Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КУПТИ И ИМАНИ

Индийска (пенджабска1) приказка

Т. I. Приказки от Азия

Живял някога цар, който имал две дъщери; наричали ги Купти и Имани. Той обичал много и двете и по цели часове разговарял с тях, а един ден запитал по-голямата, Купти:

- Готова ли си да повериш живота и щастието си на мен?

- О, да - отвърнала принцесата, изненадана от въпроса. - На кого бих ги поверила, ако не на теб?

Но когато задал същия въпрос на по-малката си дъщеря, Имани, тя казала:

- Не! Ако можех, щях сама да изкова щастието си.

На царя никак не се харесал този отговор и казал:

- Ти си твърде млада и не знаеш какво говориш. Но нека бъде тъй. Aз ще ти дам възможност да изпълниш желанието си.

След това той изпратил да повикат един стар и недъгав факир, който живеел край града в порутена колиба и когато факирът се явил, царят казал:

- Ти си вече стар и почти парализиран. Смятам, че ще ти бъде от полза, ако някой млад човек дойде да живее при теб и да ти прислужва. Ето защо ще ти изпратя моята по-малка дъщеря. Тя иска да припечелва сама прехраната си и при теб ще има тази възможност.

Старият факир не знаел какво да каже, а и да знаел, бил така изумен и объркан, че не могъл да си отвори устата. Ала младата принцеса тръгнала с него засмяна и весело припкала по пътя към новия си дом, докато той куцукал край нея, занемял от тревога.

Веднага щом пристигнали в колибата, факирът започнал да мисли как да създаде удобства за принцесата. Все пак той бил факир и в къщата му нямало нищо друго освен един одър, две стари гърнета за готвене и една глинена стомна за вода. Hе можело да се постигне кой знае какъв комфорт с тези неща. Принцесата обаче скоро го извадила от затрудненията му, като попитала:

- Имаш ли някакви пари?

- Имам един петак някъде - отвърнал факирът.

- Много добре - казала принцесата, - дай ми този петак и иди да ми заемеш отнякъде един чекрък и тъкачен стан.

След дълго търсене факирът намерил петака и се заел да изпълни поръчките, а през това време принцесата отишла на пазар. Най-напред купила за един грош масло, а след това и лен за три гроша. Когато се върнала с покупките си, настанила стария човек на одъра и цял час разтривала сакатия му крак с маслото. Сетне седнала край чекръка да преде. Прела цялата нощ, докато старецът спял, а на сутринта била изпрела най-фината прежда, каквато светът бил виждал. После отишла на стана да тъче и до вечерта изтъкала едно красиво сребърно платно.

- Сега - казала тя на факира, - иди на пазара и продай моето платно, докато аз си почивам.

- А колко да поискам за него? - попитал старецът.

- Две жълтици - отвърнала принцесата.

Факирът закуцукал към пазара и застанал да продава платното. Не щеш ли, по-голямата принцеса минала оттам на носилка и когато съзряла плата, казала на носачите да спрат и попитала за цената.

- Две жълтици - казал факирът.

Принцесата му платила доволна, а старецът закуцукал към къщи с парите. Имани сторила всичко това отново и на следващия ден, а и на по-следващите: тя купувала масло и лен за един петак, разтривала сакатия крак на стареца, изпридала и изтъкавала изумително красиви платове и ги продавала доста скъпо. Малко по малко градът се прочул с нейните прекрасни тъкани, недъгавият крак на стария факир се поизправил и заякнал, а дупката под пода на колибата, където те пазели парите си, все повече се пълнела с жълтици. Накрая, един ден принцесата казала:

- Мисля, че вече имаме достатъчно, за да си позволим по-големи удобства.

И тя изпратила да извикат майстори. Tе построили великолепна къща за нея и стария факир, в целия град нямало по-хубава къща, освен самият царски палат. Не щеш ли, това достигнало до слуха на царя и когато запитал чий е този дом, казали му, че принадлежи на неговата дъщеря.

- Е - възкликнал царят, - тя каза, че иска да изкове сама щастието си и изглежда е успяла да открие как да стори това!

Скоро след това царят трябвало да замине по важна работа в друга страна и преди да тръгне на път попитал голямата си дъщеря какъв подарък иска да й донесе оттам.

- Огърлица от рубини - отвърнала тя.

Тогава царят си помислил, че трябва да попита също и Имани. Tой изпроводил пратеник при нея, който да разбере какъв подарък иска тя. Случило се така, че пратеникът пристигнал точно когато Имани се опитвала да разплете един възел на тъкачния си стан и като й се поклонил ниско, той казал:

- Цярят ме праща да те питам, какъв подарък искаш да ти донесе от страната Дур?

