БРОНЗОВИЯТ ПРЪСТЕН

Приказка от Мала Азия¹

Т. I. Приказки от Азия

Незнайно кога, в незнайна страна, живял цар, чийто палат бил ограден от необятна градина. Но макар градинарите да били многобройни, а почвата добра, градината не цъфтяла, нито давала плодове, в нея нямало дори трева или поне някое дърво за сянка.

Царят вече съвсем се бил отчаял заради градината си, когато веднъж един мъдър старец му казал:

- Твоите градинари не си разбират от работата. Но какво можеш да очакваш от хора, чиито бащи са били кърпачи на обувки или дърводелци? Как биха се научили такива хора да култивират градина?

- Ти си напълно прав - отвърнал царят.

- Ето защо - продължил старецът, - ти би трябвало да изпратиш да потърсят такъв градинар, на когото баща му и дядо му са били преди него градинари. И ще видиш тогава, как твоята градина много скоро ще се покрие с пъстри цветя и зелена трева, а ти ще можеш да се насладиш на вкусните й плодове.

Царят изпроводил свои пратеници до всяко градче, село и махала в своите владения да търсят градинар, чиито предци също са били градинари и след четиридесет дни един бил намерен.

- Ела с нас и стани градинар на царя! - му казали пратениците.

- Но как да се явя пред царя - колебливо отвърнал градинарят, - аз, окъсаният бедняк?

- Това няма значение - отвърнали му. - Ето тук нови дрехи за теб и семейството ти.

- Но аз дължа пари на някои хора.

- Ние ще платим дълговете ти - уверили го пратениците.

Накрая градинарят отстъпил пред увещанията и отпътувал с пратениците, като взел със себе си жена си и сина си. Царят бил възхитен, че е намерил истински градинар и поверил на грижите му дворцовата градина. За градинаря не било трудно да напълни царската градина с разкошни цветя и плодородни дървета и след година паркът вече съвсем не приличал на това, което той бил заварил, а царят обсипал с подаръци своя нов служител.

Градинарят, както вече споменахме, имал син, който бил много хубав момък с приятни обноски. Всеки ден той носел най-хубавите плодове от градината на царя, а най-китните цветя - на дъщеря му. Самата принцеса била чудно хубава шестнадесетгодишна девойка и царят вече бил започнал да мисли, че е дошло време да я задоми.

- Скъпо мое дете - казал той, - ти си вече на възраст да си вземеш съпруг и затова аз смятам да те омъжа за сина на моя пръв министър.

- Татко - съобщила принцесата, - за нищо на света няма да се омъжа за сина на министъра.

- Защо така? - запитал царят.

- Защото обичам сина на градинаря - отговорила принцесата.

Като чул това, царят отначало много се разгневил, след това се затюхкал и завайкал, а накрая заявил, че такъв съпруг не е достоен за неговата дъщеря. Но младата принцеса държала на своето и нищо не можело да я отклони от решението й да се омъжи за сина на градинаря.

Тогава царят се посъветвал с министрите си.

- Ето какво трябва да сториш, царю, за да се отървеш от сина на градинаря - казали те. - Изпрати двамата кандидати в някоя много далечна страна и който се върне пръв, нека той да се ожени за дъщеря ти.

Царят се вслушал в този съвет. Синът на министъра се явил пред него с великолепен кон и пълна кесия с жълтици, докато синът на градинаря имал само един стар куц кон и кесия с медни монети и всички били сигурни, че той изобщо няма да се върне от това пътуване.

В деня преди отпътуването, принцесата се срещнала с избранника си и му казала:

- Бъди храбър и помни, че те обичам. Вземи тази кесия със скъпоценни камъни и ги използвай, както сърцето ти подскаже, но бързай да се върнеш, за да спечелиш ръката ми.

Двамата кандидати за женитба напуснали града заедно, ала синът на министъра се понесъл в галоп с бързия си кон и много скоро се изгубил от погледа зад далечните хълмове. Той пътувал няколко дни и накрая стигнал до една чешма, край която седяла на камък старица, облечена в дрипи.

- Добър ден, пътниче - казала тя.

Но синът на министъра не отвърнал на поздрава й.

- Смили се над мен, пътниче - обадила се тя отново. - Умирам от глад, от три дни съм тук и никой не ми е дал нищо.

- Остави ме на мира, дърта вещице - кряснал младият мъж. - Нищо не мога да направя за тебе.

И като казал това, продължил пътя си.

Същата вечер синът на градинаря се добрал с куция си сив кон до чешмата.

- Добър вечер, пътниче - обадила се просякинята.

