Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

SMALL WOMAN

Алек Попов

web

Пристигането на Мария Гюнтер бе съпътствано от едно комично недоразумение, за което си струва да разкажа. Първо, бързам да отбележа, че всички я очаквахме с нетърпение и особено аз. Може би защото бях най-млад и либидото ми беше най-силно. Въпреки че бях дошъл на Родос с намерения за сериозна работа, скоро осъзнах колко нелепи бяха тези планове и свързаните с тях творчески надежди. Никой не идваше на Родос през лятото, за да работи, като изключим сезонните гастърбайтери и агентите на световните туроператорски фирми. Цялата атмосфера беше такава - влажна, наситена с ухания на плажни масла, орхидеи, смокини, узаки и звън на сиртаки... Западният народ се веселеше: стопяваше излишните си спестявания, натрупани през зимата. Аз нямах никакакви спестявания и се чувствах малко като диверсант в този рай. Но пък ми се живееше.

Нашето малко общество се отличаваше с умереност и добър вкус. В началото бяхме само трима: Асмус, Кейт и аз. Асмус беше на 73 - запазен и твърде забавен посвоему - немец; художник-концептуалист, който правеше първите си стъпки в драматургията. Кейт беше стара мома, поетеса и вегетарианка; живееше в Оксфорд. Общото между двамата бе почти пълното отсъствие на плътски интерес. Приличаха си и по това, че обичаха да обсъждат творческите си процеси надълго и нашироко. В това отношение аз бях устроен доста по-примитивно, въпреки че умело се прикривах зад маската на младеж от добро семейство с класическо образование.

Щаб-квартирата ни се помещаваше в сградата на бившето британско адмиралтейство, сега - международен писателски център, кацнала върху северния склон на хълма Монте Смит. Беше изолирано, ветровито място накрая на града, където туристическата врява глъхнеше в прибоя на вълните. Тази част на острова беше известна с ветровете си: духаше денонощно - плътен, горещ вятър с горчиво-солен привкус, който гонеше морето към брега и издуваше ризата ми като балон. Това ми харесваше; можех да прекарам часове наред, седнал на терасата с чаша ледено узо, зареял поглед към отсрещния малоазийски бряг. Привечер цялата компания се събираше накрая на терасата, за да съзерцава залеза, очертаващ назъбения силует на остров Сими в далечината. После отивахме в таверната "Парадизо" на няколко пресечки от къщата, където винаги сервираха прясна риба и нямаше туристи.

Този красив, плавен ритъм на живота ненадейно бе смутен от новината, че нашият затворен кръг предстои да се разшири с още един член: 18 годишната полякиня Мария Гюнтер. Е, и ако това не беше самото Провидение! С безпогрешен усет на зряла и многоопитна жена, гъркинята, която се грижеше за дома, тутакси отгатна посоката на мислите ми и не пропускаше да ми подхвърли закачливо на своя оскъден, ала функционален, английски:

- Small woman! Eighteen years old! Ha-ha!

Small woman - big woman! Голям зевзек беше тази гъркиня!

Не крия, че мислите ми бяха обагрени от сексуален копнеж. Ако някой твърди, че една 18 годишна полякиня е в състояние да възбуди някакви други мисли у него, бих го нарекъл долен лъжец. Слънцето, водата, зеленчуковата диета, ме караха да се чувствам в страхотна форма. Освен това нямах и особена конкуренция. Въображението ми не спираше да работи, особено нощем, когато жегата ставаше нетърпима. В плътта ми се развъждаха червеите на похотта. Кроях всевъзможни еротични сценарии: сред руините на Акропола, из кривите сокаци на стария град, в парка на рицарите, на пристанището, на плажа, в морето, на терасата, на сълбите, та дори в тясното си легло - този толкова банален сюжет. Не можех да мигна. Стаята ми беше обърната навътре и свежия полъх от морето не достигаше до нея. Прозорецът гледаше към прашните клони на една смокиня, в която се въдеха пълчища от хапещи насекоми. Беше задушно и дори лекият чаршаф ми се стуваше като вълнено одеало. Лежах в мрака - гол, наточен и потен; чаках Мария Гюнтер.

