Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕСТЕСТВЕН РОМАН - СЕДЕМ ГОДИНИ И ОСЕМ ЕЗИКА ПО-КЪСНО

 

Модератор: Димитър Камбуров

Участници: Албена Хранова (пропонент), Дарин Тенев (опонент), Мари Врина (преводач), Бойко Пенчев, Мария Калинова.

Място: Център за култура и дебати "Червената къща"
Дата: 13 април 2006 г.

 

Димитър Камбуров: Скъпи гости, колеги и приятели,

Много се радвам да ви видя на втория литературен салон "Нобелирани и други". След първия, който беше посветен на Елфриде Йелинек и на нейния роман "Пианистката", днес преминаваме в другата посока, в това, което се съдържа във втората част на заглавието на Салона. Става дума за един текст, който ви е безкрайно добре познат и известен; става дума за "Естествен роман" на Георги Господинов. Книга, която седем години по-късно и осем езика също по-късно като да промени своето присъствие, и то на добро, и в собственото ни културно пространство. Така че моята надежда е днес е да говорим за това не само какво значи този роман - дали той е добър или лош, в какво го харесваме и в какво не, а също и да говорим за това по какъв начин гледната ни точка към този роман беше променена и продължава да се променя от начина, по който той бива приеман, от приема, който му се оказва зад граница.

Между десета и единадесета страница на моята книга, на моето копие, което ми е подарено от Георги Господинов, не знам дали добре виждате, но тук има една мушица. Тази мушица, разбира се, не е подставена, тя се е случила тука; нещо като инкарнация и посвещение на един текст, който действително е посветен на това - до голяма степен на начина, по който можем да мислим света отвъд нашите високи помисли и желания. Един роман, който със сигурност обръща внимание на долницата отвъд собствената ни долница; на долницата отвъд човешкото. И в този смисъл очевидно се занимава с проблем, който идва от Фуко сигурно, но на който Фуко може би не е обърнал достатъчно внимание. Проблемът за това какво отвъд лудницата, отвъд болницата, отвъд затвора остава като че ли непроверено като маргинален дискурс. И този роман, романът на Георги Господинов, е като че ли един от възможните приноси в тази посока. Принос около отходността, отделянето, отделителната ни система и връзката, разбира се, на това отделяне със смъртта. Преводите, пише Бенямин, ако са повече от препредаване, възникват тогава, когато в последващия си живот една творба е достигнала епохата на своята слава. Следователно те не толкова са в служба на творбата, колкото дължат съществуването си на нея, в тях животът на оригинала постига своя постоянно обновяващ се, най-късен и пълен цъфтеж, оригиналът се променя. И аз на това място искам да ви представя вече гостите на нашия салон. Очевидно ще говорим за това, по какъв начин оригиналът се променя, по какъв начин този текст е постигнал своята зрелост и слава. Ще започна с Мари Врина, която е преводачка на романа на френски и е общо взето емисар на българската литература във френскоезичния свят. Много съм й благодарен за нейното присъствие тук. До мен е Албена Хранова, която ще играе ролята на пропонента. Ще видим до каква степен тя ще се вживее в нея. До нея пък е Мария Калинова, студентка от магистърска програма Литературознание, която вече е работила върху текста. Впрочем пропуснах да отбележа, че и Албена Хранова е автор на книга, посветена на творчеството на Господинов, не конкретно на Естествен роман. Продължавам с опонента, с Дарин Тенев, литературовед, мой колега и наскоро завърнал се от чужбина, както виждате, опитвам се да удържам тази външна гледна точка и това е една от причините да го поканя за ролята на опонент. И Бойко Пенчев, доколкото ми е известно, първият читател на този роман и в някакъв смисъл негов литературен кръстник. Той, така да се каже, го е потупал и му е казал, че може да върви напред. Та това е нашата група от коментиращи романа хора. За мен, още веднъж искам да подчертая нещо, което казах първия път, и което очевидно не се изпълни бог знае колко добре, това че намерението ми е да не се затваряме в някакъв гилдиен език, в някаква експертна терминологична високомерност, а да се опитваме, доколкото ни е по силите, да свалим гарда на езика си. Още повече, че става дума за един роман, в който очевидно става дума за това, говори за това как езикът разпасва колана си и, така да се каже, му отпуска края. Това може да се приеме и като мой първи цитат към книгата. А сега по молба на автора, който също присъства тук, разбира се, това е Георги Господинов, той иска да каже няколко думи.

Георги Господинов: Бог ми е свидетел, и Димитър Камбуров ще потвърди, че се дърпах да правим изобщо това нещо, камо ли да участвам в него. Но Джими каза, че ако аз се дърпам, това е знак, че много държа на тази книга, че още не съм се отделил от нея и така много егоцентрично подхождам към всичко. Така че по-добре да го направим, по-добре е да участвам. Все пак реших да остана сред публиката и затова още в началото искам да кажа няколко думи. Да изразя притеснението си и да ви помоля вие пък да не се притеснявате за сметка на това. Нека аз бъда човекът, който най-много се притеснява тази вечер, така че вие да сте свободни да стане наистина разговор върху романа, върху това, което се е случило с него. Това първо. Второ, да благодаря на хората, които се съгласиха да говорят около този роман. И трето, така като си мислех, понеже в поканата на Джими романът е описан много суперлативно - това е нарочно, за да се създаде едно кобно чувство и да има агресия (смее се) - най-популярният, най-превежданият, най-награждаваният... Не, това не е най-награждаваният роман. Той има само една награда като ръкопис. Не е най-превежданият роман в българската литература със сигурност. И като се замислих, всъщност това е първата му премиера, седем години по-късно. Затова се радвам някак си, че ето тука имаме възможност за тази премиера. Всъщност това е почит към хората, благодарение на които романът излезе на чужди езици. Благодаря специално на Мари Врина, която прави всичко и това ще стане ясно скоро и за много други нови български писатели, изобщо за българската литература. Но някак си тази вечер, как да кажа, е вечер и на хората, които превеждат българска литература навън. Това е нищожна работа, никой не си изкарва парите и авторитета, и ордените с превод на българска литература, но въпреки всичко някакви хора го правят и аз искам да благодаря на всичките преводачи на романа. Това исках да кажа. Аз ще се оттегля и, разбира се, мога да отговарям по-нататък на въпроси, мога да се включвам, но засега съм полуотсъстващ. Благодаря ви и ... спокойно се карайте.

Димитър Камбуров: Всъщност аз много настоявах на това Георги Господинов да седне между нас и да бъде един от авторите, които да коментират този вече отчужден, на седем години и осем превода, текст, но той не иска да си признае, че авторът е мъртъв и е напълно прав, разбира се. Това е вече доста остаряла метафора, ние сме достатъчно наясно с това. Все пак аз искам да започна с една малко може би смущаваща аналогия. На мен ми струва, че ситуацията, в която се намираме днес, наистина седем години по-късно, малко напомня ситуация от преди сто и колко години, сто и двадесет и пет години, ситуация около Вазов и около Под игото. Набързо казано - става дума за това, че след първите, доста спонтанни отзиви, медийни отзиви, по отношение на романа на Вазов на родна територия, той много бързо бива преведен на чужди езици и в момента, в който започва да се разраства неговата слава във външен план, се появяват вече и сериозните изследвания на този роман и те са по-скоро тежки и унищожителни. Става дума за Балджиев и Миларов, известен сюжет. Аналогията е очевидно свързана с това, че, поне от моя гледна точка, казвам го директно и пряко, на мен тези седем години и осем езика ми се случиха като някакво проглеждане за ценността и качеството на романа, т.е. той някак си, като добро вино или сирене, все повече и повече нараства откъм качество.

На мен ми се иска все повече да поставим въпроса дали и по какъв начин неговата предварително успешна формула се оказва все по-успешна; дали това, че го гледаме вече през погледа на един външен читател, повишава неговата тежест, неговото присъствие тука или, напротив, има някакви други, вътрешни причини, някаква идея за носталгия и съзнание за отминалостта на онова, за което той говори, което ни позволява да го мислим и да го ценим все повече, а може би и да се съпротивляваме на него. Така или иначе за мене една от дилемите, които бихме могли да обсъждаме, е въпросът за успешността и качеството, като незадължително синонимни. Успешността на този роман и неговото качество, неговата добра, висока литература като незадължително синонимни.

И сега вече е крайно време да спра аз и да дам думата на пропонента, на защитника на този роман и автор на книга, както вече споменах, посветена на творчеството на Георги Господинов, доцент Албена Хранова.

За хората, които не са били предния път, само две изречения. Едното е, че става дума за един регламент, който се опитваме да спазваме, и това е регламентът, според който има три тура, в които опонентът и пропонентът имат право на изказвания от по пет минути, докато другите участници имат право на по три минути. Това е достатъчно условно, наясно сте с това. Така или иначе по-важно е другото - да говорим на една и съща плоскост в трите тура. Първият тур е посветен на, така да се каже, вътрешните достойнства на романа като художествен текст. Предлагам ви да насочим втория тур към това, което нарекохме "Романът и неговите преводи и езици". За това как неговото битие отвъд родното и границите променят гледната точка. Третата част вече ще бъде свързана с контекстите, в които той се случва, взривява / не взривява, конформистки или пък наистина конфронтационен е този текст; променя ли нещо в нашето мислене за литературата и т.н. Общо взето - за ползите и вредите от "Естествен роман".

И сега вече наистина давам думата на Албена Хранова.

 

І ТУР

Романът като художествен текст

Албена Хранова: Имаше едно, поне в писмото ти до нас, имаше едно предварително условие, така да се каже, да се влиза с цитат в петте минути, които са ни отпуснати. Аз не съм съвсем сигурна, защото знам много цитати от Георги Господинов, с какво точно да започна, но ако ще си говорим за романа като литературна направа, ми се ще да започна с неговото мото № 6 - мотото на шеста глава, което гласи: "Ще ми се някой да каже: този роман е хубав, защото е изтъкан от колебания". И го казвам. Романът е хубав, прави се, че е изтъкан от колебания, но това е абсолютно непоколебим текст. Тоест в него има страхотна вътрешна устойчивост, която обаче не е самоочевидна. Това е роман, който се прави, че се колебае, който се прави, че се олюлява; даже тук, някакъв човек от Брюксел, като писал рецензия (всички рецензии в чужбина са абсолютно положителни), специално рецензията в Le Soir (Bruxelles, 06.03.2002) от човек, подписал се Пиер Мори, нямам представа кой е, вероятно оперативен критик в Le Soir, пише: "Съмненията присъстват и се промъкват в съзнанието на читателя, който често се чуди на кой пиян кораб авторът го люшка".

Сега, на Артур Рембо и "Пияният кораб" моите почитания... Обаче той му е повярвал, но аз не му вярвам за това, че се колебае.

За това, че романът, текстът по-точно, да не сме и много доверчиви към жанра му, е вътрешно монолитен, страхотно балансиран и едновременно с това - правещ се, че обхожда полетата на текстовостта, които наистина обхожда по един майсторски, хитър - в най-добрия смисъл на думата, начин. Не ми се говори като във втори клас, но все пак. Този текст успява да събере по един много четивен начин, отгоре на всичко, всякакви пластове на езика, на които по традиция в училище им викаме високи и ниски в литературата. Отдавна такова нещо няма, ако трябва да сме точни.

Аз като студентка бях снобка и много презирах жълтата литература и популярната - това беше преди двадесет години - и с потрес прочетох Бахтин, и по-точно - редовете, в които става дума за проблеми на поетиката на Достоевски. Той продължава и цитира някакви руски критици, много преди него самия, които са напипали абсолютно жълтата му техника на велик роман, какъвто е романът "Идиот". Преразказан, "Идиот" на Достоевски изглежда така: Един асоциален до степен на възвишеност човек, внезапно получаване на наследство, изключително фатална и много екстравагантна жена, умиране от любов и други такива изключително наистина жълти сюжетни хватки. И едновременно с това "Идиот" е много висока литература.

За Георги Господинов това вече е заварено положение. Той знае, че има високо и ниско в литературата, знае, че и читателят знае това, и едновременно с това успява да му събере по един доста непротиворечив начин тези неща. В романа има развод. Всичките критици на този роман, говоря за чуждите (не за българската критика, която много добре се е произнасяла за "Естествен роман", много задълбочени са дори първите рецензии за него), за да спечели читателя, непрекъснато обяснява, че вътре има развод. Този развод тези хора са го направили на... Развод, жена му бременна от друг, на този герой душата му се къса, ето - пиян кораб...

Димитър Камбуров: Не... "Автор на нейната бременност" - нещо, което обожават всички рецензенти в чужбина.

Албена Хранова: Не се обръща внимание например на факта, че, извинете, но ние сме се развеждали, развеждаме се и ще се развеждаме, както се казва, и никой разведен човек не е чак толкова скапан, колкото е героят на този роман. Вервайте ми, не е чак толкова страшно. Хората цигарите отказват, та сега един развод! Тоест, има някаква прекомерност на драмата. Ами не е там романът, разбира се. Разводът е само едната от неговите истории. Само че другите са по-невидими. Докато разводът е сюжет, и то всички знаем, че това е сюжет, който може да хване читателя на лична драма - до читателя на Дерида - всеки се интересува от разводите. Едновременно с това в него има като снежинки някакви съвсем други истории, които обаче не са толкова сюжетно пълни, не са толкова сюжетно плътни, не могат толкова ясно да бъдат преразказани. Така че романът нагнетява и прави разрухата на един човек от много неща, но ако читателят пожелае, може да забележи само най-сюжетното от тях - именно това, че някакъв човек се развежда. Другите обаче са не по-малко мощни, не по-малко властни, само че не са преразказващи се.

Едновременно с това романът владее високата култура без никакъв проблем, но с едно уточнение. Пак един от критиците тук е написал, че авторът е много високо компетентен по въпросите на античността1. Да споменаваш Платон, Анаксагор, Хераклит, тук античниците могат много сериозно да се разплачат за компетентността на Георги Господинов в тяхната област.

Георги Господинов е страхотен читател. В този смисъл и най-високият философски текст на него му действа чувствено; той се интересува от чувствеността на нещо, изразено с думи. В този смисъл той владее не снобско-елитарно (снобско казвам в най-добър смисъл - всеки трябва да бъде малко сноб, когато става дума за култура), а владее, играе си с четивното на високата култура. И там, където тя не е особено четивна, той я прави четивна. Мога да дам много цитати, не само от "Естествен роман", но и от лириката му. Така че в четивните пластове на високото, в ниското, сензационното, развода, в личната история и т.н. се крие силата на въздействието на този роман. Въздействие, което е немаловажно. Така че Георги Господинов има страхотна вина пред потомството и особено пред следващото поколение с този текст, защото той успя да подведе много хора, за което е виновен. И аз, макар че тука съм му пропонент, протагонист и въобще - защитник (не кокетнича в момента), той наистина успя да измами много народ затова, че писането е природно явление. И това имаше последствия - че писането е естествено, че писането е нещо такова, както да ядеш, да спиш, да правиш секс - и пишеш. Че в писането има някаква физиология. Това не е само защото текстът се казва "Естествен роман".

Тази подвеждаща лекота да пишем, да изразяваме себе си, е много характерно подвеждане за него. И в този смисъл двама от големите на 90-те - Ани Илков и Георги Господинов - имаха коренно различно отношение към, така да се каже, призивността към писане. С това ще завърша и тези си минути - Ани Илков мрачно и безкрайно талантливо каза - аз ще го перифразирам, и двамата ще ги перифразирам малко хулигански за по-голяма чуваемост - "момчета и момичета, езикът е ужасно нещо. Езикът е бездна, езикът има мрачен блясък - единство на екстаза и глаголицата, аз с думи мога всичко, в него няма радост, в него има мрачен екстаз - жени и чудовища, така че тази работа не е за всеки. И аз дори, Ани Илков, ще млъкна". Ани престана да прави такава лирика. Докато Георги Господинов общо взето каза: "ама не, това е естествено нещо, всеки трябва да изрази себе си". Дори стихотворението "Нямо тяло" от "Писма до Гаустин", общо взето - той не може да изпита сексуален интерес към съответната девойка лирическа героиня, ако тя не изрази себе си. И ето ви отново играта с културата - тази ловкост на телата, тази девственост в езика... Общо взето, девствеността в езика на него му е отвратителна и безинтересна. И ще завърша с цитат, но този път от "Писма до Гаустин": "Само тя да се разкаже, казва текстът, без езика няма тяло/ без езика - нямо тяло/ важно е ухото само/ тази мида на страстта". Страхотен текст, според мен. Изрично в това стихотворение, и аз изрично го пропуснах, се казва: "кой ти иска тук Батай/ Анаис Нин Фуко Буковски/ само тя да се разкаже". Тоест - изказът е природен, изказът е нещо, което всеки трябва да направи, а това внушение имаше социални последствия. Георги Господинов успя да повлияе на много хора и да ги убеди, че писането е природа.

