ТВОРЧЕСКОТО ПИСАНЕ - МЕЖДУ ВДЪХНОВЕНИЕТО И ПРЕПОДАВАНЕТО

Литературата - виртуални срещи

Модератор: Пламен Дойнов
Участници: Емилия Дворянова, Албена Вачева, Албена Хранова, Петър Чухов
Запис: Нов български университет
Редактор на електронната публикация: Албена Вачева
София, 27 април 2006 г.

Пламен Дойнов: Уважаеми колеги,

Нашата среща в рамките на Семинара на Департамент Нова българистика тази вечер е посветена на творческото писане. Темата звучи така: “Творческото писане - между вдъхновението и преподаването”. Дали бихме го нарекли творческо или друго писане, е въпрос на уточнение. Факт е обаче, че когато кажем творческо писане обикновено щампата го свързва с писането на поезия и белетристика. Но аз апелирам да го мислим в малко по-широк аспект - като писане в разнообразни жанрове, защото чрез писането човек най-пълноценно изживява своята свобода, чувствайки се удобно в различни видове речи, в различни видове писане, в различни употреби на словото.

Конкретният повод за нашата среща е свързан с един проект на Електронно списание LiterNet, което всички го свързваме с https://liternet.bg - сайтът за българска литература. Тук наши гости са доцент Албена Вачева, която е ръководител на този проект, както и преподавателката по творческо писане в Нов български университет (НБУ) - д-р Емилия Дворянова. Аз и Емилия Дворянова имаме пряко участие с текстове в тази виртуална школа към проекта на LiterNet, който се казва “Литературата - виртуални срещи”¹. Другите участници в проекта са писателите - преподаватели във виртуалната Школа - Кристин Димитрова, Теодора Димова, Георги Господинов и Алек Попов. За съжаление, двама от тях са ангажирани тази вечер точно по същото време и не могат да присъстват. Но ние тук, останалите преподаватели, както и доцент Вачева, ще отговорим на въпросите - както на тези, които са пристигнали предварително от участниците в конкурса по повод на тази Школа, така и на всички други, които ще възникнат в залата.

Искам да подчертая, че Школа по творческо писане функционира към НБУ - Департамент Нова българистика от няколко години. Повечето от преподавателите в Департамента преподават в тази школа. Тя се е провеждала както в София - в рамките на Панаира на книгата, така и в градовете Созопол, Пловдив, Бургас и на други места и неизменно е имало огромен интерес към нея.

Очевидно към школите по творческо писане има двойствено отношение. От една страна, те действително се свързват с надеждите да се научат някакви тайни или техники в занаята на писането. От друга страна, се постига и нещо различно важно - това е смисълът, свързан с общуването. В тези школи наистина можеш в близък план да общуваш както с преподаватели, и дори с преподаватели, от чието творчество се интересуваш, така и с твои колеги, които посещават същата тази школа.

Искам да насоча вниманието ви в началото към предварителните текстове, които са публикувани в LiterNet. Тях можем да ги използваме като встъпителни текстове в нашата среща, иначе те са част от виртуалната школа по творческо писане. Споменах вече имената на авторите. Сега ще си позволя да посоча тези текстове. Само ще ги щрихирам по реда на появяването им. Искам само да обърна внимание - следете, моля ви, заглавията на текстовете! Те са много показателни за отношението на преподавателите към писането.

Първият текст, който се появи, беше на Теодора Димова и се казва “Писането е тайнство”. Там тя споделя своята представа за това какво е писането и как то би могло да бъде не преподавано, а някак си споделено.

Следващият текст е на Кристин Димитрова със заглавие “За битката между мене и писането и как то побеждава”. Доста ироничен текст; ироничен към опита на творческото писане и опита то въобще да бъде преподавано. Така или иначе, в него има и голяма доза фикционалност - биографизъм и фикционалност едновременно.

Текстът на Емилия Дворянова няма да го преразказвам - тя е тук и ще има възможност сама да говори след малко за него и за своите разбирания, свързани с преподаването на творческото писане. Само ще кажа, че неговото заглавие е “...а понякога така се пишат разкази”.

Следващият текст е на Георги Господинов, който се нарича “За начало”. Той споделя там - директно и конкретно - свои съвети, свързани с практиките на писането, но и с практиките на четенето. И още - какви умения трябва да възпитава у себе си всеки начинаещ и не само начинаещ автор.

Предпоследният текст е от мен. Той се казва “Съвети към себе си”. Едно от нещата, които твърдя там, е, че когато давам съвети на някого за писане, трябва непременно да имам предвид, че тези съвети ги отправям и към себе си. И моите съвети са също съвсем конкретни. Те са както съвети по отношение на конкретното писане, така и съвети, свързани с литературното поведение.

Последният текст, който е предаден буквално днес, е от Алек Попов. Аз самият още не съм го чел, знам, че се казва “Ролите на писателя”. Той е разделен на фрагменти, които са озаглавени така: “Писателят като съвест на нацията”, “Писателят като предател”, “Писателят като шпионин”, “Писателят като пърформър”, “Писателят като отцеубиец”, “Писателят като хулиган”, “Писателят като алхимик” и “Писателят като неидентифициран субект на словото”. На мен лично ми звучат много интересно тези вътрешни заглавия в текста на Алек Попов.

И така, сега първо ще предоставя думата на д-р Емилия Дворянова, която ще говори за своя текст и за опита си като преподавател по творческо писане. След което ще говори доц. Вачева и след това ще имаме възможност да влезем в дискусия.

Емилия Дворянова: Благодаря ви. Аз не знам какво точно се очаква от мен да говоря. Текстът, който беше публикуван в LiterNet, е може би най-непоучителният текст от всички, които се появиха. Моят текст са фактически два разказа, които всъщност са три и едно предисловие за това, как са написани. Как понякога се случва човек да напише разказ - някак си така, сякаш от небитието дошло.

Но аз, тъй като имам все пак доста голям опит, ще кажа няколко неща. Тук има много студенти, които са минали през курса по Творческо писане - те добре знаят какво сме правили в годината, в която са били при мене на курс, и аз няма какво да го описвам. Като казвам годината, през която сме били заедно с тях, имам предвид, че общо взето всяка година аз се стремя, и за да ми е интересно на мене - което е безкрайно важно, да правя различни неща в курсовете. Това да ми бъде на мене интересно е една важна част от задачата, не просто защото е добре човек да си прекарва приятно времето, бидейки със студентите, а защото преподаването на творческо писане в онзи идеален вариант, в който аз си го представям, който никога не съм могла да осъществя, е наистина едно общение между хора, които имат много съществен вътрешен свой интерес по отношение на това, което правят. Това общение, буквално употребявам думата, е много важно и за този, който има по някакъв начин, поне привидно, водещата роля, т.е. този, който преподава, защото се предполага, че той е изминал просто малко по-дълъг път от този, които сега иска да стъпи на този път; никаква друга разлика няма между тях. Та тези хора, които общуват по този начин, са в един процес, винаги съм смятала така, на преподаване на изкуство - както се преподава примерно музика, изобразително изкуство и т.н. Хората, които имат опит в това общуване са много наясно каква много силна и странна връзка се получава между преподавателя и ученика, да го кажем така, въпреки че тези роли тогава не са много стабилни, много ясно разположени. Идеалният вариант би бил, ако човек има пред себе си хора, които са много талантливи, много можещи, много искащи и много чели. Естествено, ситуацията на преподаване и тук, убедена съм и навсякъде, не е точно такава.

