КОЙТО ИСКА МНОГО, ГУБИ ВСИЧКО

Индийска (пенджабска¹) приказка

Т. I. Приказки от Азия

В стари времена в един град в Индия живеел беден продавач на зехтин на име Дена, който не можел да задържи задълго пари в джобовете си и тази история започва по времето, когато Дена бил взел сто рупии назаем от един банкер, наречен Лина, но заради лихвите скоро дългът станал триста рупии. Работите на Дена вървели много зле и той нямал пари да плати дълга си, затова Лина бил много ядосан и наобикалял всяка вечер дома на Дена, за да му натяква, докато горкият човек се поболявал от тревога. Лина гледал да се появи, точно когато жената на Дена готвела вечеря, и вдигал такъв скандал, че бедният продавач на зехтин, жена му и дъщеря му съвсем загубвали апетит и не можели да хапнат нищо. Това продължило няколко седмици, докато един ден Дена си казал, че това повече не може да се търпи и е по-добре да се махне оттам. И тъй като човек не може да избяга лесно с жена и дъщеря, решил да ги остави и да избяга сам. Същата вечер след работа, вместо да се върне вкъщи както обикновено, той се измъкнал от града и тръгнал накъдето му видят очите.

Към десет часа вечерта Дена стигнал до един кладенец край пътя, до който растяло гигантско смокиново дърво и тъй като бил много изморен, решил да се покатери на дървото и да си почине малко, преди да продължи пътя си на сутринта. Отпуснал се и се наместил удобно между гъстите клони и тъй като бил капнал от умора, неусетно дълбоко заспал. Докато спял, дошли духове, каквито бродят по такива места нощем, подхванали дървото и отлетели с него към един далечен бряг, където нямало живо същество, и там, дълго преди още да е изгряло слънцето, спуснали дървото. Точно тогава продавачът на зехтин се събудил и с изумление открил, че вместо да е сред гората, около него няма нищо друго освен пуст бряг и необятно море и занемял от ужас и изумление. Докато седял така и се мъчел да дойде на себе си, започнали да му се мяркат тук-таме мигащи светлинки, като пламъчета, които се движели и проблясвали от всички страни и той се зачудил какви са. Скоро видял едно от тях така близо, че протегнал ръка и го хванал. Tогава видял, че то е блещукащ червен камък, голям почти колкото орех. Той отгърнал единия край на пояса си и завързал камъка в него. След малко уловил друг, а после трети и четвърти и всичките ги овързал грижливо в дрехата си. Накрая, когато взело да се съмва, дървото се издигнало и се понесло във въздуха с голяма бързина, а после отново се спуснало до кладенеца, на мястото, където си било предната вечер.

След като се поокопитил от уплахата, причинена от странното поведение на дървото, Дена поблагодарил на Провидението, че останал жив и тъй като желанието му да обикаля по света било напълно преминало, поел обратния път към града и се върнал у дома. Тук бил посрещнат и здраво нахокан от жена си, която се нахвърлила върху него с поток от въпроси и упреци. Щом спряла да си поеме дъх, Дена отвърнал:

- Мога само това да ти кажа: виж какво съм донесъл!

И след като старателно залостил всички врати, той развързал края на пояса си и й показал четирите камъка, които лъщели и проблясвали, докато ги въртял и преобръщал в ръцете си.

- Пфу! - казала жена му. - Някакви глупави камъчета! Да ставаха поне за ядене, щеше да има някаква полза от тях, а тези камъни за какво са ни?

И тя му обърнала гръб, сумтейки заради случилото се предната вечер, когато Лина пак дошъл както обикновено да ругае Дена и като разбрал, че жертвата му не си е вкъщи, много се разгневил и изплашил бедната жена със заканите си. А пък Лина, щом чул, че Дена се е върнал, веднага се появил на вратата. Като го оставил на воля да се накрещи, докато се измори, Дена казал:

- Нека твоя милост благоволи да влезе в моето скромно жилище, имам да ти говоря.

Лина влязъл вътре, а Дена пак залостил всички врати, после развързал края на пояса си и му показал четирите големи искрящи камъка.

- Това е всичко - казал той, - с което мога да погася дълга си, тъй като твоя милост знае, че нямам и петак, но камъните са много хубави!

Лина погледнал и веднага разбрал, че това са великолепни рубини и страшно му се приискало да ги има. Ала тъй като за нищо на света не искал да се издаде, казал презрително:

- Какво ме интересуват твоите глупави камъни? Аз си искам парите, които по закон ми дължиш и ако не намериш начин да ми ги върнеш, нищо хубаво не те очаква.

