ОПАСНИТЕ ДЕБРИ НА ЧОВЕШКОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ
(романът “Стъклената река” от Емил Андреев)

Антоанета Алипиева

web

Романът “Стъклената река” от Емил Андреев е едно от повествованията, които през 2004 година направиха впечатление преди всичко чрез своята естетическа и психологическа синтезираност, сгъстили човешките съдби в мигове, но и същевременно проектиращи ги във възел от времена, културни стилове, социална и историческа конкретика. В цялата тази симбиоза, изразяваща дълбочината на човешкото съществуване, авторът е откроил съвременното българско време, разложено на отделни, персонални животи, всички те достатъчно трагични, за да олицетворят едно време на разпад на ценности, в което човекът губи усет за себе си, за реалност, утешаващ се с налични митове и стереотипи. В “Стъклената река” наличното е толкова ефимерно, че или спира до познати клишета, които бързо се разпадат под напора на истински случки, или се простира до необятни кръгозори на мечтите, сами по себе си смазващи със своята невъзможност.

В общия белетристичен поток от последните няколко години романът се откроява и със своята индивидуалност, но и се влива в една обща психологическа линия, изразена чрез вътрешния глас, която максимално всмуква социалните и исторически сюжети, за да представи човека гол пред обстоятелствата, да го види индивид пред историята, да го почувства като личност, израсла от дълбините на усещани, но неосъзнати докрай предишни светове. Това интериоризиращо повествование се оказва сполучлив образ на едно разпиляно време, в което е поставен съвременният български човек, на когото едновременно са му близки и естетиката на ужаса, и романтическия стереотип на изключителното и неповторимото, и социалната безперспективност на живеенето, и традиционните гласове от собствената му история и култура. Така объркан, или по-скоро така кръстопътен, човекът е уж нещастен в поредния исторически апокалипсис, но и закален в изпитанията му, които отново ще превърнат множеството посоки в една и от разпад кръстопътят пак ще бъде съграждане, цел, вървене напред.

Не случайно романът започва с идването на Елен Тибо в българско село - органичен топос на съхранената от векове традиция и органика на външно примитивен, но вътрешно сложен и пълноценен живот. Нейната чуждост и странност носи привкуса на вторичната за българите европейска цивилизация, тази, която все догонваме, но в известен смисъл не смятаме за органична. В разпилените визии, състоящи се от хора, църква, къщи, улици, Елен долавя тайната на едно съхранено от модерния свят място, което приканя да го изучат, но да го изучат не чрез разума, а чрез чувството. Селото е населявано също и от пришълци - студенти, преподаватели, художници, всички те добиращи се до тайната и неподозиращи, че тайната е вътре в тях, че не външният свят ти задава правилата за живот, а ти самият. Това външно сформирано общество сякаш гротескно се вписва в лоното на извиращата от дълбините на вековете тайна, то даже и не предполага, че човекът освен овъншненост е и вътрешен глас, чиято нишка се проточва през вековете и изкристализира или в църква, или в тайнствени букви, или в потулените тежки сенки на старите къщи, или в проповедите на самотен свещеник, самият той изговарящ послания на историята и вписаните в нея отделни съдби. Започнало като роман на пародията, преминало през романовата естетика на ужаса, повествовованието на “Стъклената река” стихва в примирението, че един исторически апокалипсис не може да разруши, без да съгради, че илюзорните мечти рано или късно се отливат в логиката на реалния живот.

Отделните герои в романа са завършени типажи, но не на живота, а на авторовата идея, че в размирните времена хората търсят себе си предимно чрез заложени в тях пороци, заблуди, грешки, всички те обаче толкова по-ценни, колкото по-бърже отведат човека вън от илюзиите им за себе си и за света. “Стъклената река” завършва съвсем “практично”, със смирилите се и простили се с нереалното герои, всеки един от тях платил за странния, лъжовен и измислен свят, в който се е опитал да живее, в който е понечил да вземе неща, които не му се полагат.

Църквата, тайнствените букви, Тайната книга, Стъклената река са все лични метафори на едно измислено битие, в което всеки един се е оттеглил, сякаш за да не живее физически отредения му живот, сякаш да се лиши от тялото си и да съществува само в сферите на въображението, в което няма време, а има само отдавнашни тайни, очакващи своето разкритие. Така времето престава да бъде българско, конкретно, историческо, а се превръща в мамеща бездна, в която доброволно се втурват всички, попаднали в малкото селце. Избягали от реалното битие, затворени в тайнственото село, героите дирят едно друго свое аз, което не могат да реализират в обективния свят на хората. Всеки един носи своите болки и неудачи, а тук - в селото, те изчезват, за да остане само сладката илюзорност на въобразени желания и отговори. Така богомилската нишка в романа се превръща в основния лайтмотивен глас, който уплътнява илюзорността, придава й тайнствеността на отминали и загадъчни векове, глас и тема, о които героите се захващат, уверени, че търсят истинската си същност.