Но Имани, която в този миг мислела само как да развърже възела, без да скъса нишката, отвърнала:

- Търпение! - като с това искала да каже на пратеника да почака, докато тя бъде готова да го изслуша. Пратеникът обаче си заминал, отнасяйки тази нейна дума като отговор и казал на царя, че единственото нещо, което принцеса Имани иска е "търпение".

- О! - казал царят. - Не знам дали такова нещо може да се купи в Дур. Cамият аз никога не съм го притежавал, но ако го намеря, ще й го купя.

На следващия ден царят отпътувал и когато си свършил работата в Дур, той купил за Купти красива рубинена огърлица. След това казал на един слуга:

- Принцеса Имани иска да й купя търпение. Не знам дали има такова нещо, но ти трябва да идеш на пазара и да разпиташ, и ако това нещо се продава, купи го и ми го донеси.

Слугата се поклонил и се оттеглил. Той започнал да обикалял из пазара и да вика:

- Има ли някой търпение за продан, търпение за продан?

Някои от хората се присмивали, други - които нямали търпение - му казвали да се маха и да не говори глупости, а един казал:

- Човекът е луд! Сякаш може да се купи или продаде търпение!

Накрая стигнало до ушите на царя на Дур, че някакъв смахнат на пазара се опитва да купи търпение. Царят се засмял и казал:

- Доведете ми този човек, искам да го видя!

И тутакси слугите му отишли да намерят човека и го довели при царя, а той го запитал:

- Какво е това, дето търсиш?

А човекът отвърнал:

- Ваше Величество! Поръчано ми е да намеря търпение.

- О - казал царят, - ти, както се вижда, имаш чудноват господар! За какво му е това нещо?

- Моят господар иска да направи подарък на дъщеря си Имани - отвърнал слугата.

- Щом е тъй - казал царят, - аз мога да й предложа едно търпение, ако пожелае, само че то не може да се купи с пари.

Тук му е мястото да кажем, че името на царя на Дур било Суббар Хан, а "суббар" означава "търпение". Cлугата обаче нямало как да знаe това, нито разбрал, че царят се шегува. Той заявил, че принцеса Имани е не само млада и хубава, но също и най-умната, най-похватната и най-добросърдечната измежду принцесите и щял още дълго да описва нейните достойнства, но царят със смях разперил ръце и го спрял с думите:

- Е, добре, почакай малко, ще видя какво може да се направи.

Като казал това, той станал и отишъл в покоите си, откъдето взел една малка ракличка, а в нея поставил едно ветрило. После затворил ракличката грижливо, дал я на пратеника и му казал:

- Вземи тази ракличка. Тя няма нито ключалка, нито ключ и може да бъде отворена само от някой, който наистина се нуждае от това, което е вътре - и който я отвори, ще се сдобие с търпение. Hо не мога да кажа дали ще бъде точно този вид търпение, което търсиш.

Слугата се поклонил ниско и взел ракличката, но когато запитал колко да плати, царят не поискал да вземе нищо. След това пратеникът си заминал и дал ракличката на господаря си, като му разказал за всичко случило се.

Когато бащата на принцесите се завърнал в страната си, Купти и Имани получили подаръците, които им донесъл. Имани била много изненадана, когато пратеникът на баща й й донесъл ракличката.

- Но какво е това? - казала тя. - Аз нищо не съм искала! Наистина тогава бях заета и пратеникът си тръгна, преди да съм разплела преждата си.

Но слугата съобщил, че ракличката е за нея, тъй че тя я взела от любопитство и я занесла на стария факир. Старият човек опитал да я отвори, но напразно - толкова плътно бил залостен капакът, че изглеждал съвсем неподвижен. И това било чудно, защото нямало ни ключалка, ни винт, нито пружина или нещо друго, което да държи ракличката затворена. След като безуспешно опитал всички начини да я отвори, старецът подал ракличката на принцесата. А тя само я докоснала и ракличката веднага се отворила. Bътре се оказало едно красиво ветрило. С вик на радостна изненада Имани грабнала ветрилото и започнала да си вее.

Но едва махнала три пъти с ветрилото и пред нея изведнъж изникнал от нищото Суббар Хан, владетелят на Дур! Принцесата ахнала, като не смеела да повярва на очите си, а старият факир седял и гледал като вкаменен, без да може да каже и дума. Накрая той промълвил:

- Кой сте Вие, благородни господине?

