Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УТОПИИ И МОДЕРНИЗЪМ

Антоанета Алипиева

web | Култура и критика. Ч. III. | Национална идентичност...

В основополагащата си, бих казала, студия Александър Кьосев определя българската култура като травмирана.1 Покрай многото тълкувания, които тази теза получи, бих добавила и това: травмираната култура няма, а и не би могла да има чувството за самодостатъчност, характерно за силните и доминиращи култури. За да продължим логиката на нашето изложение, ще цитираме и чудесното в историческата си концептуалност обобщение на българския модернизъм от началото на ХХ век, направено от Албена Вачева в студиите й "Прочити на българския модернизъм"2 и "Ликвидационни бележки"3, според които най-общите характеристики на българския модернизъм са проблематизиране на синкретичността на литературата ни, оразличаване на културното и в частност литературното поле като самостоятелен метадискурс, субективизиране на изкуството като индивидуален акт. Цитирахме тези две тези, защото те биха се срещнали в следното: българският модернизъм, като част от една травмирана култура, никога не е успявал да освободи до крайност литературното поле, дотолкова, че то да стане сбор от субективности, всяка една от които да има достатъчно самочувствие, че да зачете присъствието и на останалите. Формиралите се от средата на ХІХ век до ден днешен различни културни и естетически идентичности функционират в границите на българското, което е гледано в много по-голяма степен като национално, отколкото като нещо друго. Нещо повече, всяка една отделна идентичност, не намираща вътре в себе си сили да се почувства самодостатъчна, прави това във вербален план, като винаги намира начин да се легитимира като "правилна", а до 80-те години на ХХ век "правилно" неизменно е имало претенциите за националнообобщително. Откъдето и острите стълкновения между разните културни или естетически идентичности в територията на българското, бележещи вече повече от век и половина българските културни ситуации. Идентичности, които поради органичната си културна унаследеност на травматичност, искат да превърнат културното поле в единствено "свое".

Различните етапи на българския модернизъм, колкото и да отричат или пряко да афишират привързаността си към националната идея, винаги са били обвързани с нея, която при една травмирана литература почти неизменно е била уют, закрила, обобщително легитимно самочувствие и която, при всичките си моменти на отрицание на националното като евтино патриотично и ограничаващо в етичен, емоционален и идеологически план, е най-реалната възможност една създадена идентичност да се самозаяви като присъстваща. В този смисъл важен аспект на българския модернистичен континуитет е и националната идея, от чиято утопичност, патологичност или реалистичност-адекватност зависи и произвежданият чрез нея модернистичен дискурс. Защо полагаме националната идея като първоосновна, а модернизмът като културен дискурс - производен? По една важна причина: всяка българска културна ситуация, която има амбицията да заяви вътре в себе си модернистичен дискурс и неговото радикално опълчване срещу предходни културни канони, никога досега не се е отървавала от напрегнати спорове за смисъла на националното, разбирано като някакво заварено културно състояние, което трябва да се радикализира и преосмисли. Така модернистичният дискурс вторично се оказва в лоното на някаква национална идея, която той или моделира, или ликвидира.

Как днешната съвременна културна ситуация наследява предходните модернистични канони с оглед на националното като граници, смисъл, съграждаща или деструктивна възможност?

 

Преди повече от век Ренан предсказа: "Нациите не са нещо вечно. Те имат начало и край. Европейската конфедерация вероятно ще ги замени". Днес вече глобализиращият се свят е основна идея, тръгнала да става реалност: държави се прощават с националните си символи - валутите, Интернет унифицира азбуките, като налага латиницата, мощни миграционни процеси разхерметизират националните идентичности и създават други идентичности - икономически, културни, политически. Краят на ХХ и началото на ХХІ век разчепкват националните митове, стигайки до голото им отрицание, до нищото, разбирано като национална обединеност, идея, идеал.