Димитър Камбуров: Благодаря на Албена Хранова. Само искам да обърна внимание на това, че действително в западните рецензии наистина много се поставя акцент върху това, което бихме могли да наречем чувствено-материалната страна на текста, историята, която е действително много трогателна и тъжна според тези критици. За тях някак има самосъзнателен момент на качване на коня на постмодерното, за да се очовечи той, да се подкара в една посока на постмодернизъм с човешко лице и те непрестанно настояват на това, че ценността на романа не е в неговата постмодерна игривост, а е в онова, което бихме могли да наречем трогателно, докосващо ни, напипващо някакви наши много фини струни. От друга страна обаче, това, което Албена каза за естествеността. Всъщност Георги Господинов никъде и на никакво място не е настоявал на каквато и да било естественост на писането. Напротив - прочутият цитат за разпасания в тоалетната език, за това, че той му отпуска края и развързва колана, със сигурност означава, че става дума за една високо семиотична ситуация, дори тогава, когато става дума за клозети, мухи и прочие. Така че - очевидно е - аз поне не мисля, че някой се е подвел по логиката на естествеността, че става дума за една непрестанна игра между абсолютната изкуственост на романа и претенцията за някаква естественост, която успява да остане; да бъде някакъв остатък отвъд тази изкуственост.

Да видим в каква посока ще тръгне опонентът на този текст Дарин Тенев.

Дарин Тенев: И аз ще започна с един цитат от романа, който е значещ за моята роля тази вечер. Цитатът е много кратък и е от първото изречение от първата глава на романа: "Разделяме се". И ние сега ще се разделим донякъде с гледната точка на пропонента доц. Албена Хранова. Но няма да се разделим от самото начало, преди това ще изразим едно дълбоко съгласие, че става въпрос за един много монолитен роман, за един роман, който е изключително устойчив, който не се колебае. Романът разказва една история без никакви провали, без никакви неуспехи, независимо че казва обратното и това е историята на една раздяла, на един развод и, по-точно, защото това все още не е точно, разказва историята на болката и проблемите на единствения главен герой, който говори в първо лице. През цялото време гледната точка остава една и съща - и това е гледната точка на героя. Дори в редките случаи, когато първоличното повествувание минава в трето лице (случва се веднъж), гледната точка остава същата - това, което в наратологията се нарича фокализация, и на практика читателят не го усеща. И именно тази гледна точка свързва безпроблемно всичко в романа, като го превръща в материал за, в до голяма степен, достоверен психологически профил на този страдащ герой, за когото би могло да се твърди, че например страда от меланхолия, ако приемем, че усещаната от него загуба няма като свой обект загубата на конкретната жена, с която се разделя или развежда. Основание за това приемане ни дава самият текст. Тоест, можем да кажем, че "Естествен роман" е психологически роман.

Ако приемем тази гледна точка, то явно е, че основният сюжет, подчертаван от всички иначе положителни рецензии, за развода, не е просто една от историите, и тук вече се разделяме с пропонента, за да заема съответното си място на опонент, а е основната история. Когато пропонентът каза, че другите истории не са толкова плътни, ние, напротив, можем да отговорим, че те са изключително плътни, именно затова, защото ги запълва не друго, а тази основна история. И това става включително с намесата на повествователя. Ще дам няколко примера. Всички си спомняте как се появяват - така от никъде - разговори за клозетите или, както става ясно - с една по-подходяща дума - за кенефите; на два пъти се появяват такива разговори - единствено диалог, без нищо друго. Обаче се появява тази шеста глава, която е увенчана от цитата за колебанията и обяснява какво е станало: "Снощи се напиха с тримата приятели, които му помогнаха да се пренесе в квартирата. Цяла вечер приказваха за кенефи. Той самият тикаше разговора натам. Така беше най-добре за всички". Така беше най-добре, защото иначе - за развода.

За мухите. На 93 страница на второто издание се появява следният пасаж: "Е, добре, има още една основателна причина, поради която съзерцавам мухите, задълбавам в клозета и в цялата естествена история. Една натрапчива причина, една друга муха..." и прочие, и прочие... Виждате, всички тези уж разпиляващи се, уж разрояващи се истории са здраво държани от един психологически сюжет, който трябва да открои по-ясно страданията. Разбира се, че страданията са по жената, която загубва, за нещо по-дълбоко. Затова може да се говори за меланхолия. Значи, можем да кажем, че има една такава монолитност на разказването, но освен това има една такава монолитност на стила. Пропонентът каза, че имало всякакви пластове на езика, обаче и най-беглият прочит на романа ще покаже, че става въпрос за един основен стил, който бихме могли да видим като разговорен стил, който се характеризира със съответните частици - "де", "ми", "хм" и прочие - могат да се приведат много цитати. Той до такава степен е единен за целия роман, че дори когато романът трябва ясно да се оразличи от себе си, да покаже един метаразказ или да се обговаря, както е в случая с "Бележка на редактора", която се появява като обособена част, дори тази бележка е пълна с разговорни изрази. Аз смея да твърдя, че цялата естественост на романа идва именно от включването на подобни разговорни изрази и употребата на този, да го наречем условно така, полуразговорен стил. И дали ще се говори за Фуко или за клозетите, човек веднага си представя групичка от хора в кафене или някакво място за сядане близо до университета или близо до някакво такова академично място, където действително тези неща се виждат и се чуват. Смесване на стилове всъщност няма.

Вземайки предвид този разговорен стил, можем да твърдим, че тук става въпрос за един опит за реализъм. Опит за изразяване на нещата така, както се случват, както се говорят. Освен за стил, тука става въпрос, разбира се, и за ситуации - например от 90-те и това ни дава основание да мислим, че "Естествен роман" е реалистичен роман. Той е представител на течението реализъм в литературата. Така че имаме един реалистичен психологически роман.

Защо това може да е лошо за романа? Защото романът постоянно сякаш иска да бъде нещо друго и точно тук не успява. Той иска да покаже някакви разпилявания, но техниката, която заявява - на невъзможност да се разкаже история, разказите да се разпиляват - не е много успешна, доколкото не може да бъде убедителна. И това, което беше казано от пропонента, е в полза на моята теза. Има обаче и допълнителен проблем - че никоя всъщност от тези, можем условно да ги наречем, постмодерни техники, не е нито особено нова, нито особено изненадваща. Романът не изненадва с нищо, той не предлага никаква новост. И освен това не предлага добре усвоено старо, доколкото се опитва да го скрие. Благодаря.

Димитър Камбуров: Благодаря на опонента. Изведнъж установихме, че всъщност един роман да е психологически, реалистичен и да си играе с разговорен стил е нещо, което е достатъчно основание за това той да бъде нападнат и действително може би е така, особено пред вид това, което беше заявено, претенцията за нещо друго. Въпросът е дали има такава претенция. Във всеки случай само това мога да си позволя, пак като човек, който е чел тези рецензии от чуждите медии, там е много любопитно как част от рецензентите се връзват на идеята за голямото страдание. Другите много се възхищават от това, колко всъщност е овладяна скръбта на въпросния герой. Даже има такива обобщения за това, че всъщност по този начин Георги Господинов и неговият роман задават една нова тоналност, която преодолява разплаканите военни политици и любовници на 80-те години. Не знам кого се има предвид. Сигурно се досещате и вие, както и аз, някои от текстовете на 80-те години. Но така или иначе става дума за нещо, което е много интересно, за мен поне е много интересно. Тази единност на гледната точка аз не бих я свел просто до това, че има единен дискурс. По скоро ми струва, аз поне бих го нарекъл емоционална памет или пък чувствения опит на тази книга. Действително там има някакво такова събиране. Според мене това е една от основните причини тя да бъде толкова много харесвана. Но сега давам вече думата на Мари Врина, която много се забавляваше с думите на опонента и сигурно сега ще ни каже защо.

Мари Врина: Първо бих искала все пак да уточня нещо, защото беше много интересно за мен, тъй като вие знаете традиционната подозрителност на френската критическа мисъл, особено литературна, към всичко американско. Защото за французите всичко ново е френско, разбира се. И понеже ставаше дума за понятието постмодернизъм, то абсолютно го няма, отсъства като понятие във френските рецензии, във френско езичните рецензии. Това понятие аз го чух и го прочетох за първи път в България. Във Франция не. Не, така е. Не се смея. И сега виждам, порових се в интернет и виждам, че полека започва да се пише. Но наистина, може би, първо, заради това, че първите постмодерни романи бяха американски, второ, защото във Франция до 80-те години новият роман беше владеещо движение. Поради куп причини наистина постмодерното не присъства много в нашата мисъл. Аз сега чета какво е това постмодернизъм с голямо закъснение, но това, което ми е интересно е, че не го назовават. Второто нещо, което исках да кажа, е защо наистина всички говорят за развода. По една проста причина. Всички тези рецензии не са излезли в нещо като "Култура" или като "Литературен вестник" в чужбина. Не са излезли в тясно специализирани литературни и културни списания или вестници. Това са ежедневници и списания, и целта, разбира се, не е критика за критици и за професионалисти, това е критика, за да се промотира романът и да се купува. Което значи, че наистина трябва на първо място все пак да се покаже каква е водещата нишка, защото обикновеният читател ще се позагуби в лабиринта на "Естествен роман".

Това са според мен важни неща, защото обясняват донякъде духа на тези рецензии. Това, което се изтъква, е ерудицията. Това е в първата рецензия, която Албена имаше предвид, където наистина се казва, че не само че е формално новатор, но Господинов съвсем очевидно има и солидна класическа култура, особено гръцка. Това, което изпъква, е новаторството в романа, че много брилянтно е написан, един дори казва, че това е машина за истории, машина, която произвежда истории. Всички обаче споменават нещо, което може би е сходно с идеята на Албена, че Георги е подвел всички с това, че писането е нещо природно. Те всички говорят за това, че романът е и тъжен, и забавен, но като че ли излъчва едно удоволствие, което се предава на читателя, и всички казват накрая "просто с огромно удоволствие го прочетохме".

Димитър Камбуров: Благодаря Ви. Това е един от основните въпроси, който, струва ми се, терзаеше критиката в началото, когато романът излезе - до каква степен той е новаторски. И в тази страна, тъй като постмодерно беше доста модна дума и преводните текстове бяха добре приети, това беше един от проблемите - дали всъщност този текст е дотам новаторски и първата реакция беше като че ли да се видят някакви повърхностни разпознавания. Тези разпознавания, за мен беше удивително, че изключително рядко се появяват в западните рецензии. Нямам обяснение за това. Но имената на Пол Остър и Итало Калвино се появяват цифром и словом по един път. Това е - два пъти. Докато навремето, когато го обсъждахме този роман, се чудехме в края на краищата какво прави Жоро. Дали той изнамира, измисля някаква пост-, постмодерна техника, в която използва наличните вече постмодерни инструментариуми и прави от тях нещо друго, нещо допълнително ги деавтоматизира, отстранява или каквото там прави, или пък става дума за това, че той измисля наново тези техники, които вече са известни и това беше голямото колебание, което ни държеше доста дълго време в незнание как да го оценим. Дали като гениален в своята способност да измисля това, които вече се е случило в своята постмодерна инвенция, или пък - напротив - отиващ още една крачка нататък и даващ възможност да го видим като новатор в този радикален отказ от новаторство.

Сега искам да дам думата на Бойко Пенчев, първия читател на романа, и да видим дали той ще се прикачи към страната на пропонента или на опонента.

Бойко Пенчев: Като че ли аз наистина бях първият читател на романа, сега се сещам. Но тук няма да разказвам спомени, а по-скоро ще заема позицията на литературния историк. Лошото на литературния историк е, че той не диалогизира, той казва. Моето изказване ще бъде в жанра научна бележка с примерно заглавие "Някои наблюдения върху историята на понятието естествен в творчеството на Георги Господинов".

Тъй като аз подозирам, че в нашата дискусия тук ние непрекъснато ще засилваме романа ту към постмодернизма, ту към психологическия роман, ту към не-знам-си-какво, аз все пак настоявам върху това, че този роман успява да предложи една много успешна своя метатекстуална формула. И може да има и други много добри автори на 90-те години и в началото на новото хилядолетие, но като че ли никой от тях не е успял, освен текст да създаде и такъв формуличен метатекст, който заглавието "Естествен роман" носи. И в този смисъл ми се струва, че е редно да го четем в тази перспектива - какво значи естествен. Както опонента и пропонента, аз също съм се приготвил да прочета нещо от романа, но ще го прочета не от книгата, а от друго място.

Както често се случва в живота, всичко започва от "Литературен вестник"... Април месец някъде, годината е 1995, около 4 години преди появата на романа. Ние имаме възможността тогава да прочетем литературоведска статия на младия учен Георги Господинов, озаглавена "Теменугите ни. Из естествената история на българската литература". И самото начало на статията е един епиграф, и епиграфът гласи: "Естествената история не е нищо друго, освен назоваване на видимото. Оттук произтича нейната очевидна простота и това нейно поведение, което отдалеч изглежда наивно. В такава степен то е просто и наложено от очевидностите на нещата." И, естествено, бележка под линия: Мешел Фуко. Думите и нещата. Стр. еди-коя-си". Всъщност това е същият епиграф, който ще срещнем и в началото на "Естествен роман", само с тази разлика, че там е подписан като "Един модерен французин". Но епиграфът е абсолютно същият.

Това, което твърдя е, че интересът на Георги Господинов към естественото датира далеч преди "Естествен роман" - някак си го предхожда. Той се разгръща, този интерес, в съвсем други сюжети, в сюжета например на, така да се каже, важната за ранния Господинов разправа с Яворов, дистанциране от Яворов, която става именно през този естествено-научен прочит на стихотворението "Теменуги".

Имам още какво да кажа, но по регламент ще се придържам към трите си минути. Ако трябва да бъда честен, аз прочетох регламента, след като вече си бях намислил какво ще кажа, но дори и да беше обратното, може би пак щях да кажа същото. Това, което ще кажа при следващия кръг е, че всъщност думата естествен и щастливата формула "Естествен роман" се ражда в резултат на една грешка в българския превод на "Думите и нещата". Тоест - най-случайната възможна случайност - грешката.

За разлика от опонента и пропонента, които говорят във високия маниер на академичното изказване, което винаги има свой пролог, своя експозиция, кулминация и поанта, аз ще следвам модела на масовата култура и ще прекъсвам на най-интересното място.

Димитър Камбуров: Добре. Аз няма да разводнявам тази ситуация. Давам думата на Мария Калинова, да видим тя какво ще каже в тази вече очертаваща се конфигурация.

Мария Калинова: Аз може би трябва да засиля романа в някаква посока, както каза Бойко Пенчев. И ми се иска да го засиля към романтизма - където образцов роман е този, който е естествен роман, природния роман, хибридния роман, който снема границите между жанровете. И ми се струва, че в "Естествен роман" има такова снемане на границите между жанровете, което доста спомага да се разчупи монолитността, за която говори Дарин Тенев. Според мен има монолитност, но тя не се дължи на външната фабула и да се възстановява външната фабула, за която говори Господинов през Флобер, ми се струва неважно за самия текст. Романовото, не знам дали трябва изобщо да говоря с този език, но той самият е най-лесен в момента, е изтласкано от различни жанрове. И това е постоянен маниер. От диалога, фрагмента, даже сценарий за филм, есето, поезията, някакви афоризми, пародия на съответните жанрове. Бележките, каквато е бележката на редактора, списъците на удоволствията, т.е. имаме един отказ да се конструира жанр. Това донякъде го свързвам не с постмодерно запълване на някаква матрица, т.е. да се направи колаж, или пък с някакво идейно малокръвие, а с една надстройка, пригодност точно на инструментариум към естественото, органичното, природното, т.е. хибридният жанр, жанровата хетероглосност е единственият начин, по който може да се говори за естественото, органичното, което е важно за романа. В крайна сметка полагането на жанровете един до друг в тази колажираност, фасетъчност, не играе роля само на уеднаквяване на гледните точки, а и препраща към отричане на тази външна фабула, т.е. отричане на романовата взаимовръзка. И препращане към една друга, удържаща целостта на романа, точка и тя е точката на безразличието, т.е. не уеднаквяване, омонолитяване на романа имаме, а безразличие, тая жанровата безразличност всъщност ни препраща към една доста сериозна тема в романа за безразличието, там, където нито хората се смеят, нито хората плачат. Тази трета върволица, за която му се говори на Господинов, която е точката на безразличието. И тук има един доста сериозен, социален момент в романа и това е социалната критика на съвремието, изобщо на времето, където безразличието не е видяно като дзенуване, а като вцепененост, социална вцепененост. Кризата на икономиката в България, също и социалната критика върху тази криза, също е важен момент за мен върху романа и по този начин се сработват две от големите противоположности - едната е градскостта, градската тематика, социалното, социалният дух и, от друга страна - високата култура, живият опит на интелектуализма, виртуозността и изобщо мисленето.

