Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "TIMESHIP"

Борислав Беловарски

web

Глава 1. Цялата наша мечта

30 юни 1999, 07:02
Вашингтон, Дистрикт Колумбия

Борислав Беловарски. TimeShipЩорите бяха прилежно дръпнати, но изгревът на яркото юнско слънце проникваше в полуздрача на стаята, хвърляйки горещи ивици върху лакирания паркет.

- Какво е тук един човешки живот - прошепна си д-р Брайън МакТалиън III, ставайки иззад тежкото бюро на домашния си офис. Той бавно се приближи до прозореца. - Целият свят е таймшип, в който ние всички пътуваме към глобалната съдба на човешкия род, дори на целия Космос.

Докторът не обичаше светлината да го разсейва, докато работи, но утрото неуморимо напираше, блестейки в частния басейн на задния му двор, така че... нямаше смисъл да седи повече в мрачната сянка на нощта. Той леко подръпна пискюла на старите платнени щори и те се отпуснаха, придавайки мека, почти подводна светлина на стаята. По дебелите орнаменти на висящия гипсов таван прелетяха леки отблясъци, които за миг оживиха излените митологични същества: сатири, преследващи разголени нимфи, покрити с леко сив тон от оловните газове на колите от вашингтонските улици.

Доволен, ученият се върна зад бюрото. Още със сядането понечи да продължи работата си, но се загледа в скрийнсейвъра на неразлъчния си лаптоп, който междувременно бе запълнил дисплея. Новото лого на "Аквалукс" - неговата фирма за подводни строежи, ангажирана сега по проекта "Лунен град" на NASA - бе наистина великолепно. Изработено фино, като арабско бижу, то представляваше излети от злато букви, които бавно се въртяха около отвесната си ос. Отзад, те бяха облечени с релефно изображение на земното полукълбо с прорязани меридиани, по които пулсираше неоново червена енергия. Тя му заприлича на дигитална кръв на някакъв електронен организъм, мистериозно вграден в човешкия свят. На фона на спокойните води на Атлантическия океан, в чийто хоризонт се преливаха сиянията на ранен розов залез, логото приличаше на видение от друга планета. Или дори на извънземен космически кораб, увиснал във въздуха.

Д-р МакТалиън въздъхна с облекчение, сякаш поемайки от кристалния въздух на тази триизмерна атмосфера. После нежно докосна клавиатурата, като че тя бе някакво живо същество, което трябваше да се събуди. Емблемата изчезна мигновено и очите на стареца зашариха по физичната формула, изписана на дисплея, която толкова измъчи неговите асистенти напоследък. Сега всичко изглеждаше великолепно, като художествена математика, благодарение на умението му да гледа на астрофизиката с окото на артист.

- Това е фина материя, момчета - смънка той под нос, обръщайки се въображаемо към колегите си. - Да не сте изтървали последния семестър в Харвард по любовни причини?

С външното на дланта си докторът докосна чашата от английски син порцелан, която отдавна го очакваше на сребърен поднос до клавиатурата. Прочисти гърлото си с неохота, което означаваше, че чаят отново бе изстинал, кой знае кога.

МакТалиън майсторски натисна няколко клавиша, но преди да се реши да запамети промените в кодиран файл, по стар навик започна да върти дебелия си златен колежен пръстен. Откак му забраниха да пуши и дори да смуче празната си лула, защото тя само го изкушаваше, той придоби този навик, с който обикновено печелеше достатъчно дълга пауза при вземане на окончателни решения. Дори и на неговите години това бе една необходима тактика, която магнатите от неговия калибър прилагаха с удоволствие. Е, едно тежко, продължително запалване на лулата преди съобщаване на дългоочакваното "да" или "не" вършеше много повече работа, но поне сега той бе сам и нямаше кой да го притиска до стената.

Жилавият показалец най-после натисна клавиша за въвеждане на команди и лаптопът издаде обичайния си писклив сигнал за безжична интернет връзка със сателита. Изображението започна да се разлага на пиксели, които бавно заприличаха на крайбрежен пясък с миди и птичи стъпки.

Докато посланието се кодираше в цифровата информация на дигиталната снимка, докторът се загледа в пожълтялата фотография на дядо си, облегната на дебелата кристална ваза от другата му страна. Адмирал Брайън МакТалиън II бе младокът, който събрал първата партида смелчаци, дето с гайди и шотландски полички тръгнали от Англия да щурмуват Аляска в годините на Голямата треска за злато.

