Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УСЛУГАТА

Алек Попов

web

Алек Попов. Ниво за напреднали. София, 2002Вече бях изгълтал сутрешния вестник, заедно с кафето си, но тъй като гледах да отложа началото на работния ден, се задълбочих в обявите. Внезапно погледът ми се закова върху един текст. Отсичане на глави. Следваше номер на GSM. Обявата беше поместена в рубриката “Услуги”. Не звучеше по-различно от “Поставяне на решетки”, “Цикли безпрашно” или “Кърти”. Какви са пък тия глави, позачудих се. Сигурно е някаква шега. Или грешка... Продължих да разлиствам нататък. Семката на тревогата обаче беше посята. Не можех да се съсредоточа; думите се търкаляха по редовете, изпразнени от смисъл. Отсичане на глави. Загриза ме любопитство. Станах и се разходих напред-назад из стаята. Знаех, че ако не се обадя, щях да мисля за това цяла седмица...

- Ало? - гласът имаше противен тембър.

- Обаждам се във връзка с обявата - подех несмело.

- Да, кажете - оживи се мъжът отсреща.

- Амии... - продължих плахо. - Какво всъщност предлагате?

- Отсичане на глави! - долових отчетлив акцент. - Мисля, че е написано, достатъчно ясно.

- Глави, какви глави по-точно?

- Само собствени.

- Шегувате се! - възкликнах.

Връзката прекъсна. Беше затворил. “Сигурно се е ядосал, помислих си, ега ти идиота!” Бях, то се знае, адски възбуден. Не само от любопитство... Някакъв странен полъх беше минал край мен, подпалвайки кръвта ми като разтопена тигрова мас. Вдигнах отново слушалката.

- Да - обади се познатият глас.

Смутолевих набързо някакво извинение. Боях се да не ми затвори пак.

- Бих искал да разбера как става? - заинтересувах се предпазливо.

- Много просто - отвърна мъжът. - Попълвате заявление, уговаряме се и... работим. Струва петдесет долара.

Едва се удържах да не прихна. Мълчахме близо минута.

- Значи трябва да се видим преди това? - попитах с изтънял глас.

- Да, ще трябва... Днес обаче съм зает.

Уговорихме се за утре, в пет часа следобед. Не ми се щеше да се усамотявам с подобен индивид. Предложих му да се срещнем във виенската сладкарница на Руски. Нямаше нищо против. Попитах го, как ще се познаем.

- Аз ще ви позная - увери ме той.

Вечерта показах на жена ми вестника, бях оградил обявата с червено кръгче. Глупости, отсече тя. Беше каталясала и очевидно нищо не можеше да я впечатли. Признах й, че съм се обадил на посочения номер...

- Какво?! - изуми се тя.

Предадох й в общи линии предмета на разговора.

- Значи искаш да ти отрежат главата, а? - попита рязко жена ми.

- Откъде накъде! - възразих енергично.

- Защо си се обадил тогава?!

- Ами..., видя ми се интересно - заекнах.

На другия ден, точно в пет цъфнах пред сладкарницата. Навън духаше пронизващ вятър, но вътре климатиците работеха, беше топло и светло. Свалих палтото си и се огледах. Някой ми махна от масите в дъното.

- Здравейте - мъжът се надигна и ми подаде ръка. - Курт.

Беше нисък, дори къс, ала изключително широкоплещест. Имаше тъмно лице с изпъкнали скули и мощен лоб. Ръката му бе огромна и твърда като кост. Носеше черно кожено сако. До крака му лежеше дълъг калъф, в какъвто се носи обой или саксофон. Седнахме. Пиеше розово мляко във висока чаша със сламка. Лъскавите му антрацитни очички ме изучаваха съсредоточено.

- Значи вие сте палачът - опитах се да бъда непринуден. - Май не сте тукашен?

- Не - рече той неопределено, - но от пет години живея в България.

- И как е, има ли работа?

- О, да! Не се оплаквам. - После извади някакво малко листче и го плъзна към мен. - Заявлението, моля.

Беше напечатано на раздрънкана пишеща машина само с главни букви и гласеше следното: Аз, долуподписаният, многоточие, ЕГН, многоточие, адрес, многоточие, заявявам, че желая да ми бъде отсечена главата. Предприемам това по своя собствена воля и убеждение, без каквато и да е чужда принуда. Настоящето заявление подписах с пълното съзнание за последиците, произтичащи от подобно действие, а именно: отделяне на главата от тялото с един единствен удар. Подпис, дата.

Изгледах го втрещен.

- Имате ли право да вършите това?

- Разбира се - кимна той и протегна ръка. - Ето разрешителното ми. Номер 1645789 К. Издадено във Валядолит, Испания, където е седалището на Световната Асоциация на Палачите...

Снмката съвпадаше. Всичко останало беше изписано с готически шрифт, от който не разбирах нищо. Свих рамене.

- Важи за цяла Европа - увери ме Курт.

- А как точно ще стане? - преглътнах мъчително. - Отделянето...

