ДОСТОЕВСКИ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ТОМАС МАН

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Есеистиката на Томас Ман е неотделима част от неговото творчество. Нещо повече: тя е градивен елемент в немалко негови белетристични произведеният. Писателят, живял от 1875 до 1955 година, отбелязва по повод на своя "Доктор Фаустус", че в областта на романа днес вече е възможно само онова, което не е роман. Още началните страници на хрониката за живота на немския композитор Адриан Леверкюн включват проникновено есе за същността на гения, за "кристално чистата, вродена, от Бога дадена здрава гениалност" за разлика от "придобитата, гибелна дарба, която е греховно и болестно опожаряване на естествените заложби". Така романите на Томас Ман представляват особена "костюмирана есеистика" - по думите на Макс Фриш. В тях размишленията върху проблемите на духа и живота, върху изкуството и политиката, върху обществото и морала добиват не само художествена плът, но са изказани и пряко, без помощта на литературната условност.

По подобен начин и повечето есета на Томас Ман могат да бъдат наречени "костюмирана белетристика", защото в тях не се доказват тези, а свободно и артистично се сблъскват идеи, за да се оплодят взаимно и разкрият своя характер и психологическа същност - като литературни герои. Такъв е случаят и с есето "Достоевски - с мярка", създадено в емиграция през 1946 година, няколко месеца преди писателят да сложи точка на романа си "Доктор Фаустус". Впрочем есето е трябвало да послужи само като въведение към едно американско еднотомно издание на избрани произведения от Достоевски, но надхвърля задачата си - както обикновено става при Томас Ман. Причината за това духовно "разрастване" е формулирана така: "Наистина за отбелязване е, че през живота си като писател съм давал обстойни студии както за Толстой, така и за Гьоте. А за две други формиращи преживявания, на които съм не по-малко задължен в развитието си, които не по-малко дълбоко са разтърсвали моята младост, а и досега, в напредналата ми възраст, не престават да се обновяват и задълбочават у мен, аз още не съм написал нищо цялостно: нищо за Ницше, нищо и за Достоевски... Откъде това заобикаляне, това отбягване и мълчание? Знам причината. Лесно ми беше да отдам с въодушевление, с ласкава ирония, с интимност своята дан пред образите на божествените и благословените, пред децата на природата в тяхната възвишена простота и бликащо здраве... Моята плахост - дълбока, мистична, подтикваща към мълчание плахост, се поражда от религиозната величавост на прокълнатите, от гения като болест и болестта като гений, от типа на преследваните от съдбата и демонично обладаните, в които светецът и престъпникът се сливат..."

Кръгът от проблеми вече е очертан, арената на идейните стълкновения вече е подготвена. Действащите лица са назовани: това са понятията "гений", "болест", "религиозност", "демоничност", "светец", "престъпник". Интелектуалната игра може да започне. И тя няма да бъде проста.

В романите си Томас Ман използва един характерен художествен похват: пародийното портретиране. Тъкмо чрез своите отрицателни прояви героите му добиват индивидуалност и се налагат на съзнанието. Склонността да открива в човешката външност или поведение черти, които по някакъв начин нарушават общата представа за човека изобщо е толкова изострена у Томас Ман, че те стават основен градивен материал и в неговата есеистика. Тук този метод може да бъде определен като "гротескно портретиране". За немския писател изглежда невъзможно да преценява гения на Достоевски, без да спомене натрапващата се дума "престъпност". Той отбелязва, че видният руски критик Мережковски я употребява нееднократно в различните си студии върху създателя на "Братя Карамазови", и то в двояк смисъл: като говори - от една страна - за самия Достоевски и "престъпното любопитство на неговото познание", а от друга - за обекта на това познание, човешкото сърце, чиито най-съкровени и най-престъпни трепети той ни разкрива. "Като го четем - казва Мережковски, - понякога ни обхваща страх от неговото всезнание, от това проникване в чуждата съвест. У него ние намираме нашите собствени съкровени помисли, които не бихме признали никога не само на приятел, но и на самите себе си." Няма съмнение - добавя Томас Ман, - че подсъзнанието и дори съзнанието на този титаничен творец е било винаги обременено от тежкото чувство за вина, от чувството за престъпност, и че това чувство в никои случай не е било само ипохондрия. То е свързано с неговата болест, а именно със светата, мистична епилепсия. По думите на самия Достоевски - на епилепсията са присъщи две характерни състояния: несравнимото чувство на възторг, на вътрешно просветление, на хармония, на висше блаженство, което предшества с няколко мига настъпващия с нечленоразделен, вече нечовешки вик конвулсивен припадък, последвано от състояние на ужасна депресия и дълбока печал, на духовна разруха и пустота. Томас Ман смята, че колкото и болестта да е застрашавала духовните сили на Достоевски, геният му е най-тясно свързан с нея; тя му придава своеобразен колорит и неговата психологическа проникновеност, неговата осведоменост за престъплението и за това, което Апокалипсисът нарича "сатанински дълбини", преди всичко способността му да внушава чувството за тайнствена вина и да я прави фон на съществуването на неговите понякога чудовищни образи, са неразривно свързани с нея. И тук Томас Ман въз основа на психологическото сродство сравнява съдбата и духовния мир на Достоевски с тези на друг велик страдалец и свят болен - Фридрих Ницше. Авторът на "Заратустра" и "Антихрист" умира от прогресивен паралич - последица от придобит сифилис. От медицинско гледище духовното развитие на Ницше не е нищо друго освен историята на едно паралитично освобождаване от задръжките и след това - дегенериране; тоест на бурен подем от състоянието на високо надарена нормалност в ледените и безумно гротескни сфери на смъртоносно познание и нравствена усамотеност, до ужасна и направо престъпна степен на вникване в същността на нещата, за което нежният, добросърдечен, настроен във всякакъв смисъл състрадателно Ницше съвсем не е бил роден, а подобно на Хамлет - само призван да постигне.