Това, което се изправя като проблем пред преподаващия, е, първо, да отчлени, понякога в една доста голяма аудитория, кой за какво се намира в тази аудитория. През тази година например в курса “Словото и неговите изкуства” са се записали седемдесет души - всъщност повече от 70!, от които наистина, за мое удивление, около 40 посещават абсолютно редовно и са на линия всеки път. Това са много хора. Затова е важно да се разбере в тази аудитория кой ще си взима просто кредитите, кой има наистина някакъв интерес - по-малък или по-голям - към писането и кой какво оттам нататък може.

Другото нещо, което застава като голям проблем, е, че трябва все пак да поставяш нещата така, че всеки да може да направи в своята си мяра онова, което би могъл да направи, и това, заради което всъщност е там. Говоря вече за тези студенти, които посещават курса.

Аз всяка година, така да се каже, изпробвам различни начини на справяне със ситуацията, но целта в крайна сметка винаги е една. Аз някъде го бях и писала, че в часовете по творческо писане и преподаването на творческо писане е буквално учене на хората да бъдат свободни. Като казвам свободни, имам предвид, от една страна, свобода в словото, от друга страна - един много съществен опит в придобиване на вътрешна свобода. Защото това нещо, което за мен е най-шокиращо винаги в часовете, и всяка година се сблъскваме с тези хора в общата ни работа, е изключително силната цензура, която всеки един човек, когато се опитва да пише, носи в себе си. Последният час, който имах по-миналата седмица, зададох едно много любопитно за мене упражнение. Провеждам следния експеримент. Още в първия час, когато се видях с тях, поставих цялостната задача за семестъра - всеки да напише един текст, в който последователно - час по час - развиваме, така да се каже, действията, пространствата, времето на героя, който те са си измислили. Те трябваше да си измислят това, което трябваше да пишат, и оттам нататък, чрез различни въпроси, пробата на различни ситуации, да развият този герой. Все още не знам какво ще се получи. Миналия час например им казах - ето, вие си имате вече (твърдят, че са си измислили героя, че знаят какво ще пишат, знаят какво ще правят накрая) всичко това. Хайде сега, в рамките на 30-40 минути, опишете днес героя си, който има абсолютно “черен” ден - това му се случва понякога на човек - каквото и да похване, всичко се срива - случват му се просто отвратителни, “черни” неща. “Черен” ден за вашия герой, опишете ми го.

Така с някакво очакване на гротеска, на хумор или каквото и да било, общо взето; вярно е обаче, че нещата свършват в много обичайни ситуации на спъвания, получаване изведнъж на инфаркт, блъскане на кола или някакви такива доста тривиални неща.

Защо го казвам това? Защо разказвам точно това специфично нещо, което примерно сме се мъчили да правим и което е с идеята да развихри въображението в посоката на нещо черно, гадно и ужасно?

Смисълът на тези часове, имам предвид за хора, които нямат никакви амбиции да стават писатели, които искат да изпробват себе си, които искат, така да се каже, да застанат от онази страна на чертата, където човек е в друга позиция. Не четящ, а създаващ. Най-важното, това, което е блокиращото, е точно невъзможността да напишеш нещо, което... Те ми се извиняват за някои изрази, защото били гнусни. Казвам - какво значи гнусни? Какво значи гаден израз? Тоест - става дума за преодоляване на дълбоко вкоренена вътрешна цензура тогава, когато тебе те оставят със словото и листа. Мисля, че това е основното нещо, което курсовете по творческо писане дават на студентите и, между другото, заради това е такъв интересът. Това е себепреодоляване, начин да се себепреодолееш.

А иначе - онази идеална ситуация, която описвам аз като истинско общение, се получава ужасно рядко. Аз имам примерно двама-трима студенти, които вече четвърта година поред са в курса по Творческо писане; явно видяха, че винаги е различно. Студенти, които наистина пишат, и за които ми е безкрайно приятно, че с някой наистина си даваме нещо много силно един на друг.

Иначе нещата са просто въпрос на свобода.

Пламен Дойнов: Сега доцент Албена Вачева ще представи текстовете и проекта на LiterNet.

Албена Вачева: Искам най-напред да благодаря на Пламен Дойнов за неговата идея да направим съвместен семинар между НБУ и Електронно списание и издателство LiterNet. Намирам го за смислена инициатива, тъй като нашите усилия в този случай, а и не само в този случай, са в една и съща посока. Ще си позволя малко да коригирам Пламен - той каза, че LiterNet е издателство и списание за българска литература. Не само българска литература, публикува се и чужда, но, разбира се, българската е приоритетна, това е едно място, на което намират среща не само изявени автори, но и млади хора, които тепърва започват да пишат и имат смелостта да публикуват текстове, т.е. да ги предоставят на една по-широка аудитория. А интернет е една много широка аудитория, както знаете.

Защо дебютни автори и защо инициатива, която мисли за дебютанти? Това е проект, който някак си се роди в резултат на опита, който има LiterNet във всичките тези години на публикуване на българска литература. Авторите, които обикновено изпращат текстове, за да бъдат публикувани в интернет, са млади хора. Утвърдените творци като че ли все още имат повече доверие на книжното издание, въпреки че много от тях намират място и в електронните. Младите, които все още не са намерили пътищата към хартиените издания, търсят начините, по които могат да направят достояние своите текстове на една по-широка аудитория, за тях като че ли е най-лесно (виждат един имейл-адрес, виждат името на един редактор) да изпратят своите текстове за публикуване. Това е една причина. Другата е, че може би именно младите хора са тези, които са по-рефлексивни към новото, по-отворени са към новите предизвикателства - в това число и технологичните такива. По-склонни са към експеримент - и със себе си, и със средата около себе си.

Един млад автор обаче, който все още не е получил оценката на критиката, не е получил една странична оценка, има притесненията до каква степен неговите текстове имат достойнствата и качествата да се наредят до текстовете на вече утвърдени автори. В този смисъл аз смятам, както и екипът на списанието мисли, че на младите автори трябва да се помогне не само да достигнат до една по-широка аудитория, но да придобият повече самочувствие в това, което правят, да намерят място, в което могат да се срещнат с автори, чиито имена и текстове са широко известни, и със специализираната литературна критика, на чието мнение биха могли да се доверят.

Когато с Георги Чобанов, главен редактор на LiterNet, мислехме за този проект и обсъждахме възрастовите граници, си казахме - Дебютиращи автори, добре. Но до колко години - 25, 28, 30? Оказа се, че дори двадесет и пет годишните автори вече са публикували по една книга. Все пак обаче решихме да сложим горна граница - до 28-годишна възраст, за да не стесняваме прекалено кръга на потенциалните участници.

Има хартиени издания, които публикуват текстове на съвсем млади хора, все още ученици. Примерно “Родна реч”, което е специализирано издание. Много рядко съм виждала обаче в малкото хартиени литературни издания, които излизат у нас, по-млади хора да публикуват. Вероятно качествената литература, каквото и да значи това, е толкова много, че тя не може да остави място за съвсем начинаещите, за дебютиращите, в смисъла, в който се реализира този проект.

LiterNet публикува текстове на много млади хора; там могат да се намерят дори и автори, които са все още в училищна възраст - от 12 години примерно нагоре. С оглед на мащабите, това електронното пространство го позволява; то е практически неограничено. От друга страна, авторите, смея да нарека и съвсем младите хора автори, които изпращат своите текстове, наистина разчитат на оценката на редакторите, на редакторския екип за това, което правят. И по тази причина LiterNet не е място за самопубликуване; не се публикува всичко, което се изпраща. А е място, в което се срещат различни гласове, на хора, които се намират на различни точки от своето развитие, от една страна, и на своята реализация - от друга. В този смисъл целият проект на LiterNet представлява един експеримент. По-точно - един рефлексивен отговор на предизвикателството, което се извършва в социален и технологичен план; на освободеността и многогласието, част от което сме и ние.