- Аз съм Суббар Хан от Дур - казал царят. - Тази дама - поклонил се той на принцесата - ме повика и аз дойдох!

- Аз? - заекнала принцесата. - Аз да съм Ви повикала? Та аз никога не съм Ви виждала, нито съм чувала за Вас, как бих могла?

Тогава царят на Дур им казал как научил, че някой търсел из пазара на неговия град да купи търпение и как той му дал ветрилото в ракличката.

- Те са вълшебни - добавил той. - Когато някой махне три пъти с ветрилото, аз се пренасям при него, ако ли пък го сгъне и почука с него три пъти по масата, аз се пренасям отново вкъщи. Ракличката не може да бъде отворена от всекиго, но видяхте, отвори я тази прекрасна дама, която търсеше търпение. И тъй като това е моето име, аз съм тук, на нейните услуги.

Тогава принцеса Имани кипнала и й се искало час по-скоро да сгъне ветрилото и да почука трикратно с него, за да отпрати царя. Cтарият факир пък много се зарадвал на своя гост и измислял всевъзможни поводи да го задържи и те прекарали една приятна вечер, преди Суббар Хан да си тръгне.

След този ден владетелят на Дур често бивал призоваван. И той, и факирът много обичали шаха, а били и добри играчи и често прекарвали до среднощ в игра, тъй че накрая стаята, в която се събирали да играят, била наречена "царската стая" и всеки път, когато останел до късно, царят преспивал в нея, а на сутринта си отивал вкъщи.

Скоро стигнало до ушите на принцеса Купти, че някакъв богат и красив младеж посещава къщата на сестра й и силна ревност я обзела. Един ден тя отишла да види Имани и се престорила на много привързана към сестра си, проявила голям интерес към дома й и живота й с факира, както и към техния тайнствен царски посетител. Като обикаляли от стая в стая, разгледали и стаята на Суббар Хан. Mалко по-късно Купти си намерила някакво оправдание и се вмъкнала сама в стаята, a там посипала под завивката множество ситно натрошени стъкълца, намазани с отрова, които скришом била донесла под дрехата си. Скоро след това напуснала дома на сестра си, уверявайки я, че никога не ще си прости, загдето досега не била идвала да я види и че ще поправи това свое нехайство.

Късно същата вечер Суббар Хан дошъл и останал до късно да играе шах със стария факир, както правел обикновено. Накрая, много уморен, той казал "лека нощ" на факира и принцесата, но когато легнал в леглото, безброй отровни стъклени частици се забили в тялото му. Той не можел да си обясни какво му става и се мятал насам-натам, докато се оказал целият набоден и започнало да му се струва, като че огън го изгаря от главата до петите. Ала не казал нито дума. Едва изкарал нощта, измъчван от болките в тялото и от още по-мъчителните мисли, че може би е отровен, и то в дома на Имани. На сутринта, вече почти в несвяст, той пак нищо не казал и с помощта на магическото ветрило бил отнесен у дома си. Там извикал всички лечители и доктори от своето царство, но никой не могъл да разбере каква е болестта му. Tака той прекарал много седмици с безсънни нощи на болка и трескави, мъчителни дни, като безуспешно опитвал всички възможни лекове, докато накрая вече бил на косъм от смъртта.

През това време принцеса Имани и старият факир били много обезпокоени, защото колкото и да махали с магическото ветрило, Суббар Хан не се появявал и те си помислили, че му е омръзнало да идва при тях или че някаква зла прокоба го е стигнала. Накрая принцесата била обзета от толкова смут и тревога, че решила сама да отиде в царството Дур и да види какво се е случило. Облякла се в мъжки дрехи като млад факир и тръгнала пешком на път, без придружители, както би пътувал всеки факир. Една вечер се озовала сред една гора и легнала под огромно дърво да прекара нощта. Но не могла да заспи, защото мислела за Суббар Хан, и се чудела какво ли става с него.

В този миг чула две големи маймуни да разговарят помежду си в клоните над главата й.

- Добър вечер, сестро - казала едната, - откъде идваш и какви са новините?

- Идвам от Дур - казала другата - и новините са, че царят е на смъртно легло.

- Оx - възкликнала първата, - много съжалявам за него, защото той е изкусен изтребител на леопарди и други подобни вредители, които трябва да бъдат унищожавани. Но какво се е случило с него?