В тази илюзорност се завъртат любов, археологически тайни, човешки желания и научни максими; реалност и въображение размиват границите си до опасна симбиоза, потъналите в селото хора вече не знаят реално кои са, само чувстват, че бездната на времето ги всмуква безпощадно, че неизвестното ги влече надолу, че неизвестното ражда опасни желания и опасни последици. Жени и мъже се влюбват и желаят помежду си, ревнуват се и се огорчават, но тези телесни и духовни съединения като че ли се разпадат още във въздуха и след тях сякаш нищо не се е случило и нищо не е било. Тайнствени букви, тайнствени гласове и сили, въобразени ръкописи с тайни... ето това е основата на “Стъклената река”, роман, в който човекът се отказва от телесното, защото е помислил, че лъжовното е по-добро от истинското.

Повествованието наслагва тази илюзорност до мига, в който реалното все пак напомня за себе си. Методи Недин, един примитивен и буквален човек, наистина се влюбва в красавицата Марица, също желаеща да зачеркне горчивата си съдба и да се отдаде на голямата си любов. В опит да си вземе завинаги своята любима, Методи се осакатява и точно тази трагедия спира зловещата сладост на илюзорния поток, подел в своя вихър всички пришълци в селото. Пред човешкото нещастие те разбират, че е опасно да се къса съвсем нишката между реалността и въображението, че подобен живот носи само объркване и лъжа. Първи и единствен дивият пастир плаща за своята заблуда, затова, че е заменил реалността с измислено, но гибелно желание. Неговата обида от реалния му живот трагично прераства в жестока и увличаща илюзия, довела го до парализата, до истинската цена, с която се заплаща скъсаната нишка между действителността и лъжата.

Всеки един от героите на “Стъклената река” влиза в селото със своя собствена болка, причинена му от действителния живот. Всеки един е своего рода неудачник в нещо, битието му крие изиграни надежди, обиди, покрусени чувства. Обществото е било толкова по-жестоко, колкото по-измислено се оказва малкото селце, което ги прютява и потапя в своята загадъчност, увличаща ги в един нереален свят. Героите се опитват и чрез историята, и чрез настоящето си да открият много повече от истината, а всъщност и нещо друго - опитват се да изопачат истината, да съчинят историчността на селото, на църквата, на себе си. Нещастието на Методи Недин поразява именно тялото и това не е случайно - чрез нагледните телесни страдания на срутилия се върху стълбите герой битиетата на героите в “Стъклената река” сякаш отново се зацепват в реалното, защото те изведнъж осъзнават, че илюзията може да бъде кратко убежище, но не може да бъде вечен спътник на отредения ти физически живот.

Отец Петър е единственият реален глас в опасната лъжовност на малкото селце. В неговата реплика: “Аз се грижа за всички” се оглежда не толкова божията абстрактност, колкото земната хармония, отстоявана с всички възможни нему сили. В неговия образ абстракцията на ненужното се къса, за да остане земният и логичен разум на причинно-следствените закони. Идеята за божественото в “Стъклената река” е тази, която носи светлата и спасителна мисъл за реалност, човечност, благородство, носи идеята за греха и неговото възмездие, дошло тогава, когато разумът е помътнял от лъжата. Отецът е единственият, който се мъчи да спаси попадналите в собствените заблуди герои от безсмислието на техните надежди и житейски търсения, тъй както Методи Недин е този, който реално ще стане изкупителната жертва на малкия, изолиран и потънал в собствените си безплодни абстракции свят. Отецът и “дивакът”, духовното и първично-телесното са двата полюса на илюзорната ситуация в малкото селце, двете крайности, които успяват да върнат забравилите се в реалния причинно-следствен свят. Една от големите идеи на световната литература - безплодното мечтателство - е намерила своя български еквивалент в романа “Стъклената река” от Емил Андреев. Българското е изведено чрез миналото, подкрепено е чрез настоящето, но всичко това е просто дълбинен фон на мисълта, че българската съдба е малко склонна към илюзии, че дори и да ги допусне за миг, винаги се намират ония трезви сили, ония необходими жертви, чрез които да се възстанови разумният ход на нещата.

“Епилогът” на книгата е кратък, трезв и практичен. С няколко думи авторът, който вече е влязъл във всезнаещата си и всевиждаща роля, прави равносметка на живота на своите герои, за които малкото селце и случилото се в него са само минало. Пътят на всеки един от тях е вече извън болния капан на въобразеното, определяно от тях като “Стъклена река”, “Тайна книга”, тайнствени букви, неизвестни и чакащи дешифриране легенди. Всеки е зарязал илюзиите си “там, над малкото поточе между причудливите Белоградчишки скали”, които остават да светят в живота им като сладка, но опасна лъжа, като един измислен свят, за който е вече платено със страхове, нещастия и мъчително излизане от лабиринта на измислиците.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2005, № 3 (64)