Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕПОХВАТНИЯТ МОТИ

Афганистанска (пущунска1) приказка

Т. I. Приказки от Азия

Имало някога един момък на име Моти, който бил много едър и силен, но трудно можете да си представите по-несръчно същество от него. Толкова непохватен бил, че все стъпвал с големите си крака в паниците с подсладено мляко или извара, които майка му оставяла отвън на пруста да стинат, все нещо чупел, съсипвал, разпилявал, докато накрая баща му не издържал и му казал:

- Ето ти, Моти, петдесет сребърника, събирал съм ги много години. Върви да си търсиш късмета и да си изкарваш хляба, както можеш.

И така, една ранна пролетна утрин Моти потеглил с тежка тояга на рамо, като си пеел весело, докато крачел по пътя.

Пътят му спорял и всичко вървяло добре, докато в една топла привечер стигнал до един град и влязъл в кервансарая, или страноприемницата, да прекара нощта. А кервансарай, трябва да знаете, е просто един голям площад, ограден с висока стена с открита колонада по протежение на цялата вътрешна страна, така че да приюти и хората, и животните, a понякога има и по няколко стаи в кулите по ъглите - за тези, които са твърде богати или прекалено горди, за да искат да спят при камилите и конете си. Ала Моти бил селски момък и бил свикнал да живее близо до добитъка, при това съвсем не бил богат, нито пък горделив. Затова само поискал от ханджията една постеля, проснал я до един стар бивол, който му напомнял за вкъщи и след пет минути вече спял дълбоко.

Към полунощ той се събудил, обезпокоен от нещо, и като пъхнал ръка под възглавницата си, за свой ужас открил, че са му откраднали кесията с парите. Той предпазливо скочил на крака и като се прикривал в сенките на арките, задебнал наоколо да види има ли някой буден. Но при все че обиколил целия кервансарай, не открил нищо съмнително. Всички спели, освен хората и добитъкът, които самият той събудил, спъвайки се в тях. Тъкмо вече щял да се откаже, когато дочул двама мъже да си шепнат, а единият тихичко се смеел. Като надникнал зад една колона, видял двама афгански търговци на коне, които броели парите от неговата кесия! Без да го забележат, Моти се върнал на мястото си и си легнал.

На сутринта Моти проследил двамата афганци извън града до пазара за коне, в който техните коне били изложени за продан. Като си избрал коня, който му се сторил най-добър, той се доближил до него и казал:

- Продава ли се този кон? Мога ли да го пояздя? - и след като търговците дали съгласието си, той се покатерил на гърба му, забил пети в него, и скоро конникът и конят се изгубили от погледа. A тъй като Моти никога в живота си не се бил качвал на кон, трябвало да се вкопчва в него с ръце и крака, за да не падне и оставил животното да върви само накъдето си иска. И естествено, то се понесло в главозамайващ галоп назад, право към кервансарая, където било прекарало последните няколко нощи.

- Точно това ми трябва - помислил си Моти, докато профучавал през входа. Щом конят стигнал до своята ясла, сам спрял и Моти се намерил на земята. Ала веднага скочил, завързал животното и след това си поръчал закуска. В този момент пристигнали задъхани и разгневени афганците и започнали да си искат коня.

- Какво искате да кажете? - възкликнал Моти с уста, пълна с ориз. - Това е моят кон. Aз ви платих за него петдесет сребърника - добра цена, не ще и съмнение!

- Глупости! Този кон е наш - отвърнал един от афганците, като се заел да отвързва юздата.

- Оставете го - извикал Моти, като грабнал тоягата си, - ако не се махнете от коня ми, ще ви изпочупя главите, крадци такива! Знам ви кои сте! Снощи вие ми взехте парите, затова днес аз ви взех коня. Пито-платено!

Тук афганците се посконфузили, но Моти изглеждал твърдо решен да задържи коня. Тогава те намислили да се обърнат към закона, след което си заминали и направили оплакване пред царя, че Моти е откраднал един от конете им и не иска нито да го върне, нито да им го плати.

