Антоанета Алипиева

web

В европейската география Балканите са място, белязано с някаква разделност спрямо Европа. Смисълът на последната поне в българския поглед е бил: средна Европа, католицизъм, демокрация, стандарт... Смисълът на Балканите в средноевропейския поглед винаги е бил: Балканите са повече обект, територия, която се обсъжда, поглед отстрани върху географска област с разбунени и екзотични (основно първични) културни инвенции. На Балканите са разположени няколко държави, всички те белязани с географска и културна кръстопътност, взривоопасна сплав от християнство и ислям, обобщена територия на неразрешен и неразрешим въпрос: къде са корените ни - на изток или на запад; накъде да вървим - с изтока или със запада... Тези държави са със сходни, но различни национални идеи, оттам и с различни литератури; със сходни, но различни истории, с преплетени, но различни митове, които опасват знойните им и топли географски ширини. Тези държави чувстват близостта си в манталитетно отношение, знаят външния поглед на средна Европа към тях, но същевременно общата им панбалканска идея все почва, и все не се задълбочава особено. Според българския си опит ще кажа, че в описанието на културните ни диалози някак едро се появяват образите на Русия и Европа, а се пренебрегват отделните ни балкански съседи, сякаш те не ни дават храна за идентичност. Смея да мисля, че това е повече поради еднаквост, отколкото поради различие... Затова и сме решили, че захранването ни с култура е по-ползотворно чрез допира ни с големите.

Балканите са "други" и като собствено чувство спрямо света, и като обект на света, приканващ към анализ. Балканите са "лоши" и "болни" и като себесъжаление, и като надменен поглед от висотата на средна Европа. С други думи, Балканите са стереотипни и отвътре, и отвън. Те са бунтовни, мултиетнически, съседски скарани, склонни към масови идеологии, националистически, митотворчески, зачитащи повече колективите, отколкото индивидите. Те са героически, жертвени... и пренебрегнати, поради постоянно отворената си идентичност. Подобен факт води до това, че Балканите са силно поглъщащи чужди култури, но трудно сдъвквани и предъвквани от другите европейски конюнктури именно поради странната си геополитическа и културна дифузия. Един голям български историк бе определил Балканите като зона, претоварена с история. Друг бе казал, че Балканите са буре с барут. Странно се сблъскват историчност и първичност. Логично е да се мисли кое е по-силно: градивното чувство за цивилизация или дивото витално чувство за митологична цикличност и непроменяемост. Ако питате балканския човек, той ще каже, че големият комплекс и значи, същност на региона е широкото отваряне и в политически, и в културен смисъл към големите. Комплекс, който в българската култура се идентифицира с догонването, с имитациите, изобщо с копията, продуцирани от големите - ту изток, ту запад. Копиране на политически системи, на културни модели, на стандарт и начин на живот. Ако питате Русия или Европа (които, пак казвам по-често присъстват като обобщени величини в съзнанието на Балканите), та ако питате тях, те често казват по вестници и списания, че Балканите са непоправими диви, изостанали, мръсни и неорганизирани. Подобна двуизмерност се подплътява и от огромния емиграционен поток, днес отправящ се на запад, поток, който е еднопосочен: Балканите се стремят към илюзията за по-добър и комфортен живот, а не обратното. С други думи, Балканите често пъти се изправят пред проблема да търсят нова идентичност. Въпросът "Кои сме ние?" за българската култура не е забравян и до ден-днешен от началото на ХІХ век.

