Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОЛИТЕ НА ПИСАТЕЛЯ

Алек Попов

web | Литературата - виртуални срещи

Къде свършва занаята и къде започва позата? Защо никой не говори за “ролята на инженера” в обществото, но от писателя се очаква да играе “роля на писател”? И в какво по-точно се изразява тя? Да пише открити писма? Да дава интервюта? Да участва в кръгли маси? Да пафка с лула? Да се налива с уиски? Да живее във вертеп? А може би все пак и да си пише книгите между другото? Зависи от гледната точка... Независимо от множеството интерпретации, които предлага, струва ми се, че за един писател няма по-лоша роля от “ролята на писателя”. Това е единственото, което не може и не бива да се играе. Колкото и лули да си изпушил, идва моментът, когато читателят казва: я, да видим сега какво си написал! И ако не можеш да извадиш истински текст, тогава изниква въпроса: кой по-дяволите си ти? Съвест на нацията, шпионин, предател, палячо, хулиган или обикновен шарлатанин? Животът често ни принуждава да сменяме различни роли, но написаното е всичко, което ни остава, когато маските паднат. Когато всички други роли са изчерпани или провалени. Моят текст - моята крепост. И по-добре стените да не са от картон.

 

ПИСАТЕЛЯТ КАТО СЪВЕСТ НА НАЦИЯТА

Един от най-важните процеси, свързани с модернизацията на българската литература през последните години е еволюцията на концепцията за ролята и мястото на писателя и литературата. Писането е индивидуалистично занимание, както впрочем и четенето. Подобно разбиране, присъщо за модерния светоглед, се споделя сравнително по-рядко в малките страни, каквато е България. Тук писателите винаги са имали претенцията да пишат от името на народа и четенето им съответно също е ставало от името на народа. Тази релация пронизва цялата ни литературна традиция, независимо от политическите сезони. За съвременните автори това наследство е по-скоро бреме, една генерална злоупотреба с функцията на литературата като цяло. Писателят пише не за да възпитава и да извисява целокупната нация, а защото нещо отвътре го тласка да стигне там, където никой друг не е бил преди... Мисли едно, излиза друго, а пък хората от своя страна разбират нещо си трето и четвърто. Литературата е частно мнение и следователно - еретично. Писането е рисковано приключение: движение по ръба на провала, по ръба на лудостта, по ръба на мрака. Всичко това естествено ужасява. Хората предпочитат да служат на по-безобидни богове. Копнежът да бъдеш употребен компенсира усещането за непотребност и социално аутсайдерство. Готов си да служиш на всичко друго, само не и на призванието си. Това е тежък грях, за който се плаща скъпо и прескъпо - най-вече с цената на собствените ти текстове. Веднъж употребени за целта, за която са написани, всички забравят за тях.

 

ПИСАТЕЛЯТ КАТО ПРЕДАТЕЛ

Избирайки да остане верен на интуицията си и художествената истина, всеки писател рискува да бъде обвинен в предателство, особено в моменти на изострена обществената чувствителност. По време на войни, революции и прочее исторически катаклизми, отказът да се види светът само в черно и бяло неизменно поставя под съмнение лоялността на пишещите. Изследвайки предимно парадоксите на съществуването и сложността на човешките взаимоотношения, литературата е в състояние да разколебае почти всяка кауза или мит. Големите произведения винаги са действали подривно по един или друг начин, дори онези, които съзнателно са целели да защитят даден мироглед или философия. В крайна сметка най-често излиза, че авторът е казал нещо повече, задал е неудобни въпроси, осветил е неподходящи места, изобразил е неподходящи характери или накратко: “вместо да изпише вежди, избол очи”. Защото въпреки временните си увлечения, писателят всъщност няма друга кауза, освен текста.

В името на който, е в състояние да извърши почти всичко...

 

ПИСАТЕЛЯТ КАТО ШПИОНИН

Афинитетът между писателския и шпионския занаят не е от вчера. Това като че ли най-добре се осъзнава в Обединеното кралство, но важи и за другите части на света. Много писатели са били шпиони и много шпиони са прописвали книги. Даниел Дефо, Греъм Грийн, Ян Флеминг, Юлиян Симеонов и така нататък, да не изброяваме. Да бъдеш шпионин обаче, не значи непременно да работиш за някое зловещо разузнавателно управление, колкото и престижно да изглежда на пръв поглед. Има частни шпиони, така както има и частни детективи. Има и шпиони, които работят единствено за себе си - или поне така си мислят.

И писателят, и шпионинът нямат за цел да направят моментална снимка на действителността. Това е работа за воайори. Воайорът си пада по формата, мимолетните й проблясъци го заслепяват. Докато шпионите, в това число и писателите, упорито се мъчат да надникнат зад фасадата на видимото. Формата може да се окаже камуфлаж, зад която се крият ядрени бойни глави. Затова те никога не възприемат действителността едно към едно. Хоризонтът на воайора се изчерпва с рамката на прозореца или пролуката между щорите. В него често попадат много интересни неща, но онова, което не може да се види, вероятно е още по-интересно...

