коридори на властта. След Яна Язова в романа "Война" и В. Бранев е успял да създаде двупластов образ на фанатиците от ДС - едновременно конкретизиран, физически реален и символно-обобщен. Ту са забулени в сянка, скрити заговорници срещу нормалността, ту с ясно изразени характерологични черти на недодялани и простовати карикатури с неумолими яростни маски и вълчи очи, внушаващи страх и покорство, обсебени от маниакална подозрителност, без понятие за морал и човещина. Прилепи от мрака на човеконенавистната идеология - такива ги представя Бранев в началната им "революционна" фаза. Но и този обобщен образ търпи развитие в годините. Документите от досието - планове, заповеди и рапорти - фиксират еволюцията на тайната гвардия към по-голяма образованост, но и към мързеливост, тунеядство, параноя, маниакалност, кариеризъм, имитация на постижения - започнали са да лъжат и използват работодателя си. Константни са само страхът, шантажът и контролът като работен инструментариум за потисничество. Не се променя също глупостта и скудоумието на състава и на системата в цялост. Освен лицата, от досиетата изплуват и методите на съвременната инквизиция.

Приносът на книгата за разбулване на репресивната политика и същинските функции на ДС е извънредно важен. Като показва технологиите, дейностите, документите и организацията на секретните служби, тя разкрива чудовищния механизъм за потисничество над човека, над всички сфери на социобитието. Примерите в това отношение са потресни. Комично-зловещо звучи епизодът на проникването на десетина "офицери" в жилището на следения, заради което се осъществява масирана мобилизация на всякакви учреждения и ведомства, снабдени с вътрешни резиденти на ДС. Досието документира параноята, в която е въвлечено цялото общество, показва генетичната увреденост на системата. Гангрената обхваща не само паразитните партийни креатури - няма държавна институция или гражданска организация, които да не са овладени и командвани от ДС. Човекът е впримчен в отровна паяжина и съдбата му на пленник, без свое неприкосновено убежище, без личен живот и интимни тайни, е убедително доказателство за антихуманността на тоталитарния строй. Този документално-изповеден труд разбива теорията, че службите били работили за националната сигурност. Разбиването на българското семейство, насаждането на подлост и пороци, отравянето на обществения климат и унищожението на духовността не може да се квалифицира като закрила на държавата, а единствено като охрана на "единствената партия" и нейните простовати функционери.

Бранев е изпитал част от методите на собствен гръб - изкушаване с кариера, шантаж, теренно следене в страната и в чужбина, обграждане с доносници, телефонно подслушване, прихващане на кореспонденция, тайни обиски на дома, изземване на лични вещи, отвличане, арест, разпити. Съдбата му спестява най-драстичните похвати за репресия, а биха могли да му се случат поне на два пъти - когато го хващат в Западен Берлин през 1958 г., и след нелегалното семейно пътуване до Германия през 1968 г. Но името, авторитета и заслугите на бащата са щит зад гърба на вироглавия син. Фамилията принадлежи към комунистическия елит, въпреки свободомислието и интелектуалната критичност спрямо режима, изричани под сурдинка. Лично аз съм респектирана от обективността на автора - саркастичното и негативно отношение към офицерите от ДС през годините се променя. Не е спестил факта, че в трудни житейски моменти е използвал услугите на офицери от ДС, водещи оперативната му разработка - веднъж за регистрация на американска приятелка и втори път за виза за Италия. Този странен танц на следения с преследвачите, тяхното сближаване и раздалечаване са част от темата за големия компромис на интелектуалците със системата. Тема, която се отнася не само за автора, но и до много други писателски имена, споменати в книгата. А и извън нея.

