Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОЧИТИ НА БЪЛГАРСКИЯ МОДЕРНИЗЪМ

Албена Вачева

web

Литературно-критическата мисъл от началото на века в България е широко дискутирана в различни ракурси проблематика. Един оправдан и необходим интерес, резултат от динамиката и развитието както на художествената литература, така и на теоретико-изследователските подходи и възгледи. Динамика, която, от една страна, освобождава от отговорността да се дават категорични оценки и да се правят обобщаващи изводи, а, от друга, дава свободата на един от възможните прочити.

Обглеждането на българската литература от съвременна гледна точка - както по отношение на историческото й развитие, така и в плана на теоретичните търсения, въведе познавачите и любителите на литературата в разговора за българския канон. Разговор, който започна, или, може би, се обективира в полето на литературата от излизането на книгата "Българският канон?" под редакцията на Александър Кьосев. Още в самото начало искам да споделя мнението, че това е тема, важна за българската литературна традиция. Поради тази причина тя стана атрактивна и обговаряна. Тема, която беше породена от различни обстоятелства, най-важните от които, обобщено казано, са дискусиите за нов подход към образователните институции в контекста на културните трансформации в Европа, както и възможността за плуралистично, политически неидеологизирано, обговаряне на литературните процеси в България. Като казвам политическа идеологизация, имам предвид идеологизацията на директната принуда. Уточнявам това, защото, според заложените в "Българския канон?", а и не само там, идеи, нацията и националното като конструкти също могат да се разгледат като принуда - принуда от политически тип.

Погледнато по този начин, в логиката на развитие на идеите в недалечната история на българското литературознание отново се активира разговорът за идейните и естетическите течения в българската литература и критика в началото на двадесети век. Както и тези, свързани именно с политическите идеи за културно развитие през Възраждането. Познавателни области, изведени малко по-отдавна в изследователските търсения. Говорейки за литературното развитие от края на деветнадесети и началото на двадесети век, редица български изследователи отделиха мисъл и енергия в изследването на процеси, които бяха приведени под общия знаменател на модернизма. Изнесените материали породиха сериозна и солидно подкрепена дискусия по редица въпроси, първият от които беше свързан с това, дали изобщо може да се говори за съществуването на модернизъм в българската литература от това време. Аргументирането на тезите полемизира и извади на преден план и по-частни и не толкова частни въпроси. Дискусията се разпростря върху изследването на тогава съществуващите печатни издания, личностни биографии, литературно-критически кръгове, влияния и течения, които са провокирали едно или друго явление, съществуващите полемики и, разбира се, върху художествените и критическите текстове. Оказа се на практика, че тези дискусии са хвърлили светлина върху цялостната културна история и са се превърнали в част от нея, отчетено през призмата на литературно-критическото наследяване. Въпросът за живеенето на литературния текст също се превърна в проблемно изследователско поле. Казвам "живеенето", за да избегна изброяването на различните методи и подходи, които българските изследователи прилагаха към анализа на художествените текстове. Това пък от своя страна продължи разговора за канона като въведе темата за "отсъствието, което трябва да бъде заменено с присъствие" - по сполучливия израз на Александър Кьосев1, въпрос, чиято същина е в проблематизирането на релациите "национално (дори държавно-политическо) - литературно" в полето на културата.

Културологичният подход към явленията и процесите от началото на века показа една динамика, чиято рефлексия в художествените и критическите текстове по същество представлява изграждане на собствен, национален културен език, част от граматиката на културното поле въобще. Културологичният подход е, който, приложен към синхронията и диахронията на биографията на това поле, писана от различни съдби и непримирими възгледи, създали и, едновременно с това, запазили духа на времето, може да доведе изследователските търсения за механизмите на обективирането на това поле до интересни резултати. Това, от една страна, придава по-общ характер на дискусията и не превръща всяко отделно произведение на литературното в потенциален център на дискусия относно "съобразността" да бъде или не включено във "фонда на националната литературна съкровищница". Дискусия, макар и различно нюансирана, възможна. От друга страна, като използва теоретичните постижения на историчния подход, излиза извън директното хронологизиране на релациите към и от явленията, която може да се окаже подвеждаща, доколкото става дума за съ-съществуване на взаимно провокиращи се противоречия.

Като имах предвид всички тези елементи, преди няколко години се заех да реализирам идеята си за изследване на българската литература и литературна критика в периода след 1878 година до Втората световна война - 1944. Редица работни хипотези възникваха, много от тях не издържаха в процеса на работата. В крайна сметка, като резултат от всичко това, се наложи идеята за едновременността на културните процеси и тяхното литературно (в някои случаи - литературно-центрично) диалогизиране.