 

ПИСАТЕЛЯТ КАТО ПЪРФОРМЪР

Да пишеш на малък език, който малцина познават, вероятно има нещо общо с немотата. Особено в епохата на глобализма. Човек започва да завижда на онези, които достигнат до своята аудитория без посредници. Художници, музиканти, мимове... Мечтата на всеки писател, хванат в капана на малкия език, е да захвърли патерицата на превода и да заговори директно на целия свят. А вероятно най-големият му кошмар - преводачът му мистериозно да се изпари и да го остави сам със сноп листа, изписани с думи, които никой не разбира, на милостта на чуждата публика. Дали ще избяга, или ще излезе на арената въпреки ужаса? Дали ограниченията няма да родят нови форми на мисълта, които ще преминат бариерата на езика?

Писателят, облечен в черно трико, излиза на сцената с перука от 17-ти век и поличка от щраусови пера. Залата е претъпкана, сякаш цялото градче се е изляло на представлението. Посреща го сподавено кискане. Колегите му седят на първия ред и умират от срам, но все пак намират сили да изръкопляскат, макар и доста вяло. Писателят прави първите си движения. Вдига високо ръката си и се завърта. Хихикането преминава в откровен кикот. Никога досега не го е правил... Лишен от езика си, както слепецът - от зрението си и човекът в количката - от краката си, той се опитва да компенсира недъга с жестове, ала бързо разбира, че именно това го прави жалък. И тогава се свива на кълбо и започва да звучи, докато изхвърли всички думи от тялото си. И пак се изправя, вдига ръка и се завърта. Но вече никой не се смее. Защото това е едно друго завъртане. Всички следят какво ще се случи по-нататък, като че ли са захапали страниците на дебел роман с обещаващо заглавие. Сега той се движи, без да се опитва да превежда думите на езика на тялото. Движенията му не илюстрират абсолютно нищо. Тръгват от себе си, за да свършат в себе си. Никога досега не е разказвал с такава свобода, не е виждал толкова ясно собствените си истории - като опънато въже между два бряга, по което трябва да мине.

И той минава...

Публиката се чувства засрамена. Цялото зрелище изведнъж е станало непоносимо. “Стига толкова!”, долита вик. Авторът обаче продължава да се движи. Сложни движения, прости движения. Помръдвания: с рамо, с лакът, с пета, с пръстите на краката. Протягане, обръщане, свиване, клякане, ходене, летене. Никога не е стигал толкова далеч, не е бил по-откровен, отколкото пред тези напълно непознати хора, в тези напълно необичайни пози. И ето че накрая всички избухват в плач, а след миг се разбягват, хълцайки, начело с кмета. На сутринта всички жители на градчето решават, че трябва да научат български.

 

ПИСАТЕЛЯТ КАТО ОТЦЕОУБИЕЦ

В своя умно написан “Нерадикален манифест” (публикуван в новия брой на сп. Факел), Александър Кьосев разказва между другото историята на български писател-емигрант. По думите на Кьосев: той не виждал смисъл да публикува в България романа си, който е написал на английски - след като отчаяно го е пощил от всички български интонационни, идиоматически и синтактични наслоения (за целта е слушал касетки със записи на английски и американски класици - “за да схване ритъма на чуждия език и чуждия шедьовър” и “за да загуби българските си езикови навици.”) Това е един от най-драматичните моменти в чудесното есе на Кьосев и можем само да съжаляваме, че не му е отделил повече място. Темата ми е особено близка, тъй като в различни периоди от живота ми, воден от сходни мотиви, също съм се блазнил от идеята да пиша на друг език, но поради вродената ми леност и предпазливост, съм се опазил от подобно изкушение.

Зад привидно рационалните подбуди, изходът от езика е акт, наситен с дълбоко емоционално и символично съдържание. Широко разпространена е представата, че родният език се засуква, заедно с майчиното мляко, откъдето идва и названието “майчин”. Тази метафора обаче е валидна само за първите, предсъзнателни стадии от усвояването му. След което “засуканият материал” трябва да се организира и дисциплинира. Тогава на преден план излиза бащата, истинският владетел на езика, който го превръща в слово посредством строга система от парадигми. Затова, освен като майчин, родният език се възприема (особено що се отнася до българския!) и като бащин - “език на моите деди”. Достатъчно е да хвърлим поглед към мустакатите законодатели в пантеона на граматиката. Литературата, като най-висша форма на организация на езика, несъмнено е подвластна именно на бащиния авторитет, а словото, разбира се, е територия на пениса, където той се подвизава под формата на традиционните писателски атрибути: перо, перодръжка, молив, писалка... Навлизането на жените в литературата минава под знака на неизбежната травестия.