Димитър Камбуров: Добре. Само да ви прочета този цитат. Той е наистина знаменит и знаменателен:

Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се. Но там има и трета върволица, която вече не плаче и не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори (Естествен роман, 1).

В края на краищата, така да се каже, плачещата печели, защото тази третата се оказва доста тъжна. Това е доста интересен прочит, който Мария е направила, но със сигурност тука, поне в началото, не става дума за индиферентност или за безразличие. Става дума за тъга, за овладяната скръб, за която преди малко говорихме.

Аз мисля да затворя първия кръг на нашата дискусия и да я отворим в тази посока, която ми се струва актуална. Гледната точка осем езика по-късно и седем години по-късно. Гледната точка, която би могла да ни накара да помислим за това какво ни се е случило на нас и какво се е случило с текста като променящ се оригинал, променящ се от критиките, променящ се от преводите, променящ се от живота си в публичното, в културното пространство.

Давам думата и очаквам нетърпеливата Албена Хранова.

 

ІІ ТУР

Романът и неговите преводи и езици

Албена Хранова: Това как дадено критическо око, дадено читателско око чете един текст, разбира се, че се променя във времето. В този смисъл са ми много интересни критическите изменения; три от тях току-що се случиха на базата на някакви -изми.

Още тогава, още първата оперативна критика на романа го разпознава като постмодерен текст. Самият край на 90-те години, първото издание на романа е през 1999 година, много настоява на постмодернизма. На задната корица на второто издание има много добра критическа подборка от рецензии върху романа. Ще цитирам например Митко Новков във вестник "Култура": "Можем да определим "Естествен роман" като екзистенциален постмодерен роман". Изобщо, постмодерното е парола някаква за разпознаване на текста.

Преди малко моят достоен опонент каза, че романът не бил постмодерен, а бил реалистичен и психологически. И с двете играе. Както играе и с постмодернизма и затова лъже Георги Господинов. И в този смисъл аз сега ще го разобличавам.

Самото подслушване, което можем да наречем акустично отражение на действителността, е ужасно важна фигура. Според този текст разказвачът много обича да подслушва. Той подслушва женски диалози в кафенето, подслушва какво ли не. Изобщо: важно е ухото, само тази мида на страстта - в някакъв смисъл тука получава много по-буквалния си израз. Но той не иска да е автор. Той иска да е, така да се каже, акустично отразяващ действителността човек. Да, играе си човекът на реалист и още как; много кадърно си играе на реалист.

На психология също си играе много кадърно; на психологически роман. Дарин Тенев каза, че имало само един субект и само една история. Разбира се, че е така. Значи тази история се проиграва азово, третолично, едва ли не вокативно, на това може би му се викаше полуразговорност преди малко, т.е. тази история се проиграва на всички равнища, на които може да се проиграе. На всички равнища на граматиката и на категорията лице в нея - от Аз до Той и т.н. Хипостази на едно и същото, които "Естествен роман" без никаква умора наслагва. И този повтор е абсолютно търсен.

Реалистичен е, постмодерен е по техниките си, психологически е... Едно време на това му викаха противоречие между метод и мироглед. Критиката, която трябва да обясни защо един буржоазен писател все пак трябва да се учи в комунистическото училище, обясняваше това с противоречие между метода и мирогледа. Значи, той има един метод и друг мироглед и това се отнася за Вазов, Елин Пелин, Йовков и за много други български писатели, според критиката до 1970-те - 1980-те години.

Да не говорим за това, че през този роман освен това, така да се каже, може да се говори и за романтизма. Мария Калинова направи много добра забежка и натам. Тоест - този роман издържа всякакви -изми върху себе си. От постмодернизма го е страх, та две не вижда.

Градинарят, една от хипостазите, от философстващите хипостази на този Аз, е полудял от страх от постмодернизма, не от нещо друго. Не може да се каже, че това е лош роман, понеже той си е казал, градинарят си казва, точно тогава изпитах, при развода си, при люлеещия се стол, котките - цялата работа е отново вътре - Тогава, точно тогава изпитах странното чувство, че всичко това съм го чел някъде. Ставащото с мен беше от някакъв лош роман и аз го бях чел. Играе, включително и с аксиологията. Това нещо е един лош роман и аз ще го разкажа още веднъж. Това с развода, котките, отчаянието и т.н. Ето сега градинарят как умира от страх: А какво ще стане, ако думите се разроят, избутат нещата, напуснат ги най-сетне, както пчелата майка напуска кошера с рояка си.

Отлепването на означаващите е формула на постмодернизма. Това е формула на difference, който беше страшно заразителен през 90-те години. Автономията на думите от нещата - това беше опиянението на езика като такъв. Езикът - автономен, самостоятелен властник, имащ голямата власт над човека и способен да го изрази:

А какво ще стане, ако думите се разроят, избутат нещата, напуснат ги най-сетне, както пчелата майка напуска кошера с рояка си. Ами ще вземат сами със себе си да си играят, да се претеглят едни други. В едното блюдо ще има топузи и в другото топузи, т.е. теглилки, думи, както щете. И двете блюда ще викат ние сме мрени, ние сме кисели ябълки, ние сме зрял боб. И никой няма да успее да ги раздели, нито да каже кое какво е.

С други думи - постмодерният "Естествен роман" формулира много ясно своя ужас от отлепването на означаващото, от автономността на езика, от разпасването на думите. И градинарят до такава степен е полудял от тази работа от страх, че пише писма до ООН на тема страшната заплаха, голямата катастрофа. Истинският апокалипсис идва от разделянето.

Димитър Камбуров: Въпросът е защо се доверяваме на автентичността на градинаря, след като на толкова други неща не се доверяваме?

Албена Хранова: Аз от началото разправям, че той не е автентичен и че в него няма нищо естествено. Всичко това се про-игра-ва. И се проиграва по един доста майсторски начин, до такава степен, че някои хора наистина се излъгват. Прелъстяват се, в което няма нищо лошо - и аз съм се прелъстила от този текст - ето, аз съм негов пропонент.

Само една забележка. Значи, казахте, Дарин, че нямало много стилове, а само един стил. Ами разбира се, че има един стил. Никой не е казал, че има много стилове. Това е запазената марка Георги Господинов - то се разпознава абсолютно. В българските стилове, така да се каже, разказваческите техники на Георги Господинов се разпознават. Аз имах предвид, че в него се играе с много видове, с много пластове на културата, означени като висок и нисък, не със стилове, означени като висок и нисък. Това са съвсем различни неща. Точно един запомнящ се стил; разговорността е само една от чертите му. Хладен роман като "Случаят Джем" на Вера Мутафчиева е направен изцяло с техники на разговорността, а е много хладен.

Много може да се говори за -измите около този роман. Също така може да се говори за това дали е роман. Мария Калинова много добре формулира това, че романът отказва да конструира жанр. Той върти всякакви жанрове, отказвайки да се идентифицира с който и да е от тях. Един съвет към най-младата част от тази публика - като видите жанрово име да стои в заглавието на нещо, имате всички основания да се съмнявате, че става дума за този жанр. Например Джовани Бокачо написал роман. През ХІV век той е написал един от първите европейски романи; освен "Декамерон", той е написал един роман, който се казва "Елегия за Мадона Фиамета". И въобще не е елегия, разбира се, ами е роман. "Епопея на забравените" не е епопея, уверявам всички. Епопеи са "Илиада" и "Одисея", "Махабхарата", "Рамаяна", "Калевала" - това са епопеи. "Епопея на забравените" е нещо друго по жанр. Тоест - като четем "Естествен роман" трябва да имаме абсолютната въпросителна дали това е роман. Едновременно с това той създаде образец на някаква съвременна романова техника и на това също доста хора му повярваха. И също имаше недобри последици дълбоката вяра в Георги Господинов. Той много майсторски връзва всякакви работи и в този смисъл може лесно да излъже хората.

Димитър Камбуров: Всъщност наскоро наистина се разрази такъв спор около това какво е романът и едната страна много настояваше на това, че роман е всичко онова, което има 100 000 думи в себе си, примерно, най-общо казано, и може би Георги Господинов трябва да бъде разпознат като един от виновниците за това нещо - за това разрояване на значенията на романа.

Да чуем сега Дарин Тенев в неговата втора опозиция.

Дарин Тенев: В нашия исторически момент, ако критиката е възможна, ако въобще някога е била възможна - нещо в което трябва да се съмняваме - моята критика едва сега ще започне да става явна. Моят втори цитат е по второто издание, страница 21, и е само част от изречение. Частта е "Началата са дадени..."

Началата, примерно -измите. Най-големият ми проблем, след като приех неразумно да бъда опонент, беше как да се преборя със собственото си харесване на романа. Но всъщност и този проблем не е кой знае колко голям, защото романът се харесва, ако се позамислим, защото предлага една схема от разпознаваеми елементи. Купчина от -изми, които могат да бъдат видени вътре. В този смисъл харесването му не е признак на вкус, а изразява навик; ние сме свикнали с някакви неща. Свикнали сме с романтизъм, реализъм, психологизъм, постмодернизъм. Говорим за тях и ги харесваме, когато ги разпознаем някъде.

Какво става, когато романът попадне зад граница? Хората продължават да разпознават. Примерно във френските рецензии: Жан-Клод Перие е, ако не се лъжа, авторът, изважда Фуко, Жорж Перек и Бекет. В много от англоезичните рецензии се появява Селинджър, появява се на едно място Ричард Бъртън с "Анатомия на меланхолията", появява се също Флобер... Любопитно е, как една сръбска рецензия говори как младите автори в сръбската проза също, само че Георги Господинов по-така. Или пък Катя Митова, която преподава в Чикагския университет, в англоезична рецензия говори за Фернандо Песоа и Дон ДеЛило. Всеки разпознава онова, което знае и включително онова, което не знае, както видяхме от рецензията, която възхвалява, както видяхме, дълбоките познания по антична култура. Тоест - и това е важно да го кажем - единственият плюс на романа е, че позволява на литераторите да повторят готовите си клишета за постмодернизъм, за 90-те, за, както направих аз в началото съвсем умишлено, реализъм, психологизъм и прочие. В някакъв смисъл, доколкото оставя да се хареса, доколкото самият роман се оставя да бъде харесван, това е един предмодерен роман, който разчита на това, че заради това, че е харесван, ще е добър.

Защо предмодерен? - защото модерността прави невъзможна категорията вкус и качеството хубав. Така провокацията на книгата, доколкото има провокация, е една псевдопровокация. Благодаря.

Димитър Камбуров: Значи, това е предмодерен роман. Това е последното. Това беше с цел да бъде разгневен пропонента, но преди да му дадем думата, нека видим как започва да нараства напрежението с Мари Врина.

Мари Врина: Аз тук едва ли имам нещо интересно да ви кажа, тъй като не съм много в свои води. Първо, защото, какво става с романа, след като е преминал границите, вие знаете по-добре от мене. Второ, трябва много скромно и откровено да ви кажа, че всъщност дали романът е постмодерен, предмодерен, модерен или дали е реалистичен и дали не е, не ме интересува много-много.

Аз съм плод, може би и жертва, на структурализма, хайде да говорим пак на -изъм, и на наратологията на Жанет, Тодоров... Така съм била възпитана преди 20 години. И в този смисъл мен ме интересува всичко онова, което Албена казваше преди за това как функционира наистина една творба. Да я анализирам, да разбирам защо ме вълнува, защо не ме вълнува, как функционира. Етикетите след това не са моето.

Димитър Камбуров: Благодаря. Бойко, ще продължиш, сега вече дойде мигът за разкриването на тайната.

Бойко Пенчев: Да. Макар че аз започнах да се заслушвам в това, което казват опонентът, пропонентът и Мария, и моята монологичност малко се разколебава. Всъщност последното, казано от Дарин, за предмодерния роман, не ми е чак толкова чуждо. Не ми звучи толкова странно, защото ако се вгледаме в, така да се каже, утопичния план на повествованието, на повествователния модус на Георги Господинов, ако се вгледаме в естественото не просто като в хладно понятие, а като в някакъв комплекс от представи, които са, включително, сетивни, ще видим, че той препраща директно към едно предмодерно състояние на сливане между думите и нещата. И това е описано всъщност от Фуко - оттам, откъдето Георги Господинов е почерпил своите цитати. В романа присъства първият цитат, с който започва и статията "Тъгите ни".

Аз обаче ще продължа, за да изясня тази посока - за това съблазняване на Георги Господинов от думата естествен, първоначално естествена история, по-късно естествен роман, при това думата история се появява непрекъснато в романа, което е част от този метатекстов пласт, така силно работещ. В статията има втори цитат от "Думите и нещата" на Фуко; там ние сме призовани, Фуко ни призовава, да си припомним какво е съдържала естествената история на четириногите на някой си Джонстън, писана в средата на ХVІІ век. Въпросната глава от "Думите и нещата" описва именно прехода между два типа наука или говорене за природата и по-точно - за живите същества в нея. Два типа зоология - по-стара и по-нова:

За всяко описвано от него животно, Джонстън представя, и то на едно и също ниво, описание на неговата анатомия и на начините, по които може да бъде хванато; алегоричната му употреба и начините, по които се размножава; областите, които обитава и двореца на неговите легенди; храната му и най-добрия начин за неговото приготовляване в сос.2

Този цитат, разбира се, напомня за прословутата китайска енциклопедия на Борхес, също така важен източник, но за мен е важно, че тук, в това изречение, Георги Господинов вече слепва естествената история като назоваване на видимото. Това беше казано в епиграфа, то е казано и в романа, същият епиграф, който стои в началото на романа - назоваваме видимото. От друга страна, естествената история като възможност за едно хетероскопично гледане, едно гледане, което описва не само предмета, но и легендите, свързани с него. Според мен въпросният цитат много добре разкрива основния наративен похват вътре в романа: едно и също нещо да се представя в един тон, може би стилово монолитно, но с превключвания, да се представя като различни истории. Това е друга дума от метаезика на романа, това е фасетъчното гледане, при което реалността се разпада на множество истории. Както въпросното животно, така и ние трябва да покажем и него, и легендите за него, и начина за приготвянето му със сос.

Само че това не е естествената история на Джонстън. Този приведен от Господинов и припомнен от мен много характерен, емблематичен, бих казал вкусен пасаж, препраща към книгата на Алдрованди "История на змиите и драконите" (1640), която е представител на по-старата школа в тези науки и е точно обратното на онова, което се конституира като естествена история в средата на ХVІІ век и чийто първи локомотив е въпросният Джонстън. Това е за мен щастливата грешка. Проверявал съм няколко превода, които са единодушни, че наистина става дума за Алдрованди. Самата логика на текста го подсказва. Но представете си, ако смяната на подлога е само в българския и тази грешка я нямаше, може би нямаше да има и това обрастване на думата естествен с толкова значения и асоциации. Нямаше да се роди този георгигосподиновски метод на естествения роман.

Димитър Камбуров: Аз искам да ви припомня едно раздвояване, един спор около това какво прави литературата в модерната епоха - с две думи казано. Значи, според едната гледна точка литературата се занимава с това да събира, както вече беше казано, думите и нещата, да запълва бездната между различните езици и светове. И това е общо взето една гледна точка, която от една критична перспектива е преценена като мистификация - тя създава определена идея за истина, която не е такава. Тя е положена под знака на символа. И това е една по-скоро ранномодерна и дори предмодерна гледна точка. Поне нейната тяга е по-скоро регресивна, по-скоро назад - към някакво събиране на загубения рай, да кажем. Другата гледна точка е тази, която през цялото време се опитва да покаже всички връзки, напасвания, огледалности, прилепвания между думите и нещата като фалшив ефект. И в този смисъл тя се занимава с критика, тя се занимава с демистификация. Общо взето, превръща литературата в един от основните инструменти за това да демонстрира една модерност, която има съзнанието за собствените си разпади, за собствените си фрагментации. Очевидно тук се оформя един спор, който бихме могли да продължим, ако той се окаже интересен - интерпретирането на този роман като предмодерен или, напротив, като постмодерен. И очаквам възможни реакции. Със сигурност, от страна на Албена ще има такива.

