Ами какво да ви кажа? Заминавам на ваканция, цели две седмици и трябва да се заредя с подходящи четива. В туй CD има още малко памет, която смятам да натъпча до дупка. Йе! Ето така, click! влизаме в каталога на новите заглавия. Отбираме десетина кратки истории от този и този, които минават за добри разказвачи. click! Два тлъстички романа на Нора Гроув за черни дни. click! click! Един сриозен трильр - обезателно на английски, за поддържане на формата, click! Я туй есенце на французина (intellectual- impostir* ) и него вътре, click! Още една кримка от неизвестен автор, click! Животът на Чарлз Менсън, оновно преработено издание, click! “От пъпа надолу”, click! Сметка $9,35. click! Платено, бай, бай!

За някои това е кошмар. За други - мамещ блян.

Има ли бъдеще физическото тяло на книгата, този опасен гризач на зелени площи? Понякога се изкушавам да мисля, че тя е на път да изчезне, да се претопи в потоците от информация, които кръстосват Интернет и да бъде заменена окончателно от екрана на компютъра. Едва ли съм единственият, който се увлича в подобни спекулации. Призракът на тази идея витае отдавна и различните съсловия, имащи отношение към книгопроизводството, реагират различно на нея. Или поне би следвало да  реагират различно, тъй като интересите им далеч не са толково единни, както изглежда отстрани. Малцина обаче осъзнават този факт. Особено авторите, които било от суетност, било поради традиционна неприязън към технологиите, гледат на подобна перспектива като на тотална катастрофа. За тях книгата никога не е била просто обвивка на текста, а фетиш, заемащ централно място в съзнанието им. Да “издадеш” книга, да раздадеш автографи, да срещнеш името си в библиотеките - ето кое продължава да ги примамва и дразни сетивата им с цялата си примитивна гутенбергова органика. Ще ги чуете да твърдят: та ние пишем книги. Което не отговаря точно на истината. Авторът е “писал”, сиреч произвеждал, книги в буквален смисъл преди Гутенберг да превърне процеса в тотална индустрия. Сега не му остава друго, освен да пише текстове. Книгите се печатат далеч от него, с участието на съвършено странични на писането хора. И все пак тъкмо печатната книга, този митичен хибрид, съчетал уникалната тъкан на думите с универсалната предметност на фабричния продукт, открила пред писателите нови, фантастични възможности - да печели от труда си. За времето си това е огромна стъпка в еманципацията на авторите от меценатите, пробив в херметичното битие на текста, циркулиращ в ограничени екземпляри сред тесен кръг посветени. Творецът и мултипликаторът сключват стратегически съюз за столетия напред. Изработва се механизмът на авторското право, чрез което мултипликаторът добива частична собственост върху оригинала, а творецът - върху репликата. Сделката изглежда изгодна и за двете страни. Не бива да се забравя обаче, че тези отношения се диктуват до голяма степен и от характера на самата технология, която независимо от шеметния си възход през вековете, кристализира в един продукт, останал на практика непроменен от времето, когато първата печатна книга е излязла изпод пресата на Гутенберг. Въпросът е дали този тип “приложно” мултиплициране на текстове е изгоден и възможен в условията на съвременната цивилизация. Дали книгата, грубо казано, не е изчерпала експлоатационния си лимит като информационен носител? И дали в това няма някои добри страни, не само от гледна точка на екологията, но и на самия автор.

В сегашния си вид книгата включва много компоненти, които имат твърде малко отношение към труда на писателя. Kъм текста неусетно са се присламчили разни декорации от търговско и полиграфическо естество, които стесняват територията му. Книгата е обрасла с разходи - хартия, печат, илюстрации, реклама, търговска отстъпка и т.н., и т.н. В крайна сметка авторът получава за труда си по-малък процент, отколкото разпространителят. Това положение, разбира се, съответства на самата природа на книгата като изделие. Т.е. би могло да се каже, че нейният коефициент на  полезност по отношение на търговската реализация на интелектуалния продукт е сравнително нисък. Което едва ли е странно като се вземе предвид, че това е най-старото (и доскоро единствено) средство за търгуване на текстове в индустриален мащаб. Добре, но нищо на този свят не е вечно. С настъпването на ерата на информационните технологии цялата тромавост и неефективност на традиционния издателския механизъм излиза наяве. Веригата автор - издател - разпространител - читател  вече изглежда неоправдано дълга. Доскорошните съюзници са се превърнали в обикновени посредници. Време е за нови стратегически съюзи. Виждаме как издателите  се  мъчат да заобиколят книжарите, откривайки електронни каталози в Интернет, чрез които читателите могат директно да поръчват желаните заглавия. Примерът е заразителен. Може би скоро ще бъдем свидетели на организираните усилия на авторите да заобиколят издателите, като предоставят възможност на читателите да си поръчват директно текстовете, които ги интересуват, via Интернет. И няма ли това да бъде следващата огромна крачка в еманципацията на интелектуалния труд от съпътстващите го паразитни индустрии? Върховната цел на прогреса.

