КОСТИТЕ НА ДЖУЛУНГ

Индонезийска¹ приказка

Т. I. Приказки от Азия

На един красив остров сред южните морета, където гирлянди от пищни орхидеи са навързали дърветата едно за друго, а дните и нощите са еднакво дълги и почти еднакво горещи, живеели заедно седем сестри. Баща им и майка им били умрели, а братя нямали, тъй че най-голямата сестра ръководела останалите и те за всичко й се подчинявали. Една от сестрите имала грижата да почиства къщата, друга носела вода от горския извор, трета приготвяла храната, докато на най-малката се паднала най-тежката работа - тя трябвало да сече дърва и да ги носи вкъщи, за да се поддържа непрекъснато огъня. Това било много напрегната и изморителна работа, затова, след като подклаждала огъня и натрупвала достатъчно съчки в ъгъла, че да стигнат до следващия ден, тя се хвърляла под някое дърво и непробудно заспивала.

Ала една сутрин, както се олюлявала с товара на гърба си покрай реката, която течала край тяхната къща, реката й се сторила така прохладна и мамеща, че тя решила да се изкъпе в нея, вместо да се отдаде на обичайната си дрямка. Като струпала набързо товара си край огъня и пъхнала няколко съчки в пламъка, тя изтичала надолу към реката и скочила в нея. Колко приятно било да се гмурка и да плува, а водата да я носи през тъмната гора, където дърветата растели толкова нагъсто, че почти не се виждало слънцето! Но по някое време тя започнала да се вглежда около себе си и погледът й попаднал на малка рибка, която изглеждала като направена от небесната дъга - така проблясвала седефено в различни цветове.

- Бих искала да имам тази рибка - помислила си девойката и следващия път, когато рибката доплувала наблизо, тя протегнала ръка и я хванала. След това, като следвала тревистата пътека, тя стигнала до една пещера, пред която от скалите бликала вода и падала в каменно корито. Тук тя пуснала своята рибка - която се зовяла Джулунг-джулунг - и като й обещала да се върне скоро и да й донесе нещо за ядене, си отишла.

Докато стигне вкъщи, оризът за вечеря бил вече сварен и най-голямата сестра раздала на останалите шест порциите им в дървени купички. Но най-малката не дояла своя ориз, а скрила остатъка и без да я види някой, се промъкнала до горския извор, където плувала малката рибка.

- Виж! Не съм те забравила - извикала тя и наронила оризовите зрънца едно по едно във водата, където рибката лакомо ги излапала, защото никога не била яла нещо толкова вкусно.

- Това е всичко за днес - казала тя накрая, - но аз ще дойда утре пак - и като й махнала за довиждане, се изгубила надолу по пътеката.

Девойката не казала на сестрите си за рибката и всеки ден заделяла половината от ориза си за нея, като я зовяла тихо с една песничка, която сама съчинила. Ако понякога се чувствала гладна, скривала това, а и бързо забравяла глада си, като гледала с каква наслада яде рибката. И рибката ставала от ден на ден по-тлъста и едра, а момичето слабеело и губело сили, и товарите с дърва му се стрували все по-тежки, докато накрая сестрите й забелязали това.

Те се наговорили и се заели да я наблюдават какво прави, а една от сестрите я проследила до извора, където живеела Джулунг, и видяла как момичето дава на рибката всичкия ориз, който заделило от закуската си. Сестрата се втурнала вкъщи и казала на другите какво е видяла и че там може да се хване една голяма и тлъста риба. Тогава най-голямата сестра отишла и я уловила, после я сварили за вечеря, но най-малката била в гората за дърва и нищо не узнала.

На другата сутрин тя отишла както обикновено при пещерата и запяла своята песничка, но никаква Джулунг не се появила. Втори и трети път я изпяла, после се хвърлила на колене на брeга и се взряла в тъмната вода, но дърветата правели такава плътна сянка, че нищо не можела да види.

- Джулунг не може да е мъртва, инак тялото й щеше да изплува на повърхността - казала си тя и като се изправила на крака, тръгнала към къщи, но изведнъж се почувствала необикновено уморена.

- Какво става с мен? - помислила си тя. Добрала се някак си до колибата и се проснала в един ъгъл, където заспала така дълбоко, че няколко дни никой не можел да я събуди.