Дена не могъл да каже нищо в отговор на тези нападки, само коленичил с умолително събрани длани и го помолил да прояви милост и да има още малко търпение. Накрая Лина се престорил, че отстъпва неохотно на молбите и, макар и на загуба, ще склони да приеме камъните вместо парите, само да не се занимава повече с този неплатен дълг. После, докато Дена почти хлипал от благодарност, той написал разписка за тристата рупии, увил четирите камъка в кърпа, пъхнал ги в пазвата си и си отишъл вкъщи.

- Как да превърна тези рубини в пари? - мислел си Лина, докато крачел по пътя. - Не смея да ги държа вкъщи, защото са много скъпи и ако раджата² чуе, че ги имам, сигурно ще ме вкара в затвора под някакъв предлог и ще ми вземе не само камъните, но и всичко друго, което имам. Но каква сделка пък само направих! Четири рубина са си царско плащане за сто рупии! Хм, хм, трябва много да внимавам да не научи някой за това.

И той започнал да крои планове. Скоро намислил как да постъпи и след като си облякъл най-чистите дрехи, отишъл в дома на главния везир, който се казвал Муш и поискал да бъде приет насаме от везира. Tам извадил четирите рубина и ги поставил пред него.

Очите на везира блеснали, когато зърнал прекрасните скъпоценни камъни.

- Чудесни, наистина! - промърморил той. - Аз не бих могъл да ги купя за истинската им цена, но ако ти се съгласиш, готов съм да ти броя десет хиляди рупии за четирите.

Лихварят се съгласил, благодарил и му дал камъните, а взел рупиите. После побързал да си иде у дома, като благославял късмета си, който му донесъл такава добра сделка с огромна печалба.

След като си отишъл Лина, везирът започнал да премята из ума си как най-добре да употреби скъпоценните камъни. Скоро стигнал до решението, че е най-добре да ги подари на раджата, чието име било Каре. Без да губи време, още същия ден, Муш отишъл в двореца и поискал среща с раджата на четири очи. Като се озовал насаме със своя царствен господар, той извадил четирите скъпоценни камъка и ги положил пред него.

- Охо! - възкликнал раджата. - Тези камъни са безценни и ти постъпваш правилно, като ги даваш на мен. В замяна аз ще ти дам, на тебе и твоите наследници, приходите от десет села.

Везирът бил извън себе си от радост при тези думи, но само се поклонил дълбоко. Докато раджата пъхал рубините в тюрбана си, Муш бързо се отдалечил, сияещ от радост при мисълта, че за десет хиляди рупии станал господар на десет села. Раджата бил също така доволен и се завтекъл с новите си придобивки към покоите на жена си, за да й ги покаже, а тя почти обезумяла от възторг, като ги видяла. После, като ги разглеждала, за кой ли път, от всички страни, тя казала:

- Ах, ако имах още осем такива скъпоценни камъни, каква огърлица би станала от тях! Намери ми още осем от тях или ще умра!

- О, най-безразсъдна от жените! - викнал раджата. - Откъде бих могъл да намеря още осем скъпоценни камъни като тези? Аз дадох десет села за тях, а ти си недоволна!

- Какво значение има това? - казала рани³. - Да не би да искаш да умра? Нима не можеш да получиш още от същото място, откъдето са тези?

И тя се разридала и завайкала, докато накрая раджата й обещал, че още на сутринта ще се разпореди да се намерят още такива рубини и ако само прояви малко търпение, желанието й ще бъде изпълнено.

На сутринта раджата изпратил да повикат везира, и му казал, че трябва да му намери още осем рубина като тези, които му донесъл предния ден.

- И ако не ми ги донесеш, ще те обеся! - заканил се раджата, защото бил много раздразнен. Бедният везир напразно протестирал, че не знае къде да ги търси, господарят му не искал да чуе нито дума повече.

- Трябва да ги намериш - казал той. - Няма да допусна рани да умре заради няколко рубина! Вземи оттам, откъдето си взел и другите.

Везирът напуснал двореца, обхванат от силна тревога и изпратил робите си да доведат Лина.

- Намери ми още осем такива рубина като онези, които донесе вчера! - заповядал везирът, веднага щом банкерът се явил пред него. - Още осем и бъди бърз, иначе съм мъртъв.

- Но как бих могъл? - промълвил Лина, - рубини като тези не растат по храстите!

- А ти откъде си ги взел? - запитал везирът.

- От Дена, продавача на зехтин - отвърнал лихварят.

- Добре, извикай го и го питай откъде ги е взел - казал везирът. - Няма да дам да ме обесят заради някакъв си Дена, че и за двайсет като него!

И те пратили още роби да доведат Дена.

Когато Дена пристигнал, разпитали го подробно, после тримата отишли при раджата и пред него Дена повторил цялата си история.

- Коя нощ беше, когато ти спа на смокиновото дърво? - поискал да знае раджата.

- Не помня - казал Дена, - но жена ми трябва да знае.

Тогава извикали жената на Дена и тя обяснила, че това било предишната неделя, по новолуние.