Погледът на стария учен се премрежи. Далечен натрапчив спомен незабележимо понесе мислите му от края на двадесети век към неговата бурна епоха, уви, отдавна забравена от съвременния свят. Мебелите в стаята се завъртяха и изведнъж застинаха на други места; светлината изчезна, а на нейно място стар британски шлагер запълни пространството със специфичния мирис на военен банкет…

Кадет Брайън младши се настани в креслото на дядо си като в нещо свещено. Дебелите книги и енциклопедии с позлатени ивици, наредени в старинната библиотека наоколо, му заприличаха на изрядна войска, извисяваща се чак до горния полуетаж. Там бе читалнята на адмирала, поместена като в църковен балкон за хор с вита стълба.

"Един ден това ще бъде мой офис", помисли си момчето. През целия си четиринадесетгодишен живот, откак родителите му загинаха в бомбардировките на Лондон, той не си спомняше да е копнял за нещо друго, освен да стане истински наследник на дядо си - адмирал Мак, както го наричаха приятелите. О, това караше Брайън да се чувства истински мъж; човек на дълга, от който Америка един ден ще има огромна нужда. И не само Америка, но и целият свободен свят!

Брайън подсмръкна сдържано, оправи пилотката си под наклон, изпъна куртката по колана на отпускарската униформа и внимателно положи длани върху големия подлистник на бюрото. Последният бе изпъстрен с разни сметки и скици, твърде сложни за четиринадесетгодишния му ум. Една от драсканиците, обаче, му заприлича на тялото на Катюша, за която учиха напоследък във военноморското училище, като за "Руското чудо", обърнало хода на войната при Курск.

Кадетът осъзна, че всъщност няма ясна представа за работата на дядо си. Мак бе инженер на подводници, нали така? Затова адмиралът го и помести в морското училище за сираци, където Брайън бе разпределен в паралелка за самолетоносач авиатори. Те не се виждаха често и не се познаваха много добре, макар че една невидима връзка постоянно ги привличаше един към друг като баща и син. Затова момчето тайно се надяваше, че един ден адмиралът ще го посвети във всичко, за да продължи неговото дело или нещо такова. Така че ... може би това бе скица на някакъв нов вид торпедо, а?

Вниманието на младока се привлече от прясно миришещия вестник, лежащ по-навътре върху огромното дъбово бюро. Това бе нов брой на "Ежедневен Експрес", сгънат на четири, пристигнал чак от Англия - старата родина. Брайън се надигна на лакти, за да види ситната дата: 18 декември 1946,след което бързо зърна червения датник на новия си авиационен часовник с фосфорни стрелки.

- Но това е … след една седмица - неволно прошепнаха тънките устни, с несигурна усмивка. - Печатна грешка? Дори и авио-пощата обикновено пристига със закъснение.

Статията бе кратка, придружена с бледа фотография. Той веднага разпозна лицето на дядо си между неколцина военни и три цивилни лица, наклякали пред една изправена V3 ракета. Всички държаха пилотски очила със затъмнени стъкла, явно за да предпазят очите си от светлината при запалването на горивото. Кога пък започнаха експерименти с ракети?

Внимателно посягайки към вестника, момчето зачете сензационната новина - нещо за местността Бели пясъци в Ню Мексико, при все че не си спомняше американската преса да е споменала нещо подобно - но ръкопляскането на гостите в хола го стресна.

Мислейки че прави нещо нередно, с два скока той се озова обратно върху кожения диван, където слугата индус го бе настанил преди няколко минути. В този миг, вратата поскръцна и остана открехната за известно време, с натисната дръжка. Но тъкмо преди Мак да влезе, някой му се примоли:

- Последна снимка за "Вашингтон пост", Адмирал?

Домакинът на банкета набързо се върна сред гостите, без да затвори добре, като че ли приканвайки Брайън да проследи през процепа какво става в задимената бална зала.

Мак приятелски поздрави закъснял болнав бизнесмен на инвалидна количка и неговата съпруга или гледачка, след което млад полковник-летец им представи приближаващия се към тях мъж с волево лице на актьор. Облечен в цивилен костюм, косата на последния бе модерно зализана назад с олио.

- Мистър Форд - усмихнатият полковник посочи към въпросния мъж, - Хер Вернер фон Браун. - И добави въодушевено. - Човекът, който знае цялата наша мечта!