И тя наистина дойде.

Пристигна късно с чартърен полет от Варшава. Същата вечер бяхме излезли на дълга разходка из стария град. Кейт ни заведе в някаква забутана таверна до южната порта, където никога не ходеха туристи. (Ние презирахме туристически места!) Честно казано, нямаше и защо. Беше мърлява малка дупка, пълна с подпийнали местни типове, които слушаха оглушителен гръцки фолк и плюеха по пода. Нямаше риба, нито тарама, нищо от онова, което те кара да забравиш временно за сметката. Нямаше дори меню. Принудих се да ям някакъв бифтек и вечната гръцка салата. Без маслини. Кейт харесваше гръцката музика. Опитах се да й обясня, какво мисля за поп-фолка във всичките му разновидности. Не ме разбра.

Когато се прибрахме, прозорецът на стаята светеше. Досетихме се, че полякинята е дошла. Щорите бяха спуснати. Решихме, че е уморена и не бива да я безпокоим. Въпреки това аз останах да се мотая на терасата още известно време с бутилка изстудена рицина. Можеше да й хрумне все пак да се поразходи - млада кръв. Изпих част от бутилката, седнал на парапета с провесени крака и тенденциозно романтичен вид, но никой не излезе. Явно беше много уморена. Ами ако се окажеше някоя грозотия? Не бях мислил по този въпрос.

На сутринта се появих небрежен, но стилен, с чиния грозде в едната ръка, бутилка нискокалорично мляко в другата и кутия бран флейкс (от д-р Келог!) под мишница. Развлечена фанелка “Тимберланд”, къси панталони с пясъчен цвят и маратонки на босо, допълваха портрета на съвършения джентълмен в условията на валутен борд.

Конфиргурацията, която заварих на масата силно ме озадачи. В единия край Асмус чоплеше някаква малка консерва, а в другия - с царствена осанка пиеше кафе някаква беловласа дама.

- Good morning - измърморих някак сконфузено.

- Morning - звънко ме поздрави немецът, вдигна поглед от чинията си и рече: - Позволете ми да ви представя нашата нова приятелка, Мария Гюнтер от Полша.

Мария Гюнтер? От Полша?! Сигурно съм придобил много глупав израз, защото тя се усмихна иронично, кимна към гроздето и каза с неочаквано плътен глас:

- Very healthy breakfast indeed.

Това беше: крахът на всички илюзии!

Фаталната заблуда беше резултат от проста езикова грешка: вместо eighty нашите гръцки домакини бяха разбрали eighteen. Самите те се чувстваха малко неловко, навярно заради прекаления ентусиазъм, с който бяха отишли да я посрещнат на летището (и аз си мислех, че нямам конкуренция...), тези гръцки мъже! Но независимо, какво бяха чули или бяха поискали да чуят - eighty си беше eighty и нищо не можеше да се направи.

И така, средната възраст на нашата компания рязко се вдигна, заедно с класата й. Мария Гюнтер беше истинска дама. По това нямаше две мнения. Произхождаше от стар аристократичен род и беше получила подобаващо възпитание в колеж за благородни девици. Беше участвала в Съпротивата срещу германците, а след войната беше емигрирала в САЩ. Следвала fine art и се издържала като треньор по тенис. После се женила: четири пъти. Рисувала по малко, пишела, но като човек на изкуството не й потръгнало особено.   Не успяла да се утвърди. В Америка говорели само за пари и вещи - това я отегчавало. След като комунистите се махнали, тя се върнала в Полша, където книгите и картините й получили заслужено признание. Почувствала се, така да се каже, в свои води, макар със закъснение от 50 години. Сега живееше в голяма наследствена къща в най-хубавия квартал на Варшава, заедно със слугинята си и двата си любими лабрадора. Селяндурите бяха разпердушинили имението й, но на нея не й пукаше. Беше осигурена.