Редом с това текат и други културни усилия - обратните, които бранят границите на националните общности и техните символи, противопоставяйки се на човека без минало, нивелиран в общия световен стандарт, който е повече материалноконсуматорски, отколкото културнооригинален. В това време, когато се говори не за изкуство (т.е. за неповторимост и уникалност на духовните прозрения), а за културни продукти, положени на пазара, все още стои въпросът за националната държава и нейните обединителни културни граници, за вместването на различните културни идентичности (национални малцинства вътре в България, различни естетически направления, българските малцинства в чужбина и тяхната културна идентичност) в обща, консолидираща българското идея.

Новата и най-нова българска литература напълно доминиращо развиват идеята за българското, почти неизменно идентифициращо се с националното. Едва в последното десетилетие есенциалисткият подход към културата и литературата бе подложен под съмнение чрез десакрализирането на националната литературна митология, идея, която в най-новото ни критическо съзнание също намери своите патологии, движени долу-горе от логиката: "Всичко, което е установено, всъщност не е". Изградените канони се разбъркаха до непредсказуемост, като философията се изграждаше върху разрушението, а не върху съграждането на нови културни и психологически структури. Така, провокирани от глобалната световна идея и силните миграционни процеси в днешно време, от една страна, и от вътрешния си културен рефлекс, движен от желанието на едно силно митологизирано критическо съзнание (по време на социализма) да се противопостави пълната демитологизация, от друга страна, ние днес оформихме две основни линии на критическата ни философия - дясна и лява, ако позволите да ги определя така и да подчертая, че дефинирането им почти не е повлияно от политическото като категория. Лявата посока е романтично-традиционната възможност да се опази йерархизираната интеграция, според която всичко, което е на територията на държавата, произлиза от нацията и има легитимност само според тези рамки. Дясната посока е радикалното разбиране, че всички културни и в частност литературни усилия на българите са кризисни, че литературата ни не съдържа интуитивно помнене на предходни модели, че ценностите са повече ерудитски превод на световни идеи, отколкото вътрешни родови колективни рефлекси на ориентация. Освен добрите размишления и безспорната полза от наличието на традиционност и радикалност едновременно, и двете линии дадоха своите патологии. Лявата роди кичьозни романтични ковьорчета със сантиментална самодейност, дясната извади на показ революционна агресия, която активира конфликти от типа на поколенческите, партийните, институционалните, т.е. търсеха се повече външно мотивирани скандали, отколкото естетически или идеологически различия.

Ако трябва да обобщим културната ситуация в България в момента, ще кажем, че българите все още имат силно съзнание за нация, въпреки въображаемия характер, по думите на Бенедикт Андерсън, на този тип общност. Остри обществени реакции съпровождат всяко посягане върху националните светини. Идеята за национална литература е нещо много повече от стереотип, тя е защитно средство срещу големите и агресивни култури, които, приемайки глобализацията, нито за миг не се отказват от асимилаторски домогвания. Травмираната култура безспорно провокира силна обединеност около нацията-държава, като националната граничност бива използвана за легитимност, престиж и културно самочувствие. Във вестник "Литературен форум" е напечатано интервю със Златко Енев4, български писател, живеещ в Германия, който едва ли има шанс да попадне в някой легитимен официозен канон на националната литература, най-вече поради факта, че твори извън държавата: "Нека не се лъжем - един български писател не може да търси реализация, свързана с пари. Така е: България я няма извън България, българският език - също". И по-нататък: " Нас ни познават с рози-мози и Черно море. Никой не помнеше името на жив български писател, името на български филм, нищо. А аз се идентифицирам с тези неща. Стана ми много трудно да кажа открито "аз съм българин". Явно, че от външната гледна точка на големите култури българската култура и литература е нищо повече от криза на ценностите или нихилистично съмнение в ценностите, функциониращи само като български. Не ще и дума, че тази гледна точка ясно кореспондира с дясната линия на критическото ни съзнание, което се интересува повече от планетарния сблъсък на антагонизми, без ясен стандарт за стабилна, абсолютна мяра.