За нас, българите, а виждам, че и за другите балканци се знае, че идентичността ни се колебае между комплекса за малоценност и собствената ни грандомания, имаща приложение само в региона. Балканецът си служи със самоопределения като духовност, самобитност, уникалност и т.н., които целят да го представят сред пъстрия свят като неповторима ДУША. На големите се приписва тялото (т.е. момента на тяхната изчерпаност и ограниченост), на Балканите се дава вечността, бездънната духовна виталност. Русия и Европа гледат на Балканите като на мръсен заден двор, в който могат да се складират вехтории, да се играят разни игри, чиято победа винаги принадлежи на децата от главната улица. Две клишета на две гледни точки, които искат, но и не искат да се срещнат и да се сговорят по въпроса глобално село ли е светът, или не. И пак българската литература произнася драматичната фраза: "Европейци сме ние, ама все не сме дотам." Сигурна съм, че е актуална за всички балкански култури. Балканите, Русия и Европа говорят помежду си, сковани от клишета. Това води до формиране на типични образи: представителите на големите култури са успели, властни и богати; балканските хора са бедни, витално-диви и склонни към масови идеологии, тъкмо защото не са развили у себе си персонализма, а са останали в плен на патернализма. Граничност, така да се каже, между Балканите, Европа и Русия - естествените територии за културните ни диалози и захранвания. Всички мемоарни разкази на източни емигранти в европейските страни наблягат на едно: тези "напреднали" страни държат източните хора на границата на престижната социалност. Щат не щат източните хора влизат в клишето на Европа за Балканите. Приоритетно те са държани в зоната на субкултурата. Ако е артист, човекът играе ролята на мафиот, ако е научен работник - изследва маргиналната роля на изтока спрямо запада, в Европа източният човек е продавач, чистач, детегледач, шофьор, строител... и тези професии превъзхождат броя на хората, социализирали се в Европа, така че тя да ги приеме като един от тях. Проблемът вече не е само културен, той е геополитически.

Затова Балканите най-вече влизат в регистъра на геополитическия коментар. Сгъстената история на региона води до това, че Балканите са асинхронни като историчност на Европа, че и на Русия. Балканските общества не са преживели дългите и детайлно отработени периоди на класицизъм, просвещение, романтизъм, модернизъм. Този факт сякаш ги лишава от културен интерес от страна на големите култури и те гледат на тази уж европейска част предимно геополитически: доколко могат да се доберат до сфери на идеологическо влияние, доколко могат да разширят пазарите си, доколко могат да извлекат евтина работна ръка... Затова Балканите са и нужни, и ненужни. В културно отношение Балканите изнасят предимно екзотика - така ги разбират, търсят и продават Европа и Русия. Необичайни витални сюжети, исторически драми, социална безпътица и бедност са характеристиките, чрез които големите описват балканските държави. Това е едната страна на въпроса. Другата е, че самите Балкани не се стремят да имат обща идентичност, а всяка от държавите се представя сама, като обикновено сипе негативи върху географските си съседи. Ако обаче Сърбия, Румъния, Гърция, Турция, че и Албания чрез Исмаил Кадаре са дали значими европейски имена по отношение на литературата, то България е неизвестна в това отношение. Тя няма стабилно изградени мостове към другите балкански култури и литератури в частност, слабо се стреми да популяризира епизодичните литературни факти, да изгражда балкански форуми, да осъществява балкански диалози. Всяка от държавите продължава да набляга върху националната идея, в смисъл на националната култура и националната идентичност, като се забравя обобщения европейски облик на Балканите и оттам - нуждата от общи усилия да се представи обобщено регионът. Регионът присъства в мисленето на Европа и Русия, разбира се, геополитически, а в културен план - като блясване на отделни имена. Според големите на Балканите има културни факти, но няма процеси.