Това предположи тип анализ, изискващ да се подходи към литературно-художествените и аналитично-критическите текстове като към взаимосвързани елементи на общо поле, които обективират самото поле и дори го изграждат като такова. В случая с литературните тежнения в началото на века, без да бъде анахронизъм, може да се говори за ясно изразен уклон към генерирането на смисли и, онова, което е характерното за периода, е поливалентността на процесите. Неговите особености могат да бъдат изследвани в полето на художественото през критическите текстове, разглеждащи литературните произведения не като затворени и самодостатъчни системи, а като част от процеса на наслагване на смисли.

В този смисъл, разглеждайки процесите във времето на модернизма, основната теза, която ще се опитам да представя, е свързана именно с едновременността на генерирането на смисли. Смисли от различен порядък. Основният въпрос, който се наложи в изследването, разглеждайки процесите през призмата на културата е, че литературните измерения на българския модернистичен дискурс се изразяват в провокацията към синкретизма на наследената културна традиция. Именно тази провокация поражда осъзнаването на хуманизма като категория, задала параметрите на новите идейно-естетически концепции. Вярно е, че влиянията на западната и руската философска мисъл и течения в изкуството изиграват голяма роля за реализацията на този български проект2. Но е вярно също така, че това са необходимите външни фактори, обусловили динамиката на един вече започнал процес. В съпоставянето на "външните" и "вътрешните" мотивационни концепти могат да се открият и съществените различия между тях - докато в Западна Европа и Русия става дума за процеси, изразяващи се в извеждане на хуманизма като рефлексия от секуларизацията на културата, то в българската култура това е преди всичко резултат от провокирането на споменатия вече синкретичен характер на традиционния културен код. Едно модернизационно национално провокиране.

Опирайки се на постиженията на други научни традиции, можем, както споменах и по-горе, да разгледаме нацията като феномен, политически по своята същност. Като такава, тя се базира, според Вебер, на обективни и субективни величини. Към първата група авторът включва етническия произход, езика, религията, обичаите, политическата памет и опит - т.е. всичко онова, което е елемент на културата. Втората група - субективните фактори - включва съзнанието и общия опит, отнасящи се към солидарността и патоса. Всичко това дава право на Вебер да говори за уникалността на всяка една нация и за нейна собствена идентичност3. Намерило своите реални измерения в идеите на Западноевропейското просвещение, това ново по тип човешко обединение е свързано с опитите на отделните държави да получат пълна политическа самостоятелност от Римския двор. Съществуващите вече културни предпоставки за подобно движение довеждат до бързо развитие на културните процеси в посоката на секуларизирането на обществото.

 

В България процесите на изграждането на нация и идеята за възстановяване на държавата (взривоподобен генериращ процес) е по същество онази обективност, която се свързва с параметрите на модернистичния дискурс в общественото развитие.

Приобщаването на или към идеите на Просвещението в България трудно може да се определи като процес на секуларизация на българското общество от края на деветнадесети век. Напротив, силата на възрожденските идеали за единение и суверенитет, запазила се почти до края на Първата световна война, дават възможност да се сподели мнението, че установяването на нацията и като културен институт, и като държавна институционалност е в пряка връзка с процесите на легитимиране на църквата и християнството. Всичко това дава основание да се смята, че суверенитетът и държавността спомагат за увеличаване на комуникацията именно чрез модернизационната ориентация, базирана върху християнските ценности. За по-голяма нагледност и яснота на същностните черти на този процес, ще си позволя да се позова на великолепното изследване на П. Бицилли "Основни насоки в историческото развитие на Европа". Анализирайки християнската същност на културата на Западна и Източна Европа, авторът пише: "Това е духът на истинския хуманизъм, т.е. човечността, която е и вечното и най-благородно качество на европейското съзнание. След Русия към европейската култура се приобщават и освобождаващите се един след друг от турско иго християнски народи на близкия Изток"4. Подобна зависимост провокира преструктуриране на общественото информационно поле. Динамиката на тази провокация е обусловена както от необходимите сътрудничества, така и от мощните социални и идейни противопоставяния между интересите на индивидуалистическото (или, по-точно - индивидуализиращото се) гражданско общество и съграждащите се национални образувания.5

Казано с други думи, започналото изграждане на социокултурното поле от етнокултурното постепенно приема ролята на генератор както на процесите в себе си, така и на тези, които са определящи за цялостното обществено (консолидационно по своите национални черти) развитие. И то не развитие изобщо, а конкретно на начините на употреба на културния код в парадигмата на социалните преобразувания. Тук съществува възможност за упрек доколко тези начини определят обема на цялостното национално съграждане. Подобен упрек би имал своите аргументи, но е важно да се подчертае именно онази началност на културната специализация6, която характеризира обществените процеси по това време, без да ги изразява напълно.