Друга е външната гледна точка на българските етнически малцинства, живеещи например в Молдова, Украйна, носталгично търсещи липсващата родина и нейните обединителни символи. За тях България продължава да е сантиментална абстракция, която те обслужват точно с романтично-идеологически плам. За българските малцинства в чужбина особено ползотворен е есенциалисткият подход към "духовната идея", по думите на Пол Валери. И тук е ясно, че за подобна външна гледна точка е особено близка лявата критическа мисъл, за която не стоково-пазарната логика на културата, а категоричните морални ценности и идеологически отработените канони ще бъдат от значение. Родовото капсулиране стимулира много силно чувство на колективност, както и полагане на понятия и идеи в ясни граници - Родината е национално усилие, литературата, преди да е персоналистична, е национална, родовото е по презумпция национално.

Днешната социокултурна ситуация, концептуализирана от нас като наличие на лява и дясна психологико-философски възможности5, наистина активира антагонизма между двете линии, лявата от които е склонна да се капсулира в интуитивното начало на колективното подсъзнателно, а дясната е склонна да се разтвори в безличието на ерудитството. Но все пак те се пресичат в една обща реалност - българското, и парадоксално, но стигат до еднаквата идея, че българската литература заема почти нищожни ниши сред чуждите култури, както и че българите, създаващи литература и въобще култура в чужбина, с резерви се социализират и приобщават към националните списъци на представителното българско. Към днешния момент много повече сме склонни да номинираме Усин Керим като български поет, отколкото да обявим категорично Цветан Тодоров за заемащ концептуално място в българската култура и литература. Топосът е все още всесилен определител на културните усилия, според който всичко, което е извън държавата, е мислено като някакъв чужд културен български език, който се нуждае от превод и обяснения. Както и дясната линия в критическото ни съзнание да се опълчва срещу националната идея като есенциалистка и да я определя като национализъм, неизменно се оказва в капана на това да търси основна реализация в границите на тази литература, която се твори в държавата България. За другата литература, съдържаща по някакъв начин номинацията българско, и правена вън от държавата, информацията е малко, интересът към нея по-скоро е частен, презумпцията за чуждост е почти априорна. Несъзнателно десните се оказват длъжни да разработват това пространство, което левите определят като национално. Т.е. механизмите на днешната социокултурна ситуация все още предлагат българското като ярка граничност, като плод на колективни усилия, отколкото като персонални идентичности, активиращи представи за българското. Колкото и силни естетически феномени да са Вазов, Радичков, Атанас Далчев, те не биха се вписали в глобализиращата се култура без определението "български", а и глобализиращият се свят, както е видно, има потребност топосно да картотекира особено малките култури и да чака от тях специфичния аромат на региона. Следователно, малките култури и в частност литератури, макар и да отглеждат не по-малки персонални естетически феномени от големите литератури, имат орисията да са подложени на самохерметизиране, т.е. да са гранично отчленени чрез топоси и специфични традиции. Но спецификата на българската литература, като травмирана отвън, има и свойството да потъва в самоанализ, да притегля различните си идентичности и да ги приобщава чрез българско, родово, национално, т.е. чрез колективните си усилия, които са органична защита срещу травмите отвън, защото големите култури са или безразлични към нашите духовни постижения, или очакващи от тях свръхобобщителни морални ценности, които да ги легитимират като същности.

Много показателни в това отношение са антологиите на българска литература, правени тук, в България, предназначени за представяне на литературните ни достижения по света. Въпреки усилията на последното десетилетие да се разбият константните визии за канон и в литературното поле да се появят множество антологии-образи на различни културни и естетически идентичности, все пак износът на българска литература по света е традиционен. Оказва се, че класическата идея, конструирана бавно и мъчително, почти неизменно работи с познат образцов списък, не само защото ползва културна инерция, но и защото излизането извън него рядко буди интерес, породен от нови, открити изненадващи тайни на художественото. С други думи, литературата ни в своите защитни рефлекси има устойчиво съзнание за класическо, което да я представя пред света и чрез което тя да е сигурна, че може да огради своето място сред световното културно разноезичие. Това е идея, която въпреки съпротивите, които среща, е доминираща вътре в самата оригинална литература и вън от нея, като "чуждият" поглед към нея няма силите, а и вниманието и желанието да се занимава с нейните различности, всяка една от които заявяваща се като естетическа идентичност. Ето защо модернистичните канони в българската литература, чрез отделни свои избраници, неизменно присъстват като част от общата представителност, а не като идея за персоналистични самостоятелности, достатъчно силни, за да се лишат от общността на представянето.