Авторът на "Доктор Фаустус" установява известен паралелизъм в мисълта на двамата велики болни - Достоевски и Ницше. Но за него е важно, дори може би по-важно друго: да види болестта като величие и величието като болест, тоест да изясни различните гледни точки, от които може да се наблюдава болестта - като упадък или като подем на жизнените сили. Ето как Томас Ман се справя с тази задача:

"Пред болестта като величие, пред величието като болест чисто медицинската гледна точка се оказва филистерска и незадоволителна, най-малкото едностранчиво натуралистична: въпросът има свой духовен и културен аспект, който се отнася до самия живот и неговото възвисяване, неговия растеж, и по който професионалният биолог и медик не са много компетентни. Нека решително заявим: назрява или отново изплува от забравата една хуманност, която взема понятието за живота и неговото здраве от ръцете на биологията (претендираща за специално и изключително право върху него) и са стреми да го разглежда по един както по-свободен, така и по-благоговеен и преди всичко по-правдив начин. Защото човекът не е само биологично същество.

Болест - преди всичко зависи кой е болен, луд, епилептик или паралитик: дали един посредствен глупак, при когото болестта е лишена, разбира се, от всякакъв духовен и култивиращ аспект, или един Ницше, един Достоевски. В техните случаи от болестта произлиза нещо, което е по-важно и по-благоприятно за живота и неговото развитие, отколкото една медицински освидетелствана нормалност. Истината е, че без болест животът никога не минава и едва ли има по-глупава фраза от тази, че "от болното може да се роди само болно". В живота няма предвзетост и спокойно може да се каже, че творческата, стимулиращата гениалност болест, болестта, която преодолява препятствията като смел конник, скачащ в неустрашимо опиянение от скала на скала, му е хиляди пъти по-мила от тътрещото краката си здраве. Животът не е придирчив и съвсем не прави някаква нравствена разлика между здраве и болест. Той сграбчва безстрашния плод на болестта, поглъща го и го смила и щом се заеме с него, този плод става здраве. Цяла тълпа, цяло поколение възприемчиви и напълно здрави момци се нахвърля на творението на болния гений, когото именно болестта е направила гениален, възхищава му се, възхвалява го, прави го свой кумир, понася го със себе си, видоизменя го, завещава го на културата, която живее не само от домашния хляб на здравето. Те всички ще се кълнат в името на великия болен - те, които благодарение на неговата лудост са вече избавени от необходимостта да бъдат луди. От неговото безумие ще се хранят те в своето здраве и у тях той ще бъде здрав... С други думи някои постижения на душата и познанието са невъзможни без болестта, безумието, духовното престъпление и великите болни са жертви на човечеството, разпънати в името на неговото възвисяване, на разширяването на неговите чувства и знания, с една дума - в името на неговото висше здраве. Оттам и тази религиозна аура, която така ярко озарява живота на тези хора и тъй дълбоко влияе върху тяхното самосъзнание. Оттам са и сякаш пророческите предчувствия за сила и победа, за неимоверно възвисен въпреки всички страдания живот, присъщи на тези страдалци, оттам триумфиращите чувства, които могат да бъдат окачествени като илюзорни само от тривиално-медицинска гледна точка; това е свързване на болестта със силата, взети в тяхната същност, свързване, което се надсмива на общоприетото асоцииране на болестта със слабостта и чрез своята парадоксалност допринася за религиозното оцветяване на тяхното съществуване. Те ни принуждават да преразгледаме нашите представи за "болест" и "здраве", за отношението между болестта и живота; те ни учат да бъдем предпазливи с понятието "болест", пред което сме прекалено склонни да поставим биологически отрицателен знак."

Томас Ман написва есето си за Достоевски, докато работи над романа "Доктор Фаустус", който е и картина на епохата и историята на немския народ с неговите възторзи, увлечения, подеми, разочарования, униние и безнадеждност в продължение на четиридесет години - от началото на века до времето на националсоциализма. В този смисъл той не е само роман на една творческа личност, чийто прототип е Фридрих Ницше, но и роман на един цял народ, хроника на неговите победи и крушения, на рухването на неговите идеали, на един погрешно изграден свят.

Ако продължим разсъжденията на Томас Ман за психологическото сродство между Ницше и Достоевски, а също за връзката между личната съдба на Ницше и трагичната участ на немския народ, трябва да направим само още една крачка, за да стигнем до едно логическо заключение: болестта на Достоевски - това е болестта на руския народ в епохата на сталинизма; след първоначалното възземане, след всеобщото възторжено опиянение, и отделният индивид, и цялата страна изпаднаха в трайна депресия, в състояние на духовна пустота и стопански застой, а демоничните репресивни сили довършиха своето престъпно дело в Архипелага Гулаг.

Защото болестната еуфория може да представлява "най-висша жизненост" само в личностно-културен план, превърне ли се обаче в социална практика, потъването в мрака на духовния и нравствения колапс изглежда неизбежно. Остава само надеждата за ново и ново просветление.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.12.2004
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.