ЕКАТЕРИНА ЙОСИФОВА В ПОЕТИЧНОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА 70-ТЕ ГОДИНИ ОТ ХХ ВЕК

Антоанета Алипиева

web | Българската лирика през 70-те години...

Екатерина Йосифова е едно от имената в българската краевековна поезия, което е "присвоявано" по различен начин: веднъж като номенклатура в поезията от 70-те години на миналия век; втори път като поет, който значи много за кръг от млади автори, утвърдили се през 90-те години пак на миналия век; трети път от националната идея за поезия, която признава Йосифова като "всеобщо" име в поетическия континиум. Необходимо е да кажем, че българското краевековие изработи две доста оградени литературни полета - тези на младите автори, дебютирали през 80-те и 90-те години, първоначално белязали се като постмодернисти, после размили се в разни несъчетаеми естетики, и полето на традиционния писателски съюз, побиращ също разнородни автори, но без претенцията за авангард и някакъв вид модернизъм. В това последното поле Екатерина Йосифова присъства, но повече отсъства, като липсата й е премълчаване, каквото е всъщност поведението на явните и категорични обитатели на двете литературни полета спрямо хората "отвъд". Но затова пък в модернистичната територия поетесата е начална точка на зачитане, раждащо начало, "тласнало" младите по пътя им. Ето думи на Светлозар Игов: "През този период продължиха своя възход възпрепятствани преди това в изявите си творци като КОНСТАНТИН ПАВЛОВ (1933-2008) и НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ (1936-2007), които не само бяха приети като "предтечи и бащи" от по-младите, но и бяха осмислени като "големите" поети на предходния период. Продължиха с различен ритъм зрялото си развитие и такива утвърдени поети като ИВАН ЦАНЕВ (1941) и ЕКАТЕРИНА ЙОСИФОВА (1941). Най-сложна се оказа ситуацията на навлезлите в литературата през 70-те и 80-те години, застрашени да изчезват между утвърдените вече по-рано "бащи" и напиращите с млада енергия, нови идеи и поетики "деца". Но именно те имаха и шанса да реализират художествено плодотворно един екзистенциален и социален опит и от "преди", и от "след" промяната. Малцина обаче можаха да продължат успешно творческия си възход в агоналната естетическа и политическа атмосфера на краевековието" (Игов 2009).

Видимо Екатерина Йосифова е от тези поети, които "щастливо" спояват "преди" и "след". Т.е. създават традиция. А традицията е нещо, което, за да се разрои, трябва да има идентичност. На въпрос: "Това, че си жена, пречеше или помагаше в кариерата ти?", поетесата отговаря: "...Ако съм се чувствала в "неравностойно положение", то е било не поради пренебрежение, тормоз и прочее глупости, а само поради нечие доброжелателно учудване: "Жена, а пише по мъжки", например" (Роканов 2001: 53). В българските исторически манталитети липсва завършена философия на женското в литературата, едва отминалите 90-те години правят опит да систематизират и премислят жената като писателка: доколко нейното мислене и чувстване са различни при творенето и доколко тя може да бъде отделяна именно като естетика от преобладаващата мъжка част в образцовия списък на художествената ни литература. Екатерина Йосифова (по презумпция именно на историческия ни манталитет) се оказва идентификационно средоточие на женското (природно дадено) и мъжкото (традиционно литературно) начало още през 70-те години. Десетилетието оформя канон, в който ежедневното се превръща в екзистенциално, линия, активираща Далчевата тема от 20-те години на отминалия век. Ако решим да превърнем поезията на Йосифова в удачна фигура, ще я опишем така: ежедневното напълно отговаря на женското начало, родило се и живеещо в ежедневие според културната ни българска история; екзистенциалното се владее от мъжката мисъл, която дава философията на националното ни битие. Ето ти физиономичен поет от 70-те, който се възпроизвежда като "майка" в следващите десетилетия, водейки сюрия предани й деца.

През 70-те ежедневието замества като линия рупора на площадите, сгъстената сила на задружните тълпи. Човекът няма особен избор, освен да приеме мигновената емоция сред вещите, мигновеното раздробяване на големите разкази за битието, разчупването на живота в кратки детайли, удостоверяващи, че субектът е жив. Всъщност субектът ще започне да умира от края на 80-те и през целите 90-те години, когато вече е изтормозен от рационалното знание и тежестта на външното, конвейерно индустриалното, немитологичното чувстване на света. Но през тези междинни 70-те години човекът е разпнат между природното и модерното. Както казва самата Екатерина Йосифова: "Не, не съм се чувствала "обект" (Роканов 2001: 53). Човекът е все още субект на себе си, но се е оттеглил от общите обществени полета в клетката на ежедневното, в самотата на мигновената емоция, в разпокъсаното усещане, че е жив:

Кръгло камъче - миг -
раздробени слънца,
кръгло камъче - вик -
концентрични лица,
изкривени лица -
нито ти, нито аз -
по-добре е във миг,
по-добре е без глас.