Един от най-интригуващите сюжетни сегменти е посветен на Доносника като личност и като институция. Този персонаж е съпътстващ, множествен, раздвоен, ту е анонимен, ту смазващо конкретен. Разпръснат е в протяжността на годините и в обитаваните пространства, появява се във всички дискурсивни равнища. Обгледан е многостранно - документално, чрез собственоръчни доноси, чрез лична биография и в субективен спомен, чрез психоанализ. В този план се крият истински човешки драми, тук е драмата на унизения индивид и на общността като цяло, подложена на травматична манипулация - да излъчва предатели и върши предателства, да приема подлостта като нормално ежедневние и условие за престижен живот и кариера. Чрез съдбите и образите на тези хора Бранев разголва бруталната същност на ведомството, създадено да сее поквара и да погубва всяка святост и добродетел под българските небеса. Този дял от книгата има силата на морална присъда над системата, но всеки трябва да я изтърпи и лично за себе си. Не всички агенти и доносници са под общ знаменател - авторът ги оразличава, когато ги разшифрова - сред тях са съученици, любими приятели и роднини, колеги и съседи. От всеки ъгъл дебне и слухти предателско шушукане. ДС няма скрупули при вербуване на агенти - деца на репресирани, дори на убити "народни врагове" са първите жертви на шантажа; способни, образовани и амбициозни младежи - за тях кариерата е примамка; посредствени, озлобени неудачници - тук водеща е завистта и отмъстителността към успешните и кадърни хора, те са съвършените агенти. Неизброими варинти, които в книгата получават конкретни имена, лица и биографии. С нескривано огорчение авторът разнищва мотивите на предателството и се опитва да надникне в психическите деформации на тайните си спътници. Някои от тях не издържат на психонатиска и моралните си угризения - три примера на самоубийства има в книгата. Тези трагични фигури, шантажирани, подмамени, изкушени от мефистофелите на ДС са изкупителни жертви на престъпната камарила - те предпочитат смъртта пред унизеното си съществуване, в нея намират единствен изход от личностната и житейска девалвация. По-голямата част от доносническата кохорта обаче няма никакви угризения, напротив получава съзнание за значимост от мръсната си роля в живота на другите. Квалификациите към тях са с интонации на презрение, отвращение или клеймо към онези, които се броят за интелектуалци - напр. композитора Кирил Цибулка (аг. Ана), фолклориста Христофор Тзавела (аг. Тодоров), директора на студията за анимационни филми Дим. Коситасев (Андрей) и др. Тези страници са белязани с омерзение и тягостни чувства, с болка за погубената нормалност и доверие между хората. В срам, гняв и лицемерие живее човекът, заобиколен от коварство, преследван от подозрителност, скритост и самота. За да оцелее в такава среда, той е принуден непрестанно да се пригажда към злото, което го заобикаля, и всекидневният му подвиг се състои в това да не участва в него - това разкриват всички болезнени свидетелствата. Неговата нещастна, потайна, унизена фигура е сублимат на моралния провал на комунистическата идеология. Ето една точна оценка с думите на автора:"Духовно невежите офицери от ДС и до днес не могат да достигнат до просветлението, че основният резултат на "патриотичната им дейност" е покваряването на крехката човешка личност, едва изпълзяла в края на 19. век от тъмните робски векове."

Освен с емоционални въздействия, трудът на Бранев е интелектуално наситен със сентенции и ирония, с цитати от световния културен език и находчиви аналогии от литературната класика (Кафка, Сартр, Л. Толстой. З. Стоянов). Светъл лъч на високата литература, стремящ се да пробие в мрачината от низки страсти и грозни деяния. Но такава е съдбата на интелектуалеца в една "виновна действителност", в която "невиновното поведение" е максимумът, до който достига интелигентът-опортюнист според твърдението на автора (с. 291). А примерите за опортюнизъм и конформизъм не са никакво изключение - те са начин на живот на поданика. Чест прави на В. Бранев, че не спестява и своето съпричастие към опортюнистичната прислойка. Напротив, тук са постоянните му разкаяния, себеанализи и самоукори за компромисите, наложени от "виновната действителност". Десетки пъти изповядва миговете на слабост и податливост - един от най-безобидните е тичането на автостоп от Боровец до София, за да не пропусне пародията "избори". Не са премълчани и греховни прояви, точно те насищат повествованието с религиозноетични конотации - такъв е моментът, когато се терзае, че е отказал помощта си на нещастния и изтормозен негов съученик от репресирано бедно семейство. Ето какво е оправданието в случая: "Взирам се с безпокойство и угризение назад в годините и разбирам, че през това нравствено изтощително време у човека оставаха сили колкото да хитрува само за себе си и за най-ближните - почти бяха изчезнали свободни валенции за помагане или спасяване на други, не така близки, макар и често по-нещастни или по-заплашени".Ако съждението е вярно за общия морален климат, фрустиран от политически ексцесии, то не означава, че е валидно в субективния план и още по-малко в конкретния - семейство Браневи са в силна обществена позиция по това време. Читателят трябва да приеме или не, дали времето е универсална индулгенция за всички човешки несъвършенства. Всеки сам определя Максимума или минимума, който трябва да опази в зависимост от нравствения и психическия си капацитет. Друг е въпросът, че всеки има субективна мярка за тези категории. Съзерцателната, артистична, аристократска натура мисли "неучастието" и съхраняването на вътрешната свобода за "максимум", докато за един непримирим и социалноактивен индивид това може би е само "минимум".