Преди това искам да дам думата на Мария, ако тя иска да се включи в този разговор.

Мария Калинова: Дарин беше казал преди малко, че романът всъщност не прави нищо ново, той обема в себе си разни -изми, които са лесно разпознаваеми и вече харесани, и когато биват припознати от читателя, естествено, те са и преповторно харесани. Мисля, че единствено в литературата откриването на топлата вода или на колелото е ценност. Как трябва да се види това откриване на топлата вода - т.е. самостоятелното стигане до една крайна точка със собствения си, личен опит, собственото си творчество?

Самият роман не можем да го видим откъснат от останалите творби на Господинов, защото той е много отворен към другите му текстове и те постоянно нахлуват. Те са един опит, чрез който се пренаправя и преоткрива топлата вода. Въпросът е как се прави, с какви налични средства разполага този роман, за да открие -измите например. Езикът за мен е това как. Затова той е новаторски, защото преди "Естествен роман" българският език като че ли не разполага с подобен език, който е абсолютно без задръжки и е толкова пластичен. За мен появата на романа бележи една пластичност, която абсолютно срива границите между поетично, наративно, пародийно и т.н. Изобщо езикът е начин на живеене в този текст. Самото говорене е подобно на това, както говоренето в "Хиляда и една нощ" е живот. И се оказва твърде смъртоносна проява мълчанието. Не че го няма мълчанието, мисля, че този роман умее да мълчи, но той по-скоро стиска през зъби някаква истина, която държи до края скрита и през зъби процежда някакво говорене, което всъщност е продължаване на живота, на времето. Справяне с времето.

Това може да се види и посредством два паралела, които се правят вътре в самия текст. Единият е на двамата Господиновци, които се явяват: единият Господинов, който пише, редакторът, и другият Господинов - махалото, този, който е свързан с времето.

Вторият много важен субект в този роман, от друга страна, е този изкукуригал градинар, който прави език, естествен език, чрез цветя и т.н. и паралелът, който се прави с Линей, който също използва цветята, но за да отмерва времето. Тук отново има това раздвояване - от една страна, езикът, от друга - времето. Този език е начин на живеене.

Димитър Камбуров: Аз все пак се питам, защото наистина професионалният дискурс малко започна да излиза на преден план, дали значителна част от нас няма да се съгласят около това, че любовта или харесването на този текст е свързано с някаква негова способност да прелъстява. И тази прелъстителност бихме могли да я видим и като вътрешната форма на поведение на този текст. Той се държи като любовник, като текст-любовник, който колкото повече прави все същото, толкова по-добре. В този смисъл като че ли той е началният проблем, проблемът за успешността на онова, което правиш и го правиш добре, и знаеш какво правиш и по-добре да не правиш други неща, да не поемаш прекомерни рискове в други посоки, а напротив - да настояваш на това, което аз наричам чувствена памет, други биха могли да го наричат по друг начин. Да настояваш върху онова, което е по-скоро в посоката на носталгията, на връщането назад, отколкото на някакво настояще или бъдеще и това би могло да бъде някаква изключително успешна стратегия. Тоест - тази овладяност на мене ми се струва, че отива отвъд всякакви -изми, отвъд всичко онова, което беше стоварено като тежка артилерия на агресията евентуално срещу романа.

Да преминем към последния тур. Надявам се той да бъде малко по-събран, защото усещам желание от страна на публиката да се включи в този разговор. Да се опитаме действително да поговорим за контекстите на романа, за това как той се случва или пък не се случва вече, дали сме уморени от него - за такива неща.

Давам думата на Албена Хранова.

 

ІІІ ТУР

"Естествен роман" и неговите контексти

Албена Хранова: Аз няма да говоря за предмодерния роман и ще кажа защо няма да говоря. Защото напоследък твърде много, включително и на базата на защитени дисертации, думи като предмодерност, постмодерност, контрамодерност, модерност, се товарят с някакви оценъчности, имат някакъв оценъчен смисъл. Доколкото разбрах, да си предмодерен е лошо, защото... така опонентът го каза. Друг е въпросът, че предмодерното и постмодерното, както много отдавна е известно, си приличат по едно нещо: предмодерното още не е постигнало йерархичности, вертикали, а пък постмодерното ги рути, опитва се да ги маха и да слага нещата едно до друго, в хоризонтала. В този смисъл дали дамаскинарите са постмодернисти, защото са от тази гледна точка, или Георги Господинов е предмодерен, на мен ми е все тая, така че няма да го правя на въпрос.

За контекстите, за харесването, за това, че в текста няма нищо ново... Ами това е номерът включително и на някои важни неща. Умберто Еко има една блестяща статия върху филма "Казабланка". Оказва се, че във филма "Казабланка", който е абсолютно, както се казва, култов филм, който е етап в киното, европейското, няма нищо ново. Филмът "Казабланка" е компендиум от мощни клишета, които, точно защото са мощни и са клишета, точно затова и в някакъв смисъл казват - без особена преградност между себе си и този, който ги възприема.

В този смисъл аз наричам Георги Господинов добър лъжец, с всички кавички около думата лъжец - в крайна сметка това е централната работа на всеки писател. Освен всички игри с -измите, с всички игри с модерности, предмодерности, изповедности и т.н., във връзка с контекстите, за мен е много важно това, че той повлия на много хора.

Първо, наистина заглавието "Естествен роман" взето буквално, накара хората да пишат едни работи, които... Аз нямам проблем с това да докажа, че стихотворението "Две хубави очи" е роман. Всеки добър професионалист може да бъде и престъпник в своята област. Съществуват алгоритми, с които ще ви докажа, че "Две хубави очи" е роман и за тази работа ми трябват около три часа. Обаче няма да ви отегчавам. Също така мога да докажа, че "Война и мир" е хайку. Ще намеря трипластовост, ще намеря ритмични структури вътре и ще ви го докажа едно към едно.

В някакъв смисъл Георги Господинов е виновник за най-слабия спор, воден някога на страниците на вестник "Култура", с който одеве се закачи и Димитър Камбуров, а именно спорът що е роман и има ли той почва у нас. И най-вече какво е това роман. Като казвам най-слабият спор не казвам нищо против редакцията на "Култура", който е велик вестник и аз много го обичам, и абсолютно знам, някак си вярвам, че пускайки тези текстове, хората от редакцията искрено са се забавлявали. В този смисъл роман стана престижна марка, роман стана жанра на успеха. Тук в България се проиграва някакъв класицизъм, според който има важни и неважни жанрове, високи и ниски. Романът, поне в англоезичната си версия започва като адски нисък жанр (защото умният човек чете философия, а девойките четат романи примерно, и то тайно от майките си и от гувернантките си). Говоря за модерния роман, който е нещо ниско по принцип. В момента роман е знак за изключително успешна литература. Между другото, едно от нещата, които Георги Господинов направи, Мария на няколко пъти го казва, но тя го казва твърде кротко, е да пробутва лирика на читатели, които никога няма да отворят лирика, защото това са епиграфи на романа, роман от начала, но хайде тук да не се задълбочавам, че много ги обичам тези работи, а сега говорим по друг начин.

Онова, което правеше Георги Господинов, започна да се възприема като някакъв принцип. И това, ако не е формула на успеха, какво е. Да се фолклоризира до такава степен, че всички да почнат включително да вярват на това, че "Естествен роман" е роман или че е еди какъв си -измен и т.н.

Чуждите контексти. Като прочетете рецензиите - от една страна, става страшно приятно да ги прочете човек, защото сега... и аз съм българче, от друга страна - чуждият контекст си е чужд контекст - хората не си дават много литературен зор. Най-хубавото рекламно изречение в чужбина, според мен, принадлежи на един датски вестник и то гласи следното (представяйте си всяко от тия изречения с въпросителни и всяко на отделен ред):

"Скъпи читателю, какво ще кажеш за един български роман?

Какво, не искаш? (Ето и тези са разговорни, вижте сега.)

Ами ако ти кажа, че това е една постмодерна история за писател, който седи и пише книга?

Това май само влошава нещата?

Много жалко, защото това всъщност е един страшно добър роман."

Добра рекламност. От друга страна, това, за което Георги Господинов също излъга много хора - с което започнах и с което ще завърша по законите на елементарната университетска риторика - е, че разказването на личната история е едва ли не наше, човешко задължение. Първо, всеки го може, второ, всеки трябва да го направи.

В този смисъл разказването на лични истории. Да вземем наскоро излезлият сборник "Аз живях социализма", под съставителството на Господинов. Тук можем да проведем отделен разговор върху това дали "Аз живях социализма" примерно с насечеността си на десетилетия - 50-те, 60-те, 70-те, не е реплика към "Естествен роман". Ами тоя роман си има списък на удоволствията през 60-те, списък на удоволствията през 70-те, тези разфасовки на десетилетия не са ли романова техника. И освен това, той наистина издири хора, които могат да пишат - някои от тях си знаят, че могат, други не са подозирали това. В този смисъл сборникът "Аз живях социализма" като разказване на лични истории по непрофесионален начин е блестящ, защото включително е блестящо редактиран и подборката е много добра. Още едно фасетъчно око, този път направено от други хора, но в същата фасетъчна композиция, заявена и в този роман. Едновременно с това, създаването на такава мода (аз четох един сборник с лични истории, в който само една четвърт от хората можеха да пишат), изобщо това разказване на личното е голям майсторлък. Той го прави толкова леко, че хората забравят, че е голям майсторлък и някак си наистина го мислят за природно действие, физиология някаква. Така че - доста влиятелен е. Доста контексти могат да се извадят като последици от "Естествен роман", волни или неволни. В повечето случаи неволни: "Прости му, Боже, той не знае какво прави!" - както пише в Библията.

Димитър Камбуров: Само една забележка за "Казабланка". Все пак "Казабланка" не е филм, който е в стоте на века. Това е филм, който е популярен, ужасно популярен, но той не е изкуство задължително. Така че е малко опасно да се прави сравнение между "Естествен роман" и "Казабланка", поне от моя гледна точка, защото, разбира се, той поставя въпроса за естетическата конфронтация, за естетическия конформизъм, какъвто е случаят например с конформизма на "Казабланка". Така или иначе, давам думата на Дарин за последната му реплика.

Дарин Тенев: Благодаря за последното напомняне. Отново ще кажа, че когато казах, че "Естествен роман" е предмодерен роман, го казах в много конкретен смисъл. Той е предмодерен роман, доколкото се оставя да бъде харесван. Вследствие на нещата, които бяха казани, роман, който се оставя да бъде харесван, който повтаря много неща, какви послания може да дава, какви поуки... И тука неочаквано пропонентът и аз стигаме до една точка, обща точка. И затова цитатът тук е следният, той е от стр. 59 на второто издание: "Ето тук сме съвсем в началото на нашата връзка".

Романът лъже хората. Лъже ги, но според мен ги лъже, подлъгва ги по кофти начин, защото всъщност посланията му, те могат да бъдат две, и са следните: да се тъпче на едно място или да се прави крачка назад. Какво имам предвид? Единият вариант е примерно, да стане популярно подобно разбиране за роман, което, благодаря за примера с "Казабланка", което по подобен начин (аз не знам дали този роман може да бъде четен като някакъв вид пастиш), но значи повтаря някакви неща. Тука трябва да отговоря на Мария, която каза, че в романа има лесно разпознаваеми, вече харесани неща. Не, точно това е идеята. Откакто сме поне в модернизма, всъщност проблемът е друг. Самият факт, че разпознаваме нещата, ни кара да ги харесвам. Те не са били вече харесани, ние може да не харесваме романтизъм, но в момента, в който разпознаем нещо, което знаем, и се радваме. Това е на принципа, на който българи в чужбина започват лесно да харесват чалга. В случая примерът ми е много неудачен, тъй като считам, че този роман все пак е много далеч от подобно ниво. Но значи могат да се повтарят стил, похвати, неща, които вече са използвани и на други места. Могат да се повтарят готови стереотипи. Създаването на стереотипи, според мен, е много опасна работа и да се подлъгваш и да подлъгваш хората, това да ги използваш, е също опасно. Подобни стереотипи са примерно стереотипите за гладните години, значи през 90-те, той не е само стереотип, но това е проблем на стереотипите, че в тях винаги има истина. Стъпка назад може да бъде, значи, хайде да се върнем; щом постмодерното е такова, значи трябва да направим нещо по-добро. Да се върнем да видим какво е било примерно модерно или пък да търсим някакъв генезис, някакъв произход и да потеглим към 80-те, 70-те, 60-те. Това са двете послания. За щастие, и в двата случая такива послания ще работят малко или много срещу романа, доколкото работят отрицателно. Те по негативен път ще изискват ново начало и пренаписване на нещата. И тук трябва да спомена, че според мен, това, което е направено и в "И други истории", и в "Писма до Гаустин" е именно тази крачка. По негативен път романът е оттласкал своя автор и го е заставил да пренапише нещата. И там вече са се случили други неща, които ретроспективно поставят и самия роман в една различна позиция. Благодаря.

Димитър Камбуров: Благодаря на Дарин. Всъщност, наистина, как познаваме, че една книга е хубава? Едно от нещата, които бихме могли да кажем за този роман е, че той има минимално количество брак в себе си, че в минимална степен върти на празен ход, че се създават изречения, които се забелязват, които се случват, че неговите наративни, реторически и стилистични дразнения и дефицити са сведени до минимум. Въпросът е дали това е достатъчно условие и дали това трябва да се прави. Дали бихме могли да кажем, че един роман, който няма какво да разкаже, но знае как да разкаже липсата на предмет за разказване, е достатъчен хоризонт за онова, което романът има да прави в актуалната ни ситуация. На мен ми се струва, че този разговор, дали да се прави успешен роман, който да създава самочувствие, че може да се пише добре в тази страна и че той става за превеждане в чужбина, е като че ли важен бонус в сравнение с това да се прави просто роман, който е прекалено търсещ, експериментаторски и в края на краищата остава зазидан, малко или повече в себе си, в собствения си солипсистичен затвор. Тава го казвам общо взето като защита на романа. Последни думи от Мари Врина.

Мари Врина: Аз бих искала сега да изразя една от своите радости от романа. Вие знаете всички, че съм много привързана към българската литература, към културата, към България изобщо. Въпреки че не съм българче, Албена. Знаете също, че съм много привързана към своята родна страна. В този смисъл много болезнено преживявам, защото и аз подслушвам хората като Жоро (например хората в самолетите, летищата), много болезнено преживявам това, откакто ужким няма Стена. Като че ли неразбирането между някои страни, съвсем конкретно - французи, българи, нараства. Чувам от двете страни клишета, които се увеличават и наистина ми е болно от това. Абсолютно ми е писнало от френската арогантност наистина. Също ми е писнало и от българските комплекси. По този начин ми беше много интересна идеята на Пламен Дойнов в последната му книга, критически сборник, където той говори, че един ден, дано по-скоро да бъде, ще има истински диалог между културите. Аз също наистина очаквам с нетърпение този ден да дойде. Да няма само литератури, които да имат чувството, че са създадени да дават, и култури, които имат чувството, че те все пак получават и ще получават до амина. В този смисъл много се радвам на книгата на Жоро, защото тя точно е книга, според мен, която пречупи красивата, може би, но не точна, фолклорна идея за българската литература във Франция - екзотика, има турци, които се борят с българи и така нататък. Както е и всъщност балканската литература, гръцката също - "Свобода или смърт" от Казандзакис, Кадаре също борави с тези теми. Нямам нищо против, но за мен това не е българската литература и просто много ми се искаше французите да имат по-точна представа за това какво всъщност може тази литература. Че тя не е само екзотика, че тя не е само фолклор, че тя може да е и нещо новаторско, което да шашне критиката, защото беше така. В този смисъл "Естествен роман" беше някакъв щастлив обрат в моя живот като преводачка, тъй като преди това всъщност "Балада за Георг Хеник" беше такава книга, която е истински диалог между културите. Иначе преди това бях превела друго поколение. "Естествен роман" беше първи роман за мене от 90-те години. След този роман преведох и това, което се нарича на френски "Азбуката на жените" - "И други истории". Започнах да превеждам по-скоро това поколение - Алек Попов, Емилия Дворянова, Теодора Димова. Пак подчертавам, че едно от моите желания е наистина един ден френски автори да си казват, ами да, тук има нещо, от което ние можем да черпим.