("Кладенец")

Човекът знае, че отвъд него е светът на типологиите, на общностите, на колективните идеи, било то обществени митове или екзистенциални митове. Всъщност поезията от 60-те години, която като светоусещане е цялостна, завършена, снабдена с гръбнак спрямо визията, разказите, емоциите. През 70-те години, с прибирането на субекта в тесните черупки на собственото аз, време, пространство и чувство се дробят, за да представят живота като случили се мигове, кратко заинтересували субекта, превърнали се в стихотворение и безвъзвратно отлетели. Смисъл в тях все още има, миговете са цели като преживяване, запомнени като форма на битието. Няма да е задълго, защото следващото 80-то десетилетие на миналия век, освен че ще надроби, но и ще обезсмисли изобщо битието, ще го сведе до материална отчужденост от душата, до механично редене на действия, жестове, случайно произнесени думи. В рамките на 70-те години Екатерина Йосифова организира ежедневието чрез мекото женско смирение на оттеглянето в самотата на деня, в липсата на изключителното, в радостта от подарените от живота неща. Ето няколко знакови отговори на поетесата. Запитана "Имам ли избор?", тя отговаря: "Реплика от американски филм. Отговорът е "Не, нямаш"; "Кое от нашето време най-вече не харесваш?", отговорът е: "Не харесвам или харесвам - то е моето време. Благодаря за разнообразието" (Роканов 2001: 118, 130). Едва ли мъж може да даде такива отговори и да направи такива стихове. Колкото и да е "канонна" за 70-те, Екатерина Йосифова обагря десетилетието тъкмо с приглушената женственост на мъдрото смирение, с мекотата на тихото битие, с приемането на живота без героика, без идеология или натрапчива претенция. Смирението идва обаче не от липсата на действие или позиция. То е плод на преживян опит, на мъдрост, на синхронизиране с природата на нещата. Както пак самата поетеса пояснява: "Да вкусиш и едно, и друго. Самият ти, не от книгите. Както казваше баба ми, да знаеш и две, и двеста. А в негативен смисъл това са, най-общо казано, всеобщата преструвка на тоталитаризма и различните преструвки на демокрацията" (Роканов 2001: 130).

Ключът към подобно чувстване и такава поезия е във фразата: да живееш. Няма значение времето навън, нито институциите на обществата, нито самите общества като такива. Животът е природната същност на човека и той, човекът, го живее за радост и мъка на самия себе си. Така поезията на Йосифова обезсмисля социологията на поезията, важна за 60-те години, но остава предана на природния смисъл на битието, също важна тенденция на нейните поетични предходници пак от 60-те. Така делничното се лишава от патос, но не и от смисъла на екзистенцията:

Сама съм и ми е добре.
Дните са прохладни, кърпя дрешки,
                                          срещам хора.
Нямам нищо на ум: нито нова
                                          любов,
нито стих.
Вечер чакам
и идва оня час, когато
моите лунички
светеха в косата ти.

("Сама съм и ми е добре")

Това "сама съм" е ярка демонстрация на женското начало. В деня и нощите на лирическия субект няма мъж или ако има, той е мимолетно чувство, сянка, случайна среща. После изчезва и остава само жената - с нейните чисто женски визии: ябълки, невести, деца, дрешки, баби... В женската традиция на българската поезия Екатерина Йосифова е несравнима с поетеси като Елисавета Багряна или Блага Димитрова. Те и двете са достатъчно чувствени, еротични и устремени към любов, мъже и волност. В контекста на 70-те поетесата е също самотна сред автори като Миряна Башева или Ваня Петкова, първата градско-хайлайфно еманципирана, втората идеологически правоверна и като майчинство и любов, и като социално битие. Напипаното ежедневие пулсира със светлото смирение с даденото. Няма крайно отчаяние, както няма и крайно опиянение. Има примирение между грижите на деня и големите мечти, между реалност и въображение. Така, в стаята на вътрешното аз, хванато в клетката на делника, започва да се строи тихата одухотвореност на живота въпреки всичко, въпреки всеки. Ако има някакъв конфликт в поезията на Йосифова, то той е толкова скрит, толкова заровен надълбоко, че едва-едва се долавя драмата. Тя е в сблъсъка между отреденото и желаното, между мечтата и действителността. Но тук Хайтовата или Емилиян-Станевата двуизмерност на нещата от живота (обобщен образ на езическата ни същност) просто не се състоят. Томахавката на конфликта е заровена в баланса между всички крайности, в светлото прощаване с несбъднати неща, недовършени планове, неродени деца. Човекът дава каквото може, взема каквото може и така... от раждането до смъртта. Човекът не трябва да иска много, прочее философия, която е в известен смисъл чужда на българската поезия дотогава. Даже и "бащата" на делничното - Атанас Далчев, в своята хиперболизация на отчуждението не желае да види живота като смирение. Екатерина Йосифова се прощава с всички "големи" чувства, "големи" разкази, "големи" вери:

Понякога (когато имам време)
си спомням нещо.
На спомените съм стопанка лоша -
случки, срещи, образи издъхват
на някакви заспали улички във паметта ми,
където никога не ходя
и където
трябва да търся дълго, за да намеря
нужния адрес.
Вратите, неотваряни с години, непознато
                                                   скърцат,
а после в полутъмното едва се различават
познати очертания.