Не след дълго в кервансарая дошъл войник, който призовал Моти да се яви на съд пред царя. Когато Моти пристигнал и се поклонил, царят го попитал, защо е избягал с коня. Моти заявил, че е получил животното срещу петдесет сребърника, докато търговците на коне се кълнели, че парите, които имали в себе си, са получени от продажба на други коне. Tака или иначе, спорът станал толкова объркан, че царят, който бил уверен, че Моти е откраднал коня, накрая казал:

- Добре, ето какво ще направим. Аз ще скрия нещо в ей тази кутийка и ако Моти познае какво е, конят е негов, ако не познае, тогава конят ще бъде ваш.

Моти се съгласил, а царят станал и излязъл навън през една вратичка в дъното на съдебната зала. Скоро след това се върнал, като криел нещо увито в кърпа под дрехата си. После го пъхнал в кутийката, затворил я и я поставил така, че всички да я виждат.

- Сега - казал царят на Моти - отгатни!

Случило се така, че когато царят отворил вратата зад гърба си, Моти забелязал, че отвън имало градина. Oще преди да се е върнал царят, той започнал да се чуди, какво ли би могло да се вземе от градината, толкова малко, че да се събере в кутийката?

- Може би, някакъв плод или цвете? Не, не е цвете, защото той го стискаше твърде силно. Тогава трябва да е плод или камък. Не, не може да е камък, той не би увил мръсен камък в хубавата си чиста кърпа. Остава да е плод! И сигурно e избрал плод, който не мирише силно, за да не го позная по миризмата. А кои са плодовете по това време на годината, които нямат аромат? Досетя ли се, ще съм решил и гатанката!

Както казахме и преди, Моти бил селски момък и бил свикнал да работи в градината на баща си. Той познавал всички местни плодове и бил уверен, че ще се досети какъв е този плод. Hо за да не излезе, че това е толкова лесно, първо се загледал в тавана с озадачено изражение, после дълбокомислено свел поглед към пода, като допрял чело с ръка, и накрая казал бавно, вперил поглед в царя:

- Това е нещо наскоро откъснато! Това е нещо кръгло и червено! Това е нар!

Царят не знаел нищо за плодовете, освен че са добри за ядене. A що се отнася до сезоните, когато му се прияде някакъв плод, просто заповядвал да му го донесат, без да се интересува откъде ще го вземат по това време на годината, и го получавал. И тъй като наистина бил сложил нар в кутийката, отговорът на Моти му се видял не само като чудо, но и като явно доказателство за неговата мъдрост и, разбира се, че е невинен за кражбата на коня. Докато царят се удивлявал и възхвалявал мъдростта на Моти, естествено, и всички останали правели същото. Tака че афганците си заминали посрамени, а Моти не само си запазил коня, но даже постъпил и на царска служба.

Скоро след това Моти, който продължил да живее в кервансарая, се прибрал в една дъждовна бурна вечер и открил, че неговият хубав кон е изчезнал. Дори и следа нямало от коня му, освен едно скъсано въже за връзване, и никой не знаел какво е станало с него. След като разпитал всички, които биха могли да знаят нещо, Моти взел въжето и голямата си тояга и излязъл навън да го търси. Все по-надалече бродел той, вън от града и из съседната гора, като следвал отпечатъците от копита в калта. Станало късно, a Моти продължавал да обикаля, когато изведнъж в сгъстяващия се мрак се озовал пред един тигър, който доволно дояждал неговия кон.

- Проклет крадец! - извикал Моти и се хвърлил към него, а тигърът от изненада изпуснал кокала, който оглозгвал в този миг. Xряс! - изтрещяла тоягата на Моти по главата му с такава сила, че звярът останал полузамаян и заслепен и с мъка поемал дъх. Моти продължил да го налага и ругае, докато накрая бедният тигър едва можел да стои на краката си. Cлед това неговият мъчител вързал края на скъсаното въже около врата му и го повлякъл към кервансарая.

- Ти отвлече коня ми - казал му той, - сега ти ще ми бъдеш кон, така е справедливо! - И той му вързал здраво главата, и му спънал краката така, както връзвал преди коня си, a после, когато вече се било разсъмнало, проснал се до него и заспал дълбоко.