Накрая, рано една сутрин петелът запял така гръмко, че тя не могла повече да спи и колкото повече кукуригал, толкова повече й се струвало, че разбира какво й казва. A той разправял, че Джулунг е мъртва, убита и изядена от сестрите й, а костите й лежат заровени под огнището в кухнята. Тя тихичко станала и повдигнала големия камък под огнището, после се измъкнала и занесла костите до пещерата при извора, изкопала край него дупка и там ги заровила. И докато заривала дупката с една пръчка, тя пеела и нареждала: от костите да израсте дърво, чак до небето високо, че като се отронят листата му, да паднат на някой друг остров, а тамошният цар да ги намери.

Тъй като вече я нямало Джулунг, на която да дава от своя ориз, девойката скоро напълняла отново и понеже можела да си върши работата както преди, сестрите повече не се занимавали с нея. На тях и през ум не им минавало, че когато тя отива в гората да събира съчки, никога не пропуска да мине покрай дървото, което с всеки минал ден ставало все по-високо и великолепно. Никой дотогава не бил виждал такова дърво. Дънерът му бил железен, листата му от коприна, цветовете му от злато, а плодовете му - елмази. А една вечер, въпреки че момичето не знаело за това, лекият бриз подхванал един лист от дървото и го отнесъл през морето, право в краката на един от придворните на царя.

- Какво чудно листо! Никога преди не съм виждал такова. Трябва да го покажа на царя - казал си той.

Когато царят видял листото, заявил, че повече не ще има за него покой, докато не намери дървото, от кoето е довеяно това листо, та дори ако трябва до края на дните си да обикаля всички острови наоколо. За свой късмет, царят започнал с най-близкия остров и там в гората ненадейно съгледал пред себе си желязното дърво, чиито клони били покрити с блестящи листа, като онова, коeто носел със себе си.

- Но що за дърво е това и как се е озовало тук? - запитал той хората от свитата си. Никой не могъл да му каже, но тъкмо да излязат от гората, едно малко момче минало оттам. Царят го спрял и поискал да узнае дали няма някой да живее тук наблизо, когото да попита.

- Седем девойки живеят в една колиба ей там долу - отвърнало момчето, като посочило с пръст накъдето залязвало слънцето.

- Тогава иди и ги доведи тук, аз ще чакам - казал царят и момчето се завтекло да каже на сестрите, че един велик вожд, с нанизи от скъпоценности около врата, ги вика да отидат при него.

Поласкани и развълнувани, шестте по-големи сестри тутакси последвали момчето, но най-малката, която била заета и не се интересувала от непознати, останала да си довърши работата. Царят нетърпеливо посрещнал девойките и се опитал да научи от тях нещо повече за дървото, но те дори не били чували за него, тъй че не могли нищо да му кажат.

- Щом ние, които живеем до гората, не знаем, бъди сигурен, че и никой друг не знае - добавила най-голямата, която била доста разочарована, че царят ги е извикал само за това.

- Но момчето ми каза, че вие сте седем, а аз виждам тук само шест - казал царят.

- О, най-малката си е вкъщи, но тя винаги е полузаспала и не я бива за нищо, освен да сече дърва за огъня - отвърнали те в един глас.

- Щом спи, тя може би сънува - отвърнал царят. - Тъй или иначе, аз ще говоря и с нея.

Тогава той дал знак на един от придружителите си, който се отправил по пътя, по който момчето било ходило дo колибата.

Не след дълго човекът се върнал с девойката, която вървяла след него. Щом стигнала до дървото, то се навело в поклон пред нея чак до земята, а тя само протегнала ръка, откъснала няколко от неговите листа и цветчета и ги подала на царя.

- Девойка, която може да върши такива чудеса, е достойна да бъде жена на най-великия владетел - казал царят. После я взел със себе си в своя дом оттатък морето и се оженил за нея. Там те заживели щастливо и до днес си живеят така.

БЕЛЕЖКИ

1. Приказката е най-вероятно индонезийска (макасарска - от Макасар, столица на провинция Южна Сулавеси, в източна Индонезия, според A. F. Chamberlain. A Macassar Version of Cinderella. Sidney Hartland. Folklore, Vol. 19, № . 2, 1908), въпреки че А. Ланг тук не е посочил точния източник и други анализатори я смятат за филипинска. В подкрепа на първото твърдение е и името Джулунг, което се среща в имената на три от седмиците в индонезийския календар. [обратно]

© Анатолий Буковски, превод от английски и бележки
===========================
© Електронно издателство LiterNet, 12.02.2009
Вълшебният кладенец. Т. I. Приказки от Азия. Идея и съставителство: Лина Бакалова, Анатолий Буковски. Варна: LiterNet, 2008-2009

Приказката е преведена по: Andrew Lang, ed. The Lilac Fairy Book. London: Longmans, Green, and Company, 1910.