Ето кое провокира силните национални идеи на Балканите и ражда продължителното митоворчество на понятия като народ, родина, родолюбие. Тези понятия избухват по време на многовековното робство като начин на собствена защита, като необходимост от граници, които все пак да дадат самочувствието на "свое" - единствено, неповторимо и дадено веднъж завинаги. Това ражда силното чувство за традиции и уповаването на тези традиции дотолкова, че поведение и мислене да се клишират и трудно да се влияят от генеалогията. Колкото Европа например е генеалогична, толкова асинхронните Балкани са митологични. Държавността в региона е често пъти прекъсвана. По време на османското робство опората се намира не в институциите, а в традициите. Проблемът е в това, че робството продължава твърде дълго, което отслабва чувството за институции, законност, ред и развива болезнено много народопсихологичните традиции, което ще рече - митовете. Оттам и ирационалността на балканските култури, дълбоката им виталност и развинтено въображение, много често граничещо с превъзходна поезия. Под клишетата, с които предимно Европа ни описва, стои мощно усещане за течащ живот, за жив живот, а не застинали рационални визии, пълни с концептуални идеи. Под балканските стереотипи, с които ние, балканците, обикновено говорим за себе си (гигантска смелост или нечовешко страдание и несправедливост), изригва пъстра палитра от живи страсти, непредсказуеми, както е непредсказуем самият живот. Проблемът на Балканите към днешна дата е разчупване на стереотипите за описанието им - отвън и отвътре.

Едно определение на Светлозар Игов особено много ми харесва: "Ние не сме друго на Европа, а сме едно от европейските времена, една от европейските съставки, в известен смисъл и не само на Европа, защото тук се намесват и източни култури. Просто ние сме не толкова другост, колкото сгъстеност на различни типове култури, един умален модел на света и на Европа в едно тясно пространство. Много от произтичащите проблеми идват от тази пространствена компресираност на културите." (Балканите 2002). Бидейки разноезични като култура, Балканите често пъти се срещат с невъзможността да изградят идентичност, а оттам и клишетата, с които се мъчат да ги опишат или да се описват сами. Напластяването на разни традиции води до това, че реалната защита на индивида се търси в етноцентричния модел, а не в антропоцентричния. Балканецът се чувства особено защитен от историята, от мултиетническите скарвания и жестокости, от скарването между разните традиции в лоното на колективните ограждения - политически, културни, социални. Сам по себе си той е изложен на много ветрове в кръстопътните балкански земи.

Насаденият от Европа и въобще от историческия континуитет комплекс за другост на Балканите работи и отвътре. Всеки друг е трудно приет. Затова и стремежът към обединение, към колективите, към групите, които много повече защитават, отколкото отделния индивид, отстояващ сам себе си с качества, концепции и можене. В по-голям план - на Балканите всяка балканска държава ако не "не обича", то поне вечно съперничи с другите си съседки. Затова и панбалканската идея стои не толкова осъществена. Тя започва, но финалът й не се вижда. Имам предвид добрият, градивен финал. Балканизмът като научна стратегия продължава да е или фрагментарен, или обобщителен като стереотип, без да се изграждат здрави връзки между разните национални идеи, без да се виждат сходствата или различията им. Освен мултиетнически, Балканите са и с едно прекомерно разширено време - то като чувал побира предмодерност (което дава славата на региона като див, витален, нецивилизован, неинтегративен), сгъстени до нереализираност периоди на някакви общи европейски естетики, силен етноцентристки Ренесанс, неизживяна модерност, амбициозно афиширана постмодерност. Всички виждат и знаят, че това са недовършени процеси, прехвърлящи през времето болезнени комплекси и неизтлели желания. Плурализмът на балканските общества наистина започва да се разхлабва, но далеч още има какво да се желае като търпимост към другите, различните. Традиционните общности са все още много силни, националните идеи обслужват тези общности и това води до напрежение както в самите балкански държави, така и с големите култури, канонни като мислене и смутени от балканската непредвидимост.