Можете да си представите уплахата на хората в кервансарая, когато се събудили и видели един тигър - с много окаян вид, но все пак тигър - здраво завързан сред тях и добитъка им! Хората се събирали на групи да обсъждат, като цъкали с език и казвали, че е голяма грешка от страна на ханджията, дето е пуснал такъв опасен звяр в кервансарая. В същото време ханджията бил не по-малко разтревожен от останалите и никой не смеел да се приближи до мястото, където се бил свил тигърът и премигвал нещастно към тях, а Моти лежал изтегнат в цял ръст до него и гръмогласно похърквал.

Скоро до ушите на царя достигнала новината, че Моти е заменил коня си за жив тигър и монархът, който не вярвал много на мълвата, лично дошъл да се увери, че това е истина. Някой най-после събудил Моти, като му казал, че царственият му господар е дошъл. Tой се надигнал с прозявка и скоро с удоволствие обяснявал и показвал новата си придобивка. Само че царят съвсем не споделил възторга му, а извикал един войник да застреля тигъра, за голямо облекчение на всички обитатели на кервансарая, освен Моти. Сега обаче царят, който преди смятал Моти за един от най-мъдрите, се убедил напълно, че е и най-смелият. И той увеличил стократно заплатата му, а нашият герой си казал, че няма по-голям късметлия от него.

Седмица или две след този случай царят пратил да извикат Моти, който заварил своя господар потънал в отчаяние. Царят му съобщил, че владетелят на съседното царство, който имал много по-голяма армия, му обявил война и царят се чудел какво да прави, защото нямал достатъчно пари да се откупи, нито пък достатъчно войници, за да воюва с него. И той повикал Моти за съвет.

- О, това е лесна работа, хич не се тревожи - казал Моти. - Изведи войниците си, а аз ще отида с тях и скоро на тоя разбойник ще му дадем да разбере.

Царят се ободрил от тези самоуверени думи и завел Моти в своята конюшня да си избере който кон си хареса. Там било пълно с прекрасни коне, но за учудване на царя Моти избрал едно жалко пони, подобно на плъх, което използвали да носи сено и вода за конете.

- Но защо избираш това животно? - запитал царят.

- Ето какво, ваше величество - отвърнал Моти, - има голяма вероятност да падна и ако избера един от твоите хубави едри коне, ще си счупя някой крак или ръка, а може и врата, но ако падна от това дребно животно, нищо няма ми стане.

Като тръгвали на война, Моти бил много забавна гледка. Единственото му оръжие била тоягата, а за да пази равновесие на конския гърб, на глезените си бил вързал по един голям камък и, както седял на ниското пони, камъните почти докосвали земята. Останалите царски кавалеристи не били многобройни, но се перчели, облечени в ризници, на хубавите си коне. Cледвала ги огромна тълпа от пехотници, въоръжени с всякакви оръжия, а най-отзад, неспокойни и боязливи, се наредили царят и неговите адютанти. И така, армията потеглила.

Не били изминали много път, когато малкото пони на Моти, натоварено с един тежък човек и два големи камъка, скоро взело да изостава след кавалерията и щяло да изостане и след пехотинците, ала те съвсем не горели от нетърпение да се втурнат в боя и изоставали назад, за да дадат време на Моти да ги настига. Момъкът все по-бавно и по-бавно напредвал, докато накрая, отегчен от мудността на понито, го шибнал така силно с тоягата, че то напълно обезумяло и хукнало като стрела. Първо се развързал единият камък и се търкулнал сред облак прах от едната страна на пътя, при което Моти едва не се изтърсил също, но се вкопчил храбро в чорлавата му грива и, в отчаяните си усилия да се задържи на гърба му, изтървал тоягата си. После, за щастие, се откъснал и камъкът от другия му крак и се изтъркалял с гръм и трясък в близката клисура. През това време кавалерията, била отишла твърде напред и едва имала време да се дръпне встрани, когато профучал Моти, с кръвожадни закани към своето пони:

- Почакай само да ми паднеш! Жив ще те одера! Ще ти извия врата! Кокалите ще ти изпотроша!

Кавалеристите помислили, че тези ужасни заплахи се отнасят за врага и се изпълнили с възхищение от неговата храброст. Много от техните коне се подплашили на свой ред от вихрушката, която минала сред тях, но след няколко минути на падане, ставане и ритници, цялата войска последвала Моти по петите.