Новата и най-нова българска литератури досега не са дали категоричен пример на войнстващ национализъм, за който днешната дясна критическа линия активно говори, в стремежа си да демитологизира предходните литературни модели, гледайки ги не като естетически, а като идеологически възможности на българското. Вече два века българската литература не успява да наложи като приоритет индивидуалните психологически патологии, тъй като самите ни реалности на живот в държавата повече провокират към обобщение на колективните драми или ентусиазми. И до днес манталитетната ни патриархалност, въпреки многобройните си кризи, продължава да е част от органиката ни и да събира културните ни и литературни факти във възела на националната идея, чрез която болшинството от нас могат да видят реализацията си. Защото колко персонални български имена биха издържали в глобализацията като самостоятелна значимост?

В една концептуална дясна статия на Боян Манчев, наречена "Вечното завръщане на Одисей"6 авторът въвежда понятието "националекзотизъм" по повод националния проект на Тончо Жечев, понятие, преговарящо в известен смисъл трансцедентния Платонов свят на идеите. Манчев забелязва, че за този проект от значение са стабилните форми със здрави граници, "чужди както на безначалието и безкрайността, така и на празното съвършенство на геометричния кръг". Според Манчев точно това "митифицира" общността и става повод за оправдаване на чудовищни исторически и лични жестове, т.е. спомага за легитимирането на доброто и злото чрез мита, а не чрез персоналистичната отговорност. Но Манчев е достатъчно задълбочен, за да извади наяве и друга основна теза на националния Тончо-Жечев проект: умереността. Разбира се, патосът на тази статия повече клони към вредата от тоя "националекзотизъм", но ние ще акцентуваме тъкмо върху умереността, която не би била утопия, само ако националната идея се реализира като солидарност на общността, осигуряваща на всеки индивид място, което да не е предопределено единствено от неговия икономически статут. Пълната демитологизация, оставена без алтернатива, т.е. лишена от умереността, за която Тончо Жечев говори, е не по-малко опасна от пълното митифициране, защото тя може да доведе вътре в границите на общото тяло до роенето на много други родовокултурни и културноразноезични идентичности, които да се борят за надмощие, без да осъзнават, че са части на едно и също тяло. През последните години, например, сме свидетели на активирането и есенциалисткото събиране на ромската културна идентичност, която, разпръсната из света, се обобщава като характерни ромски идентичности, вписващи се в границите на различни култури (разбирани по-скоро като държави, в които различните ромски общности живеят), които ги приютяват и, както твърдят ромите, се мъчат да ги абсорбират. Наблюдаваме консолидиране на турската, арменската и еврейската общности. В ромския вестник "Дром дармендар" ромите, преоткривайки себе си чрез романтични жестове на приповдигнатост, почти лайтмотивно говорят за България като за тяхна родина, т.е.приемат общото тяло като географски, институционален и социален топос, въпреки културното си различие. В момента и общото тяло, и частите му спазват умереността, с която Тончо Жечев бележи националната идея и това е удобно, хармонично и спокойно. От една страна, в наличната ситуация имаме демитологизация на силно митологизираната национална идея, характерна за предишното общество, а от друга страна - допускане на митове, в миг, в който те са необходими за подпомагане и подобряване общия живот на различните културни общности, налични в държавата. Според мен всяка идея би станала утопия или патология, ако залитне в своята крайност и не потърси баланса на умереността.

В този смисъл е особено важно как ще се построи една национална идея в глобализиращия се свят, така че тя да не стане крайност, а да бъде практично-полезна на моментите, към които се прилага. Понастоящем нациите-държави продължават да удържат себе си, макар и да усещат кризисните си разбърквания. Даже и американците, които ограждат като своя една изначално разноезична култура, след трагедията си от 11 септември 2001 година, заговориха за национално обединение и патриотизъм. Явно, че нациите-държави продължават да бъдат идея, която защитава съдбата на отделния индивид, мислещ и желаещ делника си не като "екзотизъм" на различието, а като стабилитет на различията. И една поема, обвинена днес в национализъм - "Изворът на Белоногата" от Петко Р. Славейков, ни дава добър пример за практическо прилагане на граничността като защита на хармоничното съществуване на всяка различност:

Стамбул е, аго, за мене
тука, дето съм родена,
а най-хубави сараи -
там онзи моя бащин дом.