Междувременно получих лично писмо от Веско Бранев, което си позволявам да споделя с всички, защото задълбочава или може би опровергава моите наблюдения относно тази сложна екзистенциална проблематика. Приемам го с уважение.

"Нека кажа преди всичко, че аз нямам чувство за грях, защото не съм вярващ. Всички разсъждения в тази посока ще са неточни. Аз имам съзнание за вина, а това е съвсем друго. И не търся никакво лично оправдание за този и за други случаи. Виновен, аз се опитвам да открия какъв механизъм е действал у мене, за да е така. И откривам, че това е вселяващия се у всички егоцентризъм, породен от несигурния живот. И това не е никакво алиби, това е тъжно откритие, че действителността е посегнала върху личността ми, въпреки желанието ми да я опазя."

Тезата в тези редове се обезсилва от следващия характерологичен ред, посочен в книгата - на достойните и мъжествени хора като проф. Венелин Ганев, д-р Орошков, писателят Константин Константинов, Генерала, отказали компромиса с цената на лични жертви и страдания. Има противоречие между тези образи и философията на мемоариста "...за да станеш такъв великолепен Никой, е трябвало да си бил изключителен Някой. Но как да станеш Някой по време на тоталитарния режим, когато единствената Партия иска от теб през целия ти живот да си Нищо?" Бранев не си спомня или не е чувал имената и на негови съвременници през 70-80-те г. като Илия Минев, Борис Арсов, Стефан Маринов, Георги Марков, Георги Заркин, Йордан Русков, Ганчо Савов, Едуард Генов, Любомир Собаджиев, поетите Константин Павлов, Биньо Иванов и мн. други, които не се съгласиха да бъдат "Нищо" и предпочетоха да останат "великолепния НИКОЙ". Това са всички онези, които са били готови да платят цената, а тя е твърде висока и не по силите на всекиго - социално дъно, битова мизерия, липса на реализация и перспектива, затвор, изтезания, гибел. Въпросът е в това, че самият той лавира по ръба между външна лоялност и вътрешна отлъченост, между компромиси и почтеност, между сигурността и копнежа по свободния свят. Такъв е прочитът на сцената, в която семейството се колебае дали да избере свободата, емигрирайки в Австрия, или да се върне в мижитурския уют на социалистическото блато. По-важно е, че книгата свидетелства за драматичните процеси на самоидентификацията и доказва, че човекът от соцлагера е обречен на трудна битка за удържане на своето самоуважение, за съхраняване на вродената си човечност. Бих казала, че това изнурително пътуване няма край, дори когато е достигнат спасителния бряг на спокойствието. То е част от процеса, в който една епоха, белязана катастрофично от тоталитарната доктрина, се самосъзнава като исторически и хуманитарен провал. В този смисъл всеки индивидуален акт на равносметка е малък принос в общочовешкия етиологически и политически опит.