- Добър вечер, добра жено - отвърнал той.

- Съжали ме, пътниче.

- Вземи кесията ми, добра жено - казал той, - и се качи на коня зад мене, сигурно краката ти не те държат.

Старицата не чакала втора покана, ами се качила на коня зад него и така те стигнали до столицата на едно могъщо царство. Синът на министъра се бил настанил вече в голяма страноприемница, а синът на градинаря и старицата отседнали в приют за бедни.

На следващия ден синът на градинаря дочул откъм улицата оглушителен шум. Това били царските вестоносци, които надували всевъзможни тръби и фанфари и викали:

- Царят, нашият господар, е стар и немощен. Той ще даде голяма награда на онзи, който съумее да го излекува и да му върне младежките сили.

Тогава старата просякиня казала на своя благодетел:

- Слушай сега, какво трябва да сториш, за да добиеш наградата, обещана от царя. Излез от града през южната порта и там ще видиш три дребни кучета. Само че това не са обикновени кучета и трите са с различен цвят: първото е бяло, второто черно, а третото червено. Ти трябва да ги убиеш и после да изгориш всяко поотделно, а пепелта да събереш в три отделни торби със същия цвят. След това иди пред портите на двореца и извикай: "Прочут лекар е дошъл от Янина в Албания. Само той може да излекува царя и да му върне силата и младостта". Царските лекари ще кажат: "Този е някакъв самозванец, а не човек на науката" и по всякакъв начин ще гледат да ти попречат, но ти ще превъзмогнеш всички пречки и ще се явиш пред болния цар. Поискай тогава да ти докарат толкова дърва, колкото три мулета могат да носят, както и един голям казан с вода и се затвори в една стая с владетеля, а когато водата в казана заври, хвърли го вътре и нека да стои там, докато плътта му се отдели напълно от костите. След това подреди костите както трябва и хвърли върху тях пепелта от всяка от трите торби. Царят ще се върне към живота и ще стане такъв, какъвто е бил на двайсет години. За награда ти трябва да поискаш бронзовия пръстен, който има силата да изпълнява всяко желание. Върви, синко, и не забравяй нито дума от това, което ти казах.

Момъкът изпълнил точно указанията на старата просякиня. Излязъл от града през южната порта и видял бялото, червеното и черното куче, убил ги и ги изгорил, като събрал вълшебната пепел в три отделни торби. След това отишъл пред двореца и завикал:

- Един прочут лекар току-що пристигна от Янина, от Албания. Той единствен може да излекува царя и да му върне силата и младостта.

Придворните лекари отначало избухнали в смях при вида на непознатия пътник, но владетелят заповядал да пуснат странника в двореца. Доставили му казана и товарите дърва за горене и скоро царят бил сложен да ври. По пладне синът на градинаря подредил царските кости по местата им и щом ги поръсил с пепелта от торбите, старият цар оживял и се усетил отново млад и силен.

- Как бих могъл да ти се отплатя, благодетелю? - попитал той. - Искаш ли половината от богатствата ми?

- Не - отговорил синът на градинаря.

- Ръката на дъщеря ми?

- Не.

- Вземи половината от моето царство.

- Не. Дай ми само бронзовия пръстен, който мигом ще изпълни каквото си поискам.

- Ех! - казал царят. - Този чудотворен пръстен ми донесе големи богатства. Но въпреки това, ти ще го имаш.

И той дал пръстена на момъка.

Синът на градинаря отишъл да се сбогува със старата просякиня. После казал на бронзовия пръстен:

- Приготви ми един великолепен кораб, с който да продължа пътуването си. Нека корпусът му бъде от чисто злато, мачтите от сребро, а платната от брокат. Eкипажът му да се състои от дванадесет млади мъже с благородна осанка, облечени в царски дрехи. Свети Никола да стои на кормилото. А товарът му да бъде от диаманти, рубини, смарагди и червени гранати².

И мигом в морето се появил кораб, досущ като този, който синът на градинаря описал, и като се качил на борда, той продължил пътуването си. Скоро стигнал до един голям град и там си издигнал разкошен дворец. След няколко дни той срещнал съперника си, сина на министъра, който бил похарчил всичките си пари и бил принуден да върши неприятна работа като събирач на отпадъци и смет. Синът на градинаря го запитал:

- Как е името и фамилията ти и от коя страна си дошъл?

- Аз съм синът на първия министър на една голяма страна, ала ти виждаш до какво унизително положение съм стигнал.