Далеч напред Моти продължавал своето диво препускане. Скоро той навлязъл в обширно поле, засято с рицинови растения, по три-четири метра високи и прилични на дървета, но зелени и много меки. Надявайки се да се спаси от своя полудял кон, Моти сграбчил на минаване едно от тях, но го изскубнал с корените и се понесъл нататък с цялото растение, сякаш размахвал младо дръвче в ръката си.

Вражеските войници напредвали по равнината в боен ред, царят им бил самоуверен и дързък, когато изведнъж в буен галоп пристигнал отчаян конник от предните редове.

- Господарю! - изкрещял той. - Спасявай се! Враговете идват!

- Какво искаш да кажеш? - запитал царят.

- О, господарю! - задъхано изрекъл вестоносецът. - Бързо бягай, няма време за губене. Пред вражеската армия в бесен галоп препуска един ядосан великан. Той размахва цяло дърво като тояга и е страшно разярен, защото през цялото време крещи: "Само да ми паднеш! Жив ще те одера! Шията ти ще извия! Кокалите ти ще изпотроша!" След него идат други, тъй че по-добре да се оттеглиш, преди тази разрушителна стихия да те e връхлетяла.

Точно тогава царят видял иззад облак прах в далечината да се появява Моти и в силен галоп да препуска към тях. Както бил възседнал малкото пони, той изглеждал наистина като гигант, размахващ рициновото стъбло, което в далечината можело да мине за дъбово дърво, а вятърът довявал звука от неговите крясъци и ругатни! Зад него се движел облак прах в такт с гръмотевичния тропот на копита, а тук-таме проблясвала стомана. Гледката и шумът породили паника у царя, той обърнал коня си и побягнал с най-голяма бързина, като си мислел, че войска от ревящи великани идва срещу него. И всичките му военни части го последали с цялата бързина, на която били способни. Само един охранен офицер не могъл да върви в крак при това лудо препускане и когато Моти го настигнал в галоп, той се хвърлил на земята, сгърчен от страх. Това било твърде много за възбуденото пони на Моти, което така рязко отскочило, че Моти прелетял над главата му като снаряд и се стоварил право върху своя угоен враг.

Като се изправил бързо на краката си, Моти взел да размахва своето растение около главата му и да крещи:

- Къде са ти войниците? Доведи ги да ги избия. Мои полкове! Елате всички тук! Къде ви е царят? Доведи ми го. Тук пристигат всички мои първокласни бойци и всеки от нас ще изтръгне по едно дърво заедно с корените и ще ви пометем, ще пометем и вашите къщи, и вашите градове, и всичко останало! Xайде, размърдай се!

Но бедният закръглен офицер не можел да направи нищо, освен да застане, задъхвайки се, на колене с допрени умолително ръце. Накрая, когато се съвзел, Моти го изпратил да доведе своя цар и да му каже, че ако бъде разумен, животът му ще бъде пощаден. Клетникът заминал и докато войските на Моти да пристигнат и да се подредят така, че да изглеждат колкото се може по-внушителни, той се върнал със своя цар. Противниковият цар бил много смирен и разкаян и обещал никога повече да не повежда война, да заплати голяма сума пари и изобщо да стори всичко, което победителят поиска.

И така, двете армии си отишли ликуващи у дома, a непохватният Моти оттогава заживял щастливо и доволно. Той живял дълго и винаги бил смятан за извор на мъдрост, смелост и съобразителност от всички, освен от собствените му роднини, които не можели да разберат какво толкова бил направил, та да го мислят за по-умен от всички останали.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Пущунска - източникът на А. Ланг е "A Pushto Story". Пущуните (патани, пахтани, афганци) са европеиден ираноезичен народ, населяващ югоизточната част на Афганистан и северозападните райони на Пакистан. Общата им численост е около 40 млн. души. Говорят различни диалекти на пущунския език. [обратно]

 

 

© Анатолий Буковски, превод от английски и бележки
===========================
© Електронно издателство LiterNet, 03.04.2009
Вълшебният кладенец. Т. I. Приказки от Азия. Идея и съставителство: Лина Бакалова, Анатолий Буковски. Варна: LiterNet, 2008-2009

Приказката е преведена по: Andrew Lang, ed. The Lilac Fairy Book. London: Longmans, Green, and Company, 1910.