- Удоволствието е изцяло мое - отвърна немецът с типичен акцент, навеждайки се да целуне ръка на дамата.

Усетил, че скришно е наблюдаван, фон Браун се озърна към вратата на офиса, зад която кадетът го пронизваше с вражески очи. Набитото моряшко око на домакина веднага долови смущението. Той прегърна германеца с една ръка, положи другата върху рамото на болнавия мистър Форд и им подшушна нещо заговорнически, от което те прихнаха да се смеят.

Поднесоха шампанско. Адмиралът намигна на журналиста да снима импровизирано, като момент от оживено бизнес парти. Нямаше време за префърцунени пози за пресата.

Притаил дъх зад вратата, Брайън се напрегна да види по-добре, но светкавицата на камерата бързо ослепи всичко наоколо и момчето затърка очи по детски. След това вратата широко се разтвори. Мак се приготви да влезе в домашния си кабинет с извинителната усмивка на щастлив домакин, пийнал малко повече от позволеното. Държейки димяща пура, той вдигна към гостите си чашата със шампанско и каза:

- До пълна победа, приятели!

- До пълна победа! - извикаха всички в хор и отпиха.

Той учтиво кимна, след което затвори двойната врата зад гърба си и най-неочаквано се облегна на нея с цяла тежест. Лицето му се изкриви в гримаса. Ръка на сърцето, гърлото му издаде стон на отдавна потискана болка. Чашата и пурата паднаха на килима, постлан на лъскавия паркет.

Момчето скочи уплашено на крака. Докато се чудеше как да реагира, Мак с олюляна походка се тръшна върху кожения диван. Всичко, което Брайън можа да измисли в този миг, бе да свали новото си кепе и да го смачка в юмруците си от притеснение или по-скоро от объркване, дори паника. Той се огледа за помощ, но езикът му някак си залепна за небцето. Гърлото му се схвана, като че буца пръст заседна в него. За момент си помисли, че и на него не му достига въздух. Готов да разтвори широко вратата, за да привлече вниманието на всички, само жестът на Maк го спря. В очите му се четеше: "Недей!" или даже: "Моля те, не казвай на никого!"

Момчето се просна на колене пред дядо си. Мак го погали по главата, стараейки се да се държи, после обърса бързо стичащата се детска сълза. Вглеждайки се в изпепеленото лице на своя единствен внук, адмиралът се опита да се усмихне.

- Оооо, не този поглед, кадет - започна той със шеговит тон. - Знам, че е бивш фашист. Сега работи за нас, о’кей?

Брайън закима машинално. Германецът бе последното нещо на света, което го интересуваше сега. Той избърса сълзите си с пилотката, но преди да отвори уста, Мак продължи:

- Фон Браун е голяма клечка. Трябва да го запомниш много добре. Твоето бъдеще е в негови ръце. Бъдещето на...

- Дядо! - изстена Брайън заедно с последния си жив роднина. Нима щеше да остане пълен сирак?

- Шшшш... - адмиралът постави пръст на устните му, борейки се с новия прилив на болка, която го накара бързо да събере мислите си и да вземе окончателно решение.

Неочаквано вратата се разтвори. Това бе Радж - верният ням слуга на адмирала, облечен в традиционна индийска носия с чалма на главата и смешни чехли със закривени връхчета. Той влезе тихо, като котка. Дискретното му поведение издаде, че знаеше какво става. Това шокира момчето. В главата му забучаха объркани мисли и светкавични обвинения.

С ловки движения на пръстите Мак даде знак на индуса какво да направи. Радж кимна одобрително и безшумно залости вратата отгоре и отдолу, стараейки се да не щракне със секретното резе. После се наведе, вдигна пурата и чашата от пода и с безстрастен жест пожела да поеме кепето от ръцете на кадета. Брайън се дръпна възмутено и изгледа дядо си, обвиняващ слугата в липса на всякакво уважение, дори елементарно чувство на състрадание към своя господар.

- Синко - Мак промълви стоически, - не му се сърди. Аз съм виновен за всичко. Радж следва моите указания.

Ококореният насреща му поглед се замъгли от напиращи сълзи. Младежът отказваше да приеме каквото и да било обяснение. Не знаеше накъде да извърти глава, за да не гледа дядо си право в очите, нито пък тоя арогантен слуга.

- Аз умирам, мойто момче - продължи адмиралът, погалвайки го по главата като бебе. - Нямам много време. Бих искал да запомниш последните ми думи за цял живот.