("Понякога, когато имам време")

Има известна двузначност в делничното на поетесата. От една страна, то е любов, узряла от истинската необходимост на живота. В този си аспект то е градивно, завършено, пълно със смисъл. От друга страна, делничното е прощаване с всяка патетика, надробяване на цялото, задоволяване с мигновени емоции, кратки влюбвания, случайно стрелнати надежди. Своебразно средоточие между 60-те и 80-те години, една категорична брънка между големите природни сюжети на поети от предходното десетилетие и рационалното ерудитско начало на автори от 80-те и 90-те години на ХХ в. Големият сюжет на живота е запазен като гръбнак на чувството, като уважение към константните възможности на битието; модерното ерудитско съществуване нахлува с отчуждение, страхове, самота и интелектуалност, която жената в българската литература тепърва започва да преживява. Жената си остава пак жена, но дамгосана от делничните грижи, от смесените роли между половете, от институционалния живот, който иска друга женска реализация. Ето че като поет Екатерина Йосифова се оказва свързана с трайни традиционни нишки в нашата лирика, започващи от Далчев и хранещи се и до ден-днешен. Разположена в лоното на битието, "прибрала се" "вътре в" самата себе си, Йосифова извайва лирически субект, който се капсулова от всякакви външни навеи (съвсем не само идеологически или обществени, които са важни конюнктури на времето). Този субект се изолира изобщо от другите, затваря се в собственото си аз, верен е само на себе си. Цялостен е все още, но е усъмнен:

В твоята странна гора няма птици.
Само ехото на твоя глас
кънти над горди дървета,
всяко от които толкова много прилича на тебе.

Не се плаша от скалистите стръмнини
и от препъващите корени по пътеките.
Само се отказах да намеря
стръкче здравец ­ да ми замирише,
кичур от къпина ­ пък дори зелена.

Няма птици, няма кози, няма дървари ­
да ги чуя ­ и те да ме чуят.

Едничката ми радост е ­ да предизвиквам
възмутения грохот на страшни сипеи.

("В твоята странна гора...")

Емблемата, с която критиката бележи поетичното десетилетие на 70-те - "тиха лирика", е доста подходяща за Екатерина Йосифова. В нейната поезия преобладават глаголите "чакам", "седя", "усещам" или пък съвсем няма глаголи, защото в стиховете й визията е преди всичко описателна, наситена с предметни детайли. Самите предмети са по далчевски одухотворени, превърнати в продължение на душата, на бликналото чувство, един вид бележат човека и неговата затворена съдба. "Тихото" съществуване е гмуркане в себе си, опит от ежедневието да направиш екзистенция, омерзение от площадния рупор на задължителните теми, начин на съхранение, отказ от социалните успехи, примирение с изнизващите дни... Изобщо не примирение, а смирение с тялото, което по неволя трябва да мъкне душата, докато то самото има сили за това. Ето пак Далчевата тема за конфликта между духа и тялото, който е даден като съдба на човешкото съществуване. У Йосифова обаче в него няма нищо драматично, болката е утаена в смирението, в изместването на акцента. Ако у Далчев ударението пада върху душата, несправедлива към тялото, то у Йосифова тежестта се носи от тялото, крепящо и душата. Оттам и силното усещане за делничност, за одухотворяване на битието чрез ежедневието, за "тихото" вглъбяване на личността, оттеглила се в малките частни пространства на собствената си духовност:

* * *
Долина ­ като дъно.
Ох, къде ли ругаеш
край боксуващи хълмове?
Аз седя и гадая
по сълзливата рамка
на затворен прозорец:
ще се върнеш ли ­ няма ли ­
ще се върнеш ли ­ скоро ли ­
в тоя град с оглушени
и отчаяни покриви,
в тая къща с пране,
втора седмица мокро.

Жената е стопанка на "дома", безспорно. Така е в традиционната чувствителност на българската лирика. Но "домът" е толкова мъничък, толкова самотен, толкова лишен от патетика, че символизира само личността. Прощаване не само с колективните образи на обществото, но и с митовете на битието. Изобщо един самотен човек, безразличен към пола си, човек, очакващ съмнението и объркването на света, които предстоят. Това е Екатерина Йосифова през 70-те години на миналия век, една от майките в българската лирика, повела децата си в градината на краевековието.

ЛИТЕРАТУРА

Игов 2009: Игов, Св. Българската литература след 1989 г. // Електронно списание LiterNet, 24.06.2009, № 6 (115) <https://liternet.bg/publish/sigov/1989.htm> (28.12.2012).

Роканов 2001: Роканов, Б. Екатерина Йосифова. Литературна анкета. Жанет 45, Пловдив, 2001.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.12.2012
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Варна: LiterNet, 2012

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Велико Търново: Слово, 2010.