Решихме да разделим целия проект на няколко части. Едната е точно тази Школа за творческо писане, която, според идеята ни, трябваше да даде място на гласовете на вече утвърдени автори. Ако сте обърнали внимание, имената, които изреди преди малко Племен Дойнов, ще си позволя да ги повторя: Емилия Дворянова, Кристин Димитрова, Теодора Димова, Георги Господинов, Алек Попов и самият Пламен, са имена на утвърдени автори. Това са автори не само с книги, а които са и активни в публичното пространство; които са публични личности, както се казва. Те са се превърнали от автори на художествени текстове - знаете, има много творци, които са издали свои книги, но са, да речем, или в някоя регионална част, или са в някаква общност, която няма проходимост към друга и не се познават техните текстове - в гласове от социалната публичност. Казаното от тях намира отзвук в различни общности, предизвиква някаква социална реакция - не задължително и не винаги положителна. Те са станали част от една по-голяма интелектуална общност, чиито гласове се чуват. Дори и по въпроси извън чисто литературни.

Пламен Дойнов: (иронично) Те са съвестта на епохата...

Албена Вачева: Значи, техните текстове по някакъв начин са... не искам да казвам думата признати... по-скоро - са забелязани от критиката, от една страна, от друга - критиката е намерила достатъчно основания да провежда разговор върху тези текстове, да ги оценява по един или друг начин. От трета страна - голяма част от техните текстове са станали - не искам да казвам думата емблематични, за да не звуча патетично, но така или иначе те са част от литературата на дадено време. Не казвам 90-те или сегашното...

Пламен Дойнов: От миналото... От близкото минало.

Албена Вачева: Не, в никакъв случай. Но когато се говори за това време и се изброяват няколко имена, техните влизат в този набор от автори, които са носители на нещо, което се случва в нашата литература. Отделно от това - мисля, че всички те са превеждани и на други езици, което по някакъв начин говори за много неща, едното от които е преводимостта на българската литература, второто - интерес към точно този тип литература. Това е едно поле, което отваря много въпроси, върху които може да се говори.

Аз само хвърлих един поглед, тъй като текстът на Алек Попов днес се получи... Виждам обаче, че той е поставил и въпроса за българския език, езика, на който говорят малко хора. Мястото, което може да се намери на този език в по-глобален аспект, там, където има езици, на които говорят много повече хора, в сравнение с тези, които говорят български, е също изключително важно и затова споменавам текста на Алек Попов, проблематизиращ и този въпрос. Важно е, защото достъпът до текстовете, публикувани в интернет, и в частност в LiterNet, е много голям и въпросът за преводимостта се чувства осезаемо. Както и самочувстването на автора, който пише на този език. В тази връзка ще спомена, че наскоро се проведе една дискусия върху “Естествен роман” на Георги Господинов², който има много преводи - мисля, че ставаше дума за осем, и там отново беше поставен въпросът за преводимостта на българската литература, на съвременната българска литература, както и за начина на писане, който улеснява същата тази преводимост.

И още малко за проекта. Първоначално авторите задаваха въпроса - И какво точно? Как точно да участваме в тази Школа? В този етап на работа това, което аз отговарях, обикновено беше, свидетели тук са ми и Пламен Дойнов, и Емилия Дворянова, не ви налагаме рамки и условия, каквото вие решите в посоката на преподаването, в посоката на творческото писане. Защото подборът, който ние направихме на авторите, и те самите бяха любезни да откликнат, е въз основа на това, че те са извървели този път от старта до момента, в който това, което те правят, има отзвук - и литературен, и пазарен, и професионален. Освен това, това са и хора, които са преподавали творческо писане - както спомена Пламен, те участват със специфична програма за провеждане на такава школа в рамките на Панаира на книгата, в подобни инициативи в други градове на страната и т.н.

И сега вече преминавам към конкретиката на днешната ни среща - един от въпросите, който получихме във връзка с публикуваните текстове, беше точно този - Кой може да преподава творческо писане? - дали редакторът, който редактира текстовете, дали авторът, който е преживял мъките на написването и е извървял пътя от “суровото” писане до това, което вече е публикувано, или пък критикът, професионалистът, експертът, който оценява художествения текст. Има много въпроси, които аз ще си позволя да задавам в хода на нашия по-нататъшен разговор.

Към Емилия Дворянова например често задаван въпрос, който е свързан и с това, което тя казва в свое интервю във в. “Култура”, където се говори за възпитаване на отношение към словото. Тоест - как е възможно това да се случва, да се получи тази влюбеност в словото, както се вижда в нещата, които тя пише, през вниманието към отделната дума. За особената магичност на словото, казано накратко, е въпросът.

Освен това, вече приключи периодът, в който се проведе същинският конкурс върху поезия, къс разказ и драма. Искам да ви кажа, че се получиха страшно много текстове; позволявам си да съобщя цифри - текстовете са над 200. Осемдесет и седем млади автори са се престрашили, дебютирали са в рамките на нашия проект.

Пламен Дойнов: В какви жанрове?

Албена Вачева: Поезия, проза и драма... Крайните резултати от конкурса ще излязат около 24 май, такова е първоначалното ни намерение. Журито е в състав Александър Андреев, Виолета Дечева и Марин Бодаков. Принципът, който беше водещ при избора на членове на журито, беше същият, както при авторите, които поканихме във виртуалната Школа - личности, доказали се в полето на критическото и художествено писане.

Пламен Дойнов: Благодаря. Преди да ви поканя да изкажете вашите мнения или да зададете въпроси, съвсем накратко искам да коментирам няколко неща. Албена Вачева повдигна този въпрос и аз искам да приключим проблема с преподавателите, който не е важният тази вечер. Тук си записах публична личност, автор-авторитет. Дали това обаче автоматично прави един човек подходящ за преподавател. Аз смятам, че не винаги има подобна гаранция. Това не винаги е гаранция за преподавателски качества. Няма рецепта за добър преподавател. Истината е, че за да се преподава, според мен трябва съответният човек да има ясно съзнание за това, че писането е занаят и да не възприема нито литературата, нито себе си месиански.

Друго. Според мен това, което със сигурност не може да бъде преподавано в една школа по творческо писане, това е вдъхновението. Спомням си как някои ме погледнаха много тъжно на една от школите за творческо писане в Пловдив, когато казах: Онзи, който е дошъл тук с надеждата да си говорим за вдъхновение и за специално отношение към специалните нагласи, които трябва да има човек, за да пише, мястото му не е тук. Ние ще си говорим конкретно за думи, за тяхната подредба и за това как бихме могли да предизвикаме вдъхновението си, но за самото вдъхновение няма да си говорим. Някои реагираха - как така ще говорим за писане, за творчество, а няма да говорим за вдъхновение.

Албена Хранова: Извинявам се от името на пловдивските студенти. Това са били мои студенти, вероятно ги познавам.