Паралелна и подробно застъпена в сюжетната конструкция е темата за съдбата на българската култура в условията на комунистическия диктат. Спомнянията показват, че тя е тенденциозна, осакатена, откъсната от света, провинциална, слугинска и посредствена поради липсата на свобода и сервилността пред всемогъщата партия. Всички изводи са подкрепени с конкретни примери от професионалния и приятелския кръг на автора, от средите на интелектуалния елит по онова време - писатели, кинодеятели, администратори от културната сфера. Интригуващи случки, биографични скици, портретни ескизи и наблюдения, пречупени през субективната авторска визия, извеждат обществения и духовния облик на т.нар. социлистическа интелигенция. Заснета в официални прояви, в задъхана гонитба на кариера или в битови сцени, тази социална група е представена като сервилна и меркантилна, кариеристка, опортюнистична, готова да слугува вярно на "единствената партия" в замяна на житейски благини и привилегии. Бранев набелязва различните психологически и кариерни модификации на писателското войнство. В групата на лириците са най-преданите трубадури на партията, "чието голямо дарование беше житейската вещина", според автора. Именно те са чевръстите момчета, които осребряват патетичните си екзалтации и достигат до високи държавни постове - неизменният Левчев, Джагаров, Орлин Орлинов, П. Караангов, В. Башев. Специално внимание е заслужил Владимир Башев, заради стиха "революцийо, целувам твойта брадва" - доказателство не за кръвожадност на кроткия поет с кариерни амбиции, а за това, "че дарованието е стока за търгуване". И други пишещи хитреци са обект на нелицеприятни характеристики и оценки - зад лесно разгадаемите инициали Д. Ц. се разпознава не само безсмъртният тържествующ герой на всички времена - сега ловец, разказвач, депутат и пр., а уродливото явление, което затри българската литература за половин век. Разочароващи за Бранев са някои прояви на Йордан Радичков, който тръгва към върховете на литературната класация, разчитайки не на талантливата си проза, а на членство в БКП. "Името на на най-яркия литературен талант на тоталитарното време фигурира под най-позорния документ на СБП - резолюцията за осъждане на Солженицин" - това е присъда, която ще остане лош сън от епохата на поробването на съвестта. Но какъв избор е имал самобитният художник от селцето Калиманица, щом няма зад себе си високопоставен баща или вуйчо с абревиатура АБПФК? В този културологичен аспект се промъкват и язвителни ноти, напомнящи разчистване на лични сметки с отдавнашни неприятели - напр. с Иванка Гръбчева и Петър Караангов. Ако този реванш е успокояващ за нараненото самочувствие на автора, то ще погледнем на него като емоционален контрапункт или като несъзнателен пробив в иначе сдържаната аналитична концепция на книгата.

Освен индивидуални, и колективни епизоди представят "ужасяващото ревю на скудоумието" из литературните обиталища (колоритния епизод с вечерята с Тодор Живков и комичното бунтарство на Ламар). Сервилността и интересчийството на писателската гилдия се изражда във всеобща посредственост и духовна убогост, обезсмислящи самата представа за тайнство на творчеството и културата. Това са причините, поради които литературата на соцреализма, лишена от дълбочината на човешката екзистенция, претърпя пълно естетическо и историческо фиаско. Ето как В. Бранев формулира това: "Всичко това е печалният резултат от многогодишното дебелашко дирижиране на културата. Литературната посредственост бе положително нежелан, но всъщност упорито извоюван и закономерен резултат" - обобщение, към което едва ли може да се прибави нещо повече. Разбира се, с добри чувства и симпатия се споменават приятели като Цветан Марангозов, Въло Радев, Дико Фучеджиев, също и прочутата критическа четворка, която бе гордостта на Литературния институт преди време.

Една велика сянка над всички

Извеждам името на Георги Марков зад скоби, защото по странно съвпадение то присъства в три от коментираните издания - в "Изыди Сатана", "Горещо Червено" и "Следеният човек". Едва ли е случайно, че "Задочните репортажи" задават маята, с която се омесва хлябът на демократичната документална литература .

Пръв Стефан Маринов още през май 1981 г изрича знаменателни думи за посмъртното издание на "Задочни репортажи за България" и за техния автор. В едно от писмата до редовния си адресант полк. Ангел Гогов съощава, че за два дни е прочел емигрантското издание на книгата в Швейцария. Писмото до противника е начин да изпрати вест до България за появата на знаменитите репортажи, видени от него като важно национално събитие, също да изрази пиетета си към саможертвата на писателя. "Репортажите ги изгълтах на един дъх. Ей, Гогов, с кой акъл убихте този божи човек, бе, с кой акъл? Че гаси ли се туй, що не гасне бе, Гогов?... Голям паметник издигнахте на Георги Марков, много голям. Показахте на цял свят, че тоя български народ не е стадо от мижитурки. И вдъхнахте - вяра и упование вдъхнахте в гърдите на обезверените, на уплашените, не страх, Гогов, а смелост вдъхнахте." Оценката е споннатана и категорична, доказва, че само сроден дух може да разпознае моментално и безпрекословно значимостта на едно явление, на една книга и на една личност в пълната им историческа мощ. Едва ли има в българската култура подобни страстни и провидчески слова, проглеждащи далеч във времето. Маринов предрича безсмъртието на своя събрат по съдба, сигурен е, че един ден в София ще се издига негов паметник от мрамор и бронз и името му ще е записано със златни букви в националната памет. Реториката и смисълът на посланието не могат да се предадат, за да се усети въздействието им, трябва да се цитират и то постоянно:

"Но Марков избра друг път. По този път го застигнахте вие и го проснахте на земята. Каква диалектична ирония - не на земята го проснахте, а го издигнахте на хребета на нашия страшен век, внесохте го най-тържествено в пантеона на българсия дух и го положихте там за вечни времена." Силни и неоспорими думи на братство и поклон, изречени тогава, когато нацията нямо мълчи, когато и светът мълчи за страшната гибел на поредния български мъченик. Побратимява ги еднаквата им мисия в служба на свободата, усещането за идентичност на участ и духовност. Няма начин фигурата на Г. Марков да отсъства от уникалната епистоларна биография на епохата. Ст. Маринов предвижда и строи пантеон за писателя, без да подозира, че един ден и неговото име ще стои до името на Георги Марков. Но това не е нашето време, уви. Може би потомците ще отдадат заслуженото на българските творци-мъченици на демокрацията.

Ивайла Александрова също отдава почит на известния творец. 15 страници текст въвеждат темата "Георги Марков" в "Горещо червено". Тръгвайки от конкретен факт - единствената българска книга, намерена в къщата на В. Алексиева, е томчето "Задочни репортажи" - тя вгражда автономен разказ за писателя в черната епика на епохата. Това са спомени, цитати, интервюта със съвременици и колеги, които са го познавали отблизо, със следователя Б. Карайотов, с приятеля полк. К. Кюлюмов, с министъра на МВР Ангел Солаков, с Петър Увалиев, режисьора Никола Петров, писателя Димитър Бочев и др. Находките са изключителни. Оживява всекидневният, живият образ на Г. Марков, научаваме как играе на карти, как се забавлява с момичетата, как се е женил, как работи по сценариите на сериала "На всеки километър", избистря се ситуацията около заминаването за Италия. Чуват се противоречивите мнения за мистериозния му статут - дали е бил агент-разузнавач на ДС или не, защо е убит, чадърът мит ли е или е реалност и др.т. Битови и крими подробности, непринудени разговори и възпоминания снемат митологичните ореоли и въвеждат дебата около тази вълнуваща фигура. Писателят оживява в своето време и обкръжение, земен, противоречив, разомагьосан, нестандартен във всеки миг на живота си, със загадъчна аура и покоряваща жизненост. Събраните тук автентични свидетелства са важни, независимо от субективността. Това е изворов материал, който ще е много полезен за бъдещите изследователи. Мястото на Марков в книгата е закономерно - историята се придвижва от изключителни личности и той е човекът-знак на гигантското усилие на Словото да преодолее непоносимата геополитическа лъжа. Но е и доайен на съвременната документална публицистика и антитоталитарна литература. Създава матрицата, начертава рамката, която днешните автори доразвиват. Той е учителят, те са негови следовници.