Динамиката на литературния процес се състои в противопоставянето на установените авторитети. Отричането от “езика на дедите” обаче не е просто поредния бунт срещу патриаршеската институция на словото, сигнализиращ смяната на караула, а опит за тоталното й заличаване. Ритуално отцеубийство. В него се преплитат сложни емоции: обида, срам, безсилие, гняв, отмъщение. Дедите са узурпирали и обсебили майчиния език. Разплискали са се във всички посоки, изпълвайки всяка възможна ниша. Изнасилили са го! Но резултатът е мижав... Произведенията им са с локален характер Изучават се само в местните училища. Няма ги в списъка на световните шедьоври и едва ли някога ще ги има. Смърдят на село. Вторични са. Практически непреводими. Пенка примряла от жега! Културно назадничави. Конформистки. No God, no Sex, no Drugs. Най-вече: no money! Унижението да “твориш” в подобна традиция е смазващо. Ала какво можеш да сториш? Нищо. Цялата ситуация е отражение на проваления национален проект. На проваления социален проект. На проваления Преход. И майчиният, и бащиният език са тотално fucked up! Затръшваш вратата...

Излизането от езика по принцип би било радикален жест, ако човек не попадаше веднага под диктата на друг тиранин. Желанието да пишеш на чужд език е огледало на копнежа за осиновяване в лоното на една по-достойна културна традиция, където бащата се е справил успешно с ролята си по всички международни стандарти. Замяната на един слаб авторитет с друг, по-могъщ обаче само задълбочава субординацията спрямо патриаршеската институция, а заедно с това и рискът никога да не пораснеш и на свой ред да станеш патриарх.

Което вероятно има нещо общо с кастрацията.

Бащите са свързани в невидима задруга и никое убийство не остава ненаказано. Защото макар да са създатели на много и различни езици, бащите винаги са говорили само един - езика, на който бащите на техните деди, прадеди и така нататък, са зидали Вавилонската кула.

 

ПИСАТЕЛЯТ КАТО ХУЛИГАН

Веднъж поканили американския, руския и българския писател на кръгла маса “Литературата и сексът”. “Американският писател, както свидетелстват очевидците, говорил много интересно за литературата, за секса също говорил много интересно, разсъждавал как те (литературата и сексът) ту се пресичат и сливат, ту се разделят. Руският писател дошъл на кръглата маса пиян до козирката, извадил си хуя, треснал го на масата и заявил, че макар вече да няма никаква литература, че литературата е мъртва, слава Богу, засега поне хуя го има и е жив. След което руският писател паднал под масата и заспал.“ Българският писател също се канел да говори интересно за литературата и секса, дори си бил приготвил специален доклад. Обаче в настъпилата суматоха всички обсъждали само безобразната постъпка на руския писател и никой не му обърнал внимание. Българският писател се ядосал и си казал: “Абе, пичка ви лелина, що ли не взема и аз да си извадя хуя и да го тресна на масата?”

Но да го извади, така и не посмял...

 

ПИСАТЕЛЯТ КАТО АЛХИМИК

Веднъж българският писател решил да сложи кисело зеле. Написал разказ и получил шейсет лева хонорар. С половината си купил хубав пластмасов бидон с чучур, а с другата - зеле от борсата, като подбирал лично всяка глава с много вкус и проникновение. После цяла зима хрупал кехлибарено жълти зелки, пил ракия и нищо не написал. Руският писател също решил да слага зеле, купил каквото трябва, но зелето не се получило, поради спецификата на местната ферментация. За сметка на това написал роман, който списание “Факел” превело на български. На американския писател също му се дояло кисело зеле и решил да дойде в България, подмамен от един туристически сайт, където се твърдяло, че българите са измислили киселото зеле. Българският писател го поканил у дома: нагостил със зеле и домашно вино, пили и ракия. Като се върнал в Америка, американският писател написал култовия разказ “Българското зеле”, а “Литературен вестник” го публикувал на български.

 

ПИСАТЕЛЯТ КАТО НЕИДЕНТИФИЦИРАН СУБЕКТ НА СЛОВОТО

Веднъж поканили американския, руския и българския писател на международен конгрес на ПЕН. Американският и руският писател веднага си закачили баджовете, на които пишело съответно USA и Russia и не ги свалили през цялото време. Българският автор се мотаел без бадж и затова руският и американският писател го помислил за staff и го помолили да им разпечата някакви произведения. “Ах, откога чакам този миг!”, възкликнал той, извадил от раницата си “Доктор Живаго” на Пастернак и “Селцето-Градът” на Фокнър и ги фраснал по тиквите, както следва: руският - с Пастернак, американският - с Фокнър. А може би обратното, кой знае? После всички останали автори дошли да го поздравят, защото отдавна им било дошло до гуша и от американския, и от руският писател. След което дълго се чудили: кой the fuck беше този върховен guy! Понеже, нали, не си носел баджа...

 

 

© Алек Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006