 

Промените, настъпващи в културния код и информационните структури на обществото се оказват възлови за развитието на литературната и критическата мисъл в България от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Разсъжденията върху обективирането на литературното поле могат да продължат като наблюдения върху тенденциите, предопределили облика на литературно-критическата мисъл в България от това време. 7 За илюстрация на казаното ще се позова на обобщеното от д-р Кръстев разделение на "млади и стари". Този спор, воден за определяне на естетическите критерии в литературата, е всъщност дискусия за оразличаването на литературното поле в плана на националната културна определеност.8 Връщайки се на темата за синкретизма на културата, оразличаването се изразява във формирането на две основни тенденции, чийто корени могат да се намерят в разглежданото от Бурдийо взаимодействие между политическото поле и това на литературата. Като казвам "политическо", в случая имам предвид културния идеологически конструкт на модернизационния дискурс в плана на националното строителство. Тази идеология в полето на литературата задвижва двете тенденции по оста - "социално - индивидуално" при определянето на критериите за художественост на текстовете.

Следвайки печата, ще се установи, че опитите за определяне на идейно-естетически критерии се движат в твърде широк проблемен диапазон. В резултат на това в полето на идеите се формират различни кръгове и течения, чийто облик е трудно да бъде разглеждан в строгите рамки на ясно установените концепции. По-коректно, според мен, е да говорим за тенденции, в които, опирайки се на чуждия опит, българските критици се опитват да създадат естетически критерии, релевантни на техните разбирания за литература и художественост и да придадат автономност, с оглед на тези критерии, на литературното поле. Ще отворя една скоба, за да обърна внимание на еклектичната, по днешна преценка, същност на печатните издания, занимаващи се с проблемите на литературата. Една наличност, която е трудно да се определи само като резултат от процесите на търсене на читатели или пък на задоволяване на масов читателски вкус. Все пак трябва да се има предвид, че на страниците им се разгръща полемика, която оживено проблематизира естетически и идейни въпроси. Фактът, че съществува интерес, далеч надхвърлящ параметрите на специализирания, е показателен за съучастието на твърде широк кръг читатели в изграждането на нещо, което, позволявам си да повторя, е извън рамките на тясно литературния интерес. По думите на Бурдийо: "Сред факторите, допринасящи за усилването на писателския стремеж към автономност спрямо външните изисквания [курсивът мой - А. В.], определена роля без съмнение играе враждебността към политиката и към онези, които като поддръжници на социалното изкуство искат отново да въведат политическите залози в самото сърце на полето".9

От публикуваните в периодичните издания статии ясно се вижда, че началното формиране на естетическите критерии е резултат преди всичко от публичното поставяне на въпроса за границите между живота и изкуството. Този въпрос в известен смисъл следва европейското разглеждане на сходен, но не еднакъв проблем - този за размиването на границите между живота и изкуството. Идейно-естетическите схващания стават част от механизма за определяне на художественото в българската литература.

Едната тенденция се означава от присъствието на списание "Мисъл" - сигнално за първоначалните години на периода след Освобождението. То ще бъде първото, което ще заговори за изкуството като изкуство, за изкуството като субективен акт. То ще акцентира и върху правото на човека да бъде творец и автор и ще го изведе като принцип в съвременната култура. Следствие от това е опитът за налагане на нова философска концепция, която в идейно-естетическо отношение ще създаде напрежение в реалистичните тежнения (втората тенденция). Част от културата, литературата със своите нови естетически критерии, наложени в публичното пространство чрез печатния орган "Мисъл", ще се опитва да влияе на самата култура: "Едва с кръга "Мисъл" в края на XIX и началото на XX век у нас се появява и само за няколко години се утвърждава една творческа съобщност, в която ценни сами по себе си автори правят идеите за една нова българска литература идеи на културата: съзнателно споделяни, обменяни, дискутирани. Чрез "Мисъл" българската култура излиза от сферата на анонимната публичност, за да получи други измерения: на съзнателната, субективно избрана и отстоявана принадлежност към дадена общност, която възприема себе си и като част от тази култура, и като нейна алтернатива".10

На преден план в идейно отношение се поставя човекът и неговата сетивност. Всичко това дава основание на редица по-късни изследователи да открият връзка между естетиката на българската литература от началото на века и романтизма като част от развитието на западноевропейската хуманистична традиция. Тежненията към универсалност, подчертаването на вечното и трайното в изкуството, включително и в народната поезия, копнежът по нови и незнайни брегове, навлизането във вътрешния свят на човека и акцентуването върху значението на творческата личност, тежненията към романтизъм и неоромантични елементи в творчеството - това са обединителни моменти; основа, върху която ще се развие по-нататък естетиката и поетиката на българския символизъм. И на теченията, последвали по-късно.

