40. ГОДИНАТА 1876

web | Нова песнопойка

Изпращам та, годино, и мрачна, и печална,
със болка във гърдите, със мъка на душа;
що люде благородни, що бляскави надежди
ти грабна и отнесе от нашата земя!
Аз помня наш'та радост, ти като са зададе,
и нашите надежди, и нашите мечти, -
ще доде пролет красна, тиранинът ще падне;
безценната свобода и нас ще озари.
И с вяра в наш'те сили и в тия на народа,
тръгнахме ние синца из тоя малък град
да минем в България, народът да подигнем
на бой ужасен, страшен, на смърт и на живот.
II.
И минахме ний синца по Дунавът замръзнал,
народът на посрещна с разтворени ръце.
И наш'то слово силно и сладко, и опасно,
той слушаше със жадност, със весело лице.
"Готови сме ний синца след вазе да вървиме,
народът ни продума, нещем такав живот!
Ний искаме свобода, за нея ще измреме!
Без нея ний до сега живяхме като в гроб!"
И работа голяма кипна и са захвана,
приготвяше са секи честен човек за бой;
със гордост българина главата си подигна,
и своят кръвопиец без страх погледна той.
Работата спореше, и радост безпределна
осещаше тогава българското сърдце;
една мисал свещенна блесна и са разнесе
от Дунавът широки до Бялото море, -
Турция ще падне! Свободата безценна
ще доди и сред назе байрак да забие.
И ново, силно царство със ред, любов и правда
от пепелът погански ще да произрасте.
III.
Работата кипеше. Тиранинът уплашен,
трепереше от ужас в предсмъртният си час:
"Там долу кръв са лее и тука за бой са стягат,
каде аз ща са дяна? Проклятие и ад!
Ще падна, то са види, и, жертва на гнева им,
аз много ще пострадам във техните ръце;
но пак надежда има: моят ханджар изострен
е майсторски забоден във тяхното сърдце!
Оковите железни не са тъй лесно счупват.
Ръцете притрошени не могат да бият,
и робите бездушни от страх ще са разбягат,
лицето ми кат видят и моя страшен гняв!"
И, с вяра в свойте думи, той пак в разврат задряма,
сал' изредко са стресва от някой грозен лик, -
зад робите страхливи Россия той съглежда
със свойте войски силни, със своят остар щик.
Тя иди като буря, сърдита, разгневена,
на робът да помогне, тиранът да строши,
от радост са покланят горите на Балканът
и Дунава славянски със веселост шумти.
"Ща падна, веч е ясно, тиранина продума,
но азе ща да падна кат стар и силен дъб,
и много млади сили ази ще да затисна
под мойте дълги клоне, под моят тежак труп."
IV.
Дойде Априлий 20, и знамето зелено
със левът кървав, силен тракиеца дигна, -
и бой нечут, ужасен отвъд Балканът пламна,
бой с турците умразни за наш'та свобода.
Възстанниците храбри напред с песни вървяха,
уплашените турци разбягваха са с страх,
и песните победни сред Тракия екнаха;
уплаши са безкрайно заклетият ни враг.
Свободо, майко мила, твойта сила небесна
накарва человека да прави чудеса:
аз виждам във борбата с жестокият тиранин
участие да земат и малките деца.
Боят беше отчаян, от нийде помощ няма;
силите на народът отслабват секи час.
Тираните преиждат и се по много стават,
захващат да надвиват... И, Боже мой, тогаз?!
Тогаз? Недейте пита! народът победиха,
истребиха те сичко със оган и със нож;
и наш'та земя красна в пустиня обърнаха -
потъна България във сълзи и във кръв.
Тук нямаше веч милост. Свирепият тиранин
на нищо не погледна, пред нищо са неспря:
но сичко унищожи, изби и обезчести, -
от ужас потрепера и хладната земя.
И никой не подаде на наш'те мъченици
ни вовремешна помощ, ни средства за борба;
избиха ги вразите и сичко разориха, -
погина на народът надеждата, цвета...
V.
Виждале ли сте нейде сред къща изгорена,
посред доварът пукнат опърлено дърво?
Как жално то изглежда, каква то скърб навожда
на чувствата човешки, на нашата душа?
Такава скърб навождат и тез наши юнаци,
които останаха след кървавият бой,
които във борбата не паднаха убити,
и днеска не вкушават следсмъртният покой.
Стоят те посред назе със мисал на челото,
дълбока скърб са гледа на техните лица;
стоят те и не думат, но погледът им мрачен
показва, че са мъчат от силна те тъга.
Скърбят те зарад свойте излъгани надежди,
за свойте другаре, погибнале в боят;
за нашата клета майка, във кръви потопена,
за наш'те мъки страшни, за наш'те теглила.
Скърбят те, че от нийде им помощ не дохожда,
през Дунавът да минат пак в своята земя.
И тамо на тиранът сторично да отвърнат
за неговите зверски и демонски дела.
Скърбят те и печално таз годин изпроваждат,
която им отнесе толкоз святи мечти,
и пак нова надежда пред тях тогаз ще блесне,
когато отвъд Дунав топ русски загърми.

© Стефан Стамболов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.01.2006
Нова песнопойка. Народни песни и стихотворения. Съст. Любен Каравелов. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Нова песнопойка. Народни песни и стихотворения. Търново: Издала редакцията на в. "Знание", 1878.