Традиционното тълкуване на "тука" зачита границите - географски, духовни, идеологически. "Тука" означава превръщането на една периферна култура в център и в този смисъл лавинообразно поражда митове и задължителни образци на поведение. Ако митът е върховният инструмент за легитимиране на общността, то абсолютната персонализация е съдба само за свръхсилните, които, проектирани върху избрани полета, обричат на не-живот по-слабите. И ако Манчев се безпокои за патологиите, породени от фигурите на безформеното - топлината, кръвта и утробната слуз, то патологиите на рациото могат да се обяснят с една Йордан-Радичкова фраза: "Многото е като нищото - не можеш да си избереш".

"Тука" би могла да бъде и онази граничност, която да не означава непременно гордост или войнственост. Тя е по-скоро удобство на битието, граници не на утопия, а на конкретности, които всеки определя сам - национални, родови, лични, но стабилни. Ето защо националната идея, вместо да бъде отричана до нищото и зловещото, е редно да бъде прагматизирана докато може и докато помага на всеки един от общността да има гарантирано място. Клопките на пълното митифициране, към което е склонна лявата критическа линия, и пълната демитологизация в разбирането на дясната линия, са еднакво опасни като раждащи патологии. Умереността е тази, която предпазва малките култури от войнствено свръхобобщение и от безлично разтапяне под натиска на меркантилни съвременни културни конюнктури. Нацията, според Ан Мари-Тиес не е нещо вечно, в своя съвременен смисъл тя се появява тогава, когато се начева дълбока икономическа и технологична промяна7. Българската ситуация в момента е безспорно такава, да не говорим, че в новата ни история тя май винаги е била такава. Левите и десните неизбежно се срещат в граничността на българското - държава, език, култура, традиции. Митологизирайки ги или демитологизирайки ги, те, без да щат, се сплитат във възел, който, без да бъде задължително етноцентристки, разплита по различен начин едни и същи проблеми. И националната идея би била толкова по-разумна и практична, колкото повече съпоставя антиподностите си. И ако все пак националните идеи един ден изчезнат от световните практики, то повече от сигурно е, че това е станало след дълги и съпротивителни усилия за открояване на защитните пространства на обобщителни човешки усилия. И в този отворен до неизвестност финал - все пак, не е ли бил българският модернизъм, от началото на своето съзнателно прокламиране, една утопия за пълно освобождаване от налични ценности, за да достигне всеки както може Бога? И достигнал, всеки както може, Бога, не е ли разбрал, че трансценденцията е българска.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Кьосев, А. Списъци на отсъстващото. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. С., 1998, 5-49. [обратно]

2. Варна: LiterNet, 25.03.2002. <https://liternet.bg/publish4/avacheva/prochiti.htm> (20.04.2003). [обратно]

3. Култура и критика. Ч. ІІ: Прочити на традицията. Варна: LiterNet, 18.01.2003. <https://liternet.bg/publish4/avacheva/kritika2/likvid.htm> (20.04.2003). [обратно]

4. Литературен форум, № 22, 04.06.2002, с. 14; също: Литературен форум. <http://slovoto.org/litforum/222/zenev.htm>. [обратно]

5. Между другото сходна теза изказва и Никола Георгиев, който говори "за двуезичието, което тресе нашите общества". - Вж.: Култура, № 26, 28.06.2002, с. 10, 11; също: Култура. <http://www.online.bg/kultura/my_html/2234/azbuka.htm>. [обратно]

6. Култура, № 23, 17.06.2002, с. 8; също: Култура. <http://www.online.bg/kultura/my_html/2231/odisei.htm>. [обратно]

7. Мари-Тиес, Ан. Проблематизираната национална идентичност. // Демократически преглед, 1999, № 41/42, с. 66. [обратно]

 

 

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.04.2003
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.
Антоанета Алипиева. Национална идентичност в българската литература. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 449-457.