Мария Гюнтер не се оплакваше от годините си. Опитваше се да не ги забелязва. Даваше си сметка, че старостта е блато, от което няма измъкване. Но беше решила да държи главата си изправена до последния момент. Преди година си счупила крака, мислела, че ще остане инвалид до края на дните си, но й се разминало, макар че куцаше здраво. Лекарят й препоръчал да плува в солена вода и затова беше дошла на Родос. Но тук я чакаше лоша изненада. Улицата към къщата беше прекъсната поради някакво чудовищно свличане и връзката със света се осъществяваше само по едно стръмно стълбище, което водеше до пътя над нас. Трябва да имаше поне 100 стъпала! А после, двеста метра по-нататък, друга стръмна пътека водеше надолу към крайбрежния булевард. Нямаше друг начин да се слезе до плажа. Мария Гюнтер изминаваше стоически това кошмарно трасе всеки ден. Отнемаше й близо половин час. Пълзеше с изплезен език нагоре, после надолу и още веднъж на връщане, в най-страшния пек. Понякога, когато я заварвах на пътеката, останала без дъх, грабвах чантата й и изприпквах бързо напред. Тя нямаше нищо против, но мразеше някой да върви заедно с нея, да я изчаква, да я съжалява - такава беше.

Морето откъм нашия ветровит бряг беше доста бурно. Плажът, покрит с едър чакъл, безжалостно жулеше ходилата на влизане и излизане от водата. Но тя не се страхуваше от вълните, нито от камъните.   Плуваше навътре, понякога се губеше от поглед и си мислехме, че няма повече да я видим. После главата й ненадейно изникваше някъде близо до брега. Веднъж, на излизане, вълните така я заблъскаха, че я събориха и се наложи да я измъкваме. Отърва се само с няколко драскотини. На следващия ден отново беше във водата, този път екипирана с прозрачни гумени сандали, за да бъде по-устойчива на стихиите.

Гледах тялото й: грохнало, ала все още атлетично - с големи цици и дълги крака. Било е вълнуващо някога, само допреди четвърт век. Аз обаче бях закъснял фатално. Не ми оставаше друго, освен да се взирам през опушения бинокъл на времето и да търся спомена за красивата пани, която гони топките по кортовете на атлантическото крайбрежие... Това ме правеше тъжен и неудовлетворен. Гъркинята, със здравия си нюх, отново бе разгадала природата на душевния ми смут. Разочарованието, което ме изпълваше, струеше ясно от всеки жест, от всеки поглед. То я забавляваше.

- Small woman! Eighteen years old! Ha, ha! - не спираше да повтаря тя всеки път, когато ме срещнеше.

Те двете никак не се харесваха. Всъщност гъркинята не харесваше Мария Гюнтер, а тя от своя страна, просто не я забелязваше. Това беше сериозен повод за неприязън. Гъркинята имаше силно развито класово съзнание. Трепеше се по цял ден и беше отгледала  три деца. Обаче разбираше от живота, знаеше и две, и двеста. Нямаше да се остави да я тъпчат някакви си там снобки. Не и нея! С течение на времето конфликтът придоби чисто битови измерения, характерни за балканския  район. Тя отказваше да й чисти стаята и да й сменя чаршафите. Мария Гюнтер страдаше, но беше твърде горда, за да се оплаче на мениджъра. Не беше доносница. Чувстваше, че това е нещо между тях двете. Нещо, което тя не разбираше. Не разбираше, че е достатъчно само да седне с нея в ранния следобед на хладина под стълбите и да гаврътне чашка узо. Не можеше да го проумее. Освен това не пиеше узо.

Тя ме научи да пия “шарлот” - една част водка и две чаши ябълков сок. Или обратното, в зависимост от настроението. Лед. Не мога да кажа, че се пристрастих, но беше интересно. Продължавахме да се събираме на терасата при залез слънце. Беше станало нещо като ритуал. Всеки с чашата си. После излизахме на вечеря.