Следователно, да се оплаква съдбата на книгата, на нейното физическо тяло, едва ли си струва. Ще ми се да се спра обаче  на особеностите на мрежата, които поставят под въпрос способността й да изпълни амбициозната мисия, която й възлагаме.

Създадена като средство за обмяна на информация, мрежата има склонност да профанзира езика. В чисто физически план възприемането на текста от екрана е твърде различно от процеса на четене. Не случайно на английски - езика на мрежата - са се обособили специални  думи като “surf” и “browse” в смисъл на четене,  докато самият глагол чета (read) в този смисъл рядко или никога не се употребява. Глаголите “surf” и “browse” носят смисъл за нещо мимолетно, за плъзгане по повърхността, минаване над нещата. Докато четенето предполага дълбочина, то е процес на вникване в текста. Мрежата и компютъра не са измислени като инструменти на езика - това е вторично придобита функция, макар че често се натъкваме на термина “компютърен език”.

Компютърът обработва и съхранява информация, мрежата я предава. Като средство за комуникация и носител на информация езикът естествено се подава на цифрова конверсия, затова и компютрите толкова бързо се превърнаха в машини за писане и навлязоха в издателската индустрия. Проблемът е дали  компютърът може да се превърне и в машина за четене. Трудна работа. Зависи какво разбираме под четене. Ако се има предвид усвояване на информация, там нещата вече са решени в полза на екрана. Четенето обаче е далеч по-сложен процес, особено четенето на художествена литература. То изисква вътрешни обеми, каквито екранът не може да предложи или поне на този етап. Пренасянето на текста върху някакъв вид носител е далеч по-механична дейност, тъй като самото “писане” всъщност става някъде другаде, отвъд листовете и машината, отвъд клавиатурата. В този смисъл компютърът не създава никакви функционални пречки за написването на един текст, дори напротив улеснява раждането му, като следва много по-гъвкаво природата на мислите ни. (Може би тук се крие обяснението защо писателите зарязоха механичните пишещи машини с такава лекота.) Съвършено различен момент е интерпретацията на текста от читателя, когато написаното трябва да бъде “извадено” от носителя на информация, за да бъде усвоено. Читателят, за разлика от писателя, не предшества текста. В известен смисъл той е празен съд, който трябва да се изпълни. В този случай по ред причини мрежата се явява лош медиатор. Тя върши работа до момента, когато словото престане да се схваща единствено като информация. Тогава текстът като че ли започва да ни се изплъзва. Човек може да броди из мрежата, да се плъзга, да сърфира, да бъбри (chat), но не може да се изолира в този самотен акт на интелектуална вглъбеност, какъвто е четенето. Чисто физически не може.

Доколкото литературата е нещо твърде различно от информацията, мрежата я засяга главно като възможност за механчно пренасяне на текст от една точка на планетата до друга. Засега. В края на 97-ма английският вестник Дейли Телеграф предприе един банален експеримент (бяха го правили вече в Америка) - авторката на криминални четива Рут Рендъл започна да пише интернет-роман. По-точно тя написа само първата глава, останалата част трябваше да се допише от читателите, които изпращаха предложенията си по електронна поща. Всяка седмица най-добрият вариант за продължение беше публикуван и така “книгата” лека-полека набъбваше. Но дали това беше всъщност интернет-роман? Или интернет-игра. Или просто едно колективно произведение. И каква щеше да бъде разликата, ако текстовете се изпращаха по обикновена поща? Бързината на първо място.  В крайна сметка скалъпената по този начин книга предстоеше да бъде отпечатана, с което окончателно се обезмисляше всичко. Понякога в сляпото си преклонение пред техническите нововъведения забравяме, че те рядко предлагат принципно нови решения на задачите, а само увеличават скоростта на операциите, необходими за решаването им. Свят без книги вероятно е възможен, но художествена литература без книги - твърде малко вероятна. Книгата създава усещане за автономност на читателя, каквото впрочем създава и самото художествено произведение. Книгата не е част от мрежата, тя е сама за себе си, както и един роман съществува сам за себе си. Романът е затворен свят. И не само романът, литературата по принцип е затворена система, организирана и доминирана от въображението на писателя. За разлика от фолклора, който не признава авторското право и установената художествена форма. В този смисъл философията на мрежата е навярно по-близка до тази на фолклора, отколкото до философията на литературното творчество. Но дали това е свидетелство за ранния етап, на който все още се намира Интернет, или предпоставка за формирането на една нова читателска култура? Кой може да каже?

В началото на този опит моят хипотетичен читател съставя ваканционното си четиво от безразборно подбрани текстове, като се ръководи единствено от собственото си любопитство. Така конструирана, неговата електронна  книга е напълно уникална и разбира се фантастично дебела - невъзможна за възпроизвеждане при никакви други обстоятелства. Единственият далечен аналог на произведение от такъв характер се явява средновековния дамаскин - прототипът на вечно отворената книга, способна да обеме всички написани досега текстове. Една хаотична фолклорна структура, която се противопоставя на интелектуалната концепция на библиотеката. Защото този нов читател няма библиотека, той има една единствена книга. Уникална и същевремено универсална. Въпросът е, ще можем ли да се насладим на четенето на тази книга в леглото или друго интимно място?