Димитър Камбуров: Този отказ от екзотиката е наистина важно нещо. Трябва да имаме предвид, че тази книга е силно носталгична, че тя непрестанно е обърната назад и че в нея шоколадът се топи, но и че се топи и богът на езика, и то точно като шоколад. Това чувствено връщане към детството, тази връзка между филогенезата и онтогенезата на историята и съответно на личната биография очевидно е нещо, което романът се опитва да прилепи и да събере в едно. Така че като че ли остатъци от екзотика, от балканска любовност и телесност има все още тук. Бойко Пенчев.

Бойко Пенчев: Това, което каза Дарин за успеха на романа, като дължащ се на разпознаването на познатото. Има нещо такова, но не ми се струва, че е толкова просто. Смятам, че това харесване изобщо, това топло отношение, което се генерира от романа и от неговото четене, има пряка връзка с езика, то е харесване през езика. И казано с научен термин - това е магията на художественото творчество, на което аз ще настоявам. Наистина аз бих оприличил "Естествен роман" като един Ноев ковчег, който е побрал в себе си всички важни образци на постмодернизма като нагласи, като имена, като похвати, като трикове и т.н. Ноевият ковчег, който опазва образците на постмодерното от прииждащия потоп на новия сантиментализъм. Тъй като, няма какво да се лъжем, ние вече живеем в една епоха на див сантиментализъм. Това до голяма степен определя и днешната рецепция на романа. Не казвам лошо ли е, добро ли е сантиментализмът. Казвам, че това, което романът постига, е да осъществи една езикова сантименталност, което е важно и което снема въпроса за това, как да кажа, това правено ли е или не е правено, и дори да е правено, това няма никакво значение, тъй като то сега се прави тук сега, за нас и на български, и някак си не можем да го премахнем този елемент. Смятам, че има една наистина естетическа плътност или може би обратното на плътност, аура в романа, която е незаобиколима. Не можем да я пренебрегнем и да го разпаднем до хватки и фокализации.

Иначе аз държа на нещо, което този роман прави, дали ще го наречем постмодерно, е въпрос на вкус и предпочитания. Смятам за важно, че този роман показва, че има разлика между това как схващаме себе си и начина, по който разказваме себе си, тъй като в ежедневното съзнание и в класическата литература този въпрос сякаш, като че ли не стои особено. Няма голям проблем да мислиш себе си и да разкажеш себе си. Само че, ето, "Естествен роман" показва тази пропаст и то не някаква страшна пропаст, а по-скоро някакво поле - цветята, животните, една естествена история на животните. Макар че думата естествена е, както видяхме, плод на грешка, но няма толкова значение. Това, което романът е направил, не е никак малко. Благодаря.

Димитър Камбуров: Благодаря на Бойко Пенчев. Последна реплика от нас тука, от Мария Калинова.

Мария Калинова: Това е последна реплика. Аз работих към едно списание, което имаше такава рубрика за класациите на най-продаваните книги в България. Класациите се взимаха от най-известните книжарници в София, както и от книжарници, които имаха вериги и в провинцията. Доколко е харесван романът днес, след седем години, може да покаже сигурно и участието на този роман в класациите. Това беше единственият български роман, който (с нонфикшъна не стоеше така въпросът) от художествените произведения не само се задържа все още в класациите, но и продажбите му растяха. Наблюденията ми са от миналия април до сега. Продаваше се основно на две места. Едното е "Славейков", представително за масовия вкус, а другото - точно обратното, за елитарния вкус, това са "Български книжици". Няма начин да влезе романът в класациите на по-големите вериги, тъй като става въпрос за седем-осем бройки на месец, може би. Те работят с много по-големи цифри. Но много по-интересно е какво стана с романа в позициите му в класациите. В началото на април той беше някъде около десета позиция и на "Славейков", и на "Български книжици". Но след като романът излезе с твърди корици и след като излязоха някакви рецензии за чуждестранните му издания, романът мина в "Български книжици" някъде на пето, шесто място. След това и след шума, който се вдигна и около наградата на Господинов и в "Аполония" - фестивалът на изкуствата в Созопол, романът повлече крак и за другите може би книги и в класацията влязоха и книгата му "И други истории". След като излезе "Поезия и медии", някъде октомври, нещо според мен нечувано, Господинов влезе с три книги, три български книги в класацията. На първо място беше "Естествен роман" по продажби, след това беше "Поезия и медия", и накрая "И други истории".

Албена Хранова: "Поезия и медия"?

Мария Калинова: Да, беше също в класацията. Като се има предвид, че романът не е нов, вече седем години той се продава и продажбите му растяха. Други романи, български, които успяха да се вредят на пазара, нови книги, това бяха книгите на "Развитие" - на Теодора Димова. Но от по-старите, в смисъл - книги, излезли преди тази година, от художествената литература, не успяха да намерят място. За разлика естествено от нонфикшъна, където доста, така да се каже, се продават. Това го казвам, защото българската книга, щом се продава и купува от българите все още, значи, че Господинов е направил някакъв преврат, за да накара българите да четат българска литература.

Димитър Камбуров: Добре. Благодаря. Сега вече наистина май е време ние да спрем и да започнете вие, ако разбира се, имате желание и време. Ако нямате желание и време, ние няма да ви принуждаваме, разбира се. Във всеки случай аз, ето на, лишавам се от микрофона, тъй като нямаме друга възможност освен аз да го нося и ако някой иска да се включи в разговора от едната, от другата или от някаква друга трета страна, моля да заповяда.

Някаква умора ви е обзела.

Албена Хранова: Е, ние можем да изтощим и кон, някаква професионална деформация е това.

Ангел Игов: Все някой трябва да се престраши. Аз съм благодарен на Мария, че подхвана темата за продажбите и ще си позволя, ако и Албена Хранова, ми позволи, то е с една малка реплика към нея. Понеже тя каза, че романът парадоксално е станал някакъв висок, престижен жанр в българските условия и това е за нея класицистична ситуация. Първо, той е станал престижен жанр не само в България, пък и ситуацията не е класицистична, ситуацията е пазарна. Романи се продават по-добре от стихосбирки. Романи се продават по-добре от сборници с разкази. Няма нужда да питаме книжарите или издателите дали е така. То се вижда с просто око.

Къде идва тук Георги Господинов с "Естествен роман"? Ами на мен ми се струва, че до голяма степен "Естествен роман" направи жанра на романа моден в съвременната българска литература. Моден и престижен. В 90-те ми се струва, че се пишеха по-малко романи. Интересно е да се направи едно проучване дали след 1999 се пишат повече романи на български език и дали повече романи на български език се издават. Според мен, да. Една от причините е "Естествен роман" и дали за това Георги Господинов трябва да бъде хвален или хулен още не е ясно.

Албена Хранова: Ние можем ли да си кажем или не. Значи класицизъм е жаргонен израз за дележ на жанрове и въобще на форми на високи и на ниски. Трагедията е висока, комедията е ниска. Моралитето е високо, а баснята малко по-нисичка. Добре, че са Лафонтен и Молиер да вдигнат, така да се каже, баснята и комедията. В смисъл не познавам ситуация, в която толкова много хора да искат да са написали романи. Просто това е желание. И аз искам да напиша роман. Честна дума. Имам такова желание, но се удържам, абсолютно се въздържам. В този смисъл много е прелъстителен и вдигна жанра на романа и позицията автор на роман.

Мари Врина: Извинете пак. В този смисъл ще кажа, че Жоро пак се показа много хитър, че издаде първо роман, малко след това разказите. Защото наистина във Франция например, когато аз казвам на издателя, че имам хубав сборник с разкази, например на Алек Попов, не само, веднага отговорът е: нека първо да напише роман и след това... Да издадем роман от еди кой си автор и след това вече ще пробваме и с разкази, но първо роман.

Димитър Камбуров: Това наистина е така. Това, че Георги пръв от нас написа роман и че много от нас си казаха, ех, изпуснахме момента за големия роман и че оттук нататък много от нас си казват: мога ли да направя такова нещо? - и все по-често си отговарят: не, не мога през тези седем години. Но така или иначе това не е причина да не вземете думата.

Ангел Игов: Според мене по-често си казват: да, мога.

Румен Петров: Аз се казвам Румен Петров и не съм литератор. Аз разбрах, че романът е за скръбта на един български мъж. Така го разбрах, когато го четох и сега си припомних, че е за това. Много ме впечатли в дискусията, не в дискусията, а в събитието, чужбинскостта, която е надвиснала над нас. Тези седем години и дори още повече преводи в чужбина. Ще ми се да рефлектирате върху този момент, за мен това е особено. Вчера бях на една среща, на която Стефан Попов, описвайки неправителствения сектор, каза полусериозно, полуиронично: ние стоим много добре навън - при целия хал на неправителствения живот в България. Така че сега, след седем години, за мен романът освен че е за скръбта на един български мъж, което го прави много силен, е и за кризата на авторитета, което пък ми липсва като анализ, който може би тепърва предстои. Бих искал да кажете какво ви хрумва, когато ви питам защо чужбинскостта е важна, когато четем за скръбта на един български мъж.

Димитър Камбуров: Тъй като никой от моите колеги не се наема, аз ще кажа две думи. На мен ми се струва, че големият въпрос около този роман, както и около много други неща, които са се случили в съвременната българска литература е за това по какъв начин можем да се случим извън себе си. Много често се казва, ето днес присъствах на такова интервю, на което се говореше от името на Анжел Вагенщайн, за това че с цървулките на дядо, и с капчука, и със зрелите круши, не можем да прелъстим никакъв Запад или пък отвъд Запада. На мен ми се струва, че със сигурност този роман би могло да бъде видян в някакви такива носталгични планове, като нещо, което има връщане към дядо и към неговите цървули, но така или иначе това е най-малкото, което може да се каже, защото според мен важният въпрос е какво се прави с тия цървули. По какъв начин, така да се каже, текстът, езикът трансцендира тези цървули и цървулите са много на място тука, защото очевидно ни напомнят за Хайдегер и за цървулите, не точно цървулите, галошите от картината, която той коментира в "Началото на художествената творба"3. Така че очевидно въпросът за чужбинскостта по-скоро трябва да се гледа в посоката на универсалността. Въпросът е дали можем да отправим някакво послание, което през частното, тукашното, уседналото, долничното, българското, балканското, има какво да каже на други. И това няма нищо общо с това, дали изобразяваме цървули или не.

Искате дуплика?

Румен Петров: Сега се сетих защо го обичам този роман. Защото борави с провинциалността по един страшно зрял начин, от който аз самият имам нужда, когато боравя със собствената си провинциалност. Затова ми харесва романът. Жоро, към него повече имам резерви, той знае.

Димитър Камбуров: Нека и авторът да каже нещо в заключение.

Георги Господинов: Не знам какво. Надявам се да не сте притеснили и сковали аудиторията с всичко изречено тук. На мен ми беше интересно и неудобно. Мисля, че е по-важно и по-интересно, ако се включат някои от многото непознати хора, които виждам тук. Много е хубаво да има непознати хора на такива места.

Албена Хранова: Хайде непознатите.

Димитър Камбуров: Няма да ви мъчим повече тогава. А, все пак.

Мариана Мелнишка: Аз съм почти съвсем непозната, малко позната, на малцина. На Георги анонимно съм му казала, че съм му абсолютна почитателка. Когато го прочетох романа, когато се запознах с романа и как някой хубаво го сравни с един прелъстителен любовник и доста време стоя този роман под възглавницата ми, за да си го препрочитам на избрани части. Като го прочетох и казах, не такова нещо не може да е написано на български. Все пак, образованието ми е литературно, макар и че поради разликата във времето, двадесет години по-късно, нямах възможност да се занимавам с литературна или литературоведска дейност, останах само на малките критики тук-там.

Та, такава картина, ако щете постмодернистична, с всичките -изми, с които я нарекохте, тези десетилетия, които и аз съм ги живяла, плюс две преди тези на Георги, аз не съм чела на български, не напоследък, а когато и да е. И когато става дума дали тази книга е важна за чужбина - да. Тя може да бъде пренесена навсякъде. Не само защото отразява, по какъвто и там литературоведски начин да го наречем сложно и вярно, разбира се, това време и тази психика - със сладките неща през 60-те, които са на небцето ми. Всички тези прекрасни млади хора тук, които за щастие харесват романа, те го харесват от другата страна, аз го харесвам от моята си страна. От това, че съм родена двадесет години преди Георги, предполагам, горе-долу така изчислих. Времето, когато той се е родил, ние вече започвахме да живеем с обидата на времето, 68-а година, с уволненията от интелектуалните длъжности, с този привкус на десетилетията. Така че този роман ми запълва това усещане на моето време и събирането му с това ново, постмодернистично, слава Богу, прекрасно време. Защото така, както навремето, ако си спомняте, всички си въобразихме, че Кен Киси е написал "Полет над кукувиче гнездо" или поне моето поколение си въобрази, за комунизма и за ограниченията на личността, а то въобще няма нищо общо с това - той, човекът хабер няма - той си го е написал за една своя реалност. Но видите ли, това, което Георги е написал за нашата реалност, може спокойно да бъде изнесено в един свободен, отдавна развиващ се, с всичката тази литературна предистория свят, който да го възприеме, да го припознае. И това е чаровното. Хем ми дава моето историческо усещане, хем може спокойно да бъде поднесен на света. Вероятно наравно и с други - Алек Попов... Вярно, че е така, но това е и красиво, и прелъстително, и пълно с цветове и толкова много други неща. И затова съм му много благодарна и може би вече дузина бройки съм купила и изпратила в чужбина на българи. Благодаря.

Димитър Камбуров: Последни поръчки. Ами добре. На това място аз ще ви благодаря много. За вашето търпение най-вече. Да ни простите, ако можете, за -измите или за високите думи, ако те са се случили такива. Наистина този текст все пак показа, че е по-голям от нас и вие със сигурност го знаете. Благодаря ви.

 

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

IV ТУР

"Естествен роман" - abroad

 

Дания, 2006


Шахмат по български

(в. "POLITIKEN", събота, 21 януари 2006)

Георги Господинов заслужено си спечели международна читателска аудитория с този оригинален роман за развода.

Ура за малките (и големи) издателства, които благодарение на добри преводачи от "малките" езици, пренегребвани напоследък от нашите университети, ни поднасят нещо, което не познавахме и което ни липсваше. Например един 38-годишен български писател, живеещ в България и пишещ на български за нещо толкова познато като собствения си развод. От тази смъдяща рана, под акомпанимента на приглушено и цивилизовано охкане заради унизеното достойнство и поражението, се получава "Естествен роман". Което ще рече цял куп повече или по-малко автобиографични истории, главно начала, но също и някои завършеци - обрамчени в болезнената рамка на развода.

Разказвачът, който си има двойник в текста и на всичко отгоре се слива с един клошар със същото име, според собствените си думи има слабост към началата. Особено към началата на известни романи, които произволно комбинира (има няколко досадни печатни грешки в откъса от "Война и мир") и ги редува със спомени и случки от комунистическа и селска/провинциална България на неговото детство. Друга слабост са мухите: води забавен разговор с една женска муха, пише малко есе за строежа на мухите и прави сполучлив опит да опише историята на Сътворението така, както би звучала в Библията на мухите. Освен това е обсебен от мястото на тоалетните в нашия живот.

Ситуацията на героя, чиято жена един ден внезапно се връща от работа и му съобщава, че е бременна от друг мъж, обуславя чувството му на неясна идентичност, експериментите му като клошар и неговите малко разхвърляни или красивооформени изрази: оригинални мисли. Като цяло "Естествен роман" е много оригинален, което според моя вкус е желано допълнение към по-отвлечените глави. Но иначе авторът е съвсем конкретен и осезаем: "Търся пролуки в текста, откъдето мога да се вмъкна. Имам предвид, че би било неразумно да вляза през началото. Там той е още силен, синтаксисът е напрегнат и лесно ще бъда разкрит. Имам нужда от лирическо отклонение, някое подробно описание, носено от думите, където да се промъкна като листо, потрепващо от внезапен порив на вятъра или като гущерче, шмугващо се под камъка." (Това, че аз в този цитат бих поставила точка със запетая и ударение, не е от особено значение - преводачът е успял в цялата книга да намери един чудесен тон, едновременно лаконичен, поетичен и тъжен).

Георги Господинов е редактор на литературен седмичник и вече има зад гърба си две стихосбирки и един сборник с разкази. Международният му пробив идва с "Естествен роман". Това научаваме за него от обложката на корицата, където е наречен "ужасното дете на младата българска литература". Аз бих се задоволила да го нарека едно много желано и интересно запознанство.