Пламен Дойнов: Още нещо. Каква би трябвало да бъде целта на творческото писане? Да култивира у всеки, включително и у преподавателя, но със сигурност у всички, които имат желание да го учат, професионална мяра. Това, разбира се, в известна степен е свръхзадача - в края на такъв курс да умееш да правиш разлики между “добър” и “лош” текст. Да си начертаеш мислена линия, под която да е ясно, че писането е слабо. Това, разбира се, е култивиране на вкус и много други умения, но аз смятам, че на един курс по творческо писане нормалната му задача би трябвало да бъде такава. Има един прословут фрагмент на Далчев, който, когато са го запитали Защо публикуваш само добрите си стихотворения? - той казва: Не, аз пиша само добрите стихотворения. Ето нещо такова имам предвид - да си сигурен, че в един момент не можеш да напишеш слаб текст. Това е голямата цел на курса по творческо писане.

Емилия Дворянова: Това е най-непостижимата цел...

Пламен Дойнов: Затова казвам, че е свръхзадача. И затова, когато давам съвети, ги давам и към себе си.

Следващата нагласа, която трябва да развие един такъв курс е постижима - да стане ясно, че писането започва всъщност от избора на жанр. Тоест - да знаеш какъв жанр да избереш. Да е ясно, че не за всяка мисъл е необходимо да избираш стихотворение, не за всяка мисъл е необходимо да избираш разказ... Да се научиш за какви идеи какъв жанр на писане да избереш. Онова, което можеш да кажеш с есе, да го кажеш с есе, онова, което не можеш да кажеш с есе, да го кажеш с разказ и така нататък, и така нататък. Онова, което можеш да го кажеш с публицистична статия, да го кажеш именно така. Истината е, че много български писатели, включително утвърдени, престижни автори, вместо да напишат публицистична статия, пишат стихотворение по определена тема. Просто объркват жанра. Защо пишат публицистични стихотворения, а не пишат статии? Има си журналистически жанрове, които са удобни човек да сподели много свои идеи. Такива жанрове са и коментарът, и анализът, и някакъв вид апел и пр. и мнозина автори биха се чувствали добре в тези жанрове. Но понеже поезията минава за един “по-духовен” и престижен жанр, затова се обръщат към стихотворението и въобще към художествения текст.

Имам един ключов въпрос, който засяга смисъла на заниманията по творческо писане. Тук вече прозвучаха съмнения. Въпросът е Защо се учи творческо писане? Защо има студенти и други хора, които учат творческо писане, при положение че няма пряк пазарен ефект от това, да се научиш да пишеш добре? Какъв е смисълът на това? Емилия Дворянова разви теза по този въпрос на един от предишните семинари, когато говорихме за нейното интервю и интервюто на Милена Кирова в “Култура”³. Възможният отговор е: Да се научиш да разбираш текстовете, живота изобщо, да се научиш да владееш езика, да се научиш да се изразяваш.

Тук Албена Вачева каза: много малко е публиката, четящата публика в България.

Емилия Дворянова: За сметка на това пишещите са много...

Пламен Дойнов: Да, това е ясно. Въпросът е защо... Оказва се, че петдесет души посещават... Нали 50?

Емилия Дворянова: Седемдесет! Записани са 70, 40-45 са налични.

Пламен Дойнов: Кое мотивира един студент - един човек изобщо - да посещава такъв курс?

Емилия Дворянова: Извинявай, на този въпрос може ли да отговоря. Този въпрос има много страни. На мен са ми любопитни малкото от тези хора, които са се записали на курс точно заради това, заради което се води курсът. Защото иначе защо се записва човек на такъв курс - вероятно има много причини. Една от най-добрите е любопитството. Значи, горе-долу, виждаш описанието на един курс, някой ти казва, че там е много забавно и наистина е забавно, много е приятно и той се записва за този курс. Това е най-добрата мотивация в случая. Има и други мотивации и те са на тези, които не посещават съвсем редовно. Знаят - абе, тук лесно се минава. Аз пак ще кажа за преподавателя - как оценяваш ти, примерно, нещата, които те пишат. Аз не мога да си позволя да кажа - абе, ти за нищо не ставаш, просто защото не се поставя така въпросът. Аз мога да го кажа, но какво значение всъщност има. Ти винаги оценяваш човека спрямо собствената му мяра, тоест - той винаги изкарва този курс. И винаги изкарва с добра оценка този курс. Така че и това е мотив за записване.

На мен ми е любопитна и за мен е важна мотивацията на хората, които наистина намират нещо в курсовете - в този курс, какво намират те в този курс, който аз водя. Има хора, които две, три години идват на този курс - явно им прави и удоволствие да пишат, но може би пък намират за себе си нещо, което им стимулира писането. Даже едно такова момиче, което много добре пише, когато дойде първия час, ми каза: Ох, най-после започна курсът. Казвам: Защо? Какво е това “най-после”? - Ами защото толкова време не съм писала, сега най-после ще седна и ще пиша, и ще пиша! Значи - курсът я стимулира. Преподава се нещо, казват ти нещо направи и ти сядаш и правиш. И то ти се прави и сам, но някак си се разсейваш и е много трудно... Докато тук някой ти казва - трябва да направиш нещо. Това за мен е радостно; радостно е по принцип, че можеш така да помогнеш. Значи тези курсове имат и някаква стимулираща роля за самото писане.

Иначе, какво научават - идеалната ситуация би била - между другото, нещо много важно според мен е, първо, курсовете наистина да се водят от писатели. Защо от писатели? Не защото например Албена не би могла по-добре да преподава някакво творческо писане, а защото писателят има две неща - едното от които не се осъществява в практиката. Би трябвало човек, който пише наистина и ако иска нещо да научи, да отиде и да си намери писател. Тоест - дали ще бъде при мене, например за проза, дали ще бъде при Георги Господинов или при Алек Попов - това са три абсолютно различни стила, и би следвало човек, който вече пише, да познава себе си дотолкова, доколкото да прецени, от даден писател - нямам предвид дали го смята за най-добрия или за по-малко добър, не става въпрос за такова разделение - от творчеството на самия писател какво може да вземе. Дали може въобще нещо да вземе от него и да отиде при конкретен човек - при този, на който вярва, че би могъл - то научаване не е най-точната дума, но да осъществи този контакт, тази връзка, която да го стимулира самия него. Защото примерно аз имам проблем всяка година - и сега тази година ми беше интересно, защото реших да проведа нещата по един по-друг начин - страхът да не налагаш себе си, да не преценяваш хората съобразно себе си, е много силен. Въпреки че преценка тук е много силна дума, защото обикновено става дума за доста дребни неща. Но тази година аз ги накарах още първия час да ми изброят поне три книги любими и трима автори. Защото в крайна сметка по това какво човек чете, можеш да предположиш какво той би писал, тоест - неговия идеал, така да се каже, за литература. И оттам нататък самият преподавател би трябвало да има много ясното съзнание да стимулира у всеки човек това, което наистина за него е характерно, специфично. Тоест - да му помогне, ако въобще може да става дума за такова нещо, да намери някакъв свой стил на писане, свой стил, да премахне коловоза, който е нужно да бъде премахнат.

Пламен Дойнов: Думата има Албена Хранова.

Албена Хранова: Не знам, вие сте студенти в курса по Творческо писане, нали?

Емилия Дворянова: Те са били при мене, минали са през мои курсове.

Албена Хранова: Значи, ще ви помоля да се смятате за изключени от това, което ще кажа. Както се казва, присъстващите се изключват. Това, което Пламен Дойнов каза за хигиената на езика, за хигиената на писането. Какво ще стане сега, ако това не го напиша? Това е много важно. Наистина никога не е имало такава свобода на младия човек. Понеже едни приятели се бяха хванали на бас с мен срещу - Албена, прости, мисля за интернет като такъв, а не специално за LiterNet, разбира се, а за интернет като цяло. Невъобразимо количество млади хора пишат, ама те не могат да пишат в най-буквалния смисъл. Това са хора, които имат проблеми с буквите на българската азбука. Без да броим запетаи, пълни членове и други такива подробности. Хайде, в лириката пунктуацията - от Аполинер насам - може и да я няма. Обаче в прозата? Там е много страшно!