“Парадизо” ни беше омръзнал. Нямах си работа да им кажа за един китайски ресторант в новия град.  Мария веднага започна да врънка да сме отишли там, обожавала chinesse food. Асмус обаче я сряза начаса.  Понякога ставаше твърде капризна, а все пак беше само полякиня, каквото и да означава това. Усетих някакъв метален звън да прелита между тях като далечно ехо от Втората световна. Той се стремеше към ред, а тя се отдаваше на фантазии. Аз също не напирах за китаеца. Беше обикновена закусвалня; fast food, където човек се отбива, за да се натъпче с евтина храна, далеч от хорските очи. Обещах й да я заведа някой път там, но не го направих. Не ми харесваше да ме врънкат за каквото и да било. Накрая все пак решихме да отидем в една absolutely natural, според думите на Кейт, таверна, близо до пристанището Мандраки. Вече бях ходил на такова натурално място и си имах едно наум, но нищо не можеше да се направи. Всички бяхме съгласни, че туристическите места са ужасно пошли и скъпи (най-вече скъпи!) и, че истинският елински дух може да бъде уловен само в никому неизвестните кръчмици, забутани встрани от панаира на суетата.

Дълго се лутахме, докато го открием това прехвалено кътче. Оказа се, че все пак там има туристи - не бяхме единствените, които бягат от тълпите в търсене на неподправния вкус на живота. Иначе беше чисто и спретнато, но отново нямаше прясна риба. Предложиха ни разни домашни гозби, които ми изглеждаха до болка познати. Оставих ги да нагъват гювеч, кюфтета по цариградски и мусака, а за себе си поръчах само артишок и салата. Ливнах му и четвъртинка ледено узо. Беше адска жега, отгоре на това седяхме на закрито. На съседната маса имаше гаджета с къси летни роклички. Вентилаторът в ъгъла въртеше насам-натам голямата си мрежеста глава като гламав слънчоглед, изгубил посоката на слънцето.   Краищата на рокличките палаво потрепваха. Мяркаха се загорели бедра. Не беше честно, мамка му! Никак не беше честно!

Връщането беше още по-голяма мъка. Налагаше се да изминем целия крайбрежен булевард. Асмус и Кейт се откъснаха незабелязано напред, разисквайки оживено творческите си процеси. Аз се тътрех отзад с Мария Гюнтер под ръка. Това не ми харесаше, но кракът я болеше и нямаше как да й откажа тази подкрепа. Влачехме се като два охлюва, оставяйки след себе си слузеста диря от погнуса и съжаление.     Имах чувството, че никога няма да стигнем. Улицата беше пълна с народ. Разни влюбени пърпореха нагоре-надолу с мотопеди, взети под наем. Отвреме навреме профучаваше някой местен мачо по потник, яхнал мощен Харли Дейвидсън. Крайбрежните барове зееха, дънеше сиртаки, влизаха и излизаха мацки на тумби. Понякога срещах погледите им, изпълнени с презрение. Явно ме мислеха за жиголо, от най-гадните, дето дебнат пред кофчезите. Бях доста по-черен от нея, така че нямаше начин да мине за старата ми майчица. Пък и кой идва на Родос с майка си? Това изглеждаше още по-извратено и жалко. Предпочитах да бъда жиголо. Жиголото все пак има професионална чест. Освен това е на далавера.     Нещо, което не можеше да се каже за мен. Ръсех се на всяка крачка като поп, дори проклетия бакшиш - снасях си го до последната драхма. Младеж от добро семейство... Какъв позор, каква минавка!

По едно време тя каза, че иска да поседне. Чувствала се изморена. И аз бях изморен - бавният вървеж изтощава повече от търчането, направо те изцежда. Бяхме отминали епицентъра на купона, голямата навалица. Беше станало още по-ветровито. Намерихме една свободна пейка. На това място морето беше изяло част от плажа и се разбиваше почти под краката ни. Хвърчаха солени пръски. Опитах се да запаля цигара, безуспешно. Вятърът душеше пламъчето дори в пазвата ми. Накрая се отказах. Качих крака на парапета. Наслаждавах се на стихията. Насред морето, като огромен скален къс, стърчеше самолетоносачът “Рузвелт”. Беше хвърлил котва край бреговете на острова преди два дни. Силуетът му, очертан от разноцветни лампички, ярко светеше в нощта. Беше красиво. Ревът на вълните заглушаваше всички останали шумове. Улицата вече не съществуваше: бях попаднал в мъртвата зона между цивилизацията и хаоса. Инстинктивно се обърнах към спътницата си. И тогава с ужас открих, че до мен седи... някаква друга жена.