Мари Тецлаф

Текст под снимката: Още един шанс? "И ето ни тук тримата, играем шах и руска рулетка..." е написано с курсив в началото на 33 глава, където героят още живее с жена си и детето от друг мъж, което рита в утробата й.

 

Смахнати мисли в тоалетната

(EKSTRA BLADET, 22.01.2006)

Скъпи читателю, какво ще кажеш за един български роман?

Какво, не искаш? Ами ако ти кажа, че това е една постмодерна история за писател, който седи и пише книга?

Това май само влошава нещата?

Свещеното място

Много жалко, защото това всъщност е един страшно добър роман. Доста страници от него са посветени на посещенията в тоалетната и размишления по този повод. Всеки, който е опитвал да живее под един покрив с други семейства, знае, че тоалетната е онова свещено място, където човек може да философства на спокойствие за историята на клозетите например.

Главният герой, който забавно се казва по същия начин, както самия писател, преживява ситуацията жена му да се прибере един ден вкъщи и да съобщи, че е бременна. Звучи добре. Стига да не беше фактът, че съпрузите не са спали заедно от половин година.

Неестествен роман

Останалото е развод, накъсани и объркани/смахнати мисли за това, да се върне към природата и да напише естествен роман. Първото му се отдава по-добре от второто. "Естествен роман" е също толкова неестествен, колкото и "Аурикула" на Пер Хьойхолт, също толкова гениален, находчив и заплетен, но по-кратък.

Есеистичната форма прави романа подходящ за интелектуално четене4 в малкия ни дом.

Текст към снимката: 37-годишният Георги Господинов, писател и редактор, е ужасното дете на българската литература. Неговият тоалетен роман победоносно шества из цяла Европа.

(превод от датски Антония Господинова)

 

 

САЩ, Великобритания 2005


(THE NEW YORK TIMES, 5.06.2005)

Fiction Chronicle
By Anderson Tepper
Published: June 5, 2005

NATURAL NOVEL. By Georgi Gospodinov. Translated by Zornitsa Hristova. (Dalkey Archive, paper, $12.50.)

Господинов прелита и жужи сред множество теми - от графитите в обществените тоалетни до филмите на Куентин Тарантино - в тази история на млад български писател, който решава да създаде своя собствена версия на един "естествен роман", съставен от фрагментите и парчетата на всекидневния живот. В центъра е една болезнена история за развода на разказвача с жена му и фактът, че той не е "авторът" на нейната бременност. Той вероятно страда от загуба на способността за концентриране; или просто е угнетен от странното си, макар стоическо възприемане на хаотичния житейски поток. Каквато и да е причината, този монолог се превръща в чудновата, непреодолимо четивна книга, която в самото си ядро умело ни говори за празнотата и тъгата.

 

(THE NEW YORKER, 12.03.2005)

Natural Novel, by Georgi Gospodinov, translated from the Bulgarian by Zornitsa Hristova (Dalkey Archive; $12.50).

В анархическия, експериментален дебют на Господинов става дума за млад писател, разказвачът, чийто брак се разпада, след като жена му забременява от друг. Но този сюжет е преди всичко рамка за ярък набор от фрагменти - сънища, списъци, планове да се напише роман изцяло от глаголи или Библия на мухите, както и глава, назована "Към една естествена история на клозета". Книга, която поема подобни рискове, неизбежно тук-там залита; част от Господиновата скатология звучи маниерно, а препратките към попкултурата, явно съзнателно замислени да звучат в западен стил, често се преобръщат. Но попаденията надминават пропуските и има нещо очарователно в упорития отказ на романа да се уподоби на каквото и да е друго. Както заявява разказвачът: "Нескромността на моето желание е в това да направя роман само от начала. Роман, който непрекъснато тръгва, обещава нещо, стига до 17 страница и почва отново."

 

(THE GUARDIAN, Saturday February 19, 2005)

Natural Novel, by Georgi Gospodinov, translated by Zornitsa Hristova (Dalkey Archive Press, £8.99)

"Разделяме се", споделя повествователят в "Естествен роман". Неговата жена е бременна, но той не е "авторът на нейната бременност". Той е редактор в софийски литературен вестник и автор на една творба в развитие - естествен роман от начала, който не описва нищо, "книга за дреболиите, за мухите...". Развиващ се в края на 90-те, първият роман на Господинов съчетава личното и философското. Той е трийсет и няколко годишен, литературен редактор и поет, целта му тук е да представи своя свят през калейдоскопичния поглед на мухата. Анализи на интертекстовите връзки между Селинджър и Дикенс се преплитат с бележки към една "естествена история на клозета". Получилата се в резултат на това смес е едновремeнно земна и интелектуална. Но още по-впечатляващи от академичните фокуси са Господиновите прями, майсторски уловени моментални снимки на живота в посткомунистическа България.

 

(LOS ANGELES TIMES, 20 February 2005)

A Novel, Georgi Gospodinov, translated from the Bulgarian by Zornitsa Hristova, Dalkey Archive Press: 136 pp., $12.50 paper

Флобер мечтаел да напише книга за нищото, книга без каквато и да е външна фабула, "която да се държи от само себе си, от вътрешната сила на стила, както земята се държи във въздуха без всякаква опора". Същото се отнася и за Георги Господинов - или за неговия герой, един 30-годишен мъж на ръба на развод, който го ужасява. До такава степен, че той позволява на мисълта си да се вкопчва в каквото и да е: възможността да се напише роман само от глаголи, от мухи, от начала, тоалетни, котки, списъци на удоволствията. Той е събирачът на истории, гласи епиграфът на една от главите, ала сам история си няма. Читателят е поразен колкото от усилието на автора да бъде несантиментален, толкова и от отказа на героя да приеме развода. Тази упоритост, дори за сметка на сюжета, е характерна за днешното източноевропейско писане, сякаш писателите под 40 години не желаят да бъдат отъждествявани с предишните поколения на сълзливи войници, политикани и любовници. Инерцията на всекидневния живот също изглежда по-тежко бреме, особено в градските романи, подобни на този. (Макар мястото на действието да не е назовано, то е "столичен" град.) Как е възможен романът днес, размишлява разказвачът сякаш в отговор на тази тенденция, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното...

 

(LONDON REVIEW BOOKSHOP, Book of the Week, 14-20 March 2005)

There is a 10% discount on the Book of the Week

Natural Novel

Georgi Gospodinov

Склонен към дръзки отклонения, извънредно ерудиран и много, много забавен, първият роман на българския писател Георги Господинов съдържа, между другите удоволствия, история на графитите по стените на клозетите, размишления върху езика на пчелите и опит да се напише книга само от глаголи. Но въпреки своята игровост, колизията в центъра на романа (разпадането на авторовия брак) прави "Естествен роман" неочаквано въздействащ и затрогващ.

 

(THE TIMES, April 16 2005)

NATURAL NOVEL
BY GEORGI GOSPODINOV
Dalkey Archive, £7.99

Привидно посветен на развода на автора, след като жена му обявява, че е бременна ("Нямаше нужда да уточнява от кого. Не бяхме спали заедно близо половин година."), романът моделира себе си лежерно според още по-лежерната идея на Флобер да напише "книга за нищото, книга без каквато и да е външна фабула". За щастие тук фабула не липсва, макар да е с метафикционален и фрагментарен уклон. Господинов, чийто роман излиза в родната му България през 1999 г., размишлява върху пушенето, дефекацията и ботаниката, като същевременно вмъква странни сюрреални анекдотични истории (най-запомнящата се е за един самопубликуващ се вестник) в своята изпълнена с хумор и меланхолия, изключително идиосинкразна творба.

 

(THE COMPLETE REVIEW)

Chris Power

Editors' Choice - February, 2005

Fiction:

  • Augusto Monterroso's The Black Sheep, finally available -- at least in the UK -- again
  • Georgi Gospodinov's Natural Novel
  • Kitakata Kenzo's Ashes

Естествен роман

В "Естествен роман" има определени метафикционални игри. Действително, още почти в началото авторът заявява:

"Нескромността на моето желание е в това, да направя роман само от начала. Роман, който непрекъснато тръгва, обещава нещо, стига до 17-а страница и почва отново. (...) Но нищо няма да бъде описано в Романа с началата. Той ще дава само първия тласък и ще бъде достатъчно деликатен да се дръпва в сянката на следващото начало и да оставя героите да се свързват според случая. Това бих нарекъл Естествен роман."

Тъкмо такъв до известна степен е този "Естествен роман" - макар книгата, разбира се, да е нещо много повече от просто поредица прекъснати начала.

Господинов представя своя роман в много кратки глави, голяма част от които дълги само по страница и нещо. Те не са точно поредица от последователни епизоди, но макар и в един по-нетрадиционен маниер, историята се разгъва достатъчно, за да постигне сигурен (макар невинаги праволинеен) наративен свод.

В центъра на романа е самият Господинов - но при все че разказът е в първо лице, гледната точка невинаги е една и съща: разказвачът не само се сблъсква със самия себе си, но тук се навързват и историите на други лица и герои. Опасен фикционален трик, но Господинов го ползва умело, като го подчинява на определена цел, т.е. това не е само игра.

Централната колизия в романа е една промяна в неговия живот: бракът му се проваля, жена му забременява от друг. Той често се връща на това, описвайки разпада на връзката им, но книгата предлага още ред далечно свързани или несвързани с това епизоди и истории.

Отчасти това е роман за опита да се улови и предаде животът (като начин да му се придаде смисъл): идеята да се напише "Естествен роман" е само един такъв пример, но има и други, сред които планът за роман само от глаголи ("само глаголът е честен, хладен и точен"), или размишленията върху това "какъв роман би се получил, ако успем да накараме една муха да разказва..."

На теория звучи прекалено формалистично, като една добре пресметната игра, но в далеч по-голяма степен от повечето подобни романи "Естествен роман" впечатлява както с всяка своя част, така и като цяло. Детайлите са добре изпипани, доставящи удоволствие, макар и понякога странни (тоалетните са сред темите, появяващи се по-често от очакваното), и макар да изглеждат блуждаещи и разпилени, връзките са правдоподобни, доколкото всеки живот е подобна смесица от настояще, спомени и разкази.

Господинов пише добре, а "Естествен роман" е бърза, удоволствена - и изненадващо въздействаща - творба. Голяма част от успеха на книгата вероятно се дължи на факта, че централната криза на писателя е лична (провалът на неговия брак), а не просто творческа (как би трябвало да пише), и болезненият смут (включително загубата на представата за време) в подобна ситуация е представен убедително.

 

(THE VILLAGE VOICE, 28 март 2005)

(The Village Voice е най-влиятелният алтернативен седмичник в Ню Йорк. Основан е през 1955 г., сред създателите му е Норман Мейлър. Изданието, три пъти носител на "Пулицър", е известно със страстната си и свободна по форма журналистика. Сред авторите му са били Езра Паунд, Катрин Ан Портър, Алън Гинсбърг, Том Стопард и др.)

Ед Парк

Супер муха

Георги Господинов иска да ви пръсне мозъка - или може би просто да създаде абсолютния клозетен читател. "Естествен роман" на българския писател е вън от модата в своята твърде рискована постмодерна конструкция - дяволска смесица от накъсан разказ, попкултурни рефрени, цитиране на едро и авторство на принципа на китайската кутия. Господинов изравя Селинджър (включва пасажи от "Спасителят в ръжта" и "Девет разказа"), но основното въздействие на последния идва по-скоро през нелинеарното сюжетиране на цикъла за семейство Глас. От този аспект на Селинджъровото разказване на истории се е учил Тарантино. Откриваме го и в "Естествен роман".

Реалният Георги Господинов е роден през 1968 г. и е редактор в литературен седмичник. Той - или вече "той" - публикува части от намерен ръкопис, който се оказва произведение на по-възрастен мъж - понастоящем скитник - носещ неговото име. Този вътрешен Г.Г. се разделя с жена си, подтикнат от откритието, че "той не е автор на нейната бременност". Формалната игровост напомня за един силно разконцентриран Кундера с повече анекдотичност. Привидно посветен на един развод, "Естествен роман" заедно с това по един самоотвержен начин е посветен на нищото а ла Флобер. Авторът си представя една книга, която ще се рестартира на всеки 17 страници, една антология от начала, съпоставени така, че да предизвикат "естествени" връзки в ума на читателя. И успява в създаването на нещо подобно, един брак между форма и функция, който е безупречен и непробиваем въпреки своята битова естетика. Предвид деликатната рогоноска ситуация не е чудно, че книгата представя серия от спонтанни абортирания.

"Естествен" също така описва скатологичните обсесии на романа (клозетни графити, български названия на тоалетната от 19 век), а кратките глави точно пасват на визитите в кенефа. Оформят се връзки: растенията поникват от екскрементите и така получаваме гласа на друг разказвач, един параноичен градинар, който "трябва да разбере как се размножават думите". А там, където има лайна, и мухите са в изобилие. Фрагментацията на книгата наподобява не само многокомпонентното око на насекомото, но и неговото импулсивно движение. Разказвачът си предсавя как "книгата на мухите естествено не ползва хартия, тя е, как да кажа, въздушна книга". Това ни напомня за "Отклонение на въздуха" на Бъртън в "Анатомия на меланхолията" ("Мога спокойно да се разпростра и да се упражнявам в своето пресъздаване"). Но може би трябва да пристъпим извън медията - никаква хартия - и да помислим за последния брейнсторм на Кристо, един друг българин. Нима не беше най-хубаво да четем "Портите", когато вятърът ги възпламеняваше в една жива въздушна книга?

 

(THE BELIEVER, June/July 2005, Vol. 3, No. 5, p. 60)

J. M. Tyree

ЕСТЕСТВЕН РОМАН

Тираж: 5800; цена: $ 12,50; редактор: John O’Brien; издател: Dalkey Archive Press; дизайн на корицата: Яна Левиева; сезон, в който основно е написана книгата: есен; романовата структура се основава на: атомистичната философия на Демокрит и фасетъчното зрение на мухата; брой магистърски тези, посветени на този роман в различни европейски университети: 5; представително изречение: "Е, светът не се беше трогнал много от отсъствието ми."

Притеснявах се, че пълното ми невежество по отношение на българската литература може да попречи на критическата ми преценка за "Естествен роман" от Георги Господинов, публикуван за първи път през 1999 г., а сега издаден в Източноевропейската литературна поредица на Далки Аркайв Прес. Но тревогата ми беше неоснователна, защото романът на Господинов със своите метафикционални хватки, игрово фрагментиране на разказа и задължителния епиграф от Фуко принадлежи по-скоро на космополитната постмодерна естетика на Итало Калвино, отколкото на локалния си контекст.

Наистина действието му би могло да се развива почти навсякъде и читателите, достигнали до точката на изтощение от романи, в които писатели пишат за писането, в които герои писатели пресичат пътищата си с хора, които носят тяхното име и са също писатели и т.н., може твърде бързо да оставят тази книга. Но би било жалко, защото Господинов, трийсет и няколко годишен литературен редактор и преподавател в София, не е от онзи тип експериментатори, които ползват метафикцията, за да парадират с убеждението, че не е останало вече нищо за казване. Ако не друго, то Господинов е противоположният тип писател, конструиращ един бароков апарат от фалстартове, отклонения, хитрости и уловки, за да избегне една изключително болезнена история - тази на писател, който открива, че не е баща на детето, очаквано от жена му. Травмата от ситуацията е неминуема, така че колкото повече истории разказвачът оплита около нея, толкова по-осезаемо става неговото отчаяние и опит да я избегне.

Изкуството на Господинов е тъкмо в компресирането на метафикционалните епизоди и разпръскването им сред основната история, така че редуването и противопоставянето на едното и другото е по-скоро ритмично, отколкото монотонно. Това е като да балансираш по опънато въже, без да е най-ексцентричната, нито най-оригиналната наративна стратегия, но при Господинов тя сработва благодарение на изключителната краткост на главите. (Действително, цялата книга обема само 136 страници, много от които непълни, и може да се изчете на един път.) Епизод след епизод представят френетична серия от идеи за различни романи и книги: роман само от глаголи; "Роман от начала", който се рестартира автоматично на всеки седемнайсет страници; един кошмарен текст, наречен "Библия на мухите", който разказва историята от Битие от гледната точка на мухите, наблюдаващи как всяка плът се подготвя за тяхното угощение.