Палачът се наведе и открехна калъфа. Надзърнах предпазливо. Вътре лежеше огромна черна секира, наточена като бръснач. Челюстта ми затрепери. Успях да промълвя само:

- Кога?

Той прелисти тефтера си.

- Четвъртък, единайсет и половина?

Беше ми все тая. Попълних заявлението. Курт взе една салфетка и ми начерта, къде точно трябва да отида. После изсърба шумно млякото на дъното на чашата си и стана.

- Е, доскоро - потупа ме той по рамото.

Като разбра какво съм сторил, жена ми направо зяпна от изумление. Скоро обаче лицето й възприе обичайния си порцеланов израз. Сипа си чаша прясно мляко и захапа една ябълка.

- Значи си решил сериозно да го направиш?

- Глупости! - възразих. - Искам само да проверя... Не мислиш ли, че трябва да уводомим полицията?

- Ммм, защо? - повдигна вежди тя.

- Е, как! - възмутих се аз. - Някакъв тип обикаля наоколо с ей такава брадва и предлага на хората да им отсече главите срещу $50. Нормално ли ти се вижда?

- Но ти си подписал заявление - напомни ми тя. - Влязал си във връзка с този тип! Е , кой е по-голямата откачалка?...

Трябваше да призная, че в думите й имаше извесен смисъл. В полицията щяха да ми се изсмеят. Въпреки това нямах намерение да се отказвам. Щях да разнищя тази работа докрай! Помолих я да дойде с мен в четвъртък. Отказа категорично. Нямала проблеми с главата, харесвало й да си бъде там, където е. Долових сараказма й, но продължих да настоявам.

- Добре, добре - съгласи се тя накрая. - От мен да мине!

Следващите дни не бях на себе си. Бродех, въздишах, опипвах врата си, сякаш наистина се готвех да се разделя с главата си. Чудех се, какво ли изпитва човек в този момент? Спомних си, че като малък някой ми разказваше как един, на когото му отрязали главата, си я взел под мишница и побягнал... Прерових Интернет, но не намерих нищо по темата, освен снимки на прочутата Гилотина.

Таксито дойде да ни вземе малко след единайсет. Беше слънчев ден. През целия път жена ми не отрони дума. Вкусът на сутрешното кафе още нагарчаше в устата ми. Не бях ял нищо от вечерта. Чувствах се глупаво. Колата ни остави накрая на Дървеница. Отдясно се падаше автомобилния сервиз. Минахме край планината от гуми и свърнахме по една черна уличка. Беше кално, чух жена ми да ругае под носа си... Озовахме се пред телена врата, на която висеше знак СТОП.

- Тук е! - рекох.

- Изглежда заключено - отбеляза тя.

Някакво куче се хвърли върху мрежата и започна да лае. Тъкмо се канехме да се връщаме, когато Курт изникна отнякъде, срита псето и ни отвори. Извиних се, че съм довел жена си, без да го предупредя. Той махна с ръка и ни поведе към бараката в дъното на двора.

- Ще ви помоля да направите кратък statement - рече Курт.

Намирахме се в гола стая с циментов под. По средата стърчеше дръвникът, оплескан с черни съсиреци. Слаб възрастен мъж в синя престилка подпираше огромната секира. Курт ни го представи като своя асистент. Жена ми стоеше зад мен, пъхнала ръце в шлифера си, чак до лактите. Върху масата имаше стар магнетофон. Курт натисна копчето и каза:

- Това е за моята документацията. Само с две думи. Защо искате да ви отсеча главата?

- Ами... - подех нерешително. - Всъщност не искам.

Ролките се въртяха с плачливо скрибуцане.

- Така ли? - учуди се палачът. - Тогава какво търсите тук?

- Исках само да проверя докъде ще стигнете... - облизах пресъхналите си устни. - Не вярвах, че подобно нещо е възможно.

- А сега вярвате ли?

- О, да, да! - закимах чевръсто. - Разбира се, ще ви платя ония $50. Не се безпокойте... - понечих да извадя портфейла си.

- Плюс неустойката - отбеляза мрачно Курт. - $5000.

- Каквооо!? - зинах ужасено. - Нали услугата струваше само $50!

- Услугата струва много повече - той се усмихна снизходително. - Но тъй като малцина могат да си я позволят, разликата се покрива от Европейския фонд за защита на традиционните професии. Иначе ще останем без работа. За съжаление, субсидията се отпуска само при извършена услуга. Отказите са за сметка на клиентите...

- Но това е нелепо! - извиках.

- Такива са директивите - навъси се той. - Предполагам, че съпругата ви ще донесе сумата до довечера. Иначе ще бъда принуден да извърша услугата.

Обърнах се. Лицето на жена ми беше разкривено от яд.

- Видя ли сега, глупако! - изсъска тя. - Едно нещо не можеш да свършиш докрай! Нещастник! Заслужаваш наистина да ти клъцнат тиквата!

И побягна навън.

Асистентът донесе три стола. Курт изключи магнетофона. Седнахме около дръвника и зачакахме.

 

 

© Алек Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.05.2002, № 5 (30)

Други публикации:
Алек Попов. Ниво за напреднали. София, 2002.
Сезони, 2000, № 2.