Кадетът стисна пилотката си с юмруци и върна поглед обратно върху дядо си, готов да процеди нещо през зъби. В отговор Мак се усмихна, прекара пръсти през гъстите му русоляви къдрици с леко рижав оттенък и добави:

- Благодаря ти, че се държиш като истински мъж. Готов ли си да посрещнеш истината с отворени очи, кадет?

Брайън изхлипа. Сграбчи едрата длан на дядо си и я притисна до устата си, за да не издаде онзи гаден, детски рев, който мразеше от времето на бомбардировките. Точно сега би било несправедливо да остане сам самичък на света!

Мак хвърли поглед на Радж. Индиецът кимна и тихо пое по витата стълба нагоре към читалнята. Малко преди да изчезне във вратичката към таванските стаи, той погледна добрия си господар с очи, преливащи от благодарност и още веднъж му се поклони - този път по индийски, с притиснати длани за молитва като за последна раздяла.

- Какво е тук един човешки живот - Мак прошепна реторически, след като останаха насаме. - Целият свят е таймшип, в който ние всички пътуваме към глобалната съдба на човешкия род, дори на целия Космос.

Брайън замига учудено, без да разбере за какво става въпрос. Те никога не си бяха говорили така; това звучеше някак си ... философски, като цитат от учебник. Момчето повтори на ум всяка дума и изведнъж сълзите му секнаха. Нямаше смисъл да плаче. Това бе животът и толкоз. Тези неща се случват всеки ден, все на някого. И никакви сълзи, нито каквито и да било красиви думи можеха да променят нещата. Звучи несправедливо, но е така. Хората умират, те са смъртни!

Мак иска всяка дума да бъде запомнена? Така да бъде.

Адмиралът въздъхна на пресекулки. Потупа по дивана, канейки момчето да се настани до него удобно.

- Когато баща ти почина - почна той отдалеч, - лекарите ме предупредиха, че сърцето ми e по-старо от мен. Мда... - Той измляска сухо. - Как да ти кажа… Като сега си спомням как старият Сър Брайън, моят прадядо, чието име аз и ти носим, ме закле в деня на смъртта си. Не знаех какво да мисля тогава. Бях само на дванадесет, по-малък от теб…

Всяка дума се запечата в ума на кадета с невероятното чувство, че той вижда - а не просто си представя - как всичко това се е случило в края на XIX век:

Сър Брайън е положен в една от таванските стаи, където обикновено живеят слугите. Чакат го да умре от няколко седмици. В неговия случай нищо не помага. Той гони осемдесетака. Малкият Мак плахо пристъпва до леглото, загледан уж в пода, а крайчецът на окото му крадешком следи всяко движение на стареца. Кой знае защо, смъртникът е заповядал да повикат точно него, най-младия и най-палавия от всичките тридесет и седем наследници на рода МакТалиън. Сър Брайън се заглежда в луничавото лице на рижавия си правнук и момчето плахо предприема още една стъпка напред, потрепвайки, като лист на студен вятър…

- Брайън - Мак прекъсна видението на кадета, - той ми каза нещо, което промени целия ми живот. - Адмиралът уверено поклати глава и добави. - Както ще промени и твоя…

Старият Сър Брайън говори с последни сили, но с твърдия провинциален акцент на шотландски родолюбец:

- Богатството не струва нищо без земята, от която човек е напраен и в която пак са връща. Не ти треба земя без доблест, момче! Треба да разбереш: тва е свещена война, в която ние ората сме длъжни да победим - да си земем обратно свободната воля дет ни бе отнета с измама, нали тъй? Право казвам, а? Ша га напраиш ли? Заклевам те!

"Да направя какво?", мисли си хлапето, кимайки престорено в знак на съгласие. Нищо не му влиза в акъла. "Какво говори този старец? Цял живот е скитал по света и знае много неща, ала напоследък никой не му разбира думата."

Сбръчканият благородник посяга да докосне рижавия Мак и момчето плахо поглежда за помощ към вратата. Старецът му хвърля обвинителен поглед като на предател. Той бе поискал от него да я затвори на влизане, а ето че тя е леко открехната и сега роднините слухтят нагло, надничат от тъмното коридорче с лукави очи.