После изведнъж бивате емоционално съкрушени от мъката на разказвача - и от неговата загатната, едва призната вина. Защото що за брак е било това и що за мъж е този, тласнал жена си толкова далеч? Дали болката от невъзможността да се доведе докрай която и да е нишка на разказа е рекапитулация на неспособността на разказвача да понесе любовта, или да се изправи лице в лице с нещата такива, каквито са? Какъвто и да е случаят, Господинов е абсолютно брилянтен в описанието на разпада на една връзка: "Когато бракът свърши и последният общ сервиз е поделен на две, остава още една подялба, тази на семейните приятели."

Приглушеният емоционален интензитет и постепенно разгъваният разказ за катастрофичното събитие в крайна сметка прави съдържанието на романа по-интересно от неговата експериментална структура. Господинов, подобно на Пол Остър, ползва старата торба с метафикционални трикове, за да резкаже една крайно реалистична и болезнена история. Съкрушеният тон прави творбата на Господинов по-искрена и по-съвременна, отколкото може да се стори на пръв поглед. Докато четете, никога нямате чувството, че фикцията е съвсем фикционална, и в крайна сметка тъкмо личното отчаяние, просмукващо се през пукнатините на Господиновия "Естествен роман", е това, което го прави в най-голяма степен роман и в най-голяма степен естествен.

 

(WORLD LITERATURE TODAY, winter 2001)

Георги Господинов. Естествен роман. Пловдив, България. Жанет-45. 2000. 149 стр. 5 лв. ISBN 954-491-067-0.

Катя Митова, Чикагски университет

Едва прехвърлил трийсетте, Георги Господинов вече е публикувал три награждавани книги: две стихосбирки и един роман. Българските критици единодушно провъзгласиха неговия Естествен роман за най-добрата прозаична творба на 1999. През 2000 година последва второто му издание.

Списание Егоист го нарече "със сигурност първият по рождение и по слава роман на поколението на 90-те" (М. Бодаков). Вестник Култура описва романа като "хедонистично постмодерен" (М. Новков). Всекидневникът Демокрация отбелязва, че това "е тъничък роман..., но вече "обрасна" с критически интерпретации" (А. Свиленов).

Самият автор дава следното резюме на книгата си: "Животът на един мъж неочаквано се проваля. Той се опитва да разкаже битието си, но то все му се изплъзва и се прелива в естествена история на клозета, на мухата, на пчелите. Животът му мистериозно съвпада със съдбите на други двама герои - един редактор (негов съименник) и един луд градинар (естественик). Когато личната история на един човек се скапе, не му остава нищо друго, освен да стане събирач на чужди преживелици и да се вселява в тях." Това е особено вярно, ако този човек е писател, и още повече, ако чуждите преживелици са всъщност скрито измерение на неговия собствен опит.

Подобно на Фернандо Песоа Господинов е изчезнал сред множеството си превъплъщения (автор, разказвач, редактор, градинар) и се е превърнал в отстранен наблюдател-колекционер на своя собствен живот. Наративът изобилства от миниистории, свързани от непрестанното бръмкане/жужене на мухата (сещам се за Емили Дикинсън), и композицията е фасетъчна като окото на муха. Поради липсата на монопол върху разказа, той така и не достига кулминация или затворен край. Невъзможността на завършека, която органично съответства на ситуацията на протагониста (болезнен развод), е видяна като по-апокалиптична от предричания свършек на света в края на хилядолетието.

Всичко това определя постмодерния характер на прозата на Господинов. Истинската стойност на Естествен роман обаче е в изобразяването на всекидневния живот в посткомунистическа България като смесване на посредственото и възвишеното. Американският читател познава от романа на Дон ДеЛило Бял шум (White Noise) една по-хладна, иронична и отстранена версия на тази амалгама. В Естествен роман светът е видян естествено и във "високия", и в "ниския" смисъл на думата; неговите герои не отиват "да си напудрят носа", нито "да си измият ръцете" - те отиват до клозета. Воайорството на Господинов не спестява нищо от сферата на деликатоното или интимното, като същевременно е далече от "здравия" цинизъм на други постмодерни романи. Колекционерът на истории, който сам история си няма, реагира на света по най-човешки начин: със смесица от радост и тъга.

Специално отбелязване заслужава усетът на Господинов към тежестта на думите, вниманието му към всяка извивка на синтаксиса. Езикът на Естествен роман отразява живо горчивосладките чувства на основния разказвач. Нещо повече, във време на резки, често неусетни промени във всекидневния (медиен) дискурс, така типични за преходния период в посткомунистическите страни, писането на Георги Господинов остава своеобразен остров на добрия вкус и експресивната лаконичност. Това е книга, която, ако бъде преведена, би била оценена подобаващо в англоговорещия свят, тъй като универсалното и националноспецифичното в нея се допълват.

(превод от английски: Ева Атанасова)

 

Чехия, 2005


 

(LIDOVÉ NOVINY, 02.07.2005)

(рубрика "Книга на седмицата")

Светът според мухата

Ондржей Хорак

След две стихосбирки и участието си в двете литературни мистификации "Българска христоматия" (1995) и "Българска антология" (1998), през 1999 г. Георги Господинов (1968) издава първата си прозаическа книга. Тя мигновено се превръща в най-дискутираната творба на съвременната българска литература. Наречена е "Естествен роман".

В началото бе разводът в един свят, който вече е престанал да се смее и да плаче: "Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка - от смеещи се. Но там има и трета върволица, която вече не плаче и вече не се смее."

Георги Господинов добре знае, че да разказваш днес нещо отначало докрай е "неприемливо" не само за читателя, но и за автора, че (най-малкото) времето изисква непостоянство, чрез което най-добре долавя самото себе си. Затова и не е притеснен, че много скоро след началото на романа се налага да промени посоката. Напротив, той е много добре подготвен за такава ситуация, дори я чака, за да може да проникне в историята - така, както го формулира в главата "Записки на естественика": "Търся пролуки в текста, откъдето да се вмъкна. Мисля, че е неразумно до влизам през началото. Там той е още силен, синтаксисът е напрегнат и лесно ще бъда разкрит".

Затова авторът има в запас дебат за обществените тоалетни и надписите, които се появяват по стените им: "Изобщо не ми ги приказвай. Ей такова е цялото ни дрисливо дисидентство. Единственото обществено място, където тия хора са протестирали, са били обществените тоалетни".

Друг феномен, преминаващ през текста, е светът на мухите: "Така мухата гледа на света мозаично, или фасетъчно... Фрагментарността, която ползват като похват някои романисти, всъщност е заета от окото на мухата. Какъв ли роман би се получил, ако успеем да накараме една муха да разказва..."

В романа можем дори да прочетем началните стихове от Библията на мухите: "1:3 Всичко друго от окото се даде и нямаше нищо, което да не е от окото създадено. И пожела окото светлина и (беше) светлина. Пожела небето и земята и видя небе и земя. И пожела после одушевени животни, човеци и фекалии и видя одушевени животни, човеци и фекалии. И рече (окото): Това е добро, и слетя при тях."

Друга от многото обсъждани теми е умората от "героите" на 60-те: "Важни са тези, които сега се напъват да си ги спомнят". Не на последно място авторът включва в книгата списъци на удоволствията през 60-те, 70-те и 80-те години и подслушани на обществени места истории. А през всичко това крадешком се промъкват разводът и неговите последици.

Какво да се прави със започнатия роман

В самото начало на своята житейска история, която започва с описание на това как е бил замислена, Тристрам Шанди от прочутия роман на Лорънс Стърн (1713-1768) отбелязва: "Знам, че има на този свят читатели - а също и толкова други добри хора, без изобщо да са читатели, - които не могат да се успокоят, докато не бъдат посветени от игла до конец в тайната на всичко, свързано с даден човек. И воден само от разбиране на тази тяхна природа, както и поради вътрешната ми съпротива да разочаровам, която и да било жива душа, се принудих да навляза вече в такива подробности."* Разказвачът с тъй големи съображения спрямо читателя обаче е сполетян от отявлена разюзданост, проявяваща се в непрестанни отклонения от "основната история", с което достопочтеният Шанди не сколасва да се справи до края на пространната творба (естествено, той не се и опитва).

С проблема какво да предприеме с романа след успешното му начало се "бори" и Георги Господинов в своя "Естествен роман": "Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното - в цялата му предвидимост или, още по-лошо, в непосилната мистериозност на съсипващи случайности."

Сходно звучат изреченията от дебютния роман на френския прозаик Мишел Уелбек "Разширяване на бойното поле" (1994): "Как бихме могли днес да се впуснем в описание на всички онези пожари от страсти, продължаващи години и влияещи понякога върху цяло поколение? Вече не сме във времето на "Брулени хълмове", това е сигурно. Романовата форма не е пригодена за описание на равнодушие или нищожество; за това би трябвало да се намери по-малко изразителен, по-сбит и еднообразен литературен метод".

Няма какво да се разрушава

Старият четвърт хилядолетие роман на Стърн днес е възприеман като във висша степен модерен роман, цèнен с това, че е уловил есенцията на едно универсално усещане за живота. По подобен начин продължават да бъдат схващани и големите романи на XX век, написани между двете световни войни: "Одисей" на Джойс, "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война" на Хашек, "Човекът без качества" на Музил, "Фердидурке" на Гомбрович... Макар днес да сме "обогатени" от ужасяващата реалност на концентрационните лагери, тези романи остават ненадминати. В тази връзка преводачът Ян Владислав отбелязва: "Мисля, че тези автори са се родили в свят, който е бил идейно единен, а също така все още са знаели какво представлява романът. Затова са можели не само да нарушават неговата структура, но и са умеели след това наново да я изградят. Накратко, все още е имало какво да се разрушава".

Днес като че ли вече не може да се говори за разрушаване на романовата структура. Първата причина бе изложена: вече няма какво да се разбива. За втората загатват размишленията на Господинов и Уелбек: ако днешният роман се отнася към съвременния свят, фрагментаризацията му е неминуема.

Затова не бива да възприемаме фòрмата на Господиновия "фасетъчен роман" като необходимост, в смисъл че авторът така и така не би успял да напише "нормален" роман. Все едно дали би успял или не - затворената цялост вероятно би се разминала със стремежа да бъде уловен съвременният живот. Вече не сводът на сюжета придава завършеност на романа, а "единствено" авторският жест. Така отделните части на романа стават по-самостоятелни, с което е свързано и отсъствието на ярки типове герои. Естествено, сама по себе си фòрмата не може да гарантира, че автоматично ще възникне успешна творба.

Чешките читатели бяха подготвени за "Естествен роман" от сборника с разкази на Господинов "Гаустин или човекът с многото имена" (2004, оригинално заглавие "И други истории", 2001). За разлика от разказите "Естествен роман" прозвучава като произведение, което не може да бъде пренебрегнато. Като книга, към която можем - или трябва - да се връщаме.

От анонсите, предхождали появата на романа, изглеждаше, че той ще представлява закъсняло ехо на някои западноевропейски или американски романи, че всичко това вече сме го чели при Перек, Кортасар, Пинчън... Само че текстът на Господинов не произхожда нито от теоретичен калъп, нито от изхабен литературен образец - това не би било достатъчно за един добър роман. Той е роден в преживяването на една гранична житейска ситуация, на развода. И нищо не се променя от факта, че това вече не може да се опише като "голяма" история: "Бременна съм, каза жена ми в онази вечер. Нищо повече. Киното и литературата предлагат два варианта за реагиране в такива случаи."

Българският евро-роман

В своите "Полски спомени" Витолд Гомбрович пише за това колко неудовлетворен е бил от салонното представяне на Европа в Полша. Той, напротив, искал да бъде полски посланик в Европа, тоест поляк, който пише европейска (ще рече универсална) литература, без това да означава безцветна повлияност: полското може да бъде европейско. И Гомбрович успява да осъществи това изискване в творчеството си.

Същото се удава на Георги Господинов с неговия "Естествен роман". В него се съчетават - както става в най-добрите произведения - емоционалната интензивност и художественото разнообразие и качество. Без да се е опитвал да напише типично български роман, или пък напротив - евро-роман, Господинов печели читателите и критиците у дома и в чужбина. Което би могло да вдъхнови и чешката литература.

(превод: Йордан Костурков)

 

(HOSPODÁŘSKÉ NOVINY, 3-5.06.2005)

Роман от български автор. Господинов, "ученикът" на Борхес

Бара Грегорова

Тридесет и седем годишният български поет, прозаик-философ и драматург Георги Господинов не е непознат на чешкия читател - преди вече година в издателство "Лидове новини" се появи неговият сборник с разкази "Гаустин или човекът с многото имена".

Образът на Гаустин, начетеният местен луд, който е способен да разказва само чужди истории и не си спомня нито една своя, естествено допълва постмодерно-херметичната разказваческа линия, следвана от автора в неговите текстове. Тя се основава не само на Гаустиновото мото, че не можеш два пъти да влезеш в една и съща история, но и - най-вече - на личното убеждение, че съществува една-единствена история, която бива непрестанно променяна.

Почитателите на реалистичните сюжети на големите класици вероятно ще бъдат разочаровани от българския постмодернист - историята на един развод, която обещаващо започва да се развива в началото на новоиздадения "Естествен роман", скоро се превръща в размишление за функционирането на тоалетните или в специализирани бележки за кучетата, котките и мухите (до деконструкцията на книгата и отричането на смисъла от каквато и да било фабула се стига още на 13-та страница, когато авторът се среща със самия себе си, т.е. с писател със същото име).

Читателите обаче, които са привличани в литературата преди всичко от откриването на непознатите краища на словото и неговите скрити значения и не се боят при четенето да поставят под съмнение и самите себе си (като единствена осезаема, доказуема величина), са на точния адрес.

Господинов е фасциниран от прустовския роман-река, както и от идеята и вътрешния копнеж да създаде роман само от начала, т.е. да бъде постоянно в безвъздушното пространство между атомите на историите, и смело би могъл да мери сили с такива писатели като Хорхе Луис Борхес или Владимир Фьодорович Одоевски; от чешките автори в тази поредица не бива да пропускаме Михал Айваз. Първият споменат е инспирирал Господинов с представата за историята като отворена книга на възможностите, житейските и времепространствените вариации (и мистификации), а авторът на "Руски нощи" - с езика, който счита, заедно с огъня, въздуха, водата и земята, за един от основните елементи. За движеща сила на разказа.

Идеята за панспермиите или семената на нещата на античния философ Анаксагор е допълнена от Господинов със студия върху живота и физическото устройство на мухата. "Всяка муха притежава свой специфичен полет, т.е. език", убеден е авторът и допълва: "Фрагментарността, която ползват като похват някои романисти, всъщност е заета от окото на мухата. Окото всъщност се състои от хиляди малки очички, фасетки, всяко от които е шестоъгълно и леко изпъкнало... Така мухата гледа на света мозаично, или фасетъчно."

Играта на Господинов с езика и неговите функции в историята, т.е. със самия живот, стига до себеразкриване, до себеидентификация със словото - единствено след напускането на собствената телесна обвивка, след сливането със словото, човекът е способен да разбере истинското му значение. Така авторът скоро естествено стига до отрицанието, до съмнението в романа като функционални художествени единици на постмодерното време, защото никога не можем със сигурност да установим къде всъщност започва историята.

"Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното - в цялата му предвидимост или, още по-лошо, в непосилната мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието в неговата бездарност - тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на всекидневието" - пише Господинов.

(превод от чешки Ани Бурова)

 

Франция, Белгия, Швейцария 2002


 

(LE NOUVEL OBSERVATEUR, 07.03.2002)

"Естествен роман" от Георги Господинов

На 34 г., Георги Господинов е един от водещите автори в България. Привърженик на Селинджър, Кьоно, Толстой, той претендира да има "подобни грижи, както всички други писатели", макар че да пишеш и публикуваш в България вероятно е доста по-трудно. През 1999 г. неговият "Естествен роман" печели конкурса "Развитие" за най-добър роман.

Едно произведение, в което става дума за природата, мухите и клозетите... Авторът дава предимство на началата на главите, като по този начин създава всеки път нова история.

Един забавен и оригинален роман.

М. Ф.

 

(PAGE, LE MAGAZINE DES LIVRES, № 75, март-април 2002)

"Un roman naturel", Phеbus, traduit du bulgare par Marie Vrinat, 184 p., 14,50 euros

Un roman naturel

Георги Господинов, изключително талантлив 33-годишен български писател, демонстрира в своя успешен първи роман пъргав ум, балансирайки прекрасно по ръба на хаоса. Той майсторски борави чрез непрекъснато движение, обрати, тръгване и връщане между визиите на героя, анархията на възприятията и баналните случайности, на които сме подчинени, за да ни представи един дяволски прост текст - "Естествен роман". Опиташ ли се да махнеш естественото, то неизбежно ще се върне. Тази максима чудесно приляга на романа, който преследва дълго своя читател, след като затвори книгата.