Освен това, как ще убедиш в обратното - аз не бих могла - едно младо хубаво момиче, което ми казва - това ми се е случвало, макар че аз съм литературен историк - но студентът и по принцип филологът, е потенциален писател - и той казва: това са трепетите на моята душа. На словосъчетанието трепети на моята душа на мен ми идва да се разхиля страшно, защото за мен това е социален език, аз знам кой го говори, каква е тая стилистика, кой я употребява, кога и защо. А на него природно, така да се каже, му идва отвътре. Тоест - в някакъв смисъл моят призив към вас и към всички млади хора - Пламен го изтъкна и тези хора наистина го могат това нещо - професионализирайте писането. Едно време Вера Мутафчиева си го написа това в спомените - тя много хубаво рисувала. На нейна приятелка - Славка Денева - бъдеща голяма художничка, баща й Борис Денев погледнал рисунките и казал: О, мойто момиче, непрофесионалистът е подлец. Той си запазва само кефа от занаята, и общо взето мрази всички, които не го харесват, и готово... Непрофесионалистът в някакъв смисъл наистина е подъл човек. Той е, как да кажа - не е дал достатъчно и не е взел много, апропо.

Това наистина е страхотен занаят, който по никакъв начин не може да се върши, ако не ти идва отвътре. Включително и литературна история не може да се прави, наука не може да се прави, защото това също е език. Обаче, от друга страна, това, че аз съм се родил на тая земя и ей сега ще се изразя и въобще няма да ми пука, защото аз съм си неповторим и като кажа за трепетите на душата, просто стойте и ме гледайте. Ама какво да правим с това? Тоест - в някакъв смисъл писането е наистина природно явление - то е като ядене, пиене, като правене на секс и така нататък. Човек може да има талант в тези неща. Но какво като има талант, простете? И Янко Музиканта има талант от разказа на Сенкевич. Има едно покъртително разказче за едно талантливо момче с една свирка. Талантът е нищо, талантът е дар Божи, дето му викат. Оттам нататък, ако той не се поддържа, ако той не се тори, ако не се плеви, ако не се образова, много важна дума... Ето тези хора тука могат да пишат всякакви текстове, не само художествени. Аз например не мога да правя друго, освен наука. Между другото, не обичах и студентското писане, защото аз навремето пишех стихчета, даже ме публикуваха и бях много “на мода” и бяха ужасни - в жанра девойка мисли за смъртта. Това беше моето амплоа. И много е странна тази работа, но все се намира някой, който да ми припомни късните ми гимназиални години. Но не е достатъчно да съществувате, не е достатъчно да изпитвате някакви чувства, да ги напишете на някакъв лист, за да стане това литература. Вие трябва да знаете къде се намира вашият език в момента. Аз не мога да уча хората да пишат, аз ги уча да четат. Уча ги да четат каквото е написано от Константин-Кирил Философ нататък... В този смисъл единадесет столетия ме гледат, както е казал Наполеон за четиридесетте столетия... На мене някак си не ми е необходимо да има съвременна литература - това са толкова векове.

Аз като читател мога и без вас, простете. Казвам го със съвсем умишлена идиотска крутост. Но също така знам, че вие трябва да ги напишете тези неща, че има език, който само вашето поколение може да направи, че в органиката на цялото това развитие, просто непременно трябва да се появите. Иначе езикът ще умре. Не говоря за българския език, говоря за поетическия език. Защото и в Англия тиражите на стихосбирките са точно толкова, колкото са нашите тиражи. При многомилиардния английски език. Някакво поколение - ако има поколение - то трябва да излезе с някакъв език, а не просто с чувства, мисли и трябва да знае къде му се намира езикът. И в тоя смисъл - абсолютно се шлайфайте, професионализирайте. Зарежете бохемства, големи любови и не знам какво... Това са едни много хубави неща, но - даскалски съвет - скочете му на езика и не просто го чувствайте, вдъхновявайте и т.н.

А тези хора могат наистина, освен да ви учат да пишете, да ви научат и да четете.

Емилия Дворянова: Това е първото нещо. Аз смятам, че най-голямата полза от курсовете по творческо писане е, че те оттам, някои от тях, започват да се докосват и да четат книги. Защото изведнъж виждат, че има различни стилове. Ние правим разни упражнения по стил - като се чете оттука, като се чете оттам, че едно нещо може да бъде разказано по петнадесет различни начина, на различни, така да се каже, стилистически нива. И някак си това им светва някаква лампа, и понякога някои от тях започват малко от малко да четат. Това е страхотен стимул. Да тръгнеш да пишеш, пък и някой ако те поведе за ръчичка и ти каже абе, я виж сега тука и тука, можеш да започнеш да четеш. Това е най-доброто, което може да се случи вследствие на такива курсове.

Другото нещо. Ние имаме забранени думи. Примерно думата луна е забранена.

Албена Хранова: Защо?

Емилия Дворянова: Ами защо? - защото се злоупотребява с нея.

Пламен Дойнов: Защото е пряко свързана с трепетите на моята душа.

Албена Хранова: Защо се скъсва Евтим Евтимов примерно? Те не са чели Евтим Евтимов и...

Емилия Дворянова: Виж сега, любим поет е примерно Дамян Дамянов...

Албена Хранова: Прочетете всичко, прочетете цялата литература. Прочетете слабите й писатели, силните - ама всичко. За да знаете къде сте. Иначе като нищо ще вземете да повторите някой...

Пламен Дойнов: Не, не си губете времето...

Емилия Дворянова: Наистина не си губете времето. Изключително любим поет е Дамян Дамянов, а сега имах случай, дори ми стана малко така неудобно - след този семестър, защото аз рядко си изпускам, така да се каже, нервите, но ми се случва, и изпаднах в една дълбоко некоректна реч за Недялко Йорданов. А се оказа, че едно момиче просто безумно го обича... И аз не успях да се въздържа и да застана настрани, а теглих една тирада, за която после си казвам: чакай сега, да ме е срам ли или да ликувам, че си го казах... Но това момиче след това не ми дойде в часа. Обидих му “свещена крава”.

Пламен Дойнов: Колеги, аз ви моля сега да се включите. Имате възможност да кажете ваши мнения, да зададете въпроси, свързани с текстовете, които са публикувани, или във връзка с това, което чухте.

Емилия Дворянова: Албена, какви въпроси има зададени там в LiterNet? Ти кога ще ни ги дадеш?

Албена Вачева: Ще ги изпратя и след това ще ги публикуваме заедно с отговорите. Те са много въпроси, но ще ги обединим до няколко само, тъй като голяма част могат да бъдат обобщавани.

Емилия Дворянова: Защото ми е любопитно да видя какво питат тези хора.

Албена Вачева: Съвсем скоро ще ги изпратя. Включително се интересуват от това, дали човек може да бъде професионален писател и да живее само от това, да се издържа само от това.

Пламен Дойнов: Не, не може. В България това не е възможно.

Емилия Дворянова: Не може. Кратък и еднозначен отговор.

Албена Вачева: Също така питат дали писателите, известните писатели у нас, имат хора, които се занимават с промоцирането им, PR-агенти, както се казва напоследък.