- Чуй ме тогава: въпреки че не знам нищо за теб, искам да ти помогна. Ще ти дам един кораб да се завърнеш в твоята страна, но при едно условие.

- Каквото и да е твоето условие, аз го приемам с готовност.

- Тогава последвай ме до двореца ми.

Синът на министъра последвал богатия чужденец, когото не могъл да познае. Когато стигнали до двореца, синът на градинаря дал знак на своите роби, които свалили дрехите от гърба на новодошлия.

- Нагрейте този пръстен до червено - заповядал господарят, - и сложете отпечатък върху гърба на този човек.

Робите изпълнили заповедта му.

- А сега, млади човече - казал богатият чужденец, - ще ти дам един платноход, който да те отведе обратно в твоята страна.

И като излязъл навън, той извадил бронзовия пръстен и му казал:

- Бронзов пръстен, подчини се на своя господар. Приготви ми кораб с черно боядисан полуизгнил дървен корпус, платната му да висят на парцали, а моряците му да са хилави и недъгави. Нека един от тях да е без крак, друг без ръка, трети да е гърбав, друг пък куц или сляп и повечето от тях да са обезобразени и покрити с белези. Върви и изпълни моите нареждания.

Синът на министъра се качил на този стар кораб и с помощта на попътни ветрове, накрая успял да се добере до своята страна. Въпреки че се завърнал в такова окаяно състояние, посрещнали го радостно.

- Аз се завърнах пръв - казал той на царя. - Изпълни сега своето обещание и ми дай принцесата за жена.

И така, те веднага започнали да се готвят да сватбеното тържество. Що се отнася до бедната принцеса, тя била много наскърбена и огорчена от това.

На другата сутрин, на разсъмване, един прекрасен кораб с опънати платна хвърлил котва пред града. Точно по това време царят случайно погледнал през един от прозорците на двореца.

- Какъв удивителен кораб - извикал той, - корпусът му от злато, мачтите от сребро, платната от коприна, а кои са тези млади хора, подобни на принцове, на борда му? И нима виждам самия Свети Никола на кормилото? Вървете веднага и поканете капитана на кораба да дойде в двореца.

Слугите се подчинили и не след дълго в двореца влязъл един чудно хубав млад принц, облечен в скъпа коприна, обшита с бисери и диаманти.

- Млади човече - казал царят, - добре си дошъл, който и да си. Бъди така любезен да ми бъдеш гост, докато си в моята столица.

- Хиляди благодарности, царю - отвърнал капитанът. - Приемам твоята покана.

- Дъщеря ми ще се омъжва - добавил царят, - съгласен ли си да бъдеш този, който ще я предаде на жениха й?

- Това ще бъде чест за мен, царю.

Скоро след това дошли принцесата и нейният годеник.

- Но как така? - извикал младият капитан. - Нима ще омъжиш тази очарователна принцеса за такъв човек?

- Та той е син на моя пръв министър!

- Няма значение! Аз не мога да му дам дъщеря ти. Човекът, за когото тя е сгодена, е един от моите слуги.

- Твой слуга?

- Точно така. Аз го срещнах в един далечен град да събира боклука и сметта от къщите. Съжалих се над него и го наех да ми бъде слуга.

- Това е невъзможно! - извикал царят.

- Би ли желал, царю, да ти докажа? Този млад човек отпътува с един кораб, който аз пригодих за него, един негоден за мореплаване кораб с черен разнебитен корпус, а матросите му бяха недъгави и сакати.

- Да, това е самата истина - казал царят.

- Лъжа! - закрещял синът на министъра. - Аз не познавам този човек!

- Царю - казал младият капитан, - заповядай да съблекат годеника на твоята дъщеря и сам виж дали не носи клеймото от моя пръстен върху гърба си.

Царят тъкмо се канел да даде такава заповед, когато синът на министъра, за да си спести това унижение, признал, че историята е вярна.

- А сега, царю - казал младият капитан, - не ме ли познаваш?

- Аз те познах - казала принцесата. - Ти си синът на градинаря, когото винаги съм обичала и за теб искам да се омъжа.

- Млади човече, ти ще бъдеш мой зет - извикал царят. - Сватбените празненства са вече започнали, така че ти ще се ожениш за дъщеря ми още днес.

И така, още същия ден синът на градинаря се оженил за красивата принцеса.

Минали няколко месеца. Щастието на двамата млади било голямо, а царят с всеки изминат ден бил все по-доволен, че си е намерил такъв зет.

Но дошъл денят, когато се наложило капитанът на златния кораб да предприеме едно дълго пътуване и след като прегърнал нежно жена си, той се качил на кораба и отплавал.