Естествено, стигаме до мисълта, че самите Балкани мислят и са мислени от Европа и Русия чрез граници. Линии, които винаги носят смисъла на различност, отделност, обособеност, неочакваност. Вавилонската съдба е реалност за региона, но Вавилонската метафора е не особено желана от жителите му. Всеки на Балканите като държава желае да покаже, че има "собствен път". Оттам и болезнените национални идеи, горестно говорещи за идентичност, но знаещи, че светът става различен едва от границите на Австрия. Линиите на различност обаче повече ограждат общности вътре в самите балкански общества. Исторически сам човек трудно оцелява в бунтовните и размирни Балкани. Общността е тази, която дарява със закрила. Като поминък Балканите са аграрни страни и оттам - аграрни култури. Културните им забележителности са древни, но толкова далеч в миналото, че смътно и асоциативно служат за гордост в настоящето (в това число и световните гръцки образци). Прочутият български възрожденски, че и днешен мит за славното ни минало е една от утопиите и илюзиите, които ни помагат в комплекса ни спрямо големите. Разделени на близки по манталитет и история, но съревноваващи се държави, Балканите като културен регион издигат патриотизма за свое знаме. По време на социализма българският патриотизъм почиваше върху няколко съществени пункта: мита за древно минало, мита за социалистически възход - социален пик на утопията за социално съвършенство, преекспониран диалог между българската и руската култура, довел до открита агресия и битова ненавист към Русия, похлупила чрез соцрежимите естествените културни процеси на Балканите. Една фраза от 70-те години е показателна за психологичните нагласи в масовото културно съзнание: "Този филм хубав ли е, или е съветски?" Патриотизмът вдълбочаваше родната култура в собствените й недра (което беше добре) и раждаше копнеж по Северна Америка и Европа, забранени дотогава геополотически зони - също една от утопиите на времето, чиято агресия срещу Балканите няма да закъснее. Последното десетилетие на ХХ век атакува национализма (и патриотизма като негов продукт) и това беше полезно дотолкова, че да се дефинират ясно митовете, които ни крепят като култура. Но за съжаление, на Балканите трудно се живее рационално, без митове и... без патриотизъм, поне в България - неизменен като чувство още от времето на Възраждането ни. Европейската ни идентичност не е равнопоставена с тази на големите европейски държави нито в културно, нито в социално, нито във финансово отношение. Един българин трудно може да намери реализация на ниво европейска общност или на ниво балканска общност. Но затова пък и в ХХІ век процъфтява идентичността на ниво българска общност, локална общност, градско или селско първенство.

Национализмът като идеологическа и културна практика навлезе съзнателно в България в края на миналия век. В началото си комунизмът като режим проповядва наднационална идеология, но това, поне у нас, твърде бързо се изчерпа и се появи реалната нужда от национална идея. През 70-те години на ХХ век тази идея даде поетични визии, свързани с традициите, с Възраждането ни, изобщо с героическата и идеалистическа линия в културното ни съзнание. Припомням, че културните поколения по това време бяха предимно със селски произход, каквато прочее векове наред е била българската държава. Именно това подхранваше ирационалното, поетичното, митичното в националната идея, базирана на органични чувства като гордост, вяра в предците, възпроизводство на традициите. Почти до края си ХХ век преминава в "родиноидентифициране", в коренотърсачество, в потъване във въпроса и отговора на това "Кои сме ние?". А векът завърши с една важна антология от коренотърсачески текстове, озаглавена "Защо сме такива?". Българската култура имаше нужда от собствени граници, въпреки опитите на рационалните постмодернисти да виждат България като интегрална зона на европейската и американската култури. Тези опити бяха посрещнати враждебно от традиционалистите, на страниците на един техен вестник години наред се публикуваха списъци на български автори, наречени "отродители", "предатели" и т.н. За отбелязване е, че макар масовото културно съзнание да беше отегчено от действащите митове, то също не реагира признателно на усилията да се разбиват стереотипи, клишета, да се приобщаваме към Европа и Америка в чисто духовен план. Съветските филми се замениха с американски, но националната ни телевизия и до ден-днешен ни залива с тезата, че тези американски филми насаждат насилие, агресия, консуматорство и в този смисъл не са особено полезни, камо ли близки до нас. В България, която е на Балканите, в момента на освобождаване от митовете повече се харесваше Лепа Брена, гръцкият фолклор, чалгата, певачките на стилизирани народни песни, и всички те ярко акцентуват тъкмо на етнограниците, на близкото, познатото, родното. Затова и защитаващо балканските култури от елитарното и рационалното на Европа и Америка.