Всички знят, че по новолуние в неделен ден духовете придобиват способността да си правят шеги с хората. Като забранил под смъртна заплаха на присъстващите да споменават за това пред когото и да било, раджата съобщил своето решение: още следващата неделя по новолуние те, четиримата - Каре, Муш, Лина и Дена - ще отидат да се настанят в клоните на смокиновото дърво и ще видят какво ще се случи.

Изнизали се дните до нарочената неделя и вечерта четиримата се срещнали тайно и навлезли в гората. Не се наложило много да вървят, докато стигнат до смокиновото дърво, и както раджата бил намислил, покатерили се в клоните му. В полунощ дървото взело да се разтърсва и изведнъж се изтръгнало от земята, вдигнало се високо във въздуха и се понесло нанякъде.

- Виж, повелителю - прошепнал Дена, - дървото лети!

- Да, да! - произнесъл раджата. - Ти си ни казал истината. Стой си сега кротко и ще видим какво ще стане.

Все по-далече и по-далече летяло дървото с четиримата мъже, вкопчени здраво в клоните му, докато накрая се спуснало на безлюдния бряг, където вълните на необятно море се разбивали в пустия плаж. И ето, както и предишния път, навсякъде наоколо заблещукали светлинки и затрепкали като пламъчета край тях. Тогава Дена си казал:

- Хм, миналия път си взех само четири камъка, които се приближиха до мен, и с тях изплатих целия си дълг. Този път ще взема всичките, които мога да хвана, и ще стана богат!

- Аз получих десет хиляди рупии за четири камъка - пресмятал Лина. - Сега ще си взема четиридесет и ще стана толкова богат, че може и везир да ме направят!

- За четири камъка получих десет села - мислел си притихнал Муш. - Сега ще си взема толкова, че да ми стигнат да си купя цяло царство, да стана раджа и да си назнача мои собствени везири!

А Каре си помислил:

- Защо да взимам само осем камъка? Та тук има достатъчно да се направят двадесет огърлици, а и богатството значи власт!

Изпълнени с алчност и нетърпение, всички скочили от дървото, постлали поясите си на пясъка и се защурали насам-натам да събират скъпоценни камъни, като всеки поглеждал към своите спътници, да не би да са събрали повече. Толкова се стараели да натрупат по-голяма купчина, че не забелязали как се пукнала зората. Тогава дървото изведнъж се вдигнало във въздуха и отлетяло, оставяйки ги на брега загледани след него, всеки със своя вързоп, натежал от безценни камъни.

Огромно било смайването в двореца, когато утрото настъпило над града и сановниците обявили, че раджата е отишъл някъде предишната вечер и още не се е върнал.

- Ах! - възкликнал някой. - Всичко е наред! Муш, везирът сигурно знае къде е раджата, нали той му е постоянен придружител.

Отишли в дома на везира и там научили, че предната вечер везирът е излязъл и не се е върнал.

- Но - казал един слуга - сигурно Лина, лихварят, знае къде е, защото снощи Муш излезе с него.

Тогава отишли до дома на Лина, а там узнали, че лихварят е излязъл предния ден вечерта и също не се е върнал. Обаче портиерът им съобщил, че Лина бил придружен от Дена, продавачът на зехтин, тъй че той може да знае нещо.

Така те стигнали до къщата на Дена и жената на Дена ги посрещнала с поток от клетви и ридания, тъй като мъжът й също бил отишъл предната вечер у Лина и не се върнал.

Напразно чакали и търсили - никой от четиримата злощастници не се завърнал повече в своя дом. И само от объркания разказ на жената на Дена можели да гадаят каква е била тяхната съдба.

От този ден нататък в тази страна всеки път, когато някой алчен човек попадне в собствения си капан и поради своята ненаситност загуби всичко, хората казват:

- Всичко загуби! Нито Дена, нито Лина, ни Муш, ни Каре останаха.

И малцина са тези, които знаят откъде е дошла поговорката и какво означава тя.

БЕЛЕЖКИ

1. Пенджабска - източникът на А. Ланг е "Punjabi story. Major Campbell Feroshepore". Пенджаби - населението на щата Пенджаб в Индия. Пенджабски - език от индоевропейската езикова група, един от официалните езици в Индия, разпространен в северозападните й райони (30 млн.), както и в източен Пакистан (80 млн.). [обратно]

2. Раджа - владетелска титла в Индия, носена от владетели на по-малки, най-често зависими, кралства. [обратно]

3. Рани - съпругата на индийски раджа. [обратно]

© Анатолий Буковски, превод от английски и бележки
===========================
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2009
Вълшебният кладенец. Т. I. Приказки от Азия. Идея и съставителство: Лина Бакалова, Анатолий Буковски. Варна: LiterNet, 2008-2009

Приказката е преведена по: Andrew Lang, ed. The Olive Fairy Book. 1907.