Емилия Дворянова: Литературни агенти?! Не...

Албена Хранова: Имат си лични критици. Всеки писател си има хабилитирано лице да го интерпретира и да пише за него.

Пламен Дойнов: Чак специална агенция, която да се грижи за отделни писатели, не ми е известно да има, но около отделни писатели има хора, които извършват PR-услуги и това е факт. Но няма така класически случаи...

Емилия Дворянова: В България го няма това нещо по много простата причина, и тя може много лесно да бъде обяснена, че това е въпрос на пазар. Пазарът е толкова малък, че не остава процент за литературен агент. В Америка, в други страни, където има много хора - четящи - това е нормална работа, писателите задължително си имат литературни агенти, защото той извършва определена работа, която...

Пламен Дойнов: В България обаче има писателски PR. Не бива да се лъжем. Но той не е свързан с пазарни причини. Причините са други. Няма обяснение за това например защо автор като Любомир Левчев е популяризиран от вестник “Дневен Труд”. Няма обяснение за това, няма пазарно обяснение. Обяснението е някакво друго. Но той е любим автор на “Труд”.

Същевременно излизат книги, около които се провеждат PR-акции. Това също е факт. Най-често това не са книги от български автори, това са предимно преводни книги, за които съответното издателство отделя средства за PR, за да може книгата да се продава. Има го и това. Колкото и да е малък пазарът, все пак някакви пари се намират за реклама, било то за популяризиране на книги или за рекламиране на авторски образи.

Албена Вачева: Всъщност една от идеите за дебютиращи автори в този проект беше да се даде публичност на авторите; те да бъдат забелязани по някакъв начин от критиката и от читателите.

Пламен Дойнов: Да, разбира се. Петър Чухов записва там нещо... Имаш ли да ни кажеш нещо?

Албена Хранова: Да чуем студентите какво ще кажат, защото те са важна част от семинара...

Пламен Дойнов: Аз лично предпочитам по-широкото определение автор, а не писател, защото смятам, че има доста нехудожествени жанрове, които също изискват своето майсторство и които, за съжаление, в България се неглижират. Особено журналистическата професия се смята едва ли не за обслужваща професия, което е много обидно и жалко. Разбира се, вина за това имат и много от самите журналисти, които са направили така, че да се гледа по този начин на тази професия. Но аз смятам, че и в България има журналистически пера, които са изключително умели и ценни. По тези причини смятам, че би било добре да говорим не за писатели, а за автори, а когато говорим за творческо писане, да го мислим в по-широки граници. В този смисъл школите по творческо писане се нуждаят не само от занимания с художествени текстове, но и от работа с други текстове.

Емилия Дворянова: Отворено писмо до някое министерство например...

Пламен Дойнов: Да... Да можеш да напишеш репортаж за определено събитие и всякакви такива жанрове, които също са въпрос на писателско майсторство в прекия смисъл на думата.

Имате ли някакви въпроси?

Албена Вачева: Аз като преподавател в друг университет, се интересувам от това какво мислят студентите за всичко това. Дали самите те имат нужда да се научат да се изразяват писмено и има ли какво да научат. При нас, тъй като често даваме курсови работи, студентите не знаят как да направят този писмен текст, на какви изисквания да отговорят, когато пишат една курсова работа. И ние понякога ги учим как да правят това в часове, които не са за творческо писане или - за културата на писането изобщо. Как се чете критически, как се пише критически - с всичко, което произхожда от това.

Накратко - първият ми въпрос: Смятате ли, че имате нужда да се научите да се изразявате писмено? И вторият, свързан с предишния: Мислите ли, че в университета има място такъв тип преподаване? Тоест, разширявам въпроса, както го направи Пламен - към научаването на критическо писане.

Студентка: Аз смятам, че има нужда от такива курсове, в такъв смисъл, да напишеш един текст, когато ти зададат какво да напишеш - в курса, или когато възникне ситуация да се напише нещо по принцип. А пък специално за нашата програма бих казала, че ни насочват към по-свободно мислене, към въпросната свобода, за която стана въпрос. Да прескочим цензурата, в смисъл - да преодолеем собствените си задръжки. И това, което преди, в училище, са ни набивали в главите.

Петър Чухов: Аз искам да попитам става ли въпрос там за разликите между творческо писане и академично писане. Не се ли различава творческото от академичното писане?

Емилия Дворянова: О, абсолютно си прав. Значи, когато вляза в час по есе, аз говоря право противоположните неща. Искам полярно противоположната точка от хората, които пишат есе, от това, което пишат, когато си влязат в курсовете по творческо писане. Абсолютно си прав, аз съм напълно съгласна. Там ги уча на правила, на логика, на съждения... Наистина, там мога да ги уча. И ги бия през пръстите. Значи тука си сгрешил, това не си направил...

Албена Хранова: Къде ти е аргументът?

Емилия Дворянова: Къде ти е аргументът, да. Там всъщност е много ясно и подредено. Там знаеш точно на какво трябва да ги научиш и трябва да ги накараш някак си да сложат ред в мислите си. Първо, да получат мисли отнякъде, и, второ, да ги подредят.

Пламен Дойнов: И в двата вида писане, Емилия, трябва да има ред в мислите.

Емилия Дворянова: А, не. При творческото писане е абсолютно различно; различен е и подходът, и това, на което поне аз обръщам внимание и акцентирам, това, което ги подтиквам да направят. И в крайна сметка се получават съвършено различни неща, буквално противоположни неща...

Пламен Дойнов: Което се дължи на различния жанр. То е ясно. Жанровете са различни, но писането винаги е боравене с езика, винаги е подреждане на изречения...

Емилия Дворянова: Да, пак с езика, но е съвсем друго... По друг начин се борави, други, различни неща търсиш в творческото писане и в есето. В известен смисъл на тях им пречи - когато тръгнат да пишат творчески текст, ужасно им пречи логиката. Трябва да им избиеш логиката от главите. Когато тръгнат да пишат есе, академично есе, няма я логиката, нищо няма, вероятно - заради творческото писане. И се получава един много странен парадокс.

Пламен Дойнов: Не знам, не знам. Такова разграничение мен ме притеснява.

Емилия Дворянова: Удобно е разграничението...

Пламен Дойнов: Аз не случайно започнах с това, че има избор на теми и жанрове. Ясно е, че преподаването се моделира спрямо жанровете, които преподаваш. Въпросът е обаче, че и в двата случая има боравене с език, но към езика се подхожда от различни ситуации, в които се изпълняват различни задачи.

Емилия Дворянова: Да, именно.

Пламен Дойнов: Но писането е едно. То не е...

Емилия Дворянова: Абе едно, едно, ама не е едно...

Пламен Дойнов: И в двата случая винаги им казвам забравете чувствата си. И при творческото писане, и при академичното - това е - освободи въображението си, извикай всичките си знания. Това са едни и същи съвети и при двата вида писане.

Албена Хранова: Мога ли да попитам нещо младите хора? Вие познавате ли този проект всъщност? Чели ли сте ги тези съчинения на писателите?

Пламен Дойнов: Мисля, че не.

Емилия Дворянова: Предполагам, че не.

Албена Хранова: Искам в такъв случай да ви попитам: Какво е общуването през монитора, какво е общуването в клас? Как стои езикът в бакалавърски клас по творческо писане и как стои пред монитора? Когато примерно вие задавате някакви въпроси, когато те са зад екрана, когато не им гледате очите...

Пламен Дойнов: Някаква пълна анонимност всъщност, да.