Всичко казано дотук логично обяснява защо Балканите страстно обичат географията, разбирана като "място на раждането". Чисто физическо определение, както забелязвате. Неизменно "рожденото място" се свързва с традициите. Средното поколение българи още помнят учебникарското клише в биографиите на нашите писатели.: "Той... се родил в китното градче... и от малък майка му му пяла народни песни". Закърмен, така да се каже, не с друго, а с фолклор, с традиционна гордост. Само бегло сравнение с големите европейски интелектуалци, закърмени с музиката на световни композитори, с постиженията на съвременни философи, живели в замъци, посещавали и творили за кралски дворове, мецанатствани от кралски особи... На Балканите е друго. Тук биографията върви с рождения град: и в ХХІ век това е актуално: прекрасният ни разказвач Йордан Радичков е "мъдрецът от Калиманица", имаме бургаски и старозагорски поети, имаме президентът Желю Желев от Веселиново и т.н. От Освобождението до ден-днешен е валидна йерархията столица - провинция, която също е обвита в митичен ореол. Счита се, че като прекрачиш митичната граница и попаднеш в крайните столични квартали, вече си сменил социалния си и интелектуален статус. Географският топос някак механично се превръща и в духовен топос. Затова в България, а и в Сърбия, доколкото знам, през 60-те и 70-те години се развихрят важни спорове за "котловината", за "паланката", захранени с духовния климат на самобитността, на неповторимите традиции, на родовост, на охранявани ценности, които не бива никога да се загубят, затова и тяхното възпроизводство е задължително. Доминират "кръвта" и "почвата", както вече е забелязано от доста изследователи. "Рожденото място" се превръща в "духа на мястото", което е просто едно естествено следване на аграрната традиция, защитаваща индивида чрез общи ценности.

В средата на ХХ век регионалното изигра доста положителна роля, защото по сила на емоцията (не толкова по сила на смисъла) се противопостави на интернационалното в социалистическата доктрина. По-нататък обаче този родов и почвен национализъм не биваше да се задълбочава извън сантимента на завещаните от дедите добродетели. Потъването в него роди кръвопролитни войни на запад от нас в края на века, а специално в България митът за робството дообогати ирационалното и през 80-те години се стигна до възродителния процес, чрез който на хиляди български турци се смениха имената, а половината от тях се изселиха в "истинската" си родина - Турция.

Известно е, че национализмът представлява форма на "лесна" колективна идентичност. Пак е известно, че поради безкрайните исторически превратности по тези земи, Балканите не са имали достатъчно време да развиват култура на зачитане на индивида. Като се прибави и това, че те са предимно аграрни култури, на Балканите цари двусмислов комплекс: стремеж към модерността и страх от модерността. Да се изостави митът за изключителната (национална, родова, самобитна, географска и т.н.) идентичност, не е лесна работа и до днес. Модерният човек е ситуационен човек - излиза и влиза в идентичност според прагматичните си нужди. Това обаче никак не се цени по тези земи. Описва се с широк регистър от отрицателни характеристики. Личностите трудно изработват митове само за себе си, по-удобни, бързи и лесни са колективните идентичности. Затова Балканите стоят разкрачени между спомените от миналото и желанието за рационалния стандарт на Европа и Америка. Фактът, че Европа и Америка определят Балканите като регион, не е случайност, нито от гледна точка на сходния манталитет на държавите в него, нито от гледна точка на различията между региона и централна Европа и Северна Америка. Регионалното присъства в духа на тази територия, Балканите са "Европа, ама не дотам Европа", те самите работят с регионални метафори и йерархии, толериращи колективните идентичности. А в световния културен регистър регион по принцип е със значение на маргиналност, изолационизъм, провинция, така да се каже. Мит, създаден от големите и подхранван от самите Балкани, склонни към самосъжаление (другото лице на героическите сюжети и лица), от непрекъснатата идея, че другите са по-добре от самия теб. Оттук и комплексът за столицата и провинцията, които външно (също като рожденото място) раждат изкуствени идентичности.