Мак знае какво интересува родата: дали в последния момент няма да има промяна в завещанието. А слугите, изпълнени със суеверен страх, само се ослушват да разберат дали господарят не вижда духове и привидения, дошли да приберат душата му. Това била любимата му тема откак се завърнал от Арабия преди десетина години. Правили там някакви разкопки - един Бог знае какво са изровили! Така или иначе, в очите и на едните, и на другите се чете забранената мисъл, която никой не смее да изрече на глас, но която измъчва стареца и го кара да се чувства пришелец в собствения си дом. Наскърбен и уморен от отчуждение, едри, парещи сълзи напират в очите на престарелия археолог.

- Нима вси ма имат за смахнат? - мъмри той под нос, уж без да се обръща към правнука си. Извива глава настрани, бърше очи с юмрук. - О, Боже, да имаше сал един да ма чуе.

Рошавото хлапе доближава до смъртното ложе, посягайки плахо да докосне другата кокалеста ръка от чисто състрадание. В дълбоките сини очи на стареца, помътнели от времето, блесва искра на надежда. Той заговорнически поглежда към детето, грабва бастуна си, окачен на рамката на леглото и със сила затръшва вратата под носовете на безочливите си потомци. Сега с тих, малко страшен шепот, започва да разкрива помишленията на сърцето си пред тридесет и седмия си наследник - неговия таен любимец:

- Слушай ма сега внимателно, Брайън. - Беловласият мъж се оглежда по навик. - Ти си кръстен на мене. Ти ша ма разбереш, знам. Аз не съм луд! Просто не съм от тоя свет! Наричат ма изобретател, ала аз сал са опитвах да напрая квото съм видел с очите си. Там - посочва той с крив, треперещ пръст към тавана - оттатък булото на звездите.

Рижкото обърсва носа си с ръкав, извърта очи нагоре, без да смее да повдигне глава, а прадядо му продължава:

- Запомни, по твойто време хората ша мрат кат мухи в тор. След тва ша понечат да си напраят обиталище на Луната, па и сред звездите, далеч зад облаците, та дано са скрият от Божия гнев. Ала преди тва, ти ша плуваш под водата кат Свети Йона у корема на морското чудовище. И ша летиш из небесата на криле на железни птици, квито тогаз ша бръмчат насам-натам с пушеци. Коли без коне ша са блъскат из улиците, според както пророк Данаила предрече у Писанията. Ша ставаш адмирал, синко, голем и знатен. Ала войната тогаз ша бъде друга - ужасна - из небето, под водата, насекъде! Така ша разклатят природните стихии, докат въздухът почне да са топи нажежен. Да знаеш, ша има много таквиз неща, дет на ум човешки не са дохождали. У друга земя ша живееш, синко, отвъд океана. Та кат видиш туй да са сбъдва, спомни си кво ти предрекох, а?

Момчето подсмърква силно и старецът го поглежда изкосо, прижумявайки, сякаш го измерва от глава до пети.

- Верваш ли ми, Брайън МакТалиън младши? - пита той строго, неочаквано пронизан със съмнение.

Мак кима. Благородникът забелязва с премрежен поглед, че в очите му се чете скрита радост. И нещо друго.

- Вярвам Ви, сър Брайън МакТалиън - отговаря хлапето и шепне потайнически. - Веднъж чух по-големите момчета да си говорят пред вечерния огън с конярите за ангели и демони, за Ада и Рая, за смъртта. Аз никак не се уплаших.

Старецът се усмихва с пожълтели, изкорубени зъби.

- О, аз бих могал да та науча на много таквиз неща, чедо. Ала ти са роди твърде късно. - Окото му потрепва. - Време ми не остана. - Последната дума сменя тона на гласа му, някак си поетично. - Ах, "време", ква магия е туй. - Той премигва, махва с ръка, надига се в леглото и поема делово. - Чуй ма сега. Има едно нещо, дет треба да запомниш. Бедуините от испанска Сахара га наричат Белия гарван на Но…! - Дъхът на смъртника секва. Той отваря широко уста, опитва се да довърши. - Но..., Нойй! - изхрипва гърлото му злокобно.

При това, изглежда, че той се бори с въздуха. Като че някой го е стиснал за гърлото, а той се опитва отчаяно да се освободи. Едната му ръка бавно и трудно се спуска до постелята, притисната надолу, може би от невидим дух. Другата сочи във въздуха. Изпъната е за помощ към някого, който се появява там, в ъгъла на тавана. Нима?