За зла беда, в покрайнините на столичния град живеел един старец, който цял живот се занимавал с изучаване на магически изкуства - астрология, алхимия, чародейства и вълшебства. Този човек се досетил, че синът на градинаря е успял да се ожени за принцесата само с помощта на джиновете³, подчинени на бронзовия пръстен.

- Този пръстен ще бъде мой - казал си той. И той отишъл на морския бряг, където уловил няколко малки червени рибки. Те били наистина чудно хубави. После на връщане минал под прозореца на принцесата и започнал да вика:

- Кой иска красиви червени рибки?

Принцесата го чула и пратила една от своите робини, която запитала стария уличен търговец:

- Какво искаш в замяна на твоята риба?

- Един бронзов пръстен.

- Бронзов пръстен ли, стари глупако? А откъде да ти намеря такъв пръстен?

- Виж под възглавницата в стаята на принцесата.

Робинята се върнала при господарката си:

- Старият безумец не иска нито злато, ни сребро за рибата си - казала тя.

- А какво иска тогава?

- Някакъв бронзов пръстен, скрит под възглавница.

- Намери пръстена и му го дай - заповядала принцесата.

След дълго търсене робинята намерила бронзовия пръстен, неволно забравен вкъщи от капитана на златния кораб и го занесла на стареца, който тутакси изчезнал с него.

Магьосникът едва дочакал да се прибере в своята къща, после извадил пръстена и му казал:

- Бронзов пръстен, подчини се на своя господар. Искам златният кораб да стане прост черно боядисан дървен кораб, а екипажът му да се смени със страховити арапи. Нека Свети Никола да напусне кормилото, a целият корабен товар да се превърне в черни котки.

И джиновете на бронзовия пръстен му се подчинили.

Като се видял насред морето в това окаяно положение, младият капитан разбрал, че някой трябва да е откраднал бронзовия му пръстен и гръмко заоплаквал нещастната си съдба, но това с нищо не му помогнало.

- Уви! - казал си той. - Който е взел пръстена, навярно е отвлякъл и скъпата ми жена. Какъв смисъл има да се връщам в моята страна?

И той заплавал безцелно от остров към остров, от бряг към бряг, като му се струвало, че където и да иде, всеки му се присмива. Не след дълго толкова обеднял, че той и екипажът му, a и горките черни котки нямали вече какво да ядат, освен треви и корени. След като се лутали така дълго време, стигнали до един остров, обитаван от мишки. Капитанът хвърлил котва край брега и тръгнал да проучи страната. Навсякъде имало само мишки и нищо друго. Някои от черните котки тръгнали след него и тъй като не били яли от няколко дни и били ужасно изгладнели, нанесли големи опустошения сред мишето население.

Тогава мишата царица свикала мишките на съвет.

- Тези котки ще ни изядат всичките - казала тя. - Ще ни изтребят до една, ако капитанът на кораба не прибере тези зверове. Нека изпратим при него делегация от най-смелите измежду нас!

Няколко мишки предложили себе си за доброволци в тази мисия и се запътили да намерят младия капитан.

- Капитане - казали те, - веднага си заминавай от нашия остров, иначе всички ние ще бъдем изтребени до крак.

- На драго сърце - отвърнал младият капитан, - но при едно условие. Трябва първо да ми донесете бронзовия пръстен, който един изкусен магьосник ми открадна. Ако не направите това, ще сваля всичките си котки на вашия остров и от вас нищо няма да остане.

Мишките се оттеглили напълно обезсърчени.

- Какво да правим? - запитала царицата. - Как да намерим този бронзов пръстен?

Тя свикала нов съвет, като призовала миши представители от всички краища на света, но никой не знаел къде е бронзовият пръстен. Ненадейно три закъснели мишки пристигнали от една много далечна страна. Едната била сляпа, втората куца, а третата била с подрязани уши.

- Ах, ах, ах! - казали новодошлите. - Ние идваме от много далечна страна.

- А знаете ли къде е бронзовият пръстен, на който джиновете се подчиняват?

- Ах, ах, ах! Знаем: попаднал е в ръцете на един стар магьосник, обаче той го пази през деня в джоба си, а през нощта в устата си.

- Вървете тогава и го вземете от него, и се върнете колкото можете по-скоро.

Трите мишки си направили лодка и потеглили с нея към страната на магьосника. Когато стигнали до столицата й, те стъпили на брега и се завтекли към двореца, като оставили само сляпата мишка на брега да пази лодката. После зачакали да се спусне нощта. Зловещият старец си легнал в леглото и сложил бронзовия пръстен в устата си, като скоро след това заспал.