Албена Хранова: Задавам глупашки и старчески въпроси по отношение на интернет, защото за мен това е една дълбоко нееротична медия.

Албена Вачева: Известно е мнението на Албена Хранова по този въпрос и това е един разговор, който ние водим много отдавна.

Албена Хранова: Е, да, но... В смисъл - имате ли някакъв проблем? При положение, че няма никакъв проблем публикуването в интернет. Значи, взимаме едно магаре и го публикуваме в интернет всеки миг... Всеки може да го направи. В този смисъл - как вие градите някаква йерархичност спрямо себе си и вътре в себе си чрез това нещо. Защото не е въпросът в посещенията. Аз и технологията не я познавам много на това чудовище, но доколкото знам, хората се хвалят, че някой ги е “посетил”. Ама, извинете, то някой може да държи реч и в Хайд Парк. Ако преброиш всички минувачи, които преминават покрай него и си заминават, или които са сбъркали точно в този момент да минат през парка, той ще има най-страшната публика на света. А там специално доста милиони се разхождат, доколкото знам.

Та, кажете ми за това. Как се пише в интернет? Как се чувства човек-писател в интернет? Как се чувства млад?

Емилия Дворянова: Ей сега ще ви донеса по едно листче да го напишете...

Албена Вачева: Какви сложни въпроси...

Пламен Дойнов: Ама това е много сложен въпрос, който ти задаваш.

Емилия Дворянова: Виж сега, ако питаш нас как се чувстваме млади, може и да ти отговорим.

Албена Хранова: Освен това, аз съм казала, че и пари да ми дават, не се връщам в младостта.

Албена Вачева: Като се връщам на проекта на LiterNet, искам да кажа, че авторите имат свои страници, на които има техните имейл-адреси. Това е чудесно, защото човек може да си каже: защо да не попитам, защо да не пиша, защо да не комуникирам. Комуникацията е много по-директна и много по-бърза. На друг писател, на когото си си купил книгата и ти е харесала, да му търсиш координати, да му се обадиш, за да го попиташ нещо - това е сложен процес и се налага преодоляване на някакво вътрешно чувство, предизвикано от срещата по този начин с авторитет. В интернет се общува много бързо, много лесно, много динамично и точно този тип бариери не стоят и комуникацията може да бъде бърза, ако питаш това.

Албена Хранова: Ама то това е проблемът...

Албена Вачева: Защо казваш млад човек? Много хора четат в интернет, те са на различна възраст...

Албена Хранова: Защото питам за техните сетива... Аз съм на 44 години и изобщо не твърдя, че дъщеря ми и аз усещаме света и медиите по един и същи начин. Така че на мен ми е интересно как стои текстът във вашата глава, написаният от вас текст. Къде го мечтаете този текст - в сърцето на любимия, в интернет, под одобрителния поглед на свиреп дърт критик? Как виждате успешността, как виждате медиалността на текста?

Пламен Дойнов: Да, това е важно уточнение на въпроса...

Албена Хранова: Интернет е друга словесна култура, в която словото е, за мой ужас, не чак толкова важен компонент, с изключение, разбира се, на подобни сайтове. И най-вече на вашия собствен сайт - това е професионална работа, аз на това много държа и го отбелязвам.

Албена Вачева: Тука мога да благодаря само за оценката на един професионалист...

Пламен Дойнов: Ще отговори ли някой от вас?

Емилия Дворянова: Не, въобще за мене LiterNet не е... Някак си това е списание, което аз обаче не го възприемам като в интернет. Поне за мене. Аз като отворя списанието, има неща, които аз искам да прочета, ако мога си ги разпечатвам, защото ненавиждам четенето от екран, защото знам, че четенето от екран ми съсипва половината от четенето. Ако мога, разпечатвам ги. Но там има важни неща, важни текстове, много неща... И поради тази причина аз въобще не го възприемам като интернет-пространство поради тази причина. Иначе да тръгнеш да бродиш в интернет...

Албена Вачева: Това е една от идеите - това да е едно специализирано място. Всичко онова, което могат да направят професионалисти, които гарантират с имената си за това, което правят. Цял редакторски екип, има визия, носи отговорността за това, което се случва, има политика, подбират се текстовете, които се публикуват там. И в този смисъл прилича по някакъв начин на хартиено, но не само. Защото това е много голямо пространство, което може да поеме много текстове, много рубрики, насища се непрекъснато. Например списанието LiterNet - започва в началото на месеца и се насища до края на месеца. И това е едно време, в което много текстове влизат вътре в един брой на т.нар. виртуално списание. Хартиеното човек може да си го представи - излиза веднъж, какво има вътре между двете корици - това е. А виртуалното списание се насища непрекъснато - това е едно живо пространство. И се случва непрекъснато всеки ден и всеки час на денонощието, защото Георги Чобанов публикува до среднощ, общо взето.

Но аз тук искам да попитам нещо друго. Петър Чухов е автор, който публикува в LiterNet. Не само в LiterNet, но и в други литературни сайтове. Той как вижда своите неща, публикувани в LiterNet? Аз мисля, че той е от авторите, които сами са решили да публикуват там. Каква може да бъде мотивацията на един автор като него, който се чете и на хартия?

Пламен Дойнов: Ако можеш, през призмата на темата ни за творческото писане да отговориш обаче.

Петър Чухов: Аз си отбелязах много неща, с две-три думи обаче ще отговоря. За мене интернет е много важна медия за комуникация с хора. Получаваш много добра обратна връзка. Първо, че чрез LiterNet съм получил връзката с двама писатели, които са по-неутвърдени, така да го кажа, от мене. Единият е Владислав Христов, който след това започна да публикува доста интересни неща. Той ми беше изпращал на два-три пъти свои неща чрез този адрес, който е на моята страница там, а другият човек е Ясен Калайджиев, той често ми изпраща свои неща.

За мен това е важното - човек да поддържа някаква връзка със свои читатели, а не само общуването да е едностранно, ако едностранчивостта е общуване. А да види как тези хора, възприемайки го като желан образец на писане, биха искали той да им помогне до някаква степен да си изградят собствен стил.

Аз участвам в един сайт за хайку. Това е една работилница, в която всеки месец се задава определена ключова дума - той е на английски, защото сайтът е американски - и се пише хайку по тези думи като участват около сто човека. Публикуват се анонимно нещата, които са написани и всеки гласува за всеки. След това има класиране. Това е страшно полезно - да видиш как те оценяват хора от целия свят на практика, които владеят английски.

Мисля, че това е още един показател как всъщност хора могат сами да си организират курс по творческо писане, без някой от тях да е ментор, а взаимно да се провокират и оценяват произведенията.

За много неща се говори, но аз мисля, че малко се наблегна на тази техническа и прагматична страна на писането. Аз бих започнал от вдъхновението. Мисля, че един курс по творческо писане много добре би могъл да помогне на авторите да намерят начини за провокиране на тяхното вдъхновение.

Участвах в един курс на Британския съвет тук, с английски поети, за това, как да се създадат учители по творческо писане, и то главно за хора с по-специален социален статус, като затворници, деца в неравностойно положение и т.н. Споменавам този курс, защото става дума за това, че вдъхновението може да се провокира по много различни начини - чрез спомени, чрез снимки, музика, всякакви стимулиращи го фактори. Много е важно човек да може да ползва такива стимули, защото вдъхновението не е нещо, което човек може да стои и да го чака. Едно ходене сред природата, пак давам пример с автори на хайку, които си организират специални излети сред природата с цел да пишат - например пролетта - те отиват в планината и започват да пишат. Или отиват на някакво определено място, което в техните очи е място със специфична енергия - храм или нещо подобно, и това по някакъв начин събужда тяхната творческа енергия. Според мен един курс по творческо писане трябва да покаже различни начини и стимули на вдъхновението.