"Коренните" етноси на Балканите със своите "древни" митове за произход, древна земя и древен език провокират централна Европа да ги определя като самобитност, затворена зона, нещо като резерват. За да участваш в западните култури като жител на Балканите, трябва или да внесеш в Европа етническата самобитност на стилизиран резерват, или да се впишеш в субкултурата на порното, проституцията, гледане на деца и стари хора, изобщо да активираш повече тялото си, отколкото духа си. Тъжно разминаване между изградения героически, духовен и страдалчески образ на самите Балкани за себе си и образа, който лансират западните медии за региона. Александър Кьосев вади такива емблематични описания от западната преса: "изтласкани" народи, "травма", "забравен народ"... (2008). Видимо сме "задните дворове" на Европа, белязани от мъчителни исторически превратности и експерименти. Европа всъщност забравя собствените си експерименти, но държи да посочи нашите. Колкото повече балканците залагат в образователните си култури изучаване на западно-европейската култура, толкова повече Европа говори за Балканите като за нещо общо, смътно, неясно и... изостанало. В балканската зона сякаш живеят само тела на хора, които произвеждат гръмки сюжети на собствените си комплекси.

В началото на ХХІ век балканските култури видимо се стремят към излизане от патриархалността, от природните зони на собствената си чувствителност. Това е и един от комплексите, насаждан на Балканите от Европа. Патриархалните традиции се считат за деструктивни. Тъкмо това поражда ефекта на имитацията: външното на Европа се имитира, активира се тялото, но не и духа, който търси пълноправен обмен. Още в края на ХІХ век България отбелязва този феномен с крайъгълната си книга "Бай Ганьо" от Алеко Константинов. Тялото имитира Европа, духът остава самобитен. Век и повече след тази книга патриархалната свенливост се побеждава чрез проституция, музикални стилове и превод на всякакви актуални хуманитарни теории. Обратното на свенливостта е порочно отдаващото се тяло, продаващо се, гълтащо материалното на модерния свят. Някогашните "паланки", "котловини" са се преобразували в продаващи се тела, ратайските балкански сюжети са вече за шофьори, чистачки и продавачки, детегледачки в европейските домове и институции, гласовитите балкански гърла пеят по локали и треторазрредни увеселителни заведения. В своите територии Европа отрежда тези социални ниши за Балканите, като се оправдава с геополитическите им характеристики, които са им чужди, непонятни или поне смътни. "Паланката" и "Котловината" все по-рядко произвеждат самобитност, която да продават на света. Глобалният свят е наложен също като въобразен образ, без регламентирана ценностна система. Балканите сами трябва да си изграждат идеята за глобализация, и до днес, поне България, не си е отговорила ясно какво е глобален свят.

Краят на ХХ и началото на ХХІ век са белязани от огромни миграционни потоци в посока от изток на запад. От Балканите към средна Европа и Северна Америка. Следователно образът на Балканите бива вграждан емоционално и психически в обществата-приемници чрез всеки балкански субект, който априори носи "родината в себе си". Така старата родина и новата родина се сблъскват във всеки един емигрант и в повечето случаи това е вътрешен конфликт. Едно социологическо изследване за българите в Германия сочи, че "...в представите за родина на запитаните българи доминират пространствените и социалните отношения към родината, към родното място и места, където са живели и живеят техните роднини и приятели."; "Пространственото измерение на родното място като роден дом, месторождение, природа и българска страна е различно при отделните личности. Също така вариращи са и социалните пейзажи на запитаните, към които спадат: семейните, роднинските, приятелските и първите любовни отношения. Мнозинството запитани споменават в своите определения за родина начина на живот, навиците, корените, духа и историята, които могат да се разглеждат и като културни компоненти.