- А сега какво ще правим? - си казали една на друга двете животинки.

Мишката с подрязани уши намерила една лампа, пълна с масло, и стъкленица, пълна с пипер. Тя натопила опашката си първо в маслото, а след това в пипера и я поднесла под носа на чародея.

- Апчиху! Апчиху! - кихнал старецът, но не се събудил, само кихавицата накарала бронзовия пръстен да изхвръкне от устата му. Бърза като светкавица, куцата мишка грабнала скъпоценния талисман и го понесла към лодката.

Можем да си представим отчаянието на магьосника, когато се събудил и видял, че бронзовият пръстен никъде го няма!

През това време трите мишки вече били отплавали с плячката си. Попътен вятър ги носел към острова, където царицата на мишките ги очаквала. И, разбира се, те започнали да говорят за бронзовия пръстен.

- Коя от нас има най-голяма заслуга? - попитали в един глас и трите.

- Аз - казала сляпата мишка, - защото, ако не бях аз да наблюдавам лодката, тя щеше да бъде отвлечена в открито море.

- Съвсем не - извикала мишката с подрязани уши - заслугата е моя. Нали аз бях тази, която накара пръстенът да изскочи от устата на стареца?

- Не, моя е заслугата - писнала куцата мишка, - защото аз избягах с пръстена.

Скоро от свадливи думи те преминали към удари и, уви, когато кавгата станала неудържима, бронзовият пръстен паднал в морето.

- Как ще се явим сега пред царицата? - ахнали трите мишки. - Поради собствената си глупост изгубихме талисмана и обрекохме нашия народ на унищожение. Не можем вече да се върнем в нашата страна. По-добре да отидем на онзи пустинен остров там и на него да прекараме дните, които са останали от окаяния ни живот.

Речено, сторено. Лодката им стигнала до острова и те слезли на него.

Сляпата мишка била веднага изоставена от нейните две посестрими, които тръгнали на лов за мухи. Както блуждаела тъжно по брега, тя намерила една мъртва риба и докато я ядяла, изведнъж усетила нещо много твърдо в устата си. На нейните викове се притекли другите две мишки.

- Та това е бронзовият пръстен! Това е талисманът! - развикали се радостно те и като скочили отново в своята лодка, скоро доплували до мишия остров. И точно навреме, защото тъкмо когато капитанът се бил наканил вече да стовари на сушата котешкия си товар, мишата делегация му донесла скъпоценния бронзов пръстен.

- Бронзов пръстен - изкомандвал младият човек, - подчини се на своя господар. Направи така, че моят кораб да възвърне предишния си вид.

Незабавно джиновете на пръстена се заловили за работа и старото черно корито се превърнало отново в чудесния златен кораб с платна от брокат. Левентите матроси изтичали към сребърните мачти и копринени въжета и много скоро корабът отплавал към столицата на царството.

Ах, как весело пеели матросите, като се носели над огледалната морска повърхност!

Най-после стигнали до пристанището.

Капитанът слязъл и се затичал към двореца, където проклетият старец в момента спял. Принцесата радостно прегърнала мъжа си. Магьосникът се опитал да избяга, но бил заловен и овързан в здрави въжета.

На следващия ден магьосникът бил завързан за опашката на диво муле, натоварено с орехи. Като подгонили мулето, проклетникът бил натрошен на толкова парчета, колкото орехи имало на гърба на мулето.

БЕЛЕЖКИ

1. Мала Азия - източникът на А. Ланг е "Traditions Populaires de l'Asie Mineure. Carnoy et Nicolaides. Paris: Maisonneuve, 1889". Мала Азия, наричана още Анадол или Анатолия, е географска и историческа област в Югозападна Азия, където днес се намира азиатската част на Турция. [обратно]

2. Червен гранат (carbuncle, red garnet) - вид скъпоценен камък с тъмночервен цвят, обработен така, че да има изпъкнала, гладка и заоблена, а не многостенна форма. [обратно]

3. Джин (араб. jinnie) - митично създание в малоазиатския фолклор, притежаващо свръхестествени способности; дух. [обратно]

© Анатолий Буковски, превод от английски и бележки
===========================
© Електронно издателство LiterNet, 04.05.2009
Вълшебният кладенец. Т. I. Приказки от Азия. Идея и съставителство: Лина Бакалова, Анатолий Буковски. Варна: LiterNet, 2008-2009

Приказката е преведена по: Andrew Lang, ed. The Blue Fairy Book. London: Longmans, Green and Co., 1889.