Малкият Maк поглежда нагоре, но не вижда посетител от духовния свят. Тялото му трепери, усеща, че се изпотява. Опитва се да избърше чело и точно тогава жилестата ръка на прадядо му го сграбчва за ръкава и го придърпва към себе си. Старецът шепти в ухото на вцепененото дете:

- Тяхното царство идва... - Последният дъх на Сър Брайън излиза от устата му с леко съскане. - Пази бастуна... Вътре има... - Тялото му се отпуска безжизнено на леглото; длан докосва гърдите на момчето за сбогом. Това е краят.

"Бастуна?" Момчето не знае какво да мисли. Поема го като щафета и оглежда дръжката от гравирана слонова кост, която завършва с клюн на гарван, приличащ по-скоро на бял орел. "Какво има вътре? Скъпоценни камъни?"

Когато Брайън МакТалиън II отваря вратата на мансардата и бавно минава всред ококорените роднини, всички застиват в почуда. Опасенията комай са се сбъднали. Нима умопобърканият благородник е избрал съименника си за техен господар и владетел над всичките му имения? Този сополанко ли ще се разпорежда с техните имоти, а?

Главната слугиня се прекръства и останалите я поглеждат с ужас. Тя само посочва с пръст към рошльото, който бавно напуска задушния коридор, подпирайки се на бастуна на покойния археолог. Погледът на детето е изпълнен с пренебрежение. Хич не му и побира акъла, че понеже е половин сирак и баща му вече е пропил неговия дял, нищо няма да наследи - освен тоя бамбуков бастун. Така или иначе, хлапето напуска с изправената осанка на кавалерист - точно както Сър Брайън стъпваше господарски, докато бе жив...

- Кадет, донеси ми трофея на баща ти - адмиралът посочи към бюрото. Коженият диван поскръцна и момчето се стресна. Бяха му необходими няколко секунди да се ориентира. Смразяващият разказ от края на деветнадесети век бе все още толкова жив в съзнанието му. - Статуетката на Хермес. - Мак посочи отново, държейки се с другата ръка за сърцето. - Там, между мастилницата и зелената лампа. Виждаш ли я?

Брайън скочи и се огледа, бързо идвайки на себе си. Грабна бронзовата фигурка и се върна на дивана при дядо си.

Мак пое трофея с особено благоговение като светиня.

- Това е всичко, което остана от имението на родителите ти в покрайнините на стария Лондон - продължи той, сякаш болката му бе попреминала. - Фашистите бомбардираха фабриката за вълнен текстил на дядо ти Малкълм Родшийлд, понеже снабдяваше фронта. Само металът остана. - Адмиралът прочете с носталгия: - Triangle Valley Club. Връчиха този Хермес на баща ти по случай първия му полет през 1932-ра, когато ти се роди. - Той с усилие започна да развърта дъното на поставката, геройски потискайки болката в гърдите.

- К-какво? - смаяно промълви кадетът.

- Тогава баща ти каза: "Приемам този слуга на боговете като награда за направата на моя син, защото този полет май бе пълен провал!" Всички така се смяхме. Малцина подозираха, че войната вече бе на прага на историята.

На Брайън му се стори, че умът му прелетя над фабриките на дядо си по майчина линия, където видя не само руините от бомбардировките, но и онази светла утрин, в която баща му получаваше този авиационен трофей. Типична британска мъгла, разсейваща се след изгрев слънце; малка трибуна под платнен навес, зелена поляна, весели гости, облечени в бяло дами, чиито рокли сияят в синкав оттенък...

Мак най-после отвори дъното на статуетката и извади оттам странно малко ключе, увито в топка памук.

- Това е твоето богатство - прошепна той, подаде го гордо на внука си и кимна няколко пъти за по-голямо потвърждение. - Радж ще ти обясни какво, кога и как. Още си твърде млад да знаеш подробностите. Там ще намериш всичко, което наследих от стария Сър Брайън. Не можах да се доверя на адвокати. Радж ще ти бъде верен до гроб и ще остане с теб докрай. Ако не знаеш, той бе мой адютант и телохранител, докато бях на служба в Индия. Така си загуби езика - отрязаха му го - докато ми спасяваше живота. Запомни, ти си Брайън трети - последният от рода МакТалиън. Затова...

Пропиваща болка спря дъха на адмирала. Той хвана внука си за реверите на новата куртка, придърпа го до лицето си и прошепна с последни сили:

- Обиталища на Луната и между звездитееее…

Мак се отпусна назад. Главата му се килна на една страна, а Брайън се разтрепери в смъртните обятия на дядо си.