По друг начин стои въпросът в "Следеният човек". Георги Марков и В. Бранев са съвременици, и двамата са писатели, литературният им дебют е по едно и също време, засичат се в компании, пребивават в едни и същи места. С една дума, познават се отблизо, лице в лице. Въпреки това мястото, отделено за Георги Марков, е извънредно пестеливо, само два конкретни епизода, при това привидно скрити зад лесно читаеми инициали. Случките са дребни, инцидентни - веднъж Марков молил Владимир Свинтила да не публикува отрицателна рецензия за новата му книга, вторият случай е битов - в творческия дом на писателите в Боровец гласно се възмутил от лошата храна. Фактите са дребни, но коментарите обширни, преминават в опити за психически портрет и негативни морални обобщения. Изпълнени с неприязън и язвителност, тези страници показват едно - Веселин Бранев не обича и не цени Георги Марков толкова години след трагическата му гибел. Той си знае от какво е бил уязвен и какво в бурния характер и ярката личност на колегата-писател е дразнело сдържаната му натура. За мен е изненадващ факта, че прощава на себе си толкова много прегрешения, за които изпитва вина, а не е могъл да прости на клетника, платил с цената на живота си всички възможни грехове. Въобще не споменава нищо за гибелта му, за великата му книга, разтърсила духа и съвестта на българите през 70-80 г. на 20. век. За мен обясненията са няколко, но в една и съща гама - лична неприязън, съперничество, най-обикновена творческа завист и типичният национален комплекс за принизяване на чуждия успех, белким изпъкне твоят. "Следеният човек" е интересна, талантливо написана, изстрадана и твърде полезна книга, но не може да събори престижа на Георги Марков, нито да измести "Зaдочните репортажи за България" от мястото им в културната и политическа история. Пътят към славата е отворен само за избраниците, които са платили най-високата цена за нея - тя е "максимумът", за който Бранев разсъждава, без да споменава индивидите, които са го постигнали. Той не е сам в неблаговидната роля. И по страниците на "Горещо червено" четем инсинуациите на прононсирани ченгета като Г. Тамбуев, Костадин Чакъров, както и на неприязнения спрямо писателя Петър Увалиев. Тези хора изпитват наслада да тъпчат името на достойния българин в калта, да го принизяват до собственото си его. С думи се опитват да го убиват многократно - освен на моста Ватерлоо, и на всички възможни места - най-вече в паметта и в душите на сънародниците му.

Примерите дотук доказват, че новата документалистика подема смисловата линия "Г. Марков в българската история и литература", наложена трайно с книгата на Хр. Христов - "Убийте скитник". Темата се развива динамично, изменчиво, противоречиво - от апологетика до отрицание, от преклонение до явителност. Точно заради вариациите и антитезите тя е част от постмодерните творчески търсения в документалистиката от последното десетилетие.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Акад. Ангел Балевски (1910-1997). Председател на БАН от 1968 до 1988, член на Държавния съвет до 1989 г. Носител на много държавни и чуждестранни отличия. [обратно]

2. Едвард Мунк (1863-1944) е норвежки художник-експресионист. "Викът" (1893; първоначално озаглавена "Отчаяние"), най-известната картина на Мунк, се смята за икона на екзистенциалното страдание. [обратно]

 

ЛИТЕРАТУРА

Дичев 2002: Дичев, Ив. От принадлежност към идентичност. Политики на образа. София, 2002.

Еленков, Даскалов 1994: Еленков, Ив., Даскалов, Р. Защо сме такива. В търсене на българската културна идентичност. София, 1994.

Алипиева 1999: Алипиева, А. Национална идентичност в българската литература. Пловдив, 1999. Също: Алипиева, А. Национална идентичност в българската литература. Варна: LiterNet, 2006 <https://liternet.bg/publish/aalipieva/nacionalna/index.html> (12.05.2009).

Интервю 2007: [Интервю на Веселин Бранев]. // Алтера, 2007, бр. 1. с.106-110.

Хасан 2000: Хасан, Ихаб. Към понятието за постмодернизъм (Послеслов към "Разчленяването на Одисей"). // Литературен вестник, № 1, 2000. Също: Електронно списание LiterNet, 09.04.2000, № 4 (5) <https://liternet.bg/publish1/ihassan/hassan.htm> (12.05.2009).

Карцева 2002: Карцева, З. И. О "волнах" постмодернизма в болгарской литературе. // Вестник Московского университета. Серия Филология, 2002, № 3, с. 42-52.

Маринов 1988: Маринов, Ст. Предговор. // Маринов, Ст. Изыди сатана. Откровения в заявлениях. 1988.

Маринов 1972: Маринов, Ст. Писмо до Директора на ФИ. 30.01.1972, с. 21.

Александрова 2008: Александрова, Ив. Горещо червено. Документален роман. Пловдив: Жанет 45, 2008, с. 78.

Богданов 2003: Богданов, Б. Идентичност и идентифициране. // Култура на идентифицирането. София, 2003.

 

 

© Цвета Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.05.2009, № 5 (114)