Беше съвсем млада, почти момиче... Русата й гъста коса се развяваше на цял метър зад нея. Очите й бяха широко отворени - втренчени в рошавите гребени на вълните, изникващи една след друга от тъмнината. Не ме забелязваше... или не искаше. Обзе ме някакво подмолно вълнение. Бях залепнал за пейката - не можех да помръдна. Зяпах лицето й. Постепенно долових познати черти. В скута й лежеше малката чантичка на Мария Гюнтер. Възможно ли беше това?! Вятърът сякаш бе издухал праха на годините от нея и тя сияеше с порцелановия блясък на вечната младост.

Престраших се и попитах на висок глас, като се мъчех да надвия шума на морето:

- Мария Гюнтер, ти ли си?

Тя трепна и се обърна, като премигна уплашено с големите си сини очи. Устните й бяха леко открехнати. Не се стърпях, наведох се и я целунах . Очаквах нещо да се случи, но онова, което последва надхвърляше всяко въображение. Тя не каза нищо, само облиза устните си и продължи да премигва като повредена кукла. Сложих ръка на рамото й. Тъкмо бях събрал кураж да повторя дръзкия си експеримент, когато вятърът довя един гневен вик.

Хвърлих поглед през рамо и зърнах самата баба Гюнтер от плът и кръв, която препускаше бясно към пейката. Момичето се изтръгна рязко от обятията ми и за малко да избяга, ако не бях успял да докопам края на роклята му. Тя ме прасна с чантичката по главата, но аз не пусках. В този момент дотърча Мария Гюнтер и настана бой за чантичката. Мадамата бързо загря, че силите са неравни, хвърли плячката си, изрита ме в глезена и хукна да бяга, ръсейки отровни славянски псувни. Половината от роклята й остана в ръката ми. Гледката, която се откри наистина си струваше. Останах да гледам подир нея, докато Мария      Гюнтер проверяваше съдържанието на чантата си. Слава богу, не липсваше нищо. Нямаше нужда от полиция.

- Какво ви прихвана да се натискате с тази крадла?! - долетя ядосаният й глас. - Мислех ви за свестен младеж!

- А вие къде изчезнахте? - предприех съответно контраатака.

- Нали ви казах, че отивам до тоалетната на плажа? Не помните ли?

- Нищо не съм чул - махнах с ръка към вълните. - Нищо не може да се чуе от това море.

Мария Гюнтер поклати недоволно глава.

- Но откъде накъде ще я целувате!? Ето какво бих искала да узная! - не мирясваше тя.

Какво можех да й кажа? Чувствах се объркан и засрамен. Глезенът ме наболяваше и бях сигурен, че утре ще бъде подут. Тръгнахме да се прибираме. Тя вървеше значително по-бързо и почти не куцаше. Вече не се налагаше да ме държи под ръка, макар че нямах нищо против. Като стигнахме стръмната пътека в подножието на хълма, аз понечих да я изчакам, понеже беше доста тъмно. Тя обаче категорично се възпротиви. Направо ми рече да се разкарам. Можела да се прибере и сама. Не се съмнявах.

 


Разказът Small Woman е публикуван за първи път в книжка 2 на списание “Сезони” 2000 г. Въпреки че тази история се базира на реални събития, места и личности, сюжетът може да се сметне за продукт на въображението на автора.

 

 

© Алек Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2000, № 9 (10)

Други публикации:
Алек Попов. Ниво за напреднали. София, 2002.
Сезони, 2000, № 2.