Прокарана веднъж, новата философска концепция ще започне да оформя все по-ясните и категорични черти на своите естетически търсения. Наред с яростните публикации срещу реализма, схващан като носител на традициите в българския литературен живот, започват да излизат материали, свързани именно с налагането на естетически концепции, повлияни в значителна степен от западните модернистични рефлексии.

Всичко това реализира идеята за правото на съществуване на литературата като изкуство. Популяризирането на критически текстове, свързани с утвърждаване на това право, отнема от енергията на националния романтизъм, характерен за периода на Възраждането, посредством акцентирането върху художествения характер на изкуството като цяло и литературата в частност. Именно този корпус от критически и художествени текстове легитимират литературата като активират вътрешната логика на полето, рефлектирала в последвалото литературно-художествено и критико-теоретично развитие.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Кьосев, А. Списъци на отсъстващото. - В: Българският канон? С., 1998. [обратно]

2. По-подробно по този въпрос вж. Ликова, Р. Естетически прелом в поезията на двадесетте години. С., 1978. [обратно]

3. Weber, M. Economy and Society. Berkley, 1978. [обратно]

4. Бицилли, П. Основни насоки в историческото развитие на Европа. С., 1993. [обратно]

5. По-подробно по този въпрос вж. Андреева, Р. Нация и национализъм в българската история. С., 1998. [обратно]

6. По-подробно по този въпрос вж. Лотман, Ю. Поетика. Типология на културата. С., 1990. [обратно]

7. Казаното кореспондира със схващането на П. Бурдийо за интелектуалното поле въобще: "Така парадоксално се оказва, че именно автономията на интелектуалното поле е онова, което прави възможна новата длъжност на писателя, който, макар и нормативно принадлежащ към литературното поле, интервенира в политическото поле, конституирайки себе си като интелектуалец. "J'accuse" е резултат и върховно осъществяване на един колективен процес на еманципиране, проведен в продължителен период от време в полето на културната продукция: като пророчески разрив с установения ред, той преутвърждава в сблъсък с всички доводи на държавата ненакърнимостта на ценностите на истината и справедливостта, заедно с което преутвърждава независимостта на пазителите на тези ценности спрямо нормите на политиката (например тези на патриотизма) и ограниченията на икономическия живот". Бурдийо, П. Изобретяването на интелектуалеца. Превод, направен от Диана Атанасова по: Pierre Bourdieu, The Rules of Art. Genesis and Structure of the Literary Field, Polity Press, 1996. http://slovoto.org/litvestnik/132/. [обратно]

8. Изкушавам се да кажа, че това изграждане има пряка връзка с въпросите за формирането на паметта и отсъствието на памет (в рамките на това поле). Според Рикьор "…несъответствие между излишъка и липсата на памет сега може да преинтерпретира с категориите на "съпротивата", "натрапливостта на възпроизвеждането", на "преноса", "преработването" и "работата на спомена". (Рикьор, П. Памет - забравяне - история. Превод по: Paul Ricoeur, Gedachtnis - Vergessen - Geschichte. In: Historische Sinnbildung. Problemstellungen, Zeitkonzepte, Wahrnehmunghorizonte, Darstellungsstrategien, hg. v. Klaus E. Muller/ Jorn Rusen, 1998. Превод от немски: Антония Колева. Електронна публикация: http://grosni-pelikani.hit.bg/index.html, 20 юли 2000) При разглеждането на процесите от началото на века примерите (от проблемното поле на тогавашната действителност), които могат да бъдат приведени като аргументи в подкрепа на казаното от Рикьор, са твърде много, затова ще се задоволя да обобщя, че става дума за процеси и зависимости, които са в пряка връзка с конципирането на полето. [обратно]

9. Бурдийо, П. Цит. съч. [обратно]

10. Тиханов, Г. Тълкувания. С., 1994. [обратно]

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2002, № 3 (28)