"Нима това е краят?", помисли си той, преодолявайки страха. Все пак, това бе любимият му дядо, а не самата смърт. Нея трябваше да мрази, а не Радж или тяхната тайна.

Една от дланите на Мак се докоснаха до гърдите на момчето за сбогом, преди безжизнено да се отпусне на черния диван. Статуетка остана да лежи в скута му, с отворено дъно на поставката. Гледката бе зловеща, но ... тиха, спокойна.

Кадетът се изправи със свити юмруци и стиснати зъби. Той разтвори дланта си. Ключето се бе отпечатало върху загрубелите му пръсти, похабени от военно обучение и самолетна грес. Той се огледа и бързо го мушна обратно в тайника, като с усилие завинти дъното. След това се сви в ъгъла на дивана срещу дядо си и се загледа в лъскавия трофей.

Музиката от другата страна на вратата свърши. Гостите заръкопляскаха. Старият стенен часовник удари десет през нощта, без да пита дали моментът бе подходящ. Звукът на камбанките му тържествено изпълни офиса на стария адмирал, който незнайно за света лежеше мъртъв на дивана в своя домашен офис. Някой запя на живо един от любимите шлагери на оцелелите от войната. Всички в хола подеха меланхоличната песен, запомнена от дългите ешелони, изнизващи се от Германия. Може би самият певец, а може би някой друг седна зад рояла и започна виртуозно да акомпанира.

Затворил очи, четиринадесетгодишният кадет си помисли, че човек е жалко същество, което никога не може да знае какво става зад една затворена врата. Независимо от това колко велик, богат или влиятелен можеше да бъде той в даден момент, човек си оставаше едно ограничено създание.

Доктор Брайън МакТалиън III отвори очи и се намери обратно в офиса си - същият офис на стария адмирал, непокътнат след повече от половин век. Той остави снимката на мястото й, пред вазата с кървавочервените свежи рози.

- Какъв жив спомен - каза си военният учен. - Колко е кратък човешкият живот, а? Мак е вечно млад на тази снимка, а ето че... - той въздъхна тежко и добави - а ето, че вече и неговият внук е на път да се пресели в отвъдния свят.

Докторът се вгледа в бледото отражение на старческото си лице върху тъмния дисплей на неразлъчния си лаптоп.

- О, не преди да видиш делото на ръцете си, момче - прекъсна той мрачните си мисли с престорено възмутен тон, окуражавайки сам себе си. - Я се стегни!

Изведнъж курсорът блесна и на черния фон се изписа думата "Авадон" - това бе отсрещната страна, която реагираше на неговото послание с покана за кодиран чат.

Оттам написаха:

АВАДОН: Снимката е прекрасна, вижда се отлично!

На нов ред под посланието светна думата "Аквалукс" и докторът бързо отговори:

АКВАЛУКС: Радвам се за вас.

След малко дописа:

АКВАЛУКС: Надявам се да се видим скоро.

АВАДОН: Заповядайте по всяко време.

АКВАЛУКС: Уговорено. Чакайте гости.

АВАДОН: До скоро.

АКВАЛУКС: Край. [x]

Дисплеят угасна. МакТалиън натисна малък бутон с изображение на полумесец, от което лаптопът заспа. Затваряйки капака, трофеят на баща му се появи пред лицето му, стоящ неизменно на мястото си повече от половин век. Бронзовият "Посланик на боговете" на Франческо Ригети бе потъмнял с времето, само гравираната му плочка бе старателно излъсквана през годините. Ученият попипа с пръсти малките крилца на глезените на Хермес и тържествено зачете надписа:

- "На Джош Б. МакТалиън по случай първия му полет..." - Замислен, докторът стана иззад бюрото и се запъти към библиотеката. Там, на тънката ивица стена между секциите, бе окачена страницата от онзи вестник със снимката на дядо му, поместена в рамка със стъкло. - Мак, аз съм готов - въздъхна той, кимайки към избелялата статия.

По стар навик той приглади белите си мустаци, прекара длан по наболата брада и погледна часовника на ръката си. Вече бе време да се обръсне.

- Предай на стария Сър Брайън, че часът наближи - каза той и излезе от стаята, пристягайки военния халат около кръста си. Трябваше да се приготви за международната финансова среща на Космическите държави в Хюстън, Тексас.

 

 

© Борислав Беловарски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.12.1999, № 1 (1)