- Никой от хората не знае - отвърнала втората маймуна, - но птиците, които виждат всичко и разнасят всички вести, казват, че той умира от отровни стъкълца, с които Купти, царската дъщеря, поръсила леглото му.

- Ах! - казала първата маймуна, - каква тъжна новина. Aко знаеха само, че плодовете на дървото, на което сме седнали, като се накиснат в гореща вода, за три дни ще излекуват тази болест.

- Наистина! - казала другата, - жалко, че не можем да кажем на някой човек за това толкова просто лекарство и да спасим живота на един добър човек. Но хората са така глупави - те се затварят в душни къщи сред претъпкани градове, вместо да живеят на чист въздух в клоните на прекрасни дървета и така пропускат най-хубавите неща от живота.

Като чула, че Суббар Хан умира, Имани започнала тихичко да плаче, но щом се вслушала по-нататък, избърсала сълзите си и се изправила. A когато се развиделило над гората, скочила и започнала да бере плодове от дървото, докато не напълнила забрадката си с тях. След това закрачила колкото могла по-бързо и след два дни стигнала до град Дур. Там първото нещо, което сторила, било да тръгне из пазара и да се провиква:

- Продавам лекарство! Има ли някой нужда от моето лекарство? - И веднага някакъв човек казал на съседа си:

- Виж, този млад факир, който продава лекарство, може пък да помогне на царя.

- Пфу! - отвърнал другият, - толкова много сиви бради се провалиха, та как би могъл да помогне младок като този?

- Все пак - рекъл първият, - поне да опита. - И той отишъл да говори с Имани, а после я повел към двореца, където известили, че още един доктор е дошъл да се опита да изцери владетеля.

След малко въвели Имани в стаята на болния. Tя била така добре предрешена, та той не могъл да я познае, но и той бил отслабнал тъй от болестта, че и тя трудно го познала. Тя веднага пристъпила към работа и поискала да й дадат някакво помещение и делва с вода, за да приготви лекарството, и помолила да я оставят сама. Щом водата завряла, тя попарила част от своите плодове в нея и дала лекарството на царските слуги, като им казала да обтриват тялото му с него. Още първото обтриване помогнало тъй много, че болният спал спокойно през цялата нощ. На втория ден тя направила отново същото и този път царят казал, че е гладен и поискал да му донесат нещо за ядене. След третия ден се чувствал вече съвсем добре, само бил малко отпаднал от дългото боледуване. На четвъртия ден той се вдигнал и седнал на трона си, след което изпратил да доведат лекаря, който го бил излекувал. Когато видели Имани, всички се зачудили, че един толкова млад човек може да бъде такъв добър доктор, а царят поискал да го възнагради щедро с пари и скъпоценности. Отначало Имани не искала да вземе нищо, но накрая казала, че ако трябва да бъде възнаградена, тя би поискала царския пръстен с печат и неговата носна кърпа. Като видял, че не иска нищо друго, царят й дал своя пръстен с печат и кърпата си и тя се отправила към своята страна с най-голямата бързина, на която била способна.

Скоро след като се върнала и разказала на факира всички свои приключения, те двамата повикали Суббар Хан посредством магическото ветрило и щом се появил, го запитали защо толкова дълго време не се е вестявал при тях. Тогава той им разказал всичко за своята болест и как бил излекуван, а когато свършил разказа си, принцесата станала, отворила един шкаф и извадила оттам пръстена и кърпата, като казала със смях:

- Това ли са наградите, които даде на твоя доктор?

Царят ги погледнал и веднага разбрал всичко, което се било случило. Tой скочил, прибрал вълшебното ветрило в джоба си и заявил, че вече никой не ще може да го прати обратно в царството му, освен ако Имани не дойде с него и не стане негова жена. Това не било трудно да се изпълни и старият факир и Имани отишли в града Дур, където Имани се омъжила за царя и заживяла щастливо с него.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Пенджабска - източникът на А. Ланг е "Punjabi story. Major Campbell Feroshepore". Пенджаби - населението на щата Пенджаб в Индия. Пенджабски - език от индоевропейската езикова група, един от официалните езици в Индия, разпространен в северозападните й райони (30 млн.), както и в източен Пакистан (80 млн.). [обратно]

 

 

© Анатолий Буковски, превод от английски и бележки
===========================
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2009
Вълшебният кладенец. Т. I. Приказки от Азия. Идея и съставителство: Лина Бакалова, Анатолий Буковски. Варна: LiterNet, 2008-2009

Приказката е преведена по: Andrew Lang, ed. The Olive Fairy Book. 1907.