Политическото измерение и представата за родината като народ и нация се споменават само от 1/5 от интервюираните. Като определения, изразяващи представата за родина по произход, те включват негативни и положителни спомени от миналото. Концепциите на запитаните български мигранти се състоят не само от социални и визуално възприети пейзажи, но и от обонятелни спомени (напр. аромат на цъфтящи дървета, цветя и т.н.)." (Матанова 2009).

Интегрирани като "чужди" в други етнически общества, балканците забравят да мислят политически за своята родина. Но затова пък "чуждите", приемниците, мислят за техните родини предимно геополитически. Те лишават балканските родини от емоции, от наследствена памет, от несъзнаваното изобщо, което прави балканците неразбрани и с чувство на отделеност, на прокуденост в новите общества. В по-голямата си част те се интегрират телесно, но не и пълноценно духовно. Така Балканите се оказват живи не сами по себе си, но и живи на запад, живи в Новия континент, което е сложен и конфликтен образ и изживяване. Най-човешки казано, идеята за глобализация за балканските хора е идея на самотата, на изолацията в по-малка или по-голяма степен. Това, вместо да обслужи глобализацията, разбирана като универсално приложение на личността, постига обратното: засилва чувството за етнонационални идентификации. Обостря усета за сегрегация на етноси, на региони, оформя социални йерархии. Изобщо постига инерцията на прастари традиции, за които Европа и Америка декларират, че искат да се простят с тях.

Националната идея, формирана в края на ХІХ век изисква правилото "трябва да си патриот". Това, което е постигнала тази идея в началото на ХХІ век е, че патриотизмът е въпрос на избор. Българите критикуват държавата си, но обичат родината си. В националната идея не се зачитат институциите, законите. Зачита се сантимента, ирационалното, дошло от дълбините на традициите. Модерността продължава да страда като философия и начин на употреба във всекидневния живот. Всъщност на българите това е познато още от края на ХІХ век, когато нашите писатели внушават абсолютно същото - държавата е лоша, модерността не е нужна, свято е природното любовно чувство към земята, езика, рода, към "бащиното огнище", деклариращо личната привързаност към личните корени на битието. Мощният въздействащ механизъм на пренасянето от "бащино огнище" към родината-майка е разбирано като патриотизъм. Този механизъм не е свършил и до ден-днешен, което е ясен симптом, че на Балканите родолюбието не може да бъде рационално и практично чувство. Балканите няма да се простят скоро с националните си идеи, но и няма да ги прагматизират. Това е тяхната "отделеност" от света на Средна Европа, техният собствен проблем на вътрешна конфликтност в границите на всяка една отделна държава. Но и тяхната голяма тема за изкуството. Ако Европа уморява със своята рутинност и рационалност, ако Северна Америка е скучна с изсушените си емоции, то Балканите са резервоар на страсти - неочаквани, странни, живописни. Изобщо - резервоар на поезия, което и трябва да се използва като лице на този изстрадал и изплакал очите си регион.

БИБЛИОГРАФИЯ

Балканите 2002: Балканите - криза на идентичностите и междукултурни комуникации. Кръгла маса с участието на Ивайло Знеполски, Богдан Богданов, Георги Фотев, Ивайло Дичев и Светлозар Игов. // Култура, бр. 19/20, 17.05.2002 <http://www.kultura.bg/media/my_html/2227/masa.htm> (18.03.2010).

Матанова 2009: Матанова, Таня. Концепции за родина при българските емигранти. // Електронно списание LiterNet, 16.06.2009, № 6 (115) <https://liternet.bg/publish25/t_matanova/koncepcii.htm> (18.03.2010).

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.03.2009, № 3 (124)