Другото нещо, което е важно, според мен, е как действа един курс по творческо писане. Самият той стимулира писането. Спомням си, че някъде през първата половина на века в заводите на Форд са искали да проверят дали ще се повиши производителността на труда, ако поставят лампи на някои от хората. Сложили лампи и отчитат на тази група и на друга група съответно. Повишава се производителността на групата с лампите, но се повишава и на другите. Изводът, който е направен, е, че вниманието, което се оказва на тези работници, всъщност повишава тяхната производителност на труда. Мисля, че така е и с курса по творческо писане - той е стимул за писане от страна на участниците в него. Това, че един човек, когото те считат за някакъв, дори да не е образец, а човек, който е знаещ, който е някакъв тип авторитет, им обръща внимание, че те ще представят своите творби на неговата оценка, това несъмнено би стимулирало тези хора да пишат.

Освен това важно според мене е, тука Емилия мисля, че каза, как се опитва да им въздейства спрямо предварително изградените нагласи за литературата - Дамян Дамянов, Евтим Евтимов и т.н. За мене е много важно отношението на водещия курса по творческо писане към предварително изградените нагласи и вкус. Не е много добре да се отнася прекалено скептично или агресивно към тези нагласи, дори и да не ги счита за удачни. По-скоро косвено, показвайки други образци и създавайки други нагласи, би трябвало да се въздейства.

Емилия Дворянова: Прав си, прав. Аз само веднъж си изпуснах нервите. Иначе не ги изпускам...

Петър Чухов: Да, разбира се...Освен това, в дадения случай - проектът на LiterNet - много важно нещо е, че е преодолян субективизмът. В LiterNet човек може да види 5 или 6 гледни точки за творческото писане. Защото когато един преподавател води творческото писане, той несъмнено е субективен - той налага своите вкусове, колкото и да се стреми да е обективен и т.н. За да се изгради по-широк спектър от перспективи на дадените млади автори, които посещават такъв курс, е добре те да получат различни гледни точки, да бъдат под различно влияние. А не само от един авторитет. Мисля, че това е една от силните страни на този проект, че се дават алтернативи и не само алтернативи, а и възможност всеки да види, че има различни истини, а не само една истина за писането.

И последно - понеже се говори и за реализацията на продукта. Според мене в курса по творческо писане трябва да се има предвид интенцията за създаване на един текст. Реализацията му в публичното пространство - това също е важно. Защото някой път има противоречие между това, което се създава, и възможността той да зазвучи в публичното пространство.

Емилия Дворянова: Интернет изпълнява ли тази функция? Ето, аз написвам нещо и просто го слагам там. Чувството за публикуваност, за видимост дава ли се?

Албена Вачева: Но това не е просто “слагане там”...

Емилия Дворянова: Нямам предвид LiterNet - там е ясно. Това е списание.

Албена Вачева: Да, ти си права - има блогове, има други места, където можеш да се самопубликуваш или да си “качиш” текста, както се казва.

Емилия Дворянова: Да, има други места, където всеки може... Например отиваш в някакъв сайт, там си сложили снимки...

Пламен Дойнов: Биха могли във форум да публикуват.

Албена Вачева: Смисълът е да се публикува на място, което е много посещавано и ти е ясно, че професионалисти посещават това място - по простата причина, че и те публикуват там. Това вече дава гаранция на този, който иска да публикува, че ще бъде забелязан. Тука искам да допълня това, което каза Петър Чухов.

Идеята на екипа, който реализира този проект, е да се направи електронен сборник с 10-те номинирани от различните жанрове художествени текста. Получилите първа награда ще бъдат преведени и на английски език и тук вече осъвместяваме инициативата си със списание Erunsmagazine, което е канадско списание, ако е коректна такава локализация за интернет пространството, което държи българска култура да намира място при тях. Това се дължи и на традиционните отношения между двете списания, изграждани във времето. Всяка година се представя в един техен брой това, което е публикувано в LiterNet през изминалата година.

И така - очакваме журито да каже думата си и да посочи авторите, които ще бъдат отличени в края на месец май и се надявам наистина от цялата инициатива да произлязат едни хубави текстове. Както и да бъдат забелязани. Защото миналата година например авторът, който спечели ежегодния съвместен конкурс между LiterNet и Erunsmagazine за кратка проза, е едно момиче, Росица Борковски, което в момента живее в Египет и което е посещавало курс по творческо писане и в резултат на него тя е написала разказа, който изпрати. Сега, разбрах, и във Франция има номинация за друг свой разказ. Споменавам я като пример, защото тя е тръгнала от школа по творческо писане и е отличена в интернет издание, което е пример за осъвместяване на тези две неща, за които говорим днес. Това е било мястото, където тя е получила куража да изпрати свои текстове. Тя е споделяла - и тука Петър Чухов също го отбеляза - за ролята на авторитета. Но не само авторитетът на този, който води, е важен. Да, авторитетът е безспорен, но и другите, които са като тебе...

Емилия Дворянова: О, да, това е много важно, да. Изключително важно е това...

Албена Вачева: ...другите чуват и обсъждат това, което ти си написал. Да чуеш как се възприема твоя текст на едно място, на което текстът все още е в лабораторни условия, все още е в процеса на работа.

Пламен Дойнов: Колеги, има ли още някой, който иска да вземе думата?

На финала аз искам само да кажа, че през лятото към Департамент Нова българистика ще се проведе Лятна школа по творческо писане, която ще продължи една седмица. Онези от вас, които имат интерес, ще имат възможност да посетят тази школа.

Днешният ни разговор нямаше за цел да проблематизира подразбиращия се иначе отговор на въпроса има ли смисъл от преподаването на творческо писане. Смятам, че всички, които сме тук, сме се съгласили около тази констатация, а по-скоро да се дискутира около нагласите и моделите при преподаването на творческо писане. А иначе - конкретното преподаване на конкретното творческо писане, разбира се, има своите измерения - както свързани с фигурата на преподавателя, така и с общността на онези, които са се съгласили да посещават такива курсове.

Благодаря ви и до нови срещи.

БЕЛЕЖКИ

1. Виж повече за инициативата на Електронно списание и издателство LiterNet, както и за текстовете на Емилия Дворянова, Теодора Димова, Кристин Димитрова, Алек Попов, Георги Господинов и Пламен Дойнов на страницата на проекта: https://liternet.bg/ebook/virtualni/content.htm (бел. ред. - А. В.). [обратно]

2. Пълния запис на дискусията “Естествен роман” - седем години и осем езика по-късно”, провела се в рамките на проекта “Нобелирани и други” с ръководител Димитър Камбуров, вж. в Електронно списание LiterNet, 25.04.2006, № 4 (77) <https://liternet.bg/publish2/anonim/ggospodinov.htm> (02.06.2006). [обратно]

3. Повече по този въпрос вж. Дворянова (2005) и Кирова (2005) (бел. на ред. - А. В.). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Кирова 2005: Кирова, Милена. Филологическите врап,че-та. (Интервю на Марин Бодаков). // Култура, 2005, № 30 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2380/human.htm> (02.06.2006).

Дворянова 2005: Дворянова, Емилия. Маниите произвеждат неграмотност (Интервю на Марин Бодаков). // Култура, 2005, № 27 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2377/dvorian.htm> (02.06.2006).

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.06.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006