Но каква в крайна сметка е тази дяволска тайна на Господинов? Единственият начин да я разкриете е като прочетете този текст, който не се поддава на никакво определение, изпълнен е с простота, точност и с една задълбоченост, толкова зряла и наситена, колкото и ненатрапчива.

Един невлизащ в никакви категории роман, нежен и безмилостен, колкото мрачен, толкова и комичен.

Катерина Базие

 

(Сп. LIVRES-HEBDO, 25.01.2002)

Българинът - на мода

Издателство "Фебюс" публикува първия роман на младия български писател Георги Господинов, открит по време на "Хубавите чужденки" през миналата година.

Хората, занимаващи се с литература в България, с които разговаряхме по повод литературния фестивал "Les Belles Etrangeres" ("Хубавите чужденки"), го определят като най-интересния от младите български писатели.

До 1999 Георги Господинов е публикувал само поезия. Да не забравяме, че е литературен консултант за поезия в издателство "Жанет-45" и главен редактор на "Литературен вестник", авангарден литературен седмичник, който излиза в тираж 1000.

През 1999 г., на 31 години, Георги Господинов публикува "Естествен роман", една от най-търсените и продавани книги в България. Мари Врина попада случайно на нея и започва да я превежда, предлагайки я на издателство "Фебюс", където Домие Арсанд я приема с възторг.

"Естествен роман" е наистина неидентифициран литературен обект и е почти невъзможно да бъде разказан. Едновременно смешен и ерудиран, пошъл и изискан, но блестящ във всяко отношение и новаторски по форма.

Очевидно Господинов притежава богата култура (особено антична), но познава добре и Фуко, Перек, Бекет и френския нов роман. На пръв поглед неструктурирана, неговата книга има за свързваща нишка една тънко прокарана история - млад мъж се развежда с жена си, която е бременна от друг. Ред други епизоди се навързват около това - история на тоалетните от древността до днес, естествена история на мухите, размишления върху живота и смъртта, Бог и т.н.

В определен момент Георги Господинов сам разяснява програмата си: да обхване реалността от всичките й страни. Действителността, показана през фасетъчното око на мухата. Ние не знаем какво точно вижда това двукрило насекомо, но със сигурност можем да кажем, че Господинов има талант.

Жан-Клод Перие

 

(LE SOIR, Bruxelles, 06.03.2002)

Изящен дебют

Според неговия френски издател Георги Господинов (33) е "ужасното дете" на новата българска литература. Да приемем тази поличба, която поне ни дава апетит, когато отваряме Естествен роман, неидентифициран литературен обект, макар и определен като роман, в който между разни любопитни неща се намират и множество романни начала.

Като Мишел Рио (представеният на същата страница френски писател - б.пр.) той без ни най-малко колебание кани този, когото нашата цивилизация слага в началото на всичkо. Но с нюанси: "Най-лесно би било да наречем Великия съблазнител - Бог. Бих приел това, ако се договорим, че под Бог ще разбираме езика. Не словото, а езикът. Той (Бог, или езикът) всъщност е говорил само някакви си шест дни..."

И така това е нов вариант за Творението на света, което започва от седмия ден. След като е назовал онова, което е могъл да назове, човекът е загубил езика и се е отдал на почивка. Като е отстъпил място на писателите ли?

Въпреки желаната фрагментарност на тази книга, разделена на къси глави (по около две страници, макар и да не са еднакви по дължина) читателят бързо следва една нишка, която прилича на разказ. Един мъж и една жена се разделят с обичайната скръб при такова събитие. Жената е бременна, но от друг мъж. Разпределянето на общите притежания е тъжен акт, чиято кулминация е котката...

Разказът се раздвоява: Господинов, редактор в столичен вестник, получава анонимен ръкопис, който разказва тази история. След като е търсил неговия автор под дърво и камък, той намира следите на някакъв друг... Господинов, клошар, за когото почти нищо не се знае, освен че е неизменно съпроводен от люлеещ се стол. Бил се развел с жена си и съвсем изпаднал. За кой Господинов ни говорят тези страници? Автора? Редактора? Клошаря? А може и да са едно и също лице, погледнато например през фасетъчното око на мухата? "Към Естествената история на мухите" - това е заглавието на една от главите. Впечатляващо преобръщане на гледните точки.

В този текст всичко блести като парчета от счупен кристал, които задържат светлината в себе си. Истината е, че началата са хубави и все взети от добри извори: Селинджър, Дикенс, Толстой, Дефо, за да цитираме само най-известните. Те са настанени там като очевидности, които читателят, сблъскващ се с тях, съединява, за да изгради едно свързано цяло. Механизмът се разкрива още в третата глава, не ни е позволено да се преструваме, че не сме разбрали.

"Бих искал да кажат: този роман е хубав, защото е изтъкан със съмнения."

Съмненията присъстват и се промъкват в съзнанието на читателя, който често се чуди на кой пиян кораб авторът го люшка.

Между една своя теория, че най-добрите филми не се колебаят да показват как героите ходят в клозета, и друга, че няма нищо по-опасно от книгите, Георги Господинов (авторът) си отпуска юздите и разпитва света като оракул. Всичко придобива значение, дори може би и случайният сблъсък между различни начала: "...но нищо няма да бъде описано в Романа с началата. Той ще дава само първия тласък и ще бъде достатъчно деликатен, за да се дръпва в сянката на следващото начало и да оставя героите да се свързват според случая. Това бих нарекъл Естествен роман."

По естество Георги Господинов е странна птица и сме му благодарни, че така ни обърква... винаги с удоволствие.

Пиер Мори

 

(LE COURRIER, 9.03.2002, Женева)

Gheorghi Gospodinov, Un Roman naturel, trduit du bulgare par Marie Vrinat, ed. Phebus, 2002, 182 pp.

Кой си спомня за мухите от шейсетте

България: Със своите "естествени истории" Георги Господинов се забавлява като разкрива силата на езика. Интелигентно и с чувство за хумор.

Георги Господинов, 33 годишен, е смятан за "ужасното дете" на новата българска литература. Главен редактор на "Литературен вестник", наложил се в София със своята свобода и дързост, съветник в издателството, което публикува книгите му, поет, Господинов се ориентира към прозата през 1999 с "Естествен роман", отличен веднага с важна награда.

"Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано?" Около този въпрос младият български автор усърдно взривява традиционното повествование и създава нов вид разказ.

"Естествен роман" представлява нещо като машина за истории, спонтанно самозараждане, една творба в прогресия, която се развива, докато се чете. В началото е историята на една раздяла: разказвачът напуска жена си, бременна от друг мъж, и своите котки. В същото време това е и каталог на естествените истории: "Естествена история на клозета" - интимно пространство "пар екселанс, "единственото място, освободено от всякакъв контрол", където по комунистическо време бунтът (словесен) се разпространява върху стените, "езикът също има нужда да си разкопчае панталона..." "Естествена история на мухите" - "единственото създание, на което Бог е позволил да пребивава в сънищата, единственото, което свързва небето и земния свят на клозета.

Един роман на началата

Фрагментите се умножават и огледалните игри са безкрайни: разказвачът впрочем се казва Георги Господинов, както и авторът на романа. Представя се като редактор, който един ден получава анонимен ръкопис и решава да го публикува (този ръкопис е "Естествен роман"). Разказвачът твърди, че накрая е намерил автора на ръкописа и той се оказва един мъж, превърнал се в клошар, след като се е развел. Обитава една квартална градинка и се казва... Георги Господинов.

Както разбрахме, творбата на Господинов, истинският автор, се разпръсква във всички посоки. Тъй както не знаем накъде отива, не знаем и откъде идва: кой е първият разказвач, откъде започва една история, какво е истинското й начало? Авторът на ръкописа също се пита: "Всичко започна на 4 май 18... година. Ето едно възможно начало на роман от средата на 19-и век. Изпитвам истинско умиление пред сигурността, с която някой може да посочи точната дата на началото. На 4 май, нито ден по-рано, нито ден по-късно. Добре, а какво е било на 3 май 18...? А на втори? А на същата дата 17... година?"

Всъщност всички тези повествователни нишки са само вариации около темата за езика, преклонение пред словото, това слово, от което може да се роди света. "Нескромността на моето желание е в това, да направя роман само от начала... Идеята за панспермии, или семена на нещата, можеше да се превърне в оплождащата сила за този роман. Роман, създаден от безброй малки частици, от първовещества, разбирай начала, които влизат в неограничени комбинации." Това е, което разказвачът назовава "естествен" роман. Началата ще дават "само първия тласък" и героите ще бъдат свободни "да се свързват според случая".

Тази идея задава структурата на книгата на Георги Господинов, чиито истории "се сливат и задвижват подобно кадри на филмова лента и преминават в една обща кинетика, която омесва герои и събития в някаква нова история."

"Естествен роман" е тъкан, чиито брънки са доста свободни, хлабави, и именно тези пространства между главите, тези прекъсвания в повествованието, позволяват да се създаде силен диалог с читателя.

Езикът на растенията

Начала, сътворяваване, плодовитост, семена, полени, творения... Словото е като растение, което разпръсква семената си във всички посоки. Думите се размножават, органическите метафори са безброй. В друга история, тази на стареца естественик, неконтролируемото размножаване на думи и растения нахлува в света и в езика. Старецът не смее да опише бедствието, което застрашава планетата - "Подозирам, че именно подробното и точно описание на онова, което идва, ще задейства механизма му.". Изплашен от силата и способността на езика да прави нещата реални, той избира друг език - на градината. "Да го кажа на езика на растенията, да използвам техния безшумен език, език, който борави единствено с форми." Така всяка форма става знак, всичко крие в себе си потенциално значение. Дори мухите, защото "всяка муха притежава свой специфичен полет, т.е. език". Но самите думи боледуват и не прилепват вече към нещата. Размножават се в анархия. За да разбере механизма и да се бори срещу нарушеното равновесие, старият естественик наблюдава как се размножават растенията и пчелите, като се опитва да опише, така както и самият автор Господинов - една "естествена история на думите".

Забавен и фриволен, "Естествен роман" с лекота избягва риска да обърка читателя и да го вкара в някаква игра, която да се окаже изпразнена от смисъл накрая. Тъкмо обратното. С голямо удоволствие, породено от играта, читателят открива различните страни на романа и се забавлява с възможните интерпретации.

Anne Pitteloud

(превод от френски Мари Врина)

 

Сърбия, 2002


 

(ПОЛИТИКА, бр. 959, 15.02.2002)

Природни роман

Меланхолия

"Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се. Но там има и трета върволица, която вече не плаче и вече не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори."

Така започва крайно необичайният роман на младия български писател Георги Господинов "Естествен роман", изключително впечатляваща творба, издание на "Геопоетика", Белград, 2001, в превод на Мария-Йоанна Стоядинович. (...)

Написан преднамерено в конфузен стил, за да се предаде хаоса в главата и битието на главния герой при употребата на необичайна линеарна драматургия, "Естествен роман" е свеж и интересен, изпълнен с богато въображение и преди всичко вълнуващ експеримент. Защото основната нишка, респективно квинтесенцията на романа, е поднесена фрагментарно като кръстословица - така че част по част откриваме проблема на главния герой и крачка по крачка навлизаме в горчивината на неговата меланхолична душа. Между парченцата на този пъстър и трогателен пъзел са поместени разни по-малки паралелни истории и историйки, необичайни случки, хайку поезия, имагинерни записки, спомени, цитати от творби на прочути писатели...

Тази накъсана творба, водена в първо лице (макар да има и надредни превъплъщения в трето лице - повествовател), необикновените случки, през които читателят преминава заедно с основния персонаж и съзирането на смисъла на живота през човешкото око, но и през растенията, животните и насекомите - в пълен смисъл оправдава заглавието на романа: "Естествен". По пътя на естествените, нормални, всекидневни, обичайни неща Господинов дава интелигентен и изпълнен с черен хумор разрез на човешкото съществуване. Далеч от скучното бръщолевене, неговата философия почива на здрави основи.

"Естествен роман" може да е и автобиографична творба - писателят дава собственото си име на главния герой, възрастта и заниманията им съвпадат и сякаш този личен отпечатък дава по-голяма сила на романа. Превъзходният изказ и лекотата на повествованието заедно с вещото преминаване през различни стилове и жанрове превръщат Господинов в предвестник на нова, плодотворна литературна форма.

В. Павлович

(Със съкращения)

(БЕОРАМА, бр. 123, февруари 2002)

Естествен роман

(Геопоетика, 2001, превела от български Мария-Йоанна Стоядинович)

"Слънцето грее. Денят е хубав за разходка. Симо лови сом. Дъждът вали. Розата е красива. Баба плете. Годината има дванайсет месеца, всеки месец има 30 дни, а всеки ден - 24 часа. Котката мърка. Аз седя на стол. Идва есен. Дойде зимата. Заваля сняг. През пролетта дърветата са зелени. Лято е.

Защо всичко не е така просто като в буквар."

Така гласи една от главите на този роман, който в България е истински съвременен, модерен литературен буквар за писателите от генерацията, публикувала през 90-те, и който е бил, оправдано, истинско литературно събитие за националната литература, отреждайки на автора (роден през 1968 г.) място на първостепенен национален литературен герой. Горният пасаж е показателен, защото дава представа за творчеството на Господинов, което е така леко, заразително леко, даровито и стимулиращо писане за бездарното всекидневие, писане, за което много автори ще му завидят, учудвайки се от произволността на темите, предмета и размера на езиково-стилово-мисловната талантливост, която осмисля баналността.

Можем да приемем, че Господинов има предвид някои основни принципи на постмодернизма, но с една свойствена сублимация, която интелигентно надделява над буквалността на дадената творческа рамка и потенциал. Младите автори в сръбската проза също пишат романи, които са хлабаво съчетание на цикъл и поредица кратки истории, проникнати от изповедно-дневников тон, но за разлика от Господинов и неговия роман - ad hoc дневник на баналността, замисли за начало на ненаписани разкази и отново, циклично потвърдени намерения да се тръгне от истинската история - изглежда имат далеч по-малко фантазия и интересни идеи спрямо поставената цел. (...)

Един евентуален каталог на мотивите и темите в романа би бил доста обемен, но все пак може да се очертаят няколко много пропускливи слоя. Единият може да се определи като поле на литературни рефлексии и есеистични пасажи, вторият би включвал скици и зародиши, нахвърляни идеи за бъдещи истории, а последният би представлявал тъканта на личната, младежка, а после и семейна история - хроника на един брак и последвалия го развод - която тече плавно под формата на дневникови записки, обединявайки всички места по бреговете си. (...)

Памела Прат

(със съкращения)

 

Германия, 2001


(FRANKFURTER ALLGEMEINE ZEITUNG, 25.08.2001)

(...) Един от тях е 31-годишният Георги Господинов, който преработва в литературни форми извънредно убедително постмодерния дух на 90-те години. В рамките на две години неговият "Естествен роман" претърпя и второ издание. Книгата е добре премислена, накъсана и все пак успява да разкаже три паралелни истории, които, събрани в една, биха могли да бъдат прочетени като естествената история на автора, но казват твърде много за менталността на цялостния образ на българина, стоящ на прага на едно ново общество.

Томас Фрам

 

ОЩЕ ИЗДАНИЯ НА "ЕСТЕСТВЕН РОМАН"

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. рецензията, съпътстваща излизането на "Естествен роман" на чешки език: Грегорова, Бара. Господинов, "ученикът" на Борхес. // Hospodářské noviny, 03.-05.06.2005 (бел. на ред. - А.В.). [обратно]

2. Фуко, Мишел. Думите и нещата. Археология на хуманитарните науки. София, 1992, с. 192 (бел. на ред. - А.В.). [обратно]

3. Вж. Хайдегер, Мартин. Началото на художествената творба. // Хайдегер, Мартин. Същности. София: Гал-Ико, 1999 (бел. на ред. - А.В.). [обратно]

4. Всъщност в оригинал е използвана думата pluklæsning, на която аз по никакъв начин не намирам точен български еквивалент. Състои се от думите plukke - "бера, събирам" (обикновено за гъби, ягоди, цветя) и læsning "четене". Т.е. четене, при което човек събира интелектуална храна (бел. прев. - А.Г.). [обратно]

 

